Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carousel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Белва Плейн. Въртележката

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–579–1

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Юни 1990 г.

Би дал всичко, абсолютно всичко на света, за да се почувства още веднъж по същия начин. Всичко, което беше преживял, прочел или сънувал, не можеше да му помогне да опише това чувство.

Тя ме омагьоса, помисли си Клив. След онази нощ и още няколкото, които последваха скоро след това през последните две седмици. Два дни след първата нощ прекараха един уикенд в същия хотел, после три кратки срещи в странноприемница недалеч от града.

Роксан се притесняваше от баща си и че е прекалено близо до дома си. Клив й се съпротивляваше дръзко, а една неизказана идея вече започваше да се оформя в главата му.

— Не ми пука дали някой ще разбере. Ще се погрижа да не пострадаш каквото и да се случи, който и да се противопостави.

Той щеше да я защити… Тя изпълваше мислите му в леглото, в колата и на работното място. Нейният образ плуваше пред очите му. Лицето й бе несравнимо, жизненото й тяло се появяваше пред погледа му сякаш от въздуха. Прекрасно разбираше, че това омагьосване се наричаше „пристрастяване“, но какво значение имаше как щеше да го нарече? Имаше безброй определения за любовта, а тя обикновено започваше с пристрастяване. Хората обикновено се присмиваха на „любовта от пръв поглед“, но съвсем наскоро му попадна една псевдонаучна статия, в която се казваше, че любовта от пръв поглед била често срещано явление и имала еднакви шансове с любовта от хиляден поглед.

Беше почти сигурен, че ако я помоли да се омъжи за него, тя ще се съгласи. И той си помисли, както и тогава в Ред Хид, че ако парите окажат някакво влияние на решението й, за него нямаше никакво значение. Така бе устроен животът от векове насам.

Лежеше в леглото си в един часа през нощта, неусетно стана и два, а мисълта му не спираше да се мята и да крои планове. Помисли си, че и тя трябва да има някакви чувства към него. Няма жена, която да се държи така страстно, ако не изпитва нищо! И още повече — тя беше толкова нежна и любвеобилна. За краткото време, през което бяха заедно, запомни, че той не яде карфиол, че обича пържолата средно изпечена, че не обича да му натякват за пушенето.

О, тя беше истинско съкровище и той не трябваше да я загуби, трябваше да бърза, преди нещо да се случи, преди да се появи някой по-млад мъж. А възможността за това — не, само вероятността — го хвърляше в паника.

По време на война кадърните генерали концентрират цялата бойна мощ в една бърза изненадваща атака. И той щеше само за един час да й представи цялата подредба на живота й: датата на сватбата, годежен пръстен и къща.

Датата трябваше да е колкото може по-скоро. Церемонията трябваше да е семпла и тайна, най-добре пред мирови съдия. Нямаше смисъл да подготвя баща си. Какъвто беше загрижен, благоразумен и мъдър, щеше да се опита да го разубеди да не предприема такава решителна стъпка.

— Момичето е на двайсет и две, а ти си минал трийсет и осем. Разликата ви е голяма, Клив. И освен това я познаваш от по-малко от месец. Не е разумно нито за теб, Клив, нито за нея.

Сигурно щяха да седят в библиотеката след вечеря. Баща му щеше да слуша и да кима с типичната за него сериозност и любезност и щеше да вразумява сина си. Тъй като усилието му щеше да отиде напразно, по-добре да му го спестеше. Да спести енергията.

— Защото вече съм решил — каза Клив на глас. — А сега пръстенът.

 

 

В цяла Скития нямаше бижутер, който да му даде това, което искаше. Никога не бе обръщал внимание на женските накити, както не знаеше и каква е модата. Въпреки това знаеше, че Хепи и Сали носеха пръстени, които просветваха и блестяха, когато си движеха ръцете на масата за вечеря. Като питаше и сравняваше с това, което имаше в бижутерските магазини на Скития, той разбра, че диамантът, който имаше предвид, тежеше около шест-седем карата. Такива камъни не се държаха на склад, но можеха да се поръчат. Трябваше да почака към десет дни.

Припряността бе станала движещата му сила. Вървеше все по-бързо, говореше по-бързо, беше трескав от страх. Непрекъснато си припомняше, че закъснението може да му коства наградата. Затова се обади на един бижутер на Пето Авеню и за най-голямо учудване на собственика, което той едва успя да прикрие, поръча пръстен.

— Изберете го като за вас. Вашият вкус със сигурност е по-добър от моя.

— Ами винаги съм мислил, че кръглият обков е най-красив.

Цената беше зашеметяваща. До този момент не бе имал представа колко струват тези дрънкулки. Но пък и харченето на толкова пари се оказа много вълнуващо, особено когато можеше да си го позволи. През целия си живот бе имал много малко разходи и само спестяваше. Най-скъпият подарък, който бе правил, беше понито на Тина.

— Предполагам, че компанията, която ми е издала кредитната карта, ще задържи плащането, докато не проучи случая — каза той. — Просто изпратете факс на банката ми, моля, и те ще ви преведат сумата. И може ли да го изпратите с бърза поща? Много бързам.

Забавляваше се от мисълта, че продавачът го мислеше за ненормален. Е, ще разбере истината, като се свърже с банката му.

— Може ли да ви попитам, господине, да не би това да е годежен пръстен?

— Да, да, така е.

— Тогава, ако позволите, ще ви препоръчам и венчалните халки.

— О, господи, забравих. Да, изпратете ги и тях. Каквото изберете.

— Трябва да са много семпли. Най-семплите, за да не отклоняват вниманието от такъв пръстен.

— Оставям на вас да решите.

— Много ви благодаря, господине. Поздравления за вас и дамата.

Дамата. О, господи, какво ли щеше да каже тя, какво ли щеше да каже, когато й подадеше това съкровище в малка кадифена кутийка? Щеше да е като ударена от гръм. Беше смешно какъв шум вдигаха жените и някои мъже за едно парче праисторически въглен. Смешно. Но беше традиция, символ на постоянството.

После в главата му изплува откъслечен спомен: как след смъртта на майка му баща му вади от стенния сейф в спалнята кадифени кутийки. За миг тържественото му настроение бе пронизано от мъка. Но и мъката можеше да те научи на нещо: да сграбчваш радостта винаги когато я намериш и да я стискаш здраво.

Затова нямаше да пусне Роксан. Щеше да я привърже към себе си, да я закотви на едно място, да се грижи за нея като за някое рядко красиво дръвче в градината. А затова трябваше и къща. Не малко убежище като това, което строеше в Ред Хил, а истинска фамилна къща, защото сигурно щяха да се появят и деца. Щеше да уреди един достопочтен дом. Не натруфен като този, който Иън бе избрал и който Хепи по всяка вероятност не бе искала, а нещо по-стилно, като на Сали и Дан. Докато образът на къщата се оформяше в главата му, той вече ровеше в телефонния указател за номера на агенция за недвижими имоти.

— Каква сума можете да си позволите? — попита жената.

— Това не е най-важното. По-същественото е, че трябва да ми хареса, а освен това искам да се пренеса не по-късно от два месеца.

— Това ще е трудно, господин…

— Грей, Клив Грей. Можете да ми се обадите в Хоторн, когато имате нещо за мен. Предполагам, че веднага ще се захванете.

— О, ще направя всичко, което е по силите ми, господин Грей.

Никога през живота си не бе говорил толкова авторитетно с някого. Той се облегна назад в стола си и се засмя:

— Хей, Клив, не можеш да се познаеш, нали?

Два дни обикаля района с агентката по недвижими имоти и разглеждаше или отхвърляше различни къщи. В някои дори отказа да влезе. Неговата първа стъпка към усядането и домашарството трябваше да е идеална. Един път му се стори, че дворът е прекалено малък и не подхожда на сградата. Друг път архитектурата му се видя еклектична. Или пък жилището беше прекалено помпозно. Или студено и неприветливо. Най-накрая се спря на нещо — класическа стара тухлена къща с бели кантове. Не беше нито прекалено голяма, нито прекалено малка, дворът беше просторен. Отпред растеше голям смърч. Влезе вътре само веднъж и откри, че къщата е прекрасна, особено голямата спалня, в която леглото бе разположено срещу камината. През зимните вечери ще си лягат рано и ще наблюдават сънливо пламъчетата…

— Взимам я — каза той на агентката.

Тя изглеждаше малко несигурна.

— Май решавате прибързано, господин Грей. Напълно ли сте сигурен?

— Напълно, при положение че ще мога да се нанеса след месец. Заминавам и като се върна, искам да вляза в жилището колкото се може по-скоро.

Тя пак се колебаеше:

— Трябва да проверя дали предишните собственици са съгласни. Събирането на багажа и преместването не стават много бързо. Но ще попитам.

Първото допитване не донесе задоволителен отговор, но щом собствениците разбраха, че няма да се пазарят за цената и че господин Грей наистина е готов да плати и повече, ако настояват, дойде желаният отговор и Клив можеше да си получи къщата навреме.

Не каза за нея на никого. Една вечер обаче си намери повод да се отбие у Дан и Сали с намерението да огледа мебелировката им.

По стените на просторното антре и край стълбите към горния етаж висяха фотографии на Сали — не професионалните портрети, а разни обекти, които бяха привлекли вниманието й в ежедневния живот: два коня, препускащи в полето под дъжда; увеличена снимка на пчела в чашката на цвете; старец с брада, приличащ на средновековен учен, загледан през прозорец.

— Ти си истински художник, Сали — каза Клив съвсем искрено. В същото време поглъщаше всяка подробност от обстановката.

Светлина, много светлина от откритите прозорци и пастелните стени. Свежи цветя и удобни пространства между предметите.

— Хубав шкаф — отбеляза той.

— Беше на баба ми — каза Сали. — Половината от нещата в тази къща са й принадлежали. Антики и сполучливи имитации. Ние прибавихме само съвременните предмети.

— Предполагам, че за това се изисква умение.

Тя кимна:

— О, да. Слава богу, че я има Лайла Бърнс! Много ни помогна. Тя е чудесен дизайнер, знае как да сглоби цялата обстановка за отрицателно време и така ни спести много пари. Със сигурност нямаше да успея сама.

— Тя оттук ли е?

— Да, защо? — Сали млъкна и се загледа в Клив с любопитство. — Откога и ти, Клив Грей, толкова се интересуваш от декорация?

— Не се интересувам. Просто се възхищавам на вашата.

— О, благодаря ти! Между другото напоследък не яздиш. На Тина й липсваш.

— Знам. И тя ми липсва. Много работа се струпа в офиса. Бях и настинал… — той заекна неуместно, после добави: — Но ще вляза във форма.

— Добре. И без това вече я записахме в класа за начинаещи в училището по езда. Изглежда, че й помага да преодолее срамежливостта си — сега пък Сали се поколеба. Той се зачуди защо, но тя продължи: — Знам, че Дан веднъж ти е споменал, че имаме проблеми с нея. Разбира се, това са само обичайните лоши настроения след раждането на ново дете в семейството.

— Разбира се — съгласи се той, но се зачуди защо е толкова сериозна и драматична.

След малко Дан донесе студени напитки. Седнаха и потънаха в приятен разговор за разни дреболии, докато Дан не повдигна въпроса за консорциума, Аманда и гората Грей.

— Все още не разбирам защо чичо Оливър не иска да заеме позиция — оплака се той. — Тази земя е негово духовно наследство. По дяволите, израснал съм със съзнанието, че тя е част от неговата религия. Да опазим дивата природа — а сега ни оставя да се караме за нея. Това няма да ни изведе доникъде, само до нови беди.

Тази вечер за Клив дивата природа, консорциумът и Аманда нямаха никакво значение. Изчака учтиво известно време, после им пожела лека нощ и си тръгна. Когато влезе в колата, още преди да е забравил, си записа името на Лайла Бърнс. В мига, в който къщата станеше негова, щеше да й се обади и да й каже да декорира цялото жилище, като използва дома на Дан не като щампа, а като вдъхновение. Със сигурност сам не можеше да го направи. Нито пък Роксан, помисли си той с обичайната нежност. Още не. Но щеше да се научи.

Сети се за Пигмалион. Той щеше да й покаже много неща, които не е имала възможност да види или чуе. Тя беше толкова будна, толкова бързо възприемаше!

Ще прекарат медения си месец на гръцките острови. Той си записа още нещо: туристическа агенция, луксозна каюта на горната палуба. Ще вечерят, ще танцуват и ще се любят. Ще плават по синята морска шир и той ще й разказва за историята на островите, за Одисеи и Атина, за… Пак си записа: смяна на гардероба с по-индивидуален. Съвсем нови дрехи заради Роксан. И тя щеше да има нужда. Щеше да отдели цял ден за това. С нейната фигура, с този стандартен ръст, един ден щеше да му стигне да я облече.

Днес беше вторник. Да видим, помисли си той. До петък всичко щеше да си е на мястото. Пръстенът вече бе пристигнал, щеше да подготви и резервациите и да вземе разрешение да й покаже къщата. Петък беше техният ден.