Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

43.
Пикник

Сложиш ли краен срок за нещо, времето се ускорява. Часовникът на вселената тиктака с невероятна скорост. Четири дни изчезнаха в небитието просто за един миг, а аз не си хабях времето да спя.

С Ардат превеждахме. Превеждахме. Превеждахме… Тя четеше и превеждаше на глас. Аз пишех, докато ръката ми се схване. От време на време Мълчаливия поемаше работата ми.

Проверявах Я за всеки случай, като вмъквах вече приключени документи, особено от онези, над които бяхме работили двамата с Ловеца. Нито веднъж не я хванах в погрешен превод.

Но на четвъртата сутрин долових определена странност. Прехвърляхме един от онези списъци. Това соаре[1] сигурно е било толкова голямо, че ако се провеждаше днес, щяхме да го наречем война… или поне бунт. Списъкът се точеше с километри. Такъв си и еди-какъв си, с госпожа еди-коя си, шестнадесет титли, четири от които имаха някакъв смисъл… Когато херолдите[2] приключвали с обявяването на присъстващите, или всички на бала ще да са измрели, или ще са постъпили в старчески дом.

Все пак около средата на списъка Я чух как леко си поема дъх. Аха! — казах на себе си. Близко попадение! Наострих уши.

Тя продължи съвсем плавно. Секунди по-късно вече не бях сигурен дали не съм си го въобразил. Но здравият разум ми подсказа, че името, което я е стреснало, не е онова, което казва на глас. Говореше така, че да мога да записвам, но погледът й, несъмнено, беше доста по-напред от ръката ми.

Нито едно от последвалите имена не пробуди спомен в мен.

По-късно щях да прегледам списъка, просто за всеки случай, с надеждата тя да е пропуснала нещо.

Но къде такъв късмет!

 

 

Същия следобед тя каза:

— Почивка, Знахар! Отивам за чай! Ти искаш ли?

— Разбира се. Няма да ми навреди и парче хляб!

Пописах около половин минута, преди да осъзная какво точно става.

И какво всъщност? Господарката ми предлага да донесе закуска?! Аз да давам нареждане, без да се усетя?! Нервите ми дръннаха като струни на китара. До каква степен Тя влизаше в ролята си и колко се преструваше за забавление? Сигурно бяха минали векове от последния път, когато сама е ходила за чай… ако изобщо е ходила някога.

Изправих се, понечих да я последвам и спрях пред входа на стаята ми.

Петнадесет крачки нататък по тунела под матовата, треперлива светлина на лампата Мускуса Я беше притиснал към стената. Говореше й някакви глупости. Не разбирам защо не бях предвидил проблема. Съмнявам се, че и тя се е сетила — та досега никой не се е изправял срещу нея като нормален човек.

Мускуса започна да прекалява. Наканих се да се намеся, но се поколебах — нищо чудно застъпничеството ми да я раздразни.

Тихи крачки от другата страна — Брестака спря зад мен. Мускуса беше твърде съсредоточен в похотта си, за да ни забележи.

— По-добре направи нещо, Знахар! — обади се сержантът. — Такива проблеми не ни трябват!

Тя не ми се стори изплашена или притеснена, така че вдигнах рамене:

— Според мен и сама ще се справи.

Мускуса получи отказ, който надали можеше да тълкува погрешно, и се ядоса. Реши да си вземе насила онова, което искаше. Двамата с Брестака тепърва тръгвахме към тях, когато старото ни приятелче буквално изчезна във вихър ритници и удари, които го запратиха право в нечистотията по пода, притиснал корема си с една ръка и нея — с другата. Ардат продължи нататък, все едно нищо не се е случило.

Обадих се:

— Казах ти, че сама ще се справи!

— Напомни ми да не се изсилвам! — Брестака се ухили и ме потупа по рамото. — Обзалагам се, че е страхотна в легнало положение, а?

Проклет да съм, но се изчервих и му се ухилих глупашки. С това само потвърдих подозренията му. Е, какво пък — все едно щеше да си мисли разни неща. Просто така е устроен светът.

Пренесохме Мускуса в стаята ми. Мислех, че ще си изповръща червата, но той успя да се вземе в ръце. Проверих за счупени кости, но се оказа само насинен.

— Целият е твой, Брестак! — заявих.

Чудесно знаех, че старият сержант си е намислил няколко поучителни думички.

Той улови Мускуса за лакътя и заяви:

— Ела в кабинета ми, войниче!

Пръст се зарони от тунела над нас, когато започна да му обяснява фактите от живота.

Когато Ардат се върна, се държеше, сякаш нищо не е станало. Дали не ни беше забелязала? Но след половин час попита:

— Може ли пак да починем? Да излезем навън, да се поразходим, а?

— Искаш да дойда с теб ли?

Тя кимна:

— Трябва да си поговорим насаме!

— Добре!

Честно казано, всеки път, щом вдигнех глава от работата си, започвах да се чувствам като затворено животно. Пътешествието ми на запад ми беше припомнило колко приятно е човек да си пораздвижи краката.

— Гладна ли си? — попитах. — Достатъчно, за да си направим пикник?

Тя ме погледна сепнато, после идеята я очарова.

— Прекрасно! Това и ще направим!

Така че навестихме готвача и пекаря, напълнихме си кошницата и тръгнахме към изхода. Макар че тя не забеляза всички, които ми смигаха, аз ги видях.

В Дупката има само една врата, водеща към заседателната зала, зад която се намират личните покои на Глезанка. Нито моята стая, нито тази на Ардат имаха нещо повече от завеса на входа. Момчетата очевидно предполагаха, че отиваме, за да се усамотим на открито.

Мечтайте си. Там, горе, бихме имали дори повече зрители, отколкото долу — просто нямаше да са хора.

Когато излязохме навън, слънцето беше на около три часа път от залеза, така че грейна право в очите ни. Ужасно! Само че аз го очаквах и би трябвало да я предупредя.

Разходихме се по течението на потока, вдъхвайки леко уханния въздух и без да говорим. Пустинята беше смълчана, дори Бащинското дърво не помръдваше. Бризът беше недостатъчен да раздвижи корала. След малко попитах:

— Е, какво има?

— Трябваше да изляза. Стените ме притискаха, а зануляването влошава нещата. Чувствам се безпомощна вътре. То влияе на съзнанието ми.

— Ох!

Заобиколихме няколко коралови рифа и попаднахме на говорещ камък. Беше едно от старите ми приятелчета, така мисля, защото ми докладва:

— В Равнината има непознати, Знахар!

— Няма лъжа, няма измама, а? — подпитах го. — И какви непознати по-точно?

Той обаче не сподели повече.

— Винаги ли се държат така? — полюбопитства спътничката ми.

— Че и по-зле. Е, зануляването отслабва. По-добре ли си?

— Почувствах се по-добре още щом излязох навън. Това е порта към Ада. Как хората могат да живеят така?!

— Не е кой знае какво, но е нашият дом!

Стигнахме до оголения участък и тя се закова на място.

— Това какво е?

— Старото бащинско дърво. Знаеш ли какво си мислят момчетата, че правим?

— Знам — и нека си го мислят. Наречи го защитна окраска. Това ли е Бащинското дърво? — тя го посочи.

— То е — потвърдих и се запътих към него. — Как се справяш днес, старче?

Сигурно петдесет пъти съм го питал същото. Тъй де, то е забележителен старец, но е просто дърво. Нали така? Не очаквах отговор, но листата на Бащинското дърво зазвънтяха веднага щом заговорих.

— Върни се незабавно тук, Знахар! — Тонът на Господарката беше заповеден, суров и леко притеснен. Обърнах се и се приближих. — Пак си си същия, а?

С ъгълчето на окото си мернах сянка на движение далеч в посока към Дупката. Съсредоточих се върху участък от корала и близкия храст.

— Говори по-тихо, имаме си подслушвач!

— Това не ме изненадва! — Тя разгъна парцаливото одеяло, което беше взела, и седна на него, изпънала крака точно до границата с оголеното пространство. Свали парцала, който прикриваше кошницата. Настаних се до нея и застанах така, че да мога да следя тайния източник на движението.

— Знаеш ли какво е то? — попита Господарката, като кимна към дървото.

— Никой не знае. Просто Старото бащинско дърво. Пустинните кланове го мислят за бог, но не сме видели доказателство за това. Едноокия и Гоблин се впечатляваха, че стои почти в географския център на Равнината.

— Да. Предполагам… Толкова много е загубено при Падението. Трябваше да заподозра… Съпругът ми не е първият от своя род, Знахар! Нито пък Бялата роза е първата от нейния. Цикълът е безкраен, струва ми се.

— Не те разбирам.

— Преди много, много време, както дори аз измервам времето, е имало друга война досущ като тази между Властелина и Бялата роза. Светлината победила мрака. Но както винаги тъмнината оставила следа върху победителите си. За да бъде приключена битката, призовали твар от друг свят, равнина, измерение, наречи го с каквито думи искаш, горе-долу така, както Гоблин би могъл да призове демон. Само че тази твар била млад бог, поне нещо подобно — наречи го божествена фиданка. Тези събития бяха легенда дори по време на моята младост, когато по-голяма част от миналото беше живо и имаше подробности, които да се изучават. Но призоваване от подобен мащаб има такава цена, че хиляди измрели и държавите били опустошени. Все пак победителите засадили техния пленник бог над гроба на великия им враг, където трябвало да го пази окован завинаги. Това дърво бог щяло да живее милион години.

— Имаш предвид… Старото бащинско дърво се издига на нещо като Великата могила?

— Не бях свързала легендата с Равнината, докато не видях дървото. Да, тук под земята се крие твар, смъртоносна като съпруга ми. Толкова неща внезапно придобиват смисъл! Зверовете, невероятните говорещи камъни, кораловите рифове на хиляди километри от морето… Всичко се е просмукало от онзи друг свят. Бурите на промяната са сънищата на дървото.

Тя продължи да говори не толкова да ми обяснява на мен, колкото сама да си изяснява нещата. А аз се чудех и си припомних онази буря на промяната, която ни хвана по пътя на запад. Бях ли прокълнат, щом съм попаднал в кошмара на един бог?

— Това е лудост! — промърморих и в същия миг отгатнах коя е сянката, която бях забелязал да ни шпионира от храстите и корала.

Мълчаливия. Приседнал на пети, неподвижен като дебнеща плячката си змия. Мълчаливия, който през последните три дни се мяркаше навсякъде, където и да ида, като допълнителна сянка, рядко забелязван, понеже си е Мълчаливия. Така значи. Толкова по въпроса, че завръщането ми с някакъв спътник не е събудило подозрения.

— Това е лошо място за живеене, Знахар! Много лошо. Кажи на онази глупава глуха селянка, че трябва да се премести!

— Но ще трябва и да обясня защо и да разкрия кой ми е дал този съвет. Съмнявам се, че тя ще остане впечатлена.

— Предполагам, че си прав. Е, скоро вече няма да има значение! Да похапнем!

Тя разтвори единия пакет и извади нещо, прилично на пържен заек. Само дето в Равнината нямаше зайци.

— Като се има предвид, че им наритаха задниците, пътешествието към Конеград поне подобри менюто! — забих зъби в храната.

Мълчаливия остана неподвижен в ъгълчето на полезрението ми. Копеле мръсно, помислих си. Надявам се, че ти текат лигите!

След три къса от заека забавих дъвченето си достатъчно, за да попитам:

— Това, за далечното минало, е интересно, но има ли някаква поука?

Бащинското дърво вдигаше шум. Чудех се защо.

— Боиш ли се от него?

Тя не ми отговори. Хвърлих костите на брега на потока и се изправих.

— Връщам се след минута! — и се приближих до Бащинското дърво. — Старче, имаш ли семена? Шушулки? Нещо мъничко, което да занесем до Могилните земи и да посадим върху нашия собствен злодей?

Да говоря с това дърво през всичките изминали години беше един вид игра. Бях почти религиозно възхитен от възрастта му, но не изпитвах съзнателна вяра, че е нещо подобно на онова, което местните и Господарката му приписваха. Просто криво старо дърво със странни листа и лош нрав… Нрав ли?

Докоснах го, за да се подпра на него, докато гледам сред странните му листа за плодове или семена, а то ме ухапа. Е, не със зъби, но литнаха искри. Връхчетата на пръстите ми изтръпнаха и когато ги пъхнах в устата си, ми се сториха изгорени.

— Проклятие! — промърморих и отстъпих няколко крачки. — Нищо лично, дърво! Мислех си, че може да искаш да ни помогнеш!

Смътно осъзнах, че сега един говорещ камък е застанал близо до скривалището на Мълчаливия. Около оголения кръг се появиха и други.

Нещо ме удари със силата на баласт на вятърен кит, хвърлен от трийсетина метра височина. Паднах. Вълни от мощ или мисъл се стоварваха върху мен. Заскимтях, опитвайки се да изпълзя към Господарката. Тя ми подаде ръка, но нямаше намерение да пресича границата…

Част от тази сила започна да ми се струва разбираема. Но беше все едно да си в петдесет ума наведнъж, и то разпилени по целия свят. Не, по Равнината. И съзнанията бяха много повече. И ставаше все по-сложно, по-многостранно… Докосвах се до мислите на говорещите камъни.

После всичко избледня. Потокът сила престана да се стоварва върху наковалнята, която представлявах. Допълзях до ръба на оголеното пространство, макар да знаех, че граничната линия не означава истинска безопасност. Стигнах до одеялото, поех си дъх и най-сетне се обърнах да погледна към дървото. Листата му подрънкваха раздразнено.

— Какво стана?

— Ами, като цяло, то ми каза, че прави каквото може, но не заради нашето благо, а за това на своите създания. Ето защо аз трябва да ида до Ада, да го оставя на мира и да спра да го дразня, иначе ще се озова затънал в лайна до гуша. О, боже!

Погледнах през рамо да видя как Мълчаливия е понесъл сблъсъка ми.

— Предупредих те… — Тя също погледна през рамо.

— Мисля, че имаме неприятности. Според мен той те разпозна!

Бяха наизлезли почти всички от Дупката. Строяваха се по пътеката. Говорещите камъни ставаха все повече и повече. Ходещите дървета оформяха кръг с нас в средата.

А ние бяхме обезоръжени, понеже Глезанка също стоеше там. Отново се намирахме в зануляването.

Тя си беше облякла бялата роба. Премина покрай Брестака и Лейтенанта и се приближи към мен. Мълчаливия се присъедини към нея. Зад гърба й вървяха Едноокия, Гоблин, Ловеца и Псето Жабоубиец. И четиримата бяха още покрити с прахта от пътя.

Прекарали са в Равнината дни наред, а на мен момчетата и думица не споменаха…

Казват, че капакът в пода на бесилката ти се отварял внезапно. В течение на петнадесет секунди просто стоях на място с широко отворена уста. Накрая попитах:

— Какво ще правим?

Гласът ми прозвуча като мише писукане.

Стреснах се, когато Тя ме хвана за ръката.

— Заложих и загубих. Не знам, това са твоите хора. Ще блъфираме. Ох! — Тя присви очи и втренчи поглед в една точка с гореща настоятелност. После тънка усмивка пролази по устните Й. — Разбирам!

— Какво?

— Научих няколко отговора. Сянката на онова, което е съпругът ми. Бил си манипулиран дори повече, отколкото предполагаш. Той е призовал да го открият с лошия климат. А щом се е сдобил с твоя Гарван, решил да заведе и селянчето ти при него… Да, мисля че… Ела!

Старите ми събратя не изглеждаха враждебно настроени, а само озадачени.

Кръгът продължаваше да се затваря.

Господарката отново ме хвана за ръката и ме заведе до основата на Старото бащинско дърво. Прошепна:

— Нека има мир помежду ни, докато огледаме, Древни! Иде един, когото ще си спомниш от древността! — а на мен каза: — Много стари сенки бродят по света. Някои стигат чак до зората му. Не са достатъчно силни и рядко привличат внимание като съпруга ми или Покорените. Ловеца на души имаше подчинени, които се кланяха на едно дърво. Те бяха погребани с нея[3]. Казах ти, че ми е познат начинът, по който бяха разкъсани онези тела!

Стоях си там, окъпан в кървавата светлина на гаснещото слънце и озадачен както никога досега. Тя все едно ми говореше на учикуре.

Към нас се приближиха тримата магьосници и Глезанка. Брестака и Лейтенанта спряха на един хвърлей. Но Ловеца и Псето Жабоубиец се смесиха с тълпата.

Какво става? — попитах Глезанка със знаци.

Тя ми се стори доста уплашена.

Точно това искаме да разберем и ние. Получавахме объркани и безсмислени доклади от говорещите камъни, откакто Гоблин, Едноокия и Ловеца стигнаха Равнината. От една страна, Гоблин и Едноокия потвърждават всичко, което ни каза, до мига на разделянето на пътищата ви.

Погледнах към двамата приятели — и не видях приятелство помежду ни. Очите им бяха ледени и стъклени. Сякаш някой друг се бе вселил в тях.

— Имаме си компания! — обади се Брестака, без да повишава глас.

Двойка Покорени, възкачени на лодки килимчета, летяха на почтително разстояние. Не се приближиха към нас. Ръката на Господарката трепна, но иначе тя се владееше чудесно. Те си останаха достатъчно далеч, за да не можем да ги разпознаем.

— Май не един чифт ръце разбъркват манджата! — обадих се аз. — Мълчалив, хайде на темата! Точно сега ми изкарваш акъла от страх!

Той подаде знак:

В империята се носят слухове, че си се продал. Че си довел някой високопоставен тук, за да убие Глезанка. Може би дори някой от новите Покорени.

Не успях да сдържа усмивката си. Онези, пуснали слуховете, не смееха да разкажат цялата истина.

Усмивката ми убеди Мълчаливия — той добре ме познаваше. Което, предполагам, е и причината точно той да ме следи. Глезанка също се отпусна. Но нито Едноокия, нито Гоблин омекнаха.

— Какво им има на тези двамата, Мълчалив? Приличат ми на зомбита!

— Те казват, че си ги продал. Този Ловец те е видял. Че ако…

— Глупости! Къде, по дяволите, е Ловеца? Докарайте го този голям тъп кучи син и нека той ми го каже в лицето!

Светлината гаснеше. Приличното на разплут домат слънце се плъзна зад хълмовете. Скоро щеше да се стъмни и по гърба ми полазиха тръпки. Как ли щеше да се държи проклетото дърво след здрач?

Щом си помислих за него, усетих напрегнат интерес от страна на Старото бащинско дърво. Беше донякъде като припомнен от сънищата гняв…

Внезапно говорещите камъни се разподскачаха наоколо, дори отвъд потока, където храсталаците бяха гъсти. Изскимтя куче. Мълчаливия подаде някакъв знак на Брестака. Не го видях, понеже ми беше обърнал гръб. Сержантът се запъти към причината за хаоса.

Говорещите камъни се насочиха към нас, оформяйки стена, подкарвайки нещо… Уха! Ловеца и Псето Жабоубиец. Ловеца изглеждаше изключително озадачен. Псето продължаваше да се пъха между камъните, но те не му позволяваха да се измъкне. Нашите братя трябваше да гледат къде стъпват, за да не им размажат пръстите на краката.

Камъните избутаха Псето Жабоубиец и Ловеца в оголения кръг. Помиярът издаде протяжен, отчаян вой, подви опашка и се скри в сянката на Ловеца. Стояха на няма и десет крачки от Глезанка.

— Богове! — промърмори Господарката и стисна ръката ми толкова здраво, че за малко да изкрещя.

В звънтящата корона на Старото бащинско дърво експлодира зародиш на буря на промяната.

Беше огромна; беше страховита; беше яростна. Погълна всички ни, с такова настървение, че не можехме да сторим друго, освен да стискаме зъби. Формите се сменяха, движеха се, приплъзваха се… Но онези, най-близо до Глезанка, си останаха непроменени.

Ловеца изпищя. Псето Жабоубиец нададе вой, от който косата ми се изправи. И именно те двамата се измениха най-много, превърнаха се в същите грозни и зловещи чудовища, които бях видял по време на пътуването на запад.

Господарката извика нещо, което остана нечуто в рева на бурята. Долових само триумфалната нотка в гласа Й — Тя познаваше тези форми.

Втренчих се в Нея.

Тя не се беше променила, което ми се стори невъзможно. Това същество, за което бленувах петнадесет години, не би могло да бъде истинска жена… нали?

Псето Жабоубиец се хвърли във въртопа на бурята, оголило зловещите си зъби и се опита да докопа Господарката. То Я познаваше и имаше намерение да Я довърши, докато Тя е безпомощна в зануляването. Ловеца се повлече след него, озадачен също толкова, колкото и когато беше в човешката си форма.

Един от огромните клони на Бащинското дърво посегна надолу и удари Псето Жабоубиец така, както човек блъсва нападащ го заек. Три пъти кучето се опита да нападне и три пъти се провали. На четвъртия прадядото на всички светкавици го пресрещна право в муцуната и го метна назад чак до потока, където то се просна в гърчове за минута, преди да се изправи и с вой да побегне във враждебната пустиня.

В същото време звярът Ловец нападна Глезанка. Грабна я и хукна на запад. Когато звярът Псе излезе от играта, цялото внимание на присъстващите се съсредоточи върху Ловеца.

Старото бащинско дърво може и да не беше бог, но когато говореше, имаше правото на глас. Кораловите рифове се огънаха под напора му. Всички извън оголения кръг стиснаха ушите си и се разпищяха. Но за нас, които бяхме най-близо, мъчението не беше тъй страшно.

Не знам какво каза то. Не познавах този език, не ми звучеше и като някой, който изобщо съм чувал. Но Ловеца го разбра. Остави Глезанка и се върна право във вихъра на бурята, за да се изправи пред бога, докато величественият глас го заливаше и около изкривените му кости блестеше яростна виолетова светлина. Той се поклони и коленичи пред дървото, след което се промени.

Бурята утихна също тъй внезапно, както беше започнала. Всички се строполихме безпомощни — дори Господарката — но не изгубихме съзнание. В гаснещата светлина видях кръжащите Покорени да решават, че е настъпил техният час. Те прелетяха обратно, набраха скорост и се врязаха по балистична крива в зануляването, като всеки пускаше своите тридесет стъпки дълги копия, предназначени да нараняват въздушните китове. А аз седях олигавен на коравата земя, ръка за ръка с тяхната мишена.

Само с мощен тласък на волята си, предполагам, Господарката успя да промърмори:

— И те умеят да четат бъдещето като мен! — което за момента нямаше смисъл. — Това го пропуснах! Осем копия се насочиха към земята. Бащинското дърво им отвърна.

Двете килимчета изчезнаха изпод ездачите си. Копията се взривиха толкова високо, че дори капка от огнения им товар не стигна до земята. Но Покорените стигнаха. Стовариха се в идеални дъги в гъстите коралови рифове на изток от нас. После настъпи сънят. Последното, което си спомням, беше, че стъкленият поглед е изчезнал от общо трите очи на Гоблин и Едноокия.

Бележки

[1] Soirée (фр.) — Вечерен прием. — Б.р.

[2] Глашатай-церемониалмайстор в благородническите имения. — Б.пр.

[3] По традиция за всички Покорени с изключение на Шепота се говори в мъжки род, макар че няколко от старите са били жени; на отделни места в книгата обаче авторът ги споменава в женски род. — Б.пр.