Глен Кук
Бялата роза (25)

24.
Широкият свят

Никога не ми съобщават всички подробности. Но защо ли се оплаквам? Тайната е нашата броня. Трябва да знам, за да го запиша, но не и повече за предстоящото, отколкото е жизненоважно. В нашето братство това е желязното правило на оцеляването.

Ескортът не ни съпровождаше само за да ни помогне да се измъкнем от Равнината на страха. Те си имаха своя собствена мисия. Това, за което никой не ми спомена, беше, че ще атакуват щаба на Шепота.

Девата-генерал на Господарката не изглеждаше предупредена. Съпровождащите ни вятърни китове бавно се спуснаха, щом наближиха края на Равнината. Скатовете им се снижиха заедно с тях. Уловиха благоприятни въздушни течения и се понесоха напред. А ние се издигнахме още по-високо, в света на ледения студ и борбата за глътка въздух.

Първи удариха скатовете. По двойки и тройки те пресякоха града на нивото на короните на дърветата, като забиваха светкавиците си в щаба на Шепота. Греди и талпи литнаха като прах около копитата на буен кон. Избухнаха пожари.

Чудовищата от високото се включиха в битката, щом войниците и цивилните излязоха по улиците. Пуснаха своите собствени светкавици. Но истинският кошмар бяха пипалата им.

Вятърните китове пируваха с хора и животни. Разбиваха на парчета къщите и укрепленията. Изтръгваха дърветата от корен. И продължаваха да стоварват върху Шепота светкавиците си…

Скатовете междувременно се издигнаха на петстотин метра и отново литнаха надолу, пак по двойки и тройки, този път за да ударят по Покорената, щом тя им отвърна.

Нейният отговор, макар да нашари широка черта върху хълбока на единия вятърен кит — удареното място пламна зловещо, — я разкри напълно за скатовете. Те хубаво я нашамариха, макар че тя все пак свали един.

Минахме над тях, а проблясъците и пожарите осветяваха корема на превозвача ни. Ако в бъркотията някой ни е забелязал, съмнявам се да са познали къде отиваме. Гоблин и Едноокия не засякоха интерес към друго, освен към оцеляването…

Представлението продължи, докато изгубихме града от поглед. Гоблин каза, че са накарали Шепота да побегне, прекалено заета да спасява собствения си задник, за да мисли за хората си.

— Радвам се, че досега не са ни причинявали такова чудо — обадих се.

— Може да се направи само веднъж — възпротиви се Гоблин. — Следващия път ще са подготвени.

— Готов бях да се закълна, че и сега ще са готови, като се има предвид Ръждоград!

— Може би Шепота има проблеми с егото си!

Никакво „може би“. Работил съм с нея. Това й е слабото място. Сварихме я неподготвена, защото вярва, че всички се боим твърде много от нея. В крайна сметка нали е най-умната сред Покорените!

Могъщият ни жребец се втурна нататък в нощта, задминавайки звездите с гъргорещо и бълбукащо тяло. Напяваше си, а аз започнах да чувствам прилив на оптимизъм.

Призори се спуснахме в един каньон във Вятърния окръг. Още една голяма пустиня, но за разлика от Равнината, тази е нормална. Просто голяма пустош, където ветровете не спират да духат. Похапнахме и спахме. Когато падна нощта, продължихме пътуването си.

Напуснахме пустинята южно от Мъжеград и завихме на север над Гората на облака, като избягвахме селищата. Отвъд грамадния лес обаче вятърният кит се приземи и оттук нататък ни се налагаше да се справяме сами.

Щеше ми се да изминем целия път на гърба му, но тези твари и Глезанка бяха склонни да рискуват само дотук. По-нататък земите бяха гъсто населени. Не можехме да се надяваме, че ще кацнем и ще прекараме дневните часове незабелязани. Така че щяхме да пътуваме по старомодния начин.

Свободната република Розоград се намираше на около тридесет километра.

Розоград винаги е бил свободен — републиканска плутокрация^[1]. Дори Господарката не бе сметнала за необходимо да променя традицията. По време на северните кампании наблизо се разигра една голяма битка, но бойното поле бе избрано не от нас, а от Бунта. Ние изгубихме и съответно Розоград изгуби независимостта си за няколко месеца. После победата на Господарката в Чар сложи край на властта на Бунта. Макар и без да е официален съюзник, Розоград стана приятел на империята.

Умела кучка!

Така че поехме пеша. Пътешествието ни продължи цял ден. Нито аз, нито магьосниците бяхме в добра форма. Твърде дълго се излежавахме в Дупката, пък и вече остарявахме.

— Никак не е разумно — отбелязах, докато приближавахме бледочервеникавите стени на Розоград и обърнатата към залеза порта. — Всички сме били тук преди време. Вас двамата сигурно ви помнят добре, като се има предвид, че обрахте половината граждани!

— Обрахме ли?! — възрази Едноокия. — Кога сме…

— И двамата участвахте, клоуни такива! Продавахте онези „амулети с гаранция“, когато преследвахме Грапата!

Навремето въпросният Грапата беше генерал на Бунта. На север премаза Хромия, а после Отрядът — с малко помощ от Ловеца на души — го вкара в капан тук в Розоград. И Гоблин, и Едноокия се напечелиха на гърба на населението. Чернокожият магьосник обожаваше подобни неща! Още навремето, докато бяхме южно от Морето на страданията, се забъркваше във всяка съмнителна сделка, която можеше да намери. Повечето от нечестно спечелените си пари губеше на карти. Той е най-лошият играч на карти на света. Човек би си помислил, че за сто и петдесет години ще се научи поне да ги брои.

По план трябваше да се покрием в някоя мръсна странноприемница, където не задават много въпроси. На следващия ден аз и Ловеца щяхме да отидем да купим каруца и впряг, и всички да потеглим обратно по пътя, откъдето бяхме дошли. После да натоварим снаряжението, което не бяхме взели с нас и да заобиколим града, докато се насочваме на север.

Такъв беше планът. Но двамата магьосници не се придържаха към него.

Правило номер едно за войника: Придържай се към мисията. Тя е най-важна!

Но според тях двамата всички правила се пишат, за да бъдат нарушавани. Когато с Ловеца се върнахме, а Псето Жабоубиец дремеше в каруцата, вече беше късно следобед. Спряхме пред хана. Ловеца остана отвън, а аз се качих горе.

Нито следа от Гоблин или Едноокия.

Съдържателят ми каза, че излезли скоро след като бях тръгнал, като си говорели, че ще потърсят жени.

Вината беше моя — аз командвах тук и трябваше да го предвидя. Беше минало много, много, много време. Платих за още две нощи, просто за всеки случай. Предадох впряга и каруцата на конярчето, вечерях заедно с умълчания Ловец и се прибрахме в стаята с няколко кварти бира. Разделихме си я с Псето Жабоубиец.

— Смяташ ли да ги потърсиш? — попита Ловеца.

— Не. Ако не се върнат до два дни или ни издънят, ще продължим без тях. И бездруго не искам да ги виждат наоколо. Тук със сигурност има хора, които си ги спомнят!

Така че се напихме приятно. Псето Жабоубиец явно беше способно да надпие мнозина нормални хора. Това куче обожава бирата! Всъщност даже се надигна и се поразходи, а не му се налагаше.

На следващата сутрин Гоблин все още го нямаше, Едноокия също. Но пък се носеха какви ли не слухове. Влязохме в общата зала късно, след като сутрешната навалица бе отминала и преди да нахлуят обедните посетители. Съдържателят нямаше нужда от подканване.

— Момчета, чухте ли за гюрултията в източния край снощи?

Простенах, преди да е стигнал до същността. Просто си знаех!

— Охо, съвсем нормално военновременно представление. Пожари. Магия. Линчуващи тълпи. Вълнение, каквото този стар град не е виждал от времето на генерал къвто там беше, когото Господарката искаше да залови.

Когато той отиде да дразни друг клиент, аз споделих с Ловеца:

— Най-добре да се махаме оттук още сега!

— Ами Гоблин и Едноокия?

— Те могат да се грижат за себе си. Ако ги линчуват, техен проблем. Нямам намерение да си пъхам носа насам-натам и да ме обесят и мен. Ако се измъкнат, двамата знаят какъв е планът и ще ни догонят.

— Мислех си, че Черният отряд не изоставя своите!

— Така е — отвърнах, но не мръднах от мнението си да зарежа магьосниците да се варят в собствен сос. Нямах съмнение, че са оцелели. И преди се бяха забърквали в неприятности — хиляди пъти. Един хубав поход пеша щеше да има здравословно влияние върху чувството им за дисциплина.

Обядвахме и съобщих на собственика, че с Ловеца заминаваме, но нашите компаньони ще задържат стаята. После поведох възразяващия си спътник към каруцата, качих го на нея и когато момчето запрегна, подкарах към западната порта.

Пътуването беше продължително — през криволичещи улички и над дузина извити мостове, които бяха яхнали канали — но водеше далеч от вчерашната глупост. Докато пътувахме, обясних на Ловеца как сме подмамили Грапата да си пъхне врата в примката. Историята му хареса.

— Това е запазената марка на Отряда — заключих. — Накарай врага да направи нещо глупаво. Бяхме най-добри, когато се стигне до битки, но се биехме само когато не ни оставаше нищо друго.

— Да, но са ви плащали да се сражавате!

За Ловеца имаше само черно и бяло. Понякога си мислех, че прекарва прекалено много време в горите.

— Плащаха ни за резултатите. Ако успеехме да свършим работата си без бой, още по-добре. Важното е да изучиш врага си. Намери слабото му място, след това поработи върху него. Глезанка е много добра в това отношение. Макар че подработването на Покорените е по-лесно, отколкото подозираш. Те всички са уязвими чрез егото си.

— Ами Господарката?

— За нея не знам. Не съм забелязал да има слабо място. Може би е малко суетна, но нямам представа как да се възползваме от това. Може би чрез стремежа Й да доминира? Като я накараш да надскочи себе си. Не знам. Тя е предпазлива и умна, спомни си само как примами Бунта в Чар. Изби три птички с един камък. Не само че изтри Бунта от лицето на земята, но разкри онези Покорени, на които не може да им се има доверие и разби опита на Властелина да ги използва, за да се измъкне.

— Ами той?

— Засега той не създава проблеми. Но ако става въпрос, вероятно е по-уязвим от Господарката. Май не разсъждава — досущ като разярен бик е. Толкова дяволски силен е, че само от това се възползва. Е, понякога е лукав — като в Хвойноград, — но като цяло просто удря наляво и надясно.

Ловеца кимна замислено.

— Май в думите ти има истина!