Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава IV

Най-значимото събитие в моя живот беше денят, в който у нас дойде мис Ан Менсфийлд Съливан — учителката. И до днес се изпълвам с удивление като се замисля за неизмеримия контраст между двата живота, които този ден обединява — 3 март 1887 година — три месеца преди да стана на седем.

Следобедът на този изпълнен със събития ден, аз стоях на верандата, изтръпнала в очакване. От мамините знаци и суетнята из къщата смътно се досещах, че нещо необичайно щеше да се случи, затова отидох при вратата и зачаках на стълбите. Следобедното слънце проникваше през масата от листа, които обвиваха верандата и докосваше повдигнатото ми нагоре лице. Пръстите ми почти несъзнателно опипваха познатите листенца и цветчета, които тъкмо бяха излезли да поздравят чудната южна пролет. Аз не знаех какви прекрасни изненади крие бъдещето пред мен. От седмици насам гневът и болката бяха станали мои ежедневни спътници и след тези изтощителни емоции бях изпаднала в състояние на дълбока апатия.

Били ли сте някога в морето, когато има гъста мъгла и ви се струва, че сте затворени сред някаква осезаема бяла тъмнина. Когато големият кораб пипнешком пълзи към брега, а вие с разтуптяно сърце чакате нещо да се случи. Преди да започне обучението ми аз бях като този кораб, само че нямах ни лот, ни компас и не можех да разбера колко близо е пристанището. „Светлина!“ „Дайте ми светлина!“ беше безмълвният вопъл на душата ми, докато в същия този миг светлината на любовта вече ме беше озарила.

Почувствах приближаващи се стъпки и протягах ръка, като предположих, че е мама. Някой я пое и аз бях прегърната и притисната в обятията на онази, която бе дошла да ми разкрие всичко, но и нещо повече — да ме обикне.

На следващата сутрин моята учителка ме заведе в стаята си и ми подари една кукла. Слепите дечица от института „Паркинс“ ми я бяха изпратили, а Лора Бриджмън я беше облякла, но аз разбрах тези неща доста по-късно. След като си поиграх малко, мис Съливан бавно изписа върху дланта ми думата „к-у-к-л-а“. Аз моментално се заинтересувах от тази игра с пръстите и се опитах да я имитирам. Когато най-после успях да изпиша всички букви правилно, аз засиях от щастие и гордост. Хукнах надолу при мама, протегнах ръката си и изписах буквите на „кукла“. Разбира се, тогава изобщо не знаех, че пиша дума, нито че думите съществуват. Просто карах пръстите си да се движат в маймунска имитация. Следващите дни се научих да пиша по този неосъзнат начин още много думи — шапка, чаша, ваза, както и няколко глагола като: седни, стани, върви. Трябваше обаче да изминат няколко седмици на обучение, преди да разбера, че всяко нещо си има име.

Един ден, когато си играех с новата кукла, мис Съливан сложи в скута ми и старата парцалена играчка, изписа върху дланта ми „к-у-к-л-а“ и се опита да ми внуши, че „к-у-к-л-а“ важи и за двете. По-рано същия ден имахме стълкновение за думите „к-а-н-а“ и „в-о-д-а“. Мис Съливан се бе опитала да ми внуши, че „к-а-н-а“ е кана, а „в-о-д-а“ е вода, но аз упорито ги обърквах. Отначало, тя бе изоставила темата за известно време, само за да я поднови при подходящ случай. Аз обаче се раздразних от упоритата й настойчивост, сграбчих новата кукла и я запокитих на пода. Усетих в краката си парчетата от счупената играчка, но нито мъка, нито разкаяние последваха бурния ми изблик. В неподвижния и тъмен свят, в който живеех, нямаше сантименталност и нежност. Усетих, че учителката ми помете парчетата отстрани на камината и изпитах задоволство, че причината за яда ми е отстранена. Тя ми донесе шапката и аз разбрах, че ще излизаме вън на слънце. Тази мисъл, ако безсловесното чувство може да се нарече мисъл, ме накара да припкам и подскачам от радост.

Тръгнахме по пътечката към кладенеца, привлечени от аромата и свежестта на орловите нокти, които го обвиваха отвсякъде. Някой вадеше вода и моята учителка постави дланта ми под струята. И докато хладната течност обливаше едната ми ръка, мис Съливан изписваше върху другата думата „вода“, отначало бавно, а после по-бързо. Стоях неподвижна, съсредоточила цялото си внимание върху движението на пръстите й. Изведнъж в душата ми се раздвижи някакво смътно усещане като за нещо забравено, вълнението на завръщаща се мисъл. В този миг пред мен се разкри загадката на езика. Тогава прозрях, че „в-о-д-а“ означава онова прекрасно хладно нещо, което течеше върху ръката ми. Тази оживяла дума събуди душата ми, дари й светлина, надежда и радост, освободи я от оковите на тъмнината! Разбира се, съществуваха още прегради, но прегради преодолими.

Напуснах кладенеца жадна за знания. Всяко нещо си имаше име, а всяко име пораждаше нова мисъл. Когато се върнахме вкъщи, струваше ми се, че всяка вещ, до която се докоснех, затрептяваше с нов живот и всичко това, защото вече ги виждах със странното ново зрение, което бях придобила. Отворих вратата на стаята и си спомних за куклата, която бях счупила. Опипом намерих пътя до камината и събрах парченцата. Напразно се опитвах да ги съединя отново. И тогава очите ми се изпълниха със сълзи, защото разбрах какво бях сторила и за пръв път в живота си почувствах скръб и разкаяние.

Много думи научих през този ден. Не си спомням целия списък, но съм сигурна, че „мама“, „татко“, „сестра“ и „учителка“ бяха сред тях — думи, които щяха да накарат света да разцъфти така както „тоягата на Аарон се обсипала с цветове“. Би било трудно да се намери по-щастливо дете, когато в заника на този преизпълнен със събития ден аз лежах в креватчето си и преживявах отново радостите, които ми беше донесъл и за пръв път жадувах да дойде по-скоро новия.