Глен Кук
Бялата роза (33)

32.
Затворници в Могилните земи

Изглеждаше зле. Много по-зле, отколкото подозирахме. Тези, от Стражата, бяха параноици, че и отгоре. Искам да кажа, че нямаха ни най-малка представа кои сме, но това не им попречи изобщо.

Внезапно зад вратата се разнесоха дрънчене и трясък, а в коридора нахлу половин рота. Не изрекоха нито дума, само ни съзерцаваха с гробовни физиономии. Бяхме загазили.

— Не мисля, че смятат да ни пуснат на свобода! — отбеляза Гоблин.

— Излезте! — нареди ни един сержант.

Излязохме — всички, освен Ловеца. Той просто си седеше неподвижен. Пуснах една шегичка:

— Кучето му липсва!

Никой не се засмя.

Един от стражниците побутна Ловеца по рамото. Той много, много бавно се обърна и погледна към нахалника с лице, по-малко изразително и от камък.

— Не трябваше да правите така! — отбелязах.

— Млъквай — отряза сержантът. — Накарайте го да се размърда!

Мъжът, който беше бутнал Ловеца, отново се наведе към него.

В забавен кадър може би щеше да се получи леко потупване, но нашият странен куриер посегна край замахващия юмрук, прихвана напредващата китка и я счупи. Стражът изпищя, а Ловеца го блъсна встрани. Продължаваше да гледа безизразно, когато проследи падането на човека. Май започваше да се чуди какво точно става.

Другите стражи бяха зинали безпомощно. После двама едновременно скочиха в килията с извадени оръжия.

— Хей! Карайте по-леко! — викнах аз. — Ловец…

Все още в състояние на умствено пропадане, той отблъсна оръжията им, хвърли ги в един ъгъл и направо извади душата и на нападателите си. Сержантът се двоумеше между изумление и бесен гняв.

Постарах се да го умилостивя.

— Не е много умен, сержант! Не бива да го нападат така. Трябва бавничко да му се обяснява, два-три пъти поне!

— Ще му обясня аз! — Той се накани да прати и останалите си хора в килията.

— Ще го вбесите, след което някой ще умре! — Говорех бързо и се чудех какво, по дяволите, става между Ловеца и проклетото му псе. Изчезне ли то и той се превръща в слабоумен. При това — в слабоумен убиец.

Сержантът допусна здравия разум да надделее над гнева му.

— Ами, овладейте го!

Поработих по въпроса. Знаех, че в близко бъдеще не можем да очакваме нищо добро от войниците, но това не ме притесняваше особено. Едноокия и Гоблин щяха да се справят с всеки възникнал проблем. Важното в момента беше да запазим живота и главите си.

Исках да се погрижа за тримата ранени стражници, но не посмях. За да се досетят кои сме в крайна сметка, на противниците ни им стигаше и един поглед към Едноокия и Гоблин. Нямаше смисъл да се издаваме с още нещо. Така че се съсредоточих върху Ловеца. Щом веднъж успях да фокусирам вниманието му върху себе си, не беше голям проблем да проникна зад защитата му, да го успокоя и да му обясня, че отиваме някъде с войниците.

Той каза:

— Не трябваше да ме нападат така, Знахар! — Звучеше като дете, чиито чувства са били наранени.

Намръщих се, но стражниците не реагираха на споменатото име.

Обградиха ни, до един с ръце на дръжките на мечовете — с изключение на онези, които се опитваха да замъкнат ранените си събратя до конския доктор, който служеше и за лечител на Стражата. Някои от тях ги сърбяха ръцете да изравнят резултата. Много се постарах да опазя Ловеца спокоен.

Мястото, където ни заведоха, не ме окуражи особено. Беше влажна килия, разположена под щаба. Изглеждаше досущ като карикатура на стая за изтезания. Подозирам, че е измислена да оставя такова впечатление. Понеже съм виждал истински изтезания и истинско оборудване за тази цел, познах, че половината машини са декор или извънредно остарели. Но имаше и някои, които бяха използваеми. Спогледах се с Гоблин и Едноокия.

Ловеца се обади:

— Тук не ми харесва. Искам да изляза навън. Искам да видя Псето Жабоубиец!

— Стой спокойно. Ще излезем след малко.

Гоблин се ухили със знаменитата си, макар и малко крива, усмивка. Да. Ще излезем скоро. Може би с краката напред, но ще излезем.

Полковник Сладкиша също беше тук. Не изглеждаше особено доволен от реакцията ни към обстановката. Каза:

— Искам да поговоря с хората ви. Преди не ми се сторихте склонни към разговор. Тук по-удобно ли се чувствате?

— Не точно. Но човек започва да се чуди… Това дали не е наказание, задето настъпихме по пръстите господата търговци от Веслоград? Кълна се, не знаех, че те разполагат с благословията на Стражата за монопола си…

— Подигравате се с мен! Никакви глупости и увъртания повече, господин Свещар! Настоявам за ясни отговори. Веднага! Или хората ми ще превърнат следващите няколко часа в особено неприятно изживяване за вас!

— Питайте! Но имам лошото чувство, че не разполагам с отговорите, които искате да чуете!

— Е, значи ще ви сполети нещастие!

Погледнах към Гоблин. Той беше потънал в нещо като транс.

Полковникът продължи:

— Не вярвам на твърдението ви, че сте просто търговци. Начинът, по който сте задавали въпроси, сочи нетипичен интерес към човека на име Гаргата и към неговата къща. Гаргата, трябва да се отбележи, е заподозрян или за агент на Бунта, или за Възкресител. Разкажете ми за него!

Казах му почти цялата истина, при това искрено:

— Не бях чувал за него, преди да пристигнем тук!

Мисля, че ми повярва. Но въпреки това бавно поклати глава.

— Нали виждате? Нямате ми доверие дори когато знаете, че казвам истината!

— Да, но каква част от нея ми казвате? В това е въпросът. Бялата роза е раздробила на малки части организацията си, тъй че е напълно възможно да нямате представа кой е Гаргата, но все пак да сте дошли да търсите именно него. От известно време не поддържа връзка с вас, а?

Този мръсник беше умен!

Сигурно съм си придал твърде безизразно изражение. Той кимна в отговор на въпроса си, огледа ни и четиримата и се втренчи в Едноокия.

— Чернокожият. Доста е старичък, а?

Изненадах се, че не каза нещо повече за тъмната кожа на магьосника ни. Този цвят е много рядък на север от Морето на страданията. Обзалагах се, че досега полковникът не беше срещал подобен човек. А не е особена тайна, че чернокож, при това доста възрастен, е един от опорните камъни на Черния отряд.

Не отговорих на въпроса.

— Ще започнем с него. Струва ми се, че той най-трудно ще издържи!

Ловеца се обади:

— Искаш ли да ги убия, Знахар?

— Искам да си затваряш устата и да стоиш мирен, това е всичко!

Проклятие! Но Сладкиша пропусна името. Или го пропусна, или не съм толкова знаменит, колкото се мислех, и ми е крайно време да изпусна въздуха на егото си.

Полковникът просто ми се стори възхитен от самоувереността на Ловеца. Посочи Едноокия:

— Заведете го до магарето!

Чернокожият магьосник се изкиска и протегна ръце към мъжете, които го приближиха. Гоблин изсумтя. Всички до един се притесниха от веселието им — е, аз най-малко, понеже бях добре запознат с чувството им за хумор.

Сладкиша ме погледна в очите.

— Смятат това за забавно? Защо?

— Ако внезапно не проявите цивилизовано отношение, ще научите твърде скоро!

Той се съблазняваше да отвърне на удара, но реши, че извъртаме някакъв колосален блъф.

Отведоха Едноокия до Магарето за разтягане. Той се ухили и сам се качи на плота, а Гоблин изписука:

— От тридесет години чакам да те видя на някой от тези уреди! Проклет да е късметът ми, че друг ще върти ръчката, когато най-сетне дочаках това чудо!

— Ще видим кой на кого ще върти ръчката, спаружена ябълка такава! — отвърна Едноокия.

Те продължиха да се препират. Ние с Ловеца стърчахме като побити камъни. Имперските войници се притесниха още повече. Сладкиша очевидно се чудеше дали да не свали Едноокия и да поработи върху мен.

Завързаха чернокожия магьосник. Гоблин се закикоти и затанцува обичайната си джига^[1].

— Разпъвайте го, докато не стане десет стъпки висок — заяви. — Но дори и така ще си остане малоумен дългуч!

Някой замахна към жаболикия, а той се приведе и вдигна ръка да се предпази. Стражникът се отдръпна, пропуснал напълно целта си и в изумление зяпна дланта си, докосната леко от защитния жест на магьосника.

Десет хиляди капчици кръв бяха блъвнали по кожата му и оформяха шарка. Почти като татуировка. Та тази татуировка изобразяваше две преплетени змии, всяка забила зъби във врата на другата. Ако, разбира се, онова зад главата на змията може да се води за врат.

Начин за печелене на време? Естествено, че не се хванах на този номер. След първата секунда се съсредоточих върху Едноокия. Той просто се ухили.

Онези, които трябваше да го разпъват, се обърнаха почти веднага към него, подгонени от ръмженето на полковника. Сладкиша вече се чувстваше особено неудобно. Беше започнал да подозира, че се е сблъскал с нещо необичайно, но отказваше да се предаде.

Щом мъчителите пристъпиха към Едноокия, голият му корем се изду. Голям, гнусен паяк изпълзя от пъпа му като топка, повлече се на два крака, после разгъна и другите около тялото си, което беше наполовина колкото палеца ми. Пристъпи встрани и даде път на още един. Първият закрачи надолу по крака на Едноокия към мъжа, който придържаше куката, на която бяха вързани глезените на чернокожия магьосник. Очите на нещастника продължаваха да се разширяват все повече. Обърна се към командващия си офицер.

В килията цареше абсолютна тишина. Не мисля, че войниците се сещаха и да дишат.

Още един паяк изпълзя от натежалия корем на Едноокия. И още един. А с всеки следващ той спадаше незабележимо. Лицето му се променяше бавно, като придобиваше изражението, което виждаш, ако наистина много приближиш до главата на паяк. Повечето хора нямат такава смелост.

Гоблин се изкикоти.

— Завъртете ръчката! — изрева Сладкиша.

Войникът в краката на Едноокия наистина се опита. Първият паяк прекрачи от дръжката и полази по ръката му. Инквизиторът изпищя, размаха я и захвърли арахнида^[2] в сенките.

— Полковник — обадих се с възможно най-деловия тон, който съумях да докарам, — това продължи повече от достатъчно. Нека да не допускаме жертви!

Те бяха цяла тълпа, а ние — само четирима и на Сладкиша ужасно му се искаше да се позове на този факта. Само че неколцина от войниците му вече отстъпваха към изхода, а останалите се отдръпваха по-далеч от нас. Всички гледаха към Сладкиша.

Проклет да е Гоблин. Остави се на ентусиазма си. Изписука:

— Задръж, Знахар! Такъв шанс се пада веднъж в живота! Нека поразпънат Едноокия!

Видях прозрението да просветва в очите на полковника, макар че се опита да го прикрие.

— Проклет да си, Гоблин! Изтърва се! Ще поговорим, след като приключим с всичко това! Полковник, какво да бъде? Аз командвам тук, както вече знаете!

Той гласува в името на здравия разум.

— Освободете го — нареди на най-близкия до Едноокия войник.

По целия чернокож магьосник лазеха паяци. Беше ги оставил да изникват и от устата, и от ушите му. Както се беше въодушевил, вече ги правеше по-разнообразни, отколкото човек можеше да предположи: ловци, паяжиноплетачи, скокливци. Все големи и отвратителни. Войниците на Сладкиша отказаха да го приближат.

Наредих на Ловеца:

— Застани на вратата. Не пускай никого да излиза!

Той нямаше проблем да разбере заповедта ми. Освободих Едноокия лично, но трябваше непрестанно да си напомням, че паяците са илюзия.

Страхотна илюзия. Можех да усетя гадните им крачка… Със закъснение осъзнах, че легионите на чернокожия дребосък крачеха към Гоблин.

— Проклет да си, Едноок! Я стига вече!

Отмъстителният кучи син не беше доволен от блъфа си срещу войниците. Трябваше да си поиграе и с Гоблин, нали? Завъртях се и към жаболикия дребосък.

— Ако направиш и един опит да се забъркаш в това, ще се погрижа никога повече да не напуснеш Дупката! Полковник Сладкиш, не бих казал, че сме доволни от гостоприемството ви. Ще може ли вие и хората ви да се приближите? Ние просто ще си вървим…

Сладкиша колебливо даде знак. Половината от войниците му отказаха да пристъпят към паяците.

— Едноок, времето за игри приключи. Сега е моментът за измъкни-се-жив. Нали нямаш против…?

Чернокожият махна с ръка и осмокраките му войници се втурнаха в сенките под масата за изтезания, където изчезнаха в онзи луд кошмар, откъдето изникват такива твари. Едноокия надуто закрачи и застана до Ловеца. Направо се пръскаше от гордост. Седмици наред щяхме да го слушаме как ни е спасил — ако тази вечер успеехме да се измъкнем, разбира се.

Побутнах Гоблин и се присъединих към тях. Казах на магьосниците:

— Не искам и звук да се чуе от тази стая! Искам също така да запечатате вратата, че да стане като част от стената. След това държа да науча къде да открием този тип Гаргата.

— Нямаш проблем — отбеляза Едноокия. И с искрици в окото добави: — Довиждане, полковник! Страхотно се позабавлявахме!

Сладкиша предпочете да не отправя заплахи. Разумен човек.

Затварянето на стаята отне на магьосниците десет минути, което според мен беше прекалено много време. Започвах да изпитвам подозрения, но забравих за тях, когато те казаха, че са приключили и че човекът, когото търсим, се намира в друга сграда наблизо.

А трябваше да повярвам на подозренията си…

Пет минути по-късно стояхме на прага на зданието, където се предполагаше, че се намира Гаргата. Не бяхме срещнали проблеми с влизането си там.

— Само секунда, Знахар! — обади се Едноокия.

Погледна към постройката, която бяхме напуснали, и щракна с пръсти.

И цялата проклета сграда се срути!

— Копеле такова! — прошепнах. — Това пък защо го направи?

— Е, вече не остана никой, който да знае кои сме!

— А чия е вината, че научиха?

— Така отрязахме и главата на змията. Такова объркване ще настане, че можем да изнесем и бижутата на Господарката, ако пожелаем!

— Така ли?

Все трябваше да има хора, на които да им е известно, че са ни арестували. Ще се зачудят, ако ни видят да се мотаем наоколо.

— Кажи ми, гений такъв, дали, преди да срутиш сградата, откри документите, които ми трябват? Ако са били там, ти ще си и онзи гений, който ще ги изкопае!

Усмивката му повехна.

Да. Точно това очаквах. С моя късмет така ми е писано. Пък и Едноокия си е такъв — никога не обмисля нещата както трябва.

— Първо ще се погрижим за Гаргата — заявих. — Влизайте!

Минахме през вратата и се сблъскахме с Чудака, който слизаше да проучи кой вдига шум.