Хелън Келър
Историята на моя живот (15)

Глава XV

Лятото и зимата, последвали инцидента с „Крал Мраз“, прекарах със семейството си в Алабама. С удоволствие си спомням за тези месеци у дома. Всичко беше напъпило и разцъфнало. Аз бях щастлива. „Крал Мраз“ беше забравен.

Когато ръждиво златистите листа на есента покриха земята и ароматното грозде, което пълзеше по беседката в края на градината стана кехлибареножълто и се избистри на слънцето, аз започнах да описвам своя живот — една година след „Крал Мраз“.

Все още бях болезнено прецизна към всичко, което напишех. Мисълта, че излязлото изпод перото ми може да не е мое, ме измъчваше постоянно. Но пък никой не знаеше за страховете ми, освен моята учителка. Някаква странна чувствителност не ми позволяваше да споменавам за „Крал Мраз“ и често, когато по време на разговор ме осенеше идея, аз лекичко й написвах: „Не съм сигурна, че е моя“. Друг път, спирах по средата на параграфа и си казвах: „Ами ако установя, че всичко това отдавна е било написано от някой друг?“ Леден страх сковаваше ръката ми до края на деня бях неспособна да продължа работата си. Дори и сега понякога чувствам същия страх и безпокойство. Мис Съливан ми помагаше и ме успокояваше по всички възможни начини, които й хрумнеха, но онзи ужасен случай, който бях преживяла, остави неизличими следи в съзнанието ми, чието значение едва сега започвам да разбирам. Мис Съливан хранеше надежда, че ще възвърне вярата в собствените ми способности и затова ме убеди да разкажа живота си и да го изпратя в едно младежко списание. Тогава бях дванайсетгодишна. Сега, когато си спомням какви усилия ми костваше написването на тази кратка историйка, струва ми се, че съм предчувствала колко полезно ще се окаже начинанието. Иначе, с положителност щях да се предам.

Пишех плахо, дори страхливо, но решително, подтиквана от моята учителка, която знаеше, че ако упорства, аз отново ще възвърна душевното си равновесие и ще овладея способностите си. Преди епизода с „Крал Мраз“ бях живяла по детски несъзнателно. Сега мислите ми се обърнаха навътре и започнах да съзирам и невидимото. Постепенно се измъквах от сянката на това злощастно преживяване със съзнание, избистрено от страданието и по-доброто познаване на живота.

Главните събития от 1893 година бяха пътуването ми до Вашингтон, по повод встъпването на Президента Кливлънд и посещенията ми до Ниагара и Световното изложение. При тези обстоятелства, процесът на обучението ми постоянно бе прекъсван и изоставян за дълги седмици, така че ми е невъзможно да разкажа по-свързано за него.

В Ниагара отидохме през март 1893 година. Трудно ми е да опиша чувствата, които изпитах, когато застанах над късчето вода, надвиснало над американската част от водопада и усетих как въздухът вибрира и земята трепери.

На много хора им се вижда странно, че така са ме впечатлили величието и красотата на Ниагара. Те винаги ме питат: „Какво означава за теб тази красота, или тази музика? Та ти не виждаш как вълните се разбиват в брега, нито чуваш мощното им бучене. Какво означават тези неща за теб?“ В най-простичкият и очевиден смисъл, те означават всичко. Аз не мога да проумея и определя явления като любов, религия и доброта.

През лятото на 1893 година, мис Съливан и аз посетихме Световното изложение заедно с д-р Александър Грейъм Бел. С непомръкнала радост още си спомням тези дни, когато хиляди детски фантазии се превърнаха в реалност. Всеки ден правех във въображението си по едно околосветско пътешествие и виждах безброй чудеса от най-отдалечените краища на земята — невероятни изобретения, съкровища на човешката сръчност и всички видове човешка дейност на практика минаха под върховете на пръстите ми.

Живеех с чувството, че съм се пренесла в приказния свят на Шехерезада — толкова нови и интересни неща ме заобикаляха. Тук бе Индия от моите книги с екзотичните базари с множество статуетки на Шива и Буда; Земята на пирамидите в умаления макет на Кайро с джамията и безкрайната върволица от камили; каналите на Венеция, където плувахме всяка вечер, когато лъчите на прожекторите осветяваха целия град и фонтаните. Качвах се и на викингски кораб, закотвен недалеч от брега. В Бостън бях посещавала военен кораб и сега с огромен интерес исках да разбера как моряците са се справяли на времето — как с неустрашими сърца са порели морската шир в буря и пек, как са преследвали враговете си и са напрягали мозък и мишци и разчитали единствено на себе си, вместо да бъдат изтикани на заден план от бездушните машини. Така че, вечната истина, че „Човек се интересува само от човека“, отново се повтори.

Малко по-нататък от викингския кораб имаше и модел на „Санта Мария“, който също разгледах. Капитанът ми показа каютата на Колумб и бюрото, върху което имаше пясъчен часовник. Този мъничък предмет ми направи най-голямо впечатление, защото ме накара да се замисля за отчаянието на този героичен навигатор, който е гледал как песъчинките неумолимо изтичат, а побеснелия му екипаж заговорничи срещу живота му.

Мистър Хигинботъм, Президент на Световното изложение, любезно ми позволи да докосвам експонатите и с любопитство неизчерпаемо като алчността на Писаро, съкровищата на Перу, аз лакомо поглъщах чудесата на Изложението чрез върховете на пръстите си. Този бял град на Запада бе един пъстър калейдоскоп. Всичко там ме очароваше и особено френските бронзови статуетки. Те бяха толкова живи, че ги мислех за ангелски видения, които творецът бе уловил и запечатал в земни форми.

В палатата на Нос Добра Надежда научих много неща за обработването на диамантите. Имаше ли възможност, аз винаги докосвах работещата машина, за да добия по-ясна представа как се мерят, шлифоват и полират скъпоценните камъни. Потърсих във водата от промивките и сама намерих един диамант — както казаха заобикалящите ме, единственият истински диамант, намерен в Съединените щати.

Д-р Бел ни придружаваше навсякъде и, както само той умееше, ми описваше най-интересните предмети. В палатата на електричеството разгледахме телефоните, аутофоните, фонографите и други изобретения и той ми помогна да разбера как е възможно да изразиш послания по жицата, които се надсмиват над пространството и надживяват времето. Посетихме и антропологичния отдел, където останките от древно Мексико ми направиха огромно впечатление. Грубите драскулки в камъка, които толкова често са единствените свидетели за епохата — простички паметници на неуките деца на природата (така си мислех, когато ги докосвах), щяха да живеят вечно, докато мемориалите на крале и патриарси бавно се превръщаха в прах и в мумии (които не посмях да докосна). От тези останки научих много повече за еволюцията на човечеството от всички прочетени книги взети заедно.

Посещението на Световното изложение прибави много нови термини към речника ми и след трите седмици прекарани там, аз направих огромен скок от детинския интерес на малкото момиченце към приказките и играчките до осъзнаването на истинското и стойностното в живота.