Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

40.
Взимам решение

Тя така и не ми даде заповед. Дори намеците Й бяха толкова смътни, че ми се налагаше да ги обмислям внимателно. Два дни след нашата вечерна среща на покрива попитах полковника дали мога да се видя с Нея. Той отвърна, че ще проучи въпроса. Подозирам, че му бяха дадени такива заповеди, иначе щеше да спори.

Мина още един ден, преди да ми съобщи, че Господарката има време за мен.

Затворих мастилницата си, почистих перото и се изправих:

— Благодаря ти!

Той ме гледаше с доста особено изражение.

— Нещо нередно ли има? — поинтересувах се.

— Не, просто…

Разбирах го.

— И аз не знам точно. Сигурен съм, че Тя има някаква специална задача за мен.

Това разведри деня на полковника — такъв мотив поне му беше по силите.

Обичайната процедура, само че този път, когато влязох в приемната Й, Тя стоеше пред прозорец, обърнат към свят на влажни мъгли. Сив дъжд, мътнокафяви води, а отляво — смътни силуети, едва различими форми, дървета, предпазливо вкопчени в брега на реката. От пейзажа лъхаха студ и неприязън. Носеше твърде познат аромат.

— Великата река Трагика — каза Тя. — Придошла е. Но водите й винаги са високи, нали?

Господарката ми махна и аз се приближих. След последното ми посещение бяха донесли голяма маса, върху която беше разположен макет на Могилните земи — толкова добър, че тръпки да те полазят. Човек почти очакваше да види миниатюрни стражници да обикалят плаца на казармата.

— Видя ли я? — попита ме Тя.

— Не. Макар да съм бил там два пъти, не съм запознат с друго, освен с града и казармата. Какво се предполага да видя?

— Реката. Приятелят ти Гарвана очевидно е осъзнавал важността й…

С деликатно движение Тя начерта завой много на изток по течението на реката, криволичеща по хребета, където бяхме вдигали лагер.

— По времето на триумфа ми в Хвойноград тя се намираше тук. След година климатът се промени. От постоянните наводнения коритото й се е изместило насам. Днес поглъща този хребет. Лично го огледах. Хребетът е изцяло от земен насип, без каменна подпора. Няма да издържи. Щом падне, реката ще нахлуе в Могилните земи. Дори заклинанията на Бялата роза няма да я спрат да отвори Великата могила. Всеки отнесен от водата тотем ще улеснява възкресението на съпруга ми.

Изсумтях.

— Няма защита от делата на Природата.

— О, има, ако човек е предвидлив! Бялата роза не е била, пък и аз също, по времето когато се опитах да го окова по-здраво. А сега е твърде късно. Тъй значи, искал си да се срещнеш с мен?

— Да. Налага се да напусна Кулата.

— Нямаше нужда да идваш, само за да ми го съобщиш. Свободен си да си отидеш или да останеш.

— Тръгвам, защото трябва да свърша някои неща, както много добре знаеш. Ако вървя пеша, вероятно няма да стигна навреме — до Равнината има доста път. Да не споменавам рисковете. Исках да те помоля за транспорт.

Тя се усмихна и сега усмивката Й беше истинска, малко по-_различна_ от предишните.

— Добре. Знаех си, че ще видиш накъде клони бъдещето. Кога ще си готов?

— Пет минути ми стигат, но имам и един въпрос: Гарвана.

— Той е в лазарета в казармата на Могилните земи. За него в момента не можем да направим нищо. Когато се открие възможност, ще положим всички усилия да го върнем. Това стига ли ти?

Не бих могъл да споря с Нея, разбира се.

— Добре. Ще ти бъде осигурен превоз и ще си имаш уникален шофьор — самата Господарка.

— Аз…

— Аз също мислих доста. Най-добрата ми следваща крачка ще е да се срещна с твоята Бяла роза. Така че идвам с теб.

След като поех няколко литра въздух, отбелязах:

— Ще Ти се нахвърлят като мухи на труп!

— Не и ако не ме познаят. А те няма да успеят, ако ти не им кажеш.

Е, надали някой би могъл да Я разпознае. Единствен аз съм Я срещал и съм оживял да се похваля с това. Но… Богове, имаше купища, купища „но“!

— Ако влезеш в зануляването, всичките Ти заклинания ще се разпаднат.

— Не е така. Новите ми заклинания няма да действат, но онези, които вече са задействани, са в безопасност.

Не я разбрах и Й го казах.

— Вярно е, че блясъкът ми ще избледнее при навлизане в зануляването. Поддържам го непрестанно. Заклинанието, което те променя и те оставя променен, но което не е задействано по време на влизането в зануляването, няма да бъде засегнато.

Нещо в дълбините на подлото ми съзнание се размърда, но не можех да определя какво.

— Ако се превърнеш в жаба и подскочиш в него, жаба ли оставаш?

— Ако трансформацията е истинска, а не просто илюзия…

— Ясно! — Отбелязах си тази мисъл с червено знаменце, за да поработя върху нея по-късно.

— Ще се превърна в спътник, който си намерил по пътя. Да речем, някой, който ще ти помогне с документите…

Не можеше да няма измама тук. Или лъжа. Не си представях, че Тя може да остави живота си в моите ръце. Убеден съм, че съм изглеждал изумен.

Господарката кимна:

— Май започваш да разбираш!

— Прекомерно ми се доверяваш!

— Познавам те по-добре, отколкото сам се познаваш. Ти си честен човек — по свой собствен начин — с достатъчно цинизъм да вярваш, че може да има по-малко и по-голямо зло. Нали застана под Окото?

Потреперих, но Тя не се извини. И двамата знаехме, че извинението би било лъжа.

— Е? — попита Господарката.

— Не съм сигурен защо искаш да го направиш. Не виждам смисъла!

— Светът се насочва по нов коловоз. Навремето имаше само два полюса — твоето селянче и аз, а помежду ни се водеше битка. Но онзи, който се раздвижва на север, прибавя нова величина в уравнението. Би могъл да го гледаш като удължаване на линията, а моето място да е някъде в средата, но се получава и триъгълник. Въпросът е, че съпругът ми възнамерява да разбие и твоята Бяла роза, и мен самата. Смятам, че двете трябва да се опитаме да отстраним по-голямата опасност, преди…

— Достатъчно. Ясно. Но не виждам как Глезанка ще прояви същата прагматичност. Тя кипи от омраза.

— Може и тъй да е, но си струва да опитаме. Ще ми помогнеш ли?

Бил съм на ръка разстояние от стария злодей и съм виждал призраците да крачат из Могилните земи. Затова бях способен на почти всичко, за да спра ужасното чудовище да излезе от гроба. Но как, о, как да Й се доверя!

Тя направи същия номер както обикновено и привидно ми прочете мислите.

— Ще се намираш заедно с мен в зануляването.

— Така е, но все пак трябва да помисля още малко.

— Мисли спокойно. И бездруго не мога да тръгна още известно време!

Според мен Тя искаше да се подсигури срещу дворцов преврат.