Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Бялата роза

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, София, 2003 г.

ISBN: 954-8610-66-6

История

  1. — Добавяне

33.
Липсващият човек

— Здрасти, друже! — рече Едноокия, като ръгна с пръст гърдите на войника и го избута назад. — Точно тъй, ние сме — старите ти дружки!

Зад гърба ми Ловеца тръгна да пресича плаца. Срутването на сградата на щаба беше пълно. Вътре избухна и припукваше огън. Псето Жабоубиец прескочи края на руината.

— Гледай, гледай! — сръгах аз Гоблин. — Той тича! — и се обърнах към Чудака. — Я ни покажи приятелчето си Гаргата!

Не му се искаше да го прави.

— Виж сега, нали не искаш да ни противоречиш? Не сме в настроение. Мърдай, иначе ще те прегазим!

Плацът беше започнал да се пълни с прозяващи се войници. Никой не ни обърна внимание. Псето Жабоубиец подскочи, подуши патъците на Ловеца й издаде тих гърлен звук. Лицето на стопанина му се проясни.

Провряхме се покрай Чудака и аз му напомних:

— Към Гаргата!

Той ни заведе до една стая, където самотна маслена лампа осветяваше мъж на легло, спретнато завит. Чудака увеличи фитила на лампата.

— О, леле, майчице! — промърморих и приседнах на ръба на леглото. — Не’й възможно. Едноок?

Само че Едноокия се намираше в друга вселена. Просто беше застинал на място с отворена уста.

Гоблин също, но сравнително бързо се взе в ръце и изписука:

— Ама той е мъртвец! Почина преди шест години!

Гаргата беше Гарвана — онзи същият, който изигра такава голяма роля в миналото на Отряда. Гарвана, който насочи Глезанка по настоящия й курс.

Дори и аз бях убеден, че е умрял — а аз по природа съм си подозрителен, щом стане дума за нашето приятелче. А беше изпълнявал същия номер и преди…

— Този тип има девет живота! — отбеляза Едноокия.

— Трябваше да заподозра, още като чух името му! — промърморих аз.

— Какво?

— Стар майтап, точно в неговия стил. Гарга, врана, гарван. Все за една и съща птица става дума, нали така? Той просто ни се е подигравал!

Присъствието му тук осветляваше загадките, които ме бяха измъчвали от години. Сега знаех защо документите, които измъкнах, не си съвпадаха. Той беше извадил ключовите части, преди да разиграе последната си смърт.

— Този път дори Глезанка не знаеше — допълних.

Шокът ни постепенно отминаваше. Като се замислиш, след като започнаха да пристигат писмата, на няколко пъти бях потискал подозрението, че той може да е жив.

Но пък възникваха купища въпроси. Защо Глезанка не знаеше? Това не беше в стила на Гарвана. Със „смъртта“ си я беше изоставил на нашата милост — защо, след като толкова дълго се бе опитвал да я крие от нас?

В тази история се таеше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. Повече от простото бягство от страна на Гарвана, за да може спокойно да си пъха носа в делата в Могилните земи. А не можех да разпитам нито един от свидетелите си!

— От колко време е в това състояние? — попита Едноокия.

Чудака стоеше вцепенен и ококорен. Вече знаеше кои сме. Може би егото ми все пак не се нуждаеше от изпускане на въздух. Смутолеви:

— Месеци наред.

— Имаше едно писмо — намесих се. — А трябва да е имало и ръкописи. Какво стана с тях?

— Полковника…

— И какво точно е направил той? Информирал ли е Покорените? Свързал ли се е с Господарката?

Войникът се канеше да проявява инат.

— Виж, хлапе, здравата си загазил. Не искаме да те нараним. Добре си сторил, като си помогнал на приятеля ни. Така че говори!

— Ами, не е — поне доколкото знам. Не можа да разчете и думица от написаното, така че чакаше Гаргата да се свести.

— Доста време е щял да почака — обади се Едноокия. — Освободи ни малко място, Знахар! Първата работа в дневния ред е да намерим духа на Гарвана.

Попитах Чудака:

— По това време на нощта има ли други хора в сградата?

— Не, поне докато пекарите дойдат в четири. Но те са в подземието чак в другия край. Няма да наминат насам!

— Добре… — Запитах се доколко може да се вярва на сведенията му. — Ловец, вие с Псето Жабоубиец заставате на стража!

— Има само един проблем — намеси се Едноокия. — Преди да правим каквото и да е, ще ни трябва картата на Боманц!

— О, леле!

Излязох в коридора, насочих се към изхода и надникнах навън. Сградата на щаба гореше, ръсейки обилно искри под дъжда. По-голямата част от стражниците се бореха с пожара. Потръпнах — там някъде бяха скъпоценните ми ръкописи. Ако Господарката извадеше късмет, щяха да изгорят. Върнах се в стаята.

— Едноок, имаш по-сериозен проблем — документите ми. Най-добре иди да ги вземеш, а аз ще се пробвам за картата. Ловец, ти стой на вратата и внимавай! Дръж хлапето вътре, а всички останали — отвън. Става ли?

Той кимна. Нямаше нужда от специални обяснения, щом Псето Жабоубиец беше наблизо.

Излязох от сградата и се гмурнах в хаоса. Никой не ми обърна внимание. Зачудих се дали моментът не е подходящ да измъкнем и Гарвана. Напуснах казармите, без да ме забележат, и се втурнах към „Синия Уили“ през препръскващия дъжд. Съдържателят остана изумен, като ме видя. Не спрях, за да му обясня какво мисля за гостоприемството му, просто се качих горе и порових на сляпо из заклинанието за прикриване, докато напипам копието с кухата дръжка. Спуснах се обратно долу. Хвърлих последен отровен поглед на съдържателя и се върнах под дъжда.

Когато се върнах, пожарът вече беше овладян. Войниците разгребваха отпадъците и пак не ми обърнаха внимание. Вмъкнах се в сградата, където лежеше Гарвана, и връчих на Едноокия копието.

— Успя ли да направиш нещо по въпроса за документите?

— Не още.

— Проклятие…

— Те са в една кутия в кабинета на полковника, Знахар. Какво, по дяволите, искаш от мен?

— А! Ловец! Заведи хлапето в коридора. А от вас двамата очаквам заклинание от което той да прави каквото му се каже, все едно дали иска или не.

— Какво? — зяпна Едноокия.

— Ще ми се да го пратя за ръкописите. Можеш ли да го измайсториш така, че да го свърши и да се върне?

Чудака стоеше на вратата и ни слушаше безизразно.

— Много ясно, няма проблеми!

— Тогава действай. Синко, нали разбра? Едноокия ще ти наложи заклинание. Иди да помагаш за разчистването на бъркотията, докато намериш кутията. Донеси я обратно тук и ще свалим заклинанието от теб!

Той, изглежда, се канеше да забие отново копита в земята и да се опъва.

— Имаш избор, разбира се. Ако предпочиташ, може да се спреш на ужасната смърт.

— Не мисля, че ти вярва, Знахар. Най-добре да му дам да пробва!

Изражението на Чудака ми подсказа, че започваше да ми вярва. Колкото повече разсъждаваше върху това кои сме, толкова повече се плашеше.

Откога ни се носеше такава зловеща слава? Предполагам, че легендите се раздуват при преразказването.

— Мисля, че ще съдейства. Така ли е, синко?

Той кимна, забравил за упоритостта си.

Струваше ми се добро момче. Твърде зле, че беше отдал верността си на нашите противници.

— Действай, Едноок! Да свършваме с това!

Докато чернокожият магьосник работеше, Гоблин попита:

— Какво ще правим, след като приключим тук, Знахар?

— Дявол го взел, не знам. Ще караме по усет! Точно сега не се притеснявам за мулетата, а просто товаря каруцата. По крачка наведнъж… По крачка наведнъж…

— Готов съм! — обади се Едноокия.

Подканих с пръст младежа и отворих външната врата.

— Отивай да изпълниш задачата, хлапе! — и го тупнах по гърба.

Той тръгна, но с изражение, от което и мляко би се вкиснало.

— Не е много доволен от теб, Знахар!

— Да върви по дяволите. Хайде, захващайте се с Гарвана. Правете каквото трябва да се направи, че губим време! Щом съмне, тук ще се оживи!

Аз гледах как се справя Чудака, а Ловеца пазеше на вратата на стаята. Никой не ни прекъсна. В крайна сметка хлапето намери онова, което исках, и се оттегли от бригадата по разчистването.

— Добре свършена работа, синко! — казах му, когато взех кутията. — Отивай в стаята при приятелчето ти!

Влязохме вътре точно когато Едноокия се съвзе от транса.

— Е? — попитах го.

Трябваха му няколко секунди да се ориентира.

— Ще се окаже по-трудно, отколкото предполагах. Но според мен ще успеем да го измъкнем! — Той посочи към картата, която Гоблин беше разтворил върху корема на Гарвана. — Тук някъде е, заклещен точно във вътрешния кръг… — Магьосникът поклати глава. — Чувал ли си го да споменава, че има някакъв опит в занаята?

— Не. Но на моменти съм се чудил. Като например в Розоград, когато проследи Грапата през снежната буря.

— Понаучил е едно-друго. Онова, което е направил, не е просто какъв да е фокус… Но се е захванал със задача, твърде голяма за способностите му… — За миг чернокожият се замисли. — Там е много странно, Знахар. Наистина странно. И той не е самичък. Няма да успея да ти опиша с подробности, докато не идем лично, но…

— Какво? Чакай малко. Да идете лично ли? За какво точно става дума?

— Мислех си, нали разбираш, че с Гоблин ще трябва да го последваме навътре, за да успеем да го измъкнем!

— Защо и двамата?

— Единият да прикрива другия, в случай че загазим.

Гоблин кимна. И двамата бяха съгласни за начина на работата, което означаваше, че са изплашени до смърт.

— И колко време ще отнеме всичко това?

— Няма начин да се прецени. Сигурно доста. Първо ще трябва да се махнем оттук. Да идем в гората например.

Щеше ми се да поспоря, но не посмях. Вместо това отидох и погледнах какво става навън.

Войниците вече бяха започнали да вадят телата от руините. Погледах известно време и ми хрумна полезна идея. Пет минути по-късно заедно с Чудака излязохме от сградата, понесли носилка. С одеяло бяхме завили нещо, което на пръв поглед напомняше голямо безжизнено тяло. Лицето на Гоблин беше открито. Той чудесно играеше ролята на труп. Краката на Едноокия стърчаха от другия край. Ловеца пък носеше Гарвана.

Документите бяха скрити под одеялото, при двамата магьосници.

Не очаквах да успеем, но мрачната дейност около срутената сграда отнемаше изцяло вниманието на стражниците. Тъкмо бяха стигнали до подземията.

На входа на казармата обаче ни спряха. Гоблин използва заклинанието за приспиване. Съмнявах се, че ще ни запомнят — гъмжеше от цивилни, които помагаха или повече спъваха усилията на спасителите. Лошата новина беше, че в онова подземие имаше оцелели.

— Гоблин, с Едноокия вземете оборудването ни. Чудака ще ви помогне, а с Ловеца ще докараме каруцата!

Всичко мина като по масло. Даже твърде добре, както си помислих, понеже по природа съм си песимист, особено като гледах как вървят нещата. Положихме Гарвана в каруцата и потеглихме на юг.

В мига, когато навлязохме в гората, Едноокия се обади:

— Тъй значи, измъкнахме се. А сега какво ще правим с Гарвана?

Имах една идея.

— Ти кажи. Колко близо трябва да се намираме?

— Много… — Беше разбрал, че си мисля дали няма да е добре първо да се махнем от района. — А Глезанка?

Напомнянето беше ненужно.

Не бих казал, че Гарвана се явяваше център на живота й. Тя не искаше да говори за него, освен по най-общи теми. Но имаше нощи, когато плачеше насън, щом си припомнеше нещо. Ако беше заради загубата на Гарвана, не можехме да й го доведем вкъщи в това състояние — щеше да й разбие сърцето от край до край.

Тъй или иначе, имахме нужда от него сега. Той по-добре от нас знаеше какво точно става.

Обърнах се към Ловеца за предложения, но нямаше такива. Всъщност не изглеждаше много доволен от онова, което бяхме намислили — сякаш очакваше Гарвана да му стане съперник или нещо от този род.

— Е, разполагаме с него — каза Едноокия и посочи Чудака, когото бяхме повели заедно с нас, вместо да го оставим да умре. — Нека го използваме!

Добра идея.

Двадесет минути по-късно бяхме откарали каруцата далеч от пътя, навътре в каменист район, тъй че да не потъне в разкаляната пръст. Двамата магьосници я загърнаха в заклинание за прикриване и я замаскираха с клонки. Натъпкахме оборудването в раниците си и положихме Гарвана на носилката. Ние с Чудака го носехме, а Ловеца и Псето Жабоубиец ни поведоха през горите.

Не може да сме изминали повече от пет-шест километра, но преди да спрем, вече всичко ме болеше. Бях твърде остарял и загубил форма. Пък и времето беше по-отвратително от най-лошите кошмари. Видях толкова дъжд, че щеше да ми държи влага до края на живота ми.

Ловеца ни заведе в район, който от изток граничеше с Могилните земи. Стотина крачки по склона на хълма стигаха, за да видя каквото беше останало от тях. Толкова трябваше да извървя в обратна посока, за да видя и Великия Трагик. Само една тясна ивичка от насипи му пречеше да се разлее в Могилните земи.

Опънахме палатките и ги застлахме с клони, за да не се налага да седим направо на мократа пръст. Двамата магьосници се настаниха в по-малката, а останалите се струпахме в другата. След като се бяхме скрили от дъжда, вече можех да разгледам измъкнатите ръкописи. Първото, което ми привлече погледа, беше увитият в намаслена кожа пакет.

— Чудак, това ли е писмото, което Гарвана искаше да изпратиш?

Той кимна намръщено. Не искаше да говори с нас.

Горкото момче. Мислеше си, че носи вина за предателство. Надявах се да не го прихване героичната треска.

Е, можеше поне да свърша нещо полезно, докато Гоблин и Едноокия се занимаваха с тяхната работа. Първо щях да започна с лесната част.