Глен Кук
Бялата роза (36)

35.
Могилните земи, от зле към по-зле

Върнах писмото на Гарвана в кожения му плик, отпуснах се по гръб върху леглото от клони и оставих ума си да се рее. Толкова драматично го беше разказал Гарвана! Чудно обаче откъде се беше сдобил с тези сведения. От съпругата ли? Все някой бе записал края на историята и е трябвало да скрие онова, което са намерили по-късно. Какво всъщност беше станало с жената на магьосника? Тя не се споменаваше в легендата. Нито пък синът, ако става въпрос за това. Популярните разкази споменаваха само и единствено Боманц.

Но имаше и още нещо. Нещо което съм пропуснал? А, да! Онова, което и аз самият знаех от собствен опит — името, което беше употребил Боманц. То, очевидно, се бе оказало недостатъчно могъщо…

Бях го чувал и преди, при също толкова ужасни обстоятелства — в Хвойноград, докато съперничеството между Господарката и Властелина доближаваше връхната си точка.

Тя беше застанала в замъка от едната страна на града, а Властелина се опитваше да се измъкне през друг от отсрещния хълм. Ние пък открихме, че Покорените имат намерение да навредят на Отряда веднага щом кризата приключи. По заповед на Капитана дезертирахме. Отвлякохме един кораб и докато бързахме да напуснем пристанището, съпругът и жена му се сражаваха над горящия град и битката достигна апогея си. Господарката се оказа по-силна…

Гласът на Властелина разтърси света, докато той даваше воля на последния изблик на разочарованието си. Беше я нарекъл със същото име, което Боманц мислеше за всесилно. Очевидно, дори Властелина можеше да сбърка.

Едната сестра беше убила другата и може би — а може би не! — бе заела мястото й. Ловеца на души — нашият някогашен работодател и организатор на заговор да узурпира Господарката, както се доказа по време на великата битка в Чар — също беше тяхна сестра. Значи в семейството бяха най-малко три и едната се казваше Ардат — но очевидно не тя се беше превърнала в Господарката.

Може би бях попаднал на нещо…

Всички тези списъци там, в Дупката! И родословните дървета. Трябваше да се намери жена на име Ардат, а после да се издири и кои са били сестрите й…

— Все е някакво начало — промърморих. — Нищожно, но е редно от някъде да се започне!

— Какво?

Бях забравил за Чудака, но предполагам, че той нямаше намерение да се възползва и да избяга — беше прекалено изплашен.

— Не, няма нищо!

Навън бе започнало да се смрачава. Ръмежът продължаваше и навън, в Могилните земи, се носеха светлинки. Потръпнах. Това ми се струваше нередно. Запитах се как ли се справят Гоблин и Едноокия, но не смеех да ги безпокоя. Свит в ъгъла, Ловеца похъркваше тихо. Псето Жабоубиец лежеше по корем и издаваше сънено сумтене, но пробляскващото му око подсказваше, че е все тъй нащрек.

Обърнах малко повече внимание на Чудака. Той трепереше, и то не само от вечерния хлад. Беше напълно уверен, че ще го убием. Посегнах към него и положих длан на рамото му.

— Всичко е наред, синко. Няма да ти сторим зло. Дължим ти го, задето си се грижил за Гарвана!

— Наистина ли е Гарвана? Същият, който е баща на Бялата роза?

Хлапето знаеше легендите, а?

— Да. Само дето й е осиновител.

— Тогава не ме е излъгал за нищо. Участвал е в кампанията в Защитника!

Това ми се стори забавно, тъй че му обясних с усмивка:

— Доколкото познавам Гарвана, той не лъже. Само редактира истината.

— А вие наистина ли ще ме пуснете?

— Когато сме в безопасност.

— О! — Май изявлението ми не го успокои особено.

— Да речем, че ще стане, когато стигнем границата на Равнината на страха. Там ще си имаш предостатъчно приятелчета!

Искаше му се да навлезе в дискусия защо толкова настояваме да се противопоставим на Господарката, но не му позволих да ме въвлече. Не ме бива да посвещавам хората на каузата. И бездруго не ми е лесно да разбера собствените си мотиви и да си ги обясня. Може би Гарвана ще успее да му разясни положението, след като двамата магьосници го върнат.

Нощта ми се струваше безконечна, но след около три вечности, които се проточиха докъм полунощ, чух нестабилни стъпки.

— Знахар?

— Вътре съм — отзовах се. Беше Гоблин. Без осветление не можех да различа изражението му както трябва, но останах с впечатление, че новините не са добри. — Проблем ли има?

— Да. Не можем да го изведем.

— За какво, по дяволите, става дума? Какво точно имаш предвид?

— Имам предвид, че не ни стигат уменията. Не притежаваме нужния талант. За това ще ни трябва човек с повече могъщество, отколкото имаме ние. Не сме кой знае какво, Знахар! Просто фокусници с по няколко подръчни заклинания. Може би Мълчаливия може да се справи… Той владее друг тип магия.

— Е, вие си знаете! Къде е Едноокия?

— Почива си. Беше му доста тежко. Наистина го разтърси онова, с което се сблъска там.

— И какво беше то?

— Не знам, аз само следях жизнената му нишка — и се наложи да го издърпам, преди и той да се заклещи. Разбрах само, че няма да измъкнем Гарвана без чужда помощ.

— По дяволите! — промърморих. — Че и дяволите са нагазили до гуша в лайна… Гоблин, Няма да се справим със задачата, ако Гарвана не ни е подръка, за да ни помогне. Не разполагам с нужните умения. Никога няма да преведа и половината от онези документи!

— Дори и с помощта на Ловеца ли?

— Той чете телекуре и само толкова. Това и аз го мога, просто ми отнема повече време. Гарвана сигурно познава и диалектите. Част от онова, което е превел, е на тях. А остава и въпросът какво точно е правил в Могилните земи. Защо отново се престори на умрял и избяга, зарязвайки дори Глезанка…

Може би прибързвах със заключенията — често ми се случваше. Или пък просто страдах от човешката склонност за свръхопростяване, като си мислех, че ако върнем Гарвана, всичките ни проблеми ще се разрешат.

— И какво ще правим сега? — зачудих се на глас.

Гоблин се изправи.

— Не знам, Знахар! Нека Едноокия се посъвземе малко и да видим срещу какво сме изправени. След това ще преценим! — и излезе.

Легнах и се опитах да заспя. Всеки път, когато потъвах в дрямка, ме сполитаха кошмари за тварта, която лежи в калното езеро, в което се бяха превърнали Могилните земи.