Глен Кук
Бялата роза (11)

10.
Историята на Боманц

Знахаря:

Писъкът на Жасмин разтърси прозорците и вратите:

— Боманц! Слез веднага долу! Веднага слизай, чу ли какво ти казвам?

Антикварят въздъхна. Човек не може да остане насаме и за пет минути. За какъв дявол се беше оженил за нея? Защо изобщо мъжете се женят? Прекарваш остатъка от живота си в ужасно положение, като правиш онова, което другите искат от теб, а не това, което ти се иска…

— Боманц!

Той извика:

— Идвам, мътните го взели! — и добави приглушено: — Проклетата жена не може да си издуха носа, без да съм й под ръка, за да я държа за китката!

Доста често говореше под нос. Трябваше да разтоварва чувствата си, но и да запази спокойствието. Така че правеше компромис. Както винаги, все той правеше компромисите.

Помъкна се по стълбите с тежка стъпка — декларация за раздразнението му. Подиграваше се сам на себе си, докато крачеше: Разбираш, че остаряваш, когато всичко започне да ти тежи.

— Какво искаш? Къде си?

— В магазина!

Тонът й беше странен. Потисната възбуда, реши той. Влезе уморено в магазина.

— Изненада!

Светът се съживи, а отчаянието го напусна.

— Стенс! — Затича се към сина си и го прегърна с все сили. — Пристигна ли вече? Очаквахме те чак другата седмица!

— Тръгнах по-рано. Взел си да надебеляваш, тате! — Стенсил разтвори обятия, за да включи и Жасмин в тристранна прегръдка.

— Майка ти е добра готвачка. Пък и времената не са лоши, храним се редовно. Побойника е… — Точно сега не му се искаше избеляла, грозна сянка да надвисва помежду им и смени темата. — А ти как си? Я се дръпни! Нека те погледна! Беше още хлапе, когато замина!

Жасмин се засмя:

— Нали изглежда страхотно? Толкова висок и здрав! И такива хубави дрехи носи! — и с пресилена загриженост добави: — Нали не си се захванал с някоя опасна работа, а?

— Майко! В какво може да се забърка един младши инструктор? — Той посрещна погледа на баща си и се усмихна така, сякаш казваше: Същата си е като винаги!

Стенсил беше половин педя по-висок от баща си, малко над двадесетгодишен и изглеждаше атлетичен при все професията си. На вид е по-скоро пътешественик, отколкото бъдещ дон, помисли си Боманц. Разбира се, времената се меняха. Изминаха цели епохи от собственото му следване в университета. Може би и стандартите се бяха променили.

Той си припомни смеховете, подигравките и целонощните, ужасно сериозни дебати върху смисъла на всичко и го подяде вълна от носталгия. Какво беше станало с онзи млад и хитър Боманц с ум като бръснач? Някакъв мълчалив, невидим Пазител на съзнанието го беше погребал в могила в дъното на егото му и там лежеше той, потънал в сън, докато плешивият, грозен, шкембест гном постепенно го превземаше… Крадат твоето вчера и не ни остава друга младост, освен тази на децата ни…

— Е, хайде! Разкажи ни за уроците си! — Я излез от самосъжалението, Боманц, стари глупако! — Четири години и нищо друго, освен писма за това как се переш и какви дебати водиш в „Заседналия делфин“. Заседнал ще е във Веслоград я! Преди да умра, искам да видя морето. Така и не успях преди…

Стар глупак. Мечтай на глас — само на това ли си способен? Нима наистина ще ти се смеят, ако им кажеш, че младостта е още жива там някъде?!

— Пак се отвя! — обясни Жасмин.

— Ти на кого викаш сенилен^[1]? — сряза я Боманц.

— Тате! Мамо! Стига вече! Току-що съм пристигнал!

Антикварят си пое дълбоко дъх.

— Прав е. Мир! Спокойствие. Примирие! Ти си посредник, Стенс! Двама дърти бойни коне като нас просто си карат по утъпкания път…

Жасмин се обади:

— Стенс ми обеща изненада, преди да слезеш!

— Е? — настоя Боманц.

— Сгоден съм. Ще се женя.

Как е възможно? Това е синът ми. Моето бебе. Миналата Седмица му сменях пеленките… Време, ти неоспорим убиецо, усещам ледния ти дъх… Чувам твойте железни подкови…

— Хмм. Млад глупак. Извинявай! Разкажи ни за нея, след като не щеш да ни разказваш за друго!

— Щях, ако можех да взема думата от вас!

— Боманц, млъквай! Разкажи ни за момичето, Стенс!

— Е, сигурно вече знаете едно-друго. Тя е сестрата на Побойника, Слава.

Стомахът на Боманц падна направо в петите му. Сестрата на Побойника. Търговецът, който вероятно беше и Възкресител.

— Сега пък какво има, тате?

— Сестрата на Побойника, а? Какво знаеш за онова семейство?

— Че какво им има?

— Не съм казал, че им има нещо. Питах какво знаеш за тях!

— Достатъчно, за да знам, че искам да се оженя за Слава. Достатъчно, за да знам, че Побойника ми е най-добрият приятел.

— Достатъчно, за да знаеш дали са Възкресители?

В магазина надвисна тишина. Боманц се втренчи в сина си. Стенсил отвърна на погледа му. Два пъти се канеше да проговори, но променяше намерението си. Във въздуха се събираше напрежение.

— Тате…

— Поне Бесанд мисли така. Стражата следи Побойника, а сега вече — и мен. Времето на кометата е, Стенс. Десетото преминаване. Бесанд надушва някакъв голям Възкресителски заговор. Той направо ми скапва живота. Вестта за Побойника ще го направи още по-лош!

Стенсил смукна слюнка през зъбите си. Въздъхна.

— Може би все пак е грешка, дето се прибрах тук. Няма да постигна нищо, ако се крия от Бесанд и се бия с теб!

— Не, Стенс — възрази Жасмин. — Баща ти няма да започне караница. Бо, ти няма да се караш с него! В никакъв случай!

— Ъхм… — Синът ми сгоден за Възкресителка? Той се извърна, пое си дълбоко дъх и тихо се укори. Скачаш на заключенията. На думи си по-лош и от Бесанд. — Сине, съжалявам. Той просто ми взима здравето! — и погледна към Жасмин.

Бесанд не беше единственият му мъчител.

— Благодаря, тате! Как върви проучването?

Жасмин се размърмори и размрънка.

Боманц обясни:

— Този разговор е налудничав. До един си задаваме въпроси, на които никой не отговаря!

— Дай ми малко пари, Бо! — обади се жена му.

— За какво са ти?

— Вие двамата и добър ден няма да си кажете, преди да се заемете с плановете. А аз най-добре да ида да пазарувам…

Антикварят я почака да изкаже обичайните си двусмислени забележки за Женския пазар, след което сви рамене и насипа монети в шепата й.

— Да се качим горе, Стенс!

— Тя е улегнала — отбеляза Стенсил, докато влизаха в таванската стаичка.

— Не бях забелязал.

— Ти също. Но къщата не се е променила.

Боманц запали лампата.

— Претъпкано както винаги — призна той и сграбчи тайното си копие. — Трябва да направя някое ново. Това се износва! — и разгъна картата си на малката масичка.

— Не си напреднал много, тате.

— Не мога да се отърва от Бесанд. — Той почука по шестата могила. — Ето тази. Само тя стои на пътя ми.

— Това ли е единственият възможен маршрут, тате? Не можеш ли да откриеш горните две? Или поне една. Така ще имаш шанс петдесет на петдесет да познаеш другите две.

— Аз не гадая и това не ти е игра на карти. Как ще раздадеш нова ръка, ако изиграеш неправилно предишната…

Стенсил си взе стол и се взря в картата. Почукваше по масата с пръсти. Боманц се притесни.

 

 

Отмина седмица. Семейството влезе в нов коловоз, свиквайки и да живее под увеличеното внимание на Наблюдателя.

Боманц чистеше оръжие от телекурските разкопки. Тъй де, съкровище. Беше си сериозна находка. Масов гроб, с оръжия и брони, запазени почти идеално. Стенсил влезе в магазина и антикварят вдигна глава.

— Тежка нощ, а?

— Не беше зле. Той е готов да се предаде. Намина само веднъж.

— Мен Фу или Бесанд?

— Мен Фу. Наблюдателят беше при мен поне половин дузина пъти.

Двамата работеха на смени. Мен Фу бе извинението им за пред хората.

Всъщност Боманц се надяваше да изтощи Бесанд преди завръщането на кометата. Но не се получаваше.

— Майка ти вече е приготвила закуската! — Той започна да събира раницата си.

— Почакай, тате. И аз ще дойда!

— Трябва да си починеш!

— Няма нищо. Копае ми се!

— Добре!

Нещо притесняваше момчето. Готов ли бе да заговори?

Така и не бяха разговаряли както трябва. Връзката им преди университета беше съставена главно от противопоставяне, като Стенс винаги изпадаше в защитна позиция… Изглеждаше пораснал през тези четири години, но хлапето още се таеше в него. Не беше готов да се изправи пред баща си като мъж пред мъж. И Боманц не остаря достатъчно, за да забрави, че Стенсил е малкото му момченце. Това израстване понякога така и не настъпва. Един ден синът поглежда към своя собствен син и се чуди какво е станало.

Антикварят продължи да търка ръждата от алебардата. Изсумтя под нос. Да си мисли за връзките в семейството. Това не ти подхожда, стар глупако!

— Хей, тате! — провикна се Стенсил от кухнята. — Почти забравих. Видях кометата снощи!

Във вътрешностите на Боманц се протегна рачешка щипка и стисна цяла шепа от червата му. Кометата! Не е възможно. Не още. Той не беше готов за това!

 

 

— Гадно дребно копеле! — плю Боманц. Двамата със Стенсил бяха коленичили в храстите и гледаха как Мен Фу хвърля артефакти от разкопките му.

— Трябва да му счупя крака! Почакай тук за минутка! Ще мина отзад и ще му отрежа пътя, когато побегне!

Антикварят изсумтя:

— Не си струва неприятностите!

— За мен си струва, тате! Просто за да оправя сметката.

— Добре!

Боманц проследи как Мен Фу се оглежда трескаво и грозната му малка главица подскача като на подплашен гълъб.

Отново влезе в изкопа и антикварят тръгна напред. Примъкна се достатъчно близо, за да чува как крадецът си говори под нос.

— О, прекрасно. Прекрасно! Малко състояние! Каменно съкровище. Тази дебела малка маймуна не го заслужава. През цялото време се подмазва на Бесанд. Този мръсник!

— Дебела маймуна ли? Сам си го изпроси! — Боманц хвърли раницата и инструментите и сграбчи здраво лопатата.

Мен Фу се измъкна от ямата, гушнал находките. Очите му се разшириха. Устните му се раздвижиха беззвучно.

Боманц замахна.

— Ама, Бо, нека не…

Антикварят продължи. Мен Фу затанцува, пое един удар в бедрото, изпищя, изтърва товара си, размаха ръце и падна в ямата. Измъкна се от другия край, квичейки като ранено прасе. Боманц се засили след него и стовари мощен удар в гърба му. Мен Фу побягна и старецът хукна след него, вдигнал лопатата с крясъци:

— Стой на място, ти, крадлив кучи син! Приеми го като мъж!

Замахна за последен път здравата. И пропусна. Завъртя се, понесен от инерцията. Падна, скочи и продължи преследването без лопатата на мъстта.

Стенсил се хвърли на пътя на Мен Фу. Крадецът присви глава и се шмугна покрай него. Боманц налетя на хлапето и баща и син се търколиха в кълбо от крайници.

Антикварят изпъшка:

— Какво, по дяволите?… Вече го няма! — Просна по гръб, задъхан. Стенсил се разсмя. — Какво му е толкова забавното, мътните го взели?

— Изражението му.

Боманц изсумтя.

— Не ми беше от голяма помощ! — И те продължиха да се кикотят. Накрая старецът успя да си поеме дъх. — Най-добре да си потърся лопатата!

Стенсил помогна на баща си да стане.

— Тате, само ако можеше да се видиш!

— Добре, че не мога. Цяло щастие е, че не получих удар! — Той продължи да се кикоти.

— Добре ли си, тате?

— А, да. Просто не мога едновременно да се смея и да си поемам дъх. О, о, боже! Няма да мога да мръдна, ако седна!

— Да идем да копаем. Това ще те отпусне. Някъде тук си изтърва лопатата, нали?

— Ето я!

Боманц продължаваше да се кикоти от време на време през цяла сутрин. Стигаше му да си припомни паническото бягство на Мен Фу и самоконтролът му изчезваше.

— Тате? — Стенсил работеше в другия край на ямата. — Я виж тук! Може би заради това не ни е усетил да идваме!

Боманц докуцука до него и проследи как момчето изтърсва пръстта от идеално запазен нагръдник. Беше черен и лъскав като полиран абанос. В средата му сияеше сложен орнамент от сребро.

— Хмм… — Боманц надникна от ямата. — Наоколо няма никого. Ето виж, мотивът с получовека-полузвяр. Това е Видоменителя!

— Той е водел телекурците.

— Не са го погребали тук, обаче.

— Това е бронята му.

— И аз го виждам. Проклятие! — Старецът пак надникна навън като любопитен мармот. Не видя никого. — Стой тук и пази. Аз ще го разкопая!

— Ти остани, тате.

— Изкарал си на крак цяла нощ.

— Да, но съм много по-млад от теб!

— Чувствам се прекрасно, много благодаря!

— Какъв цвят е небето, тате?

— Синьо. Що за въпрос…

— Алилуя! Поне за едно сме на еднакво мнение! Ти си най-опърничавият стар пръч…

— Стенсил!

— Съжалявам, тате. Ще се редуваме. Хвърли монета да видим кой ще е пръв!

Боманц изгуби и се настани удобно върху раницата си.

— Ще трябва да разширим изкопа. Ако караме право надолу като преди, ще се срути при първия по-сериозен дъжд.

— Аха. Ще се разкаля. Трябва да помислим за дренажен овраг. Хей, тате, тук вътре няма нищо! Прилича досущ на останалите брони… — Стенсил беше разровил една ръкавица и бе разкопал по-голямата част от гроба.

— Аха. Никак не ми се ще да я предавам.

— Да я предадеш ли? Че защо? Побойника може да вземе цяло състояние за това.

— Може и тъй да е. Но ако онова приятелче Мен Фу я е видял? Ще изпее на Бесанд незабавно. Ще трябва да спазваме благоприличие. Това чудо не ни трябва!

— Да не споменаваме, че може той да е сложил бронята…

— Какво?!

— Изобщо не би трябвало да е тук. Пък и вътре няма следа от притежателя на бронята. Почвата е рохка…

Боманц изпъшка. Бесанд беше напълно способен на фалшификация.

— Остави всичко както си е. Ще ида да го доведа!

 

 

— Вкисната стара гадина! — промърмори Стенсил, когато Наблюдателят си тръгна. — Обзалагам се, че той я е сложил!

— Няма смисъл да ругаеш. Не можем да сторим нищо! — Боманц се облегна на раницата си.

— Какво правиш?

— Мързелувам. Вече не ми се копае… — Всичко го болеше. Утрото беше доста тежко.

— Би трябвало да извадим каквото можем, докато времето е хубаво.

— Ами давай!

— Тате… — Стенсил поразмисли. — Как тъй с мама се карате през цялото време?

Боманц остави мислите си да се реят.

Истината изглеждаше измамна. Стенс вероятно не си спомняше добрите години.

— Предполагам, защото хората се променят, а не го желаем! — Не можа да намери по-добри думи. — Започваш живота си с жена, която е чаровна, загадъчна и прекрасна, точно както се пее за случая. После се опознавате. Възбудата отминава. Привиквате един с друг. След време дори това отминава. Тя е увиснала и побеляла, и сбръчкана, а ти се чувстваш измамен. Спомняш си свенливата дама, която си срещнал. Говорил си с нея, докато баща й не те е заплашил да те нарита едно хубавичко. Все още съм на двадесет, Стенс. Само когато мина край огледалото или тялото ми не се справя както искам, осъзнавам, че съм вече старец. Иначе не забелязвам шкембето, разширените вени и сивата коса, колкото ми е останала. А тя ги вижда… Всеки път като надникна в огледалото, оставам изумен. Накрая просто се чудя кой ми е нахлузил маскараден костюм. Отвратителен дърт пръч, така изглежда отражението. От онези, на които се подигравах, когато бях на двадесет. Той ме плаши, Стенс! Изглежда като смъртник. Хванат съм в капана му и не съм готов да си тръгна…

Стенсил седна. Баща му никога не говореше за чувствата си.

— И така ли става винаги?

Може би не, но винаги е било…

— За Слава ли си мислиш, Стенс? Не знам. Не можеш да избягаш от старостта. Не можеш да избягаш и от промените в отношенията!

— Може би не е задължително последствията да са такива. Ако успеем с това…

— Не ми тикай в носа разни „ако“-та, Стенс! От „ако“ живея вече тридесет години… — Язвата пробно го захапа в червата. — Може би Бесанд е прав. Но не изхожда от верните причини.

— Тате! За какво говориш? Отдал си целия си живот на това!

— Искам да ти кажа, Стенс, че съм ужасен. Едно е да преследваш мечтата си. Съвсем друго — да я заловиш. Никога не получаваш онова, което си очаквал! Предчувствам катастрофа. Мечтата може да се окаже запъртък.

На лицето на младежа се изписа поредица от различни изражения.

— Но ти трябва да…

— Не, не трябва да правя нищо, освен да си бъда Боманц Антикваря. С майка ти няма да изкараме още дълго. Оттук ще извадим достатъчно, че да ни храни.

— Ако продължиш нататък, ще имаш много повече години и повече…

— Страх ме е, Стенс! И от двата пътя ме е страх. Така става, когато остарееш. Промяната е заплашителна.

— Тате…

— Говоря ти за смъртта на мечтите, сине. За загубата на ококорената, наивна вяра, която те крепи млад. Невъзможните мечти. Този вид веселяшки фантазии са мъртви. Поне за мен. Виждам само изгнилите зъби в усмивката на убиеца…

Стенсил се измъкна от ямата. Отскубна стрък сладка трева и го посмука, докато съзерцаваше небето.

— Тате, как си се чувствал точно преди да се ожениш за мама?

— Сащисан.

Стенс се разсмя.

— Добре, ами когато е трябвало да й поискаш ръката от баща й? Или по пътя към дома му?

— Мислех си, че ще се подмокря целия. Никога не си виждал дядо си — той е от хората, заради които са започнали да разправят легенди за тролове.

— Горе-долу както се чувстваш сега?

— Горе-долу, да. Но не е същото. Бях по-млад и очаквах възнаграждението си.

— А сега не очакваш ли? Не е ли залогът по-голям?

— И в двете посоки — и за печалбата, и за загубата.

— Знаеш ли какво? Минаваш през онова, дето му викат криза на самоувереността. Това е всичко. След няколко дни пак ще хвърчиш наоколо!

Същата вечер, след като Стенсил излезе, Боманц сподели с Жасмин:

— Имаме си мъдрец за син. Днес поговорихме. Наистина говорехме, за пръв път. И той ме изненада…

— Защо? Та той ти е син, нали?

Сънят дойде по-силен отпреди и много по-бързо от всякога. Пробуди Боманц два пъти в една и съща нощ и го отказа от спането. Излезе навън и седна на горното стъпало, взрян в лунната светлина. Нощта беше светла. Различаваха се грубите постройки по протежение на мръсната улица.

Страхотен град, помисли си той, припомняйки си забележителностите на Веслоград. Стражата, ние, антикварите, и неколцина, които си заработват хляба, като обслужват нас и пилигримите^[2]. Пък и те рядко се срещат, макар че Владичеството е на мода. Могилните земи са толкова овехтели, че никой не ще да ги гледа вече!

Чу стъпки и забеляза да се приближава нечия сянка.

— Бо?

— Бесанд?

— Ъхм! — Наблюдателят седна на по-долното стъпало. — Какво правиш?

— Не можах да заспя. Мислех си за това как Могилните земи са се изтъркали дотолкова, че дори себеуважаващите се Възкресители вече не наминават насам. А ти? Нали не си нощен патрул, а?

— И аз не можах да заспя. Тази проклета комета!

Боманц огледа небето.

— Оттук не се вижда. Трябва да минем отзад. Но ти си прав. Вече никой не се интересува от нас. Нито от нас, нито от онези твари под земята. Не знам кое е по-лошото. Забравата или чистата глупост.

Явно нещо гризеше Наблюдателя.

— Бо, те не ме сменят, защото съм остарял или неспособен, макар че според мен и двете причини са верни. Местят ме, за да може нечий роднина да поеме поста. Изгнание за черната овца. А от това боли, Бо. Наистина ме боли! Те са забравили какво е това място. Казват ми, че съм похабил целия си живот в работа, която и кръгъл идиот може да свърши.

— Светът е пълен с глупаци.

— Глупаците умират.

— Какво имаш предвид?

— Те се смеят, когато говоря за кометата или за удара на Възкресителите това лято. Не могат да повярват, че вярвам в това. Не мислят, че под онези могили се крие нещо, че то може да е още живо…

— Доведи ги насам. Разходи ги из Могилните земи след здрач.

— Опитах. Казаха ми да спра да се оплаквам, ако искам пенсията си!

— Е, тогава си сторил всичко възможно. Проблемът си е техен.

— Клел съм се, Бо! Навремето бях съвсем сериозен, а и сега съм сериозен. Тази работа е единственото, което имам. Ти си имаш Жасмин и Стенс. А аз все едно съм бил монах. Сега ме изхвърлят заради някакъв млад… — Започна да издава странни звуци.

Хлипане? помисли си Боманц. Наблюдателят да плаче? Да плаче този човек със сърце от кремък и милост колкото на океанска акула? Той улови Бесанд за лакъта.

— Нека идем да погледаме кометата! Още не съм я виждал.

Стражникът се взе в ръце.

— Не си ли? Трудно за вярване!

— Че защо? Не съм стоял до късно. Стенсил върши работата през нощта.

— Няма значение. Пак влизам в ролята на подозрителен Страж. Трябваше да станем адвокати — и двамата. Имаме вкус за споровете.

— Може и да си прав. Напоследък прекарвам доста време в чудене какво правя тук!

— И какво точно правиш тук, Боманц?

— Ами, щях да ставам заможен. Канех се да изучавам старите книги, да разкрия няколко богати гроба и да се върна във Веслоград, за да изкупя превозваческия бизнес на чичо си…

Боманц разсеяно се запита каква ли част от това фалшиво минало приема Бесанд. Беше живял с него толкова време, че сега си спомняше дори някои измислени случки като истински, освен ако не се напънеше по-сериозно.

— И какво стана?

— Мързел. Най-обикновен старомоден мързел. Открих, че има голяма разлика между мечтите, постигането им и реалната работа. По-лесно се оказа да копая само колкото да мине времето и да прекарвам остатъка в излежаване…

Боманц кисело се намръщи. Кажи-речи беше напипал истината. Изследванията му бяха всъщност частично извинение, за да не работи здраво. Просто му липсваше мотивацията на Побойника.

— Не си живееш чак толкова зле. Имаше една-две лоши зими, докато Стенс беше още бебе, но всички минаваме през такива периоди. Протегната за помощ ръка тук-там и всички оцеляваме… А, ето я! — Бесанд посочи към небето над Могилните земи.

Антикварят възкликна изумено. Беше точно каквато си я представяше в сънищата си.

— Ефектна е, а?!

— Почакай да се приближи още! Ще запълва половината небе!

— И е хубава…

— Поразителна, бих казал. Но е и вестител, лошо знамение. Старите писатели казват, че ще продължава да се връща, докато Властелина не бъде освободен.

— Живял съм със старите книги по-голямата част от живота си, Бесанд, но дори на мен ми е трудно да повярвам, че има зрънце истина. Почакай! Същото страховито усещане ме полазва и край Могилните земи. Но просто не съм убеден, че онези твари могат да се надигнат след четиристотин години в гроба.

— Бо, може и да си искрен. Ако си, приеми един съвет. Когато си тръгна, тръгни си и ти: Вземи си телекурските неща и тръгни за Веслоград!

— Започваш да звучиш точно като Стенс.

— Сериозно говоря. Дойде ли на мястото ми някое невярващо хлапе, Адът ще се стовари над нас. Буквално. Махай се, докато още можеш!

— Сигурно си прав. Мислех си да се върна. Но какво да правя? Вече не познавам Веслоград. Както Стенсил го описва, ще се загубя… По дяволите, сега домът ми е тук. Никога не съм го осъзнавал. Тази дупка ми е дом…

— Знам какво имаш предвид!

Боманц погледна към грамадното сребърно острие в небето. Съвсем скоро…

— Какво става там? Кой е? — разнесе се откъм задния вход на къщата. — Махай се, чу ли? Ще викна Стражата!

— Аз съм, Жасмин!

Бесанд се засмя.

— И Наблюдателя, госпожо. Стражата вече е тук!

— Бо, какво правиш?

— Говоря си. Гледам звездите.

— Аз ще тръгвам вече — обади се Наблюдателят. — Ще се видим утре.

По тона му Боманц отсъди, че „утре“ ще е ден за обичайния тормоз.

— Внимавай! — И се намести на росното задно стъпало, като остави студената нощ да го обгърне.

В Старата гора пееха птички. Гласовете им отекваха самотно. После щурец застърга оптимистично, а влажният ветрец едва размърда останките от косата на антикваря. Жасмин излезе и седна при него.

— Не можах да заспя — каза й той.

— Аз също!

— Сигурно е заразно… — Погледна към опашатата звезда, поразен от внезапно déjà vu^[3]. — Помниш ли онова лято, когато се преместихме тук? Когато стояхме до късно, за да видим кометата? Беше нощ като тази!

Тя го хвана за ръката и преплете пръсти с неговите.

— Четеш ми мислите. Първият ни месец заедно. Тогава бяхме глупави деца, знаеш ли?

— Все още сме същите, дълбоко в нас.