Хелън Келър
Историята на моя живот (3)

Глава III

Междувременно стремежът ми да се изразявам ставаше все по-силен. Малкото знаци, които знаех, ми бяха безкрайно недостатъчни и неспособността ми да накарам околните да ме разбират неизменно завършваше с изблици на ярост. Струваше ми се, че някакви невидими ръце са се вкопчили в мен и аз правя отчаяни опити да се освободя. Обаче се борех — не че от това имаше полза — но бунтарският дух бе здраво заложен в характера ми. Обикновено рухвах физически, изнемощяла и обляна в сълзи. Ако мама се случеше наблизо, аз се сгушвах в обятията й толкова съкрушена, че дори не си спомнях повода за бурята. След време необходимостта ми от средство за общуване стана толкова болезнена, че подобни изблици се заредиха всеки ден, а понякога и всеки час.

Страданието и недоумението на родителите ми бяха неописуеми. Ние живеехме много далеч от училищата за слепи или глухи, а кой би дошъл в такова затънтено място като Тускумбия да преподава на глухо и сляпо дете. Дори роднините и приятелите ми се съмняваха понякога дали ще науча нещо. Надеждата на майка ми се крепеше на Дикенсовия дневник на пътешественика „American Notes“. Бе прочела за неговата Лаура Брайдмън и смътно си спомняше, че била глуха и сляпа, но въпреки това била добре образована. Също така знаеше, че д-р Хоу, който бе измислил начин да обучава такива хора е мъртъв от доста години. И че най-вероятно методите му бяха умрели заедно с него. А дори и да не бе така, как едно малко момиченце от дивата пустош на Алабама, далеч, от който и да е град, би могло да се възползва от тях.

Когато бях около шестгодишна татко чул за някакъв прочут офталмолог от Балтимор, който бил излекувал много обявени за безнадеждни случаи. Той веднага реши да ме заведе при този известен специалист, за да се опита лекарят да направи нещо и за моите очи.

Пътуването, което добре си спомням, беше изключително приятно. Сприятелих се с много хора във влака. Една госпожа ми подари кутийка с мидени черупки. Татко им проби дупки, за да мога да ги нанизвам и това занимание с часове ме държа доволна и щастлива. Кондукторът също бе много мил. Когато правеше обиколките си, за да дупчи билетите, аз го следвах уловена отзад за куртката му. А перфораторът му, с който ми даваше да си играя, беше безкрайно забавен и аз свита в ъгълчето на купето, с часове пробивах смешни малки дупчици в парченца картон.

Леля ми направи голяма кукла от пешкири. Това комично творение бе възможно най-безформения предмет — без нос, уста, уши и очи, нищо, което дори детското въображение не бе могло да види като лице. Странно защо, но от всичките тези дефекти липсата на очи ме подразни най-силно. Настойчиво сочех този факт на околните, но никой не можеше да измисли очи на куклата. След малко обаче, мене ме осени гениална идея и проблемът беше решен. Изхлузих се от седалката и намерих лелиното наметало, което бе украсено с едри мъниста. Отскубнах две от тях и й посочих, че искам да ги зашие на куклата. Тя въпросително повдигна ръката ми, докато докосна очите й и аз кимнах енергично. Мънистата бяха зашити там, където трябва, аз не можех да си намеря място от радост. В същия миг обаче, загубих всякакъв интерес към куклата. По време на цялото пътуване не получих нито един истеричен пристъп — толкова много неща непрестанно заангажираха мисълта и ръцете ми.

Когато пристигнахме в Балтимор, доктор Чишам ни прие много любезно, но нищо не можа да направи. Той ни каза обаче, че мога да бъда обучавана и посъветва татко да се консултира с Д-р Александър Грейъм Бел^[1] от Вашингтон, който можел да го насочи към училища и преподаватели на сляпоглухи деца. Вслушахме се в съвета на лекаря и незабавно заминахме за Вашингтон да се срещнем с д-р Бел — татко, с натежало сърце и много съмнения, а аз, нищо неподозираща за мъката му — щастлива, че отново ще пътувам. Макар и дете, аз веднага почувствах нежността и симпатията, с които д-р Бел печелеше толкова много сърца, както прекрасните му изобретения печелеха всеобща възхита. Той ме държеше на коленете си, а аз изучавах ръчния му часовник, който той постоянно навиваше, за да звъни. Освен това, разбираше знаците ми — факт, който веднага ме накара да го обикна на мига. Тогава обаче изобщо не подозирах, че точно тази среща ще ми отвори вратата, през която щях да прекрача от мрак в светлина, да забравя самотата и да позная приятелството, дружбата, знанието и любовта.

Д-р Бел посъветва татко да пише на мистър Анагнос^[2]. Директор на Института „Паркинс“^[3] в Бостън — мястото, където д-р Хоу бе отдал всичките си сили за слепите — и да го попита дали има подходящ учител, който би могъл да започне моето обучение. Татко веднага изпълни съвета му и след няколко седмици получихме мило писмо от мистър Анагнос, в което ни съобщаваше, че учителят вече е намерен.

Това беше през лятото на 1886 година, но мис Съливан^[4] дойде при мен чак през март следващата година.

Така аз напуснах Египет и застанах пред Синай. Божествена сила докосна духа ми и го направи зрящ, и аз видях много чудеса. А от Свещената планина чух глас, който ми каза: „Знанието е любов, светлина и взор“.