Артюр Рембо
Бедните в църквата

Събрани в ъгъла, на дъбовите пейки,

сред дъх на спарено са вперили очи

към хора, в който пак разпяват се, мучейки,

над двадесет гърла — та химн да прозвучи;

 

омекнал восък тук на топъл хляб мирише,

печални, кротки, те напомнят бито псе.

Пред Бога бедните — нали ги гледа свише! —

са смешни: за едно и също хленчат все.

 

Жените са добре — седят на пейка гладка

след шест кошмарни дни, в които няма Бог!

И люлкат бебета, повити в шал, в забрадка,

след непосилен плач заспали сън дълбок.

 

Прибират мазна гръд лапачките на супа,

в очите им — молба, но не отронват стон;

поглеждат скришом как се фръцва цяла група

от уличници зли с капели без фасон.

 

Вън — мрак, мъжът пиян, и глад, и вятър стене.

Добре са. Още час. И после пак тегла.

Край тях — блажен шептеж и пъшкане, сумтене,

една колекция от сбръчкани тела:

 

епилептик в захлас, старици бледи, с гуши,

от кол и от въже събрали се и днес;

разтворил требник вехт, слепецът също души —

загубен в тоя свят без верния си пес.

 

Изливат в плюнка те мизерната си вяра

и жалбите си в такт повтарят пред Христос,

задрямал горе — жълт от светлината стара,

далеч от шишко зъл и от дръгливец бос,

 

далеч от дъх на сос и дрехи захабени,

от тоя мрачен фарс, от грубост, суети;

молитвата цъфти с най-ярките рефрени

и мистиката все по-втръсващо кънти,

 

а по средата — там разнищват свила гъсти

лъчи — кварталните Госпожи, о Христе,

стоят и страдащи от жлъчка, жълти пръсти

в светената бода потапят в унес те…

 

1871