Федерико Гарсия Лорка
Романс за луната

Дойде в ковачницата черна

луната със волани бели.

Момченцето я гледа, гледа,

не може да й се нагледа.

И сред полюшнатия въздух

ръце замахала, луната

разголва, чиста и порочна,

гръдта си от олово твърдо.

— Луна, луна, по-скоро скрий се,

че ако циганите дойдат,

от твоето сърце гердани

и пръстени ще си направят.

— Момченце, нека потанцувам.

Когато циганите дойдат,

въз наковалнята с очички

притворени ще те заварят.

— Луна, луна, по-скоро скрий се,

конете им аз вече чувам.

— Момченце, чакай, не ми мачкай

колосаната белота.

 

Летеше конникът, заудрял

по тъпана на равнината.

Притворило очи, момчето

в ковачницата бе заспало.

 

А циганите, бронз и дрямка,

през прашните маслини идат.

Главите — вдигнати нагоре,

очите — жълти и сънливи.

 

Как пее птицата среднощна,

ах, как тя пее на дървото!

Върви луната по небето,

момчето за ръка повела.

 

В ковачницата виком викат,

ридаят циганите скръбни.

Ветрецът тих я тули, тули,

ветрецът вече я затули.