Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carousel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Белва Плейн. Въртележката

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–579–1

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Септември 1990 г.

Клив представляваше положен върху леглото продълговат бял вързоп, свързан чрез многобройни тръбички към апаратите. Една игла бе забита във вената на ръката му. От областта около ребрата му през дебела тръба се процеждаше жълтеникава течност, примесена с малко кръв. Още една тръба излизаше от устата му и влизаше в дихателния апарат, който бе поставен до леглото и издаваше тих ритмичен звук. Иън гледаше със съжаление брат си. Той изглеждаше по-дребен от всякога, някак си смален, а лицето му беше болезнено зеленикаво. А и какво друго можеше да се очаква от човек, на когото току-що са премахнали белия дроб? Бедният. Той не заслужаваше това.

Очите на Клив трескаво и умолително сочеха към тръбата в устата му.

— Не още, господин Грей — каза мило сестрата. — След двайсет и четири часа ще ви я махнем и ще можете да кажете всичко, което искате.

Роксан изглеждаше уплашена от другата страна на леглото. Не беше я виждал от онзи ден, когато отиде в къщата им и я намери да лежи на хамака с много къси бели шорти. Днес беше истинска градска дама, облечена дискретно и с вкус в сив есенен костюм с тъмночервен шал на раменете. Имаше набито око за женските дрехи, затова забеляза изящната тъмнокафява чанта, съчетана със същите обувки, семплите златни обеци и бледия лак на ноктите й. Като си спомни дългите тъмночервени маникюри, които тя нарочно показваше, като си слагаше ръцете върху покривката на масата, той се усмихна. Винаги бе знаел, че се учи бързо, но сега показваше наистина невероятна скорост.

— Бедният човек — каза тя жално. — Бедничкият ми съпруг.

Тя сложи ръката с искрящия диамант върху отпуснатата длан на чаршафа. Този пръстен му е струвал цяло състояние, помисли си Иън. Той правеше бижуто на Хепи да изглежда незначително, а знаеше колко бе платил за него.

— Сигурно си свалил пет килограма. Но ще излезеш оттук до понеделник и аз ще те оправя. Ще ти приготвя най-вкусната картофена супа. Ако ти позволят, още утре ще ти донеса малко.

— Понеделник? Кой каза понеделник? — попита рязко Иън.

— Как кой, лекарят, разбира се.

Той стана и тръгна към вратата.

— Трябва да говоря с него. Ще отида да видя дали е на работа.

— Няма нужда. Аз вече говорих с него и аз съм съпругата на Клив.

— А аз съм му брат — каза Иън пак рязко.

— Знам, че вече сте разговаряли с госпожа Грей — езикът му едва се обърна да го каже, — но тя му е съпруга само от три месеца, а аз съм му брат, откакто съм се родил.

Когато видя как веждите на лекаря се повдигнаха, Иън разбра, че е говорил рязко и е принизил Роксан. Но само мисълта, че може да е съпруга, на който и да е мъж с името Грей, го втрещяваше, и то тук, в тази сграда, където всички проблеми бяха сериозни. В него говореше чувството му за отговорност към брат му, чувството му за кръвна връзка. Но все пак посмекчи тона.

— Отстранихте белия му дроб и естествено въпросът ми е: какви са шансовете?

Лекарят отговори прецизно:

— Петното на белия дроб на господин Грей показва, както вече знаете, наличието на карцинома. Освен самия дроб, ние премахнахме и възлите наоколо. Определено сме сигурни, че сме почистили и сме се отървали от всичко злокачествено в белодробната област.

— Значи това е всичко?

— Не съвсем. Има нужда и от един курс химиотерапия, за да сме напълно сигурни. Ще продължи два-три месеца. И, разбира се, ще го следим, ще вземем проби от костите, радиологични тестове, както е предписано. Ако с течение на времето не открием нищо на други места, ще можем да се поздравим с успеха.

— И това ще означава пълно излекуване? Това ли искате да кажете?

— Господин Грей, винаги може да се появят разсейки, микроскопични клетки на друго място в човешкото тяло, които не могат да се видят. Но ако и след най-прецизните тестове, които съществуват за момента, не намерим нищо, ще изтъкнем положителното и ще можем да се зарадваме.

— Добре. Иска ми се да мога да съобщя нещо оптимистично на баща ни. Той е на почивка в Европа и брат ми категорично ни забрани да го викаме вкъщи ненужно.

Като се върна в стаята, сестрата миеше лицето на Клив с мокра марля. Двамата седяха и го гледаха несигурно, чувстваха се излишни.

— Според мен той скоро ще заспи — каза сестрата. — Няма нужда да седите тук, освен, разбира се, ако не настоявате. Той ще се оправи.

— Е, в такъв случай — каза Иън — ще тръгвам. Имате телефона на госпожа Грей, както и моя, в случай че имате нужда от нас.

— Чудех се дали ще можеш да ме закараш до къщи, Иън — каза Роксан. — Без колата съм. Да, скъпи — обясни тя на Клив, чиито вежди бяха вдигнати въпросително. — И двете коли се развалиха. Твоята още е на поправка, а акумулаторът на моята се изтощи тази сутрин. Казаха ми, че трябва да ги чакам час и половина да дойдат, а тъй като аз исках да съм при теб, повиках такси. Ще можеш ли да ме закараш, Иън?

— Разбира се, няма проблеми.

Не беше така. Трябваше да пътува с нея половин час и да поддържа разговор. Нямаше какво да й каже. И в същото време искаше да й каже всичко: ти, преструвано, ти, второразредна актриса такава. Но едва ли вече можеше да я нарече второразредна. Беше великолепна. Как се привеждаше над бедния оплешивяващ и потящ се човек, как стискаше ръката му, а той нищо не подозираше. Само я погледнете.

— Довиждане, скъпи. Наспи се добре през нощта. Сигурна съм, че ще ти дадат нещо, което да ти помогне, ако имаш нужда. Виж, очите ти вече се затварят.

Тя излезе на пръсти в коридора и прошепна:

— Бедният Клив, изглежда ужасно, не мислиш ли?

— А ти какво очакваш, да хукне из полето за един ден ли?

— Ти си безсърдечен. Той изглежда ужасно и аз се тревожа за него.

— Аз имам сърце, а ти играеш прекрасно ролята на разтревожена съпруга.

— Виж какво, ако ще ми крещиш така по пътя към къщи, ще си взема такси — каза тя, когато застанаха на тротоара.

— Кой крещи? Аз никога не крещя.

— Добре де, да ми се караш. Няма да търпя такова отношение.

— Тогава недей.

Двама младежи преминаха покрай тях с червен кабриолет, намалиха и подсвирнаха.

— Заминавайте — каза тя и тръсна глава. После се обърна към Иън: — Мога да се прибера и с тях.

— Няма да съм изненадан, ако го направиш. Хайде — изръмжа й той. — Влизай в колата.

Тя седна, внимателно закопча колана, като гледаше да не си намачка костюма, кръстоса крака в глезените и сложи ръцете си в скута. За нея тази поза беше малко пресилена, докато за жени като Сали и Хепи беше съвсем естествена и в нея нямаше нищо превзето. Сравнението го развесели. Безкрайните неуловими прояви на хората бяха много забавни. Рядко се ядосваше, когато му се налагаше да чака на летището, защото тогава имаше възможност да гледа пътниците. „Ключът към човечеството е човекът — или жената…“

Тя гледаше напрегнато точно пред себе си, не пропускаше нищо: раздърпаните жени, които излизаха от евтините магазини в центъра, стискайки в ръце покупките си; потните мъже, които товареха и разтоварваха камионите си. Движението ставаше все по-натоварено, докато работниците бързаха към къщи след дългия си ден. До вчера и тя беше част от този труден живот.

И той си помисли как понякога тя се буди до Клив през нощта в хубавата си спалня, която не бе виждал, но можеше да си представи, как е обзета от съмнения или от ужас за това, което е направила.

— Няма защо да се мръщиш — каза тя внезапно.

— Не се мръщя. Карам си колата.

— Не си казал и една дума.

— Ти също. Изглеждаш много тържествена.

— Размишлявах. Чувствам се странно да седя така до теб. И в същото време — не чак толкова странно.

— Да не говорим за това, Роксан.

— Прав си. Имаш ли нещо против да спреш за малко пред деликатесния магазин? Искам да си взема сандвич за вечеря.

— Нямам нищо против. Това не е достатъчно за вечеря.

— Нямам настроение да си готвя. Прекалено е самотно. А така ще мога да седна пред телевизора, да хапна и да си лягам.

Той не коментира.

— На обед не ми прави впечатление, но има нещо много потискащо да се храниш сам на вечеря.

— Да — каза той.

Всъщност и той не бе помислил за вечерята си. Хепи беше отишла в Роуд Айлънд за няколко дни на гости при сестра си, която имаше бебе. Тя му бе приготвила много за ядене, но мисълта да пребърква хладилника и да притопля храната, после да почиства, не му изглеждаше много весела.

Докато си мислеше за това, светофарът светна червено точно на кръстовището, на което се намираше най-добрият ресторант в града. И изведнъж той усети, че умира от глад. Устата му се напълни със слюнки.

— Няма да се откажа от една хубава пържола — каза той. — Или може би телешка яхния. Ще дойдеш ли с мен? — и когато вече беше късно, се сети, че точно тук се бяха запознали преди почти три години.

— Да, но…

— Какво „но“?

— Не трябва да ни виждат заедно.

— Това е абсурдно. Няма ли веднъж завинаги да си набиеш в главата, че нямам никакви намерения спрямо теб, че няма какво да крием — имам предвид нищо от това, което ще се случва оттук нататък. В момента няма нищо ненормално, просто жена ми е заминала, а твоят съпруг, който е и мой брат, е в болница и ние ще вечеряме заедно, защото съм гладен. Предполагам, ти също. Така ли е?

— Да, гладна съм.

— Е? Тогава всичко е наред. Хайде да вечеряме.

Когато не само мъжете, но и другите жени се заглеждат в една жена, е ясно, че е ослепителна, помисли си Иън, докато вървяха към масата.

— Да отидем ли първо до салатения бар? — попита той.

— Не, ще си поръчам ордьовър. Много е… — тя сви сладко рамене. — Много е тъжно да заставам там. Знаеш ли, че никога не съм идвала тук, тъй като казах на Клив, че това място не ми харесва.

— Какво значение има това сега? Твоят план се изпълни, получи каквото искаше, така че няма нужда от тези сантименталности. Не искам да слушам за това, Роксан. Дошъл съм тук да се нахраня.

— Добре, добре. Няма нужда да се разстройваш толкова.

— Не съм разстроен. Хайде да поръчваме.

Храната беше добра, както винаги. Пържолата беше прекрасна, пържените картофки бяха хрупкави, а зеленчуковата салата — апетитна като тези, които бе ял във франция. Без много да му мисли, той хапна и си изпи виното, загледан във въздуха над главата на Роксан.

— Не можем да седим, без да си говорим — каза тя след известно време.

— Защо не?

— Така изглеждаме като женени — опита да се пошегува тя.

Без съмнение това беше вярно за някои семейни двойки, въпреки че определено не се отнасяше за него и Хепи. Тя винаги имаше какво да му каже, и то не просто за да запълни времето.

Хепи беше интересна. Чувстваше се неудобно на това място, докато мислеше за нея. Не трябваше да идва тук, нито където и да било с Роксан. Знаеше го, по дяволите! Знаеше го. Защо тогава го направи?

— Добре — каза той, — тъй като определено не сме двойка, няма защо да изглеждаме по този начин. Хайде да си говорим.

— За какво ще си говорим?

— Все ми е едно. За политика. Каквото и да е. Какво става в града?

Тя помисли малко, преди да попита:

— А какво ще кажеш за онази голяма сделка за гората? Клив ми каза, че с Дан сте си обтегнали отношенията заради нея.

— Да, срамота. Не искам да се карам с него, предполагам, че и той не иска. Но е голям глупак, след като се мръщи така на парите.

— Клив не ми е разказал много за това. Изобщо той не ми казва много за бизнеса.

Значи Клив не се е побъркал напълно. Последното нещо, което тази жена трябваше да знае, беше финансовото състояние на „Грейс Фудс“. На следващия ден целият град щеше да гръмне. От друга страна пък, беше прекалено непредвидима, можеше и да не стане така. Както и да е, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Предложението е страхотно. Предполагам, че Клив ще застане зад мен.

— Не знам. Не ми е казал. Ами онази Аманда?

— С нея не мога да се споразумея.

Напомня ми на стършел, помисли си той. Бръмчи и жили. Но никаква тайна не е какво иска: пари. Какво друго? Това искат всички, освен хора като Дан. Хубава тлъста купчина пари. Да пътуват, да видят свят без никакви грижи, без да си мръдват пръста. Трябва да си подсигури нейния глас. Да направи всичко тя да разбере, че това е единственият начин да си получи парите. Не трябва да я оставя. Тя е хлъзгава като риба.

— Аманда е кучка — каза той. — Но има кучки и кучки. Най-различни.

— Сигурно нямаш предвид мен!

— Не ми се прави на невинна. Да, теб имам предвид, но ти не си Аманда. Единственото общо нещо между вас е, че и двете сте упорити. Хитри и досетливи. Не се оставяте в калта.

— Налага се, когато си имаш работа с мъже. Извини ме, отивам в тоалетната.

Когато тя тръгна, на масата дойде един мъж и му прошепна:

— Хей, коя е тази с теб? Какво става?

Стар познат от тенис клуба, с когото бяха близки. Иън му отвърна със смях:

— Нищо не става. Тя ми е снаха. Знаеш ли, че Клив е в болницата?

— Разбира се. Вече му изпратих картичка. Как е?

— Благодаря, ще се оправи.

— Не разбирам. Твоя снаха — да не би да искаш да кажеш, че е жена на Клив?

— Точно това искам да кажа.

— Охо! Не го очаквах от Клив. Нищо лично — добави той веднага щом Иън се стегна.

Усети се, че гневът много му личеше. Не беше насочен към този нетактичен човек, а към цялата ситуация. По-добре да се измита оттук, помисли си той, преди да му зададат още въпроси.

Когато влязоха в колата, пак се възцари мълчание, докато Роксан не се наведе напред и не включи радиото.

— Имаш ли нещо против?

— Не, включи го.

Пускаха стари мелодии от 40-те и 50-те години, от „Саут Пасифик“ и „Моята прекрасна лейди“. Тя обичаше такива неща — мелодии, които те карат да припяваш, и текстове, в които има думи като „пролет“ и „лунна светлина“. Е, трябваше да признае, че имаше нещо приятно в старите песни.

И косата й миришеше приятно. Застудяваше се и прозорците бяха вдигнати. В затвореното пространство на колата парфюмът й ухаеше силно. Беше нов аромат, който не познаваше.

— Знаеш ли — каза тя, — че Клив ми купи кученце?

— Не — тя какво си мислеше, че мъжете седяха на работата и си говореха за подаръци и кученца ли?

— Да. Много сладък мопс. Бежов с черни бузи. Знаеш ли, мопсът е любимата порода на династията Уиндзор. Те са имали много такива кученца.

— Така ли?

Беше толкова хитра, толкова упорита, а можеше да бърбори като идиотка.

— Е, пристигнахме — каза тя, когато чакълът изпращя под гумите. — Искаш ли да влезеш за малко да го видиш? Беше сам през по-голямата част от деня, но нямаше как — заради Клив.

Ароматът й беше неустоим… Навън бе настъпила истинска есенна вечер. Беше мрачно, дните се скъсяваха и зимата вече се задаваше. Странно, на него зимата му харесваше. Разбира се, обичаше и пролетта, и лятото, но есента го депресираше. Не му се прибираше в празната къща, още не… Всичко това му мина през ума, докато Роксан слизаше на алеята, после задържа вратата на колата отворена.

— Ще влезеш ли? — попита тя.

— Добре. Ще ми покажеш къщата — искаше му се да добави: „Хепи каза, че е красива“, но не можеше да си позволи дори да си помисли за нея на това място.

Първото нещо, което забеляза, бяха витите стълби с широки стъпала, наредени близо едно до друго. Вече никой не строеше по този начин. Не можеха да си го позволят. Къщата определено беше отпреди Втората световна война. Тапетите напомняха за дореволюционния Уилямсбърг. Нямаше грешка, бе подредена по вкуса на Клив. В нея имаше прекалено много история, но все пак стилът беше изискан.

Но в кухнята нямаше нищо историческо. Нейният лъскав бял порцелан и блестящите медни орнаменти бяха истински произведения на изкуството и съвсем нови. Клив изобщо не бе пестил пари.

Топчестото дебело кученце, което лежеше на постелката си в ъгъла, стана и се затътри към Роксан, като пронизително полайваше за поздрав. Тя го вдигна и го приближи до бузата си.

— Бедният Ейнджъл. Така се казва — Ейнджъл. Идеята е моя, сигурно е глупава, защото ангелите са от женски род, нали така, а той си е стопроцентов мъж.

— Не се тревожи. Името му подхожда. Ангелите са от мъжки род.

— Така ли? И Клив така казва, само че аз не вярвам. Иска да вечеря. Виж, ходил е по малка нужда на хартията. Бързо се учи. Искаш ли бренди, Иън? Има в барчето във всекидневната. Лампата е запалена.

Говореше бързо, стараеше се да го задържи, притесняваше се, че ще каже нещо от рода на: „Не, ще остана само минута.“ Той обаче нямаше нищо против да си изпие обичайното бренди в приятна обстановка, преди да се забърза към къщи. Ако тя си мислеше, че ще има нещо повече от това, дълбоко се лъжеше. Но той не вярваше на сериозно, че тя би рискувала всичките си завоевания заради една любовна нощ.

Стаята беше топла, както би трябвало да бъде добрата всекидневна. Колоритът й се отразяваше във витражите на прозорците. Цветовете на килимите, мебелите и книгите си подхождаха и радваха окото. С брендито в ръка, налято в изящна чаша от френски кристал, той се разходи из стаята, като я изучаваше. От любопитство надникна към една-две от книгите на Клив: математика, физика, черни дупки, наносекунди. Внимателно ги върна на местата им. Томовете бяха наредени по азбучен ред.

После за първи път му хрумна, че Клив никога не бе имал собствен дом и сърцето му се сви. Цял живот живееше в Хоторн, в къщата на баща им. Но никой нямаше вина за това. Или може би вина не беше точната дума. Нито Клив, нито който и да било друг беше отговорен, че е такъв, какъвто е. „Никога не ме е харесвал — каза си Иън, — още откакто пораснахме достатъчно, за да тръгнем на училище. Ами аз? Никога не съм му обръщал много внимание, да си призная. Просто не беше чак толкова важен за мен. Моля се на Бога всичко да е наред. Надявам се тази зашеметяваща жена да го направи щастлив. Надявам се да не е толкова болен, колкото изглеждаше днес.“

И той продължи неспокойно разходката си из стаята, като топлеше брендито между дланите си. Забеляза два много хубави пейзажа и снимка на родителите му, млади и горди, че са заедно. На една маса бе поставена скорошна снимка на Клив с момиченцето на Дан върху понито, което й беше подарил. Детето вече беше истинска красавица, помисли си той, когато Роксан се върна.

Беше се преоблякла в къса свободна рокля от някаква тънка материя с цвят на зелена ябълка. Косата й, която доскоро бе вързана с панделка на тила, сега беше пусната.

— Обещах на Клив да му направя картофена супа. Мисля, че утре, след като му свалят онова нещо от устата, ще може да я изяде. А не можех да започна да готвя в онзи костюм, нали?

Гърдите й леко се поклащаха, докато вървеше. Господи, не носеше нищо под роклята — или както там се наричаше тази дреха. Той взе снимката и каза:

— Хубава снимка са си направили с Тина.

— Той е луд по това момиченце.

— Тя е красиво дете. Ще стане още по-хубава от майка си, а това никак не е малко. Винаги съм се възхищавал на Сали — каза той и си помисли: „Нека да знае, че не е единствената, след която мъжете се заглеждат.“

— Да, но нещо не е наред с Тина.

— Не е наред ли? — повтори той. — Малко е палава и разглезена, това е всичко. Доста деца са такива, но после се оправят.

— Не, има нещо друго. Занимавала съм се с деца и ги усещам. Един ден отидох у тях — Сали ме бе поканила да погледна нещо, което онази жена бе направила в дома им, същата жена, която Клив нае, за да подреди и нашата къща — и детето не искаше да говори. Нито с мен, нито със Сали, нито с когото и да било. Стоях там цял час, а тя само седеше и пускаше мелодийки на някаква въртележка.

На Иън му стана обидно, че на някое дете от фамилията Грей, дори такова, което мислеше за разглезено, може нещо да не му е наред. Хепи също бе казала нещо за Тина, как отишла в дома на Сали и Дан и забелязала някакви проблеми с момиченцето. Не знаела какво точно й има, но спомена, че може би трябва да потърсят „помощ“ за Тина, а това беше мекият й израз за действията, които се предприемат, когато загуби търпение с дете, неразбиращо от дума. Изглежда, се бе държала много лошо на тържеството, което Хепи бе организирала в детската градина. Жалко. Беше красиво дете, имаше светлите очи на Дан и тъмната гъста коса на Сали. Никой не би предположил, че у едно петгодишно дете вече можеха да се забележат наченките на ослепителната жена, в която щеше да се превърне след време.

— Не съм психоаналитик, но… — започна Роксан, но той я прекъсна рязко:

— Права си, не си. Да не говорим за това.

— Клив иска да имаме бебе, знаеш ли. Ще му се да си има собствено момиченце.

— Е? Какво те спира? Вече имаш халка на пръста си. Всичко е наред.

Знаеше, че се държи противно и хладно. Както винаги, мисълта за Клив и нейния съвместен живот с него го изнерви.

— Не знам. Предполагам, че би трябвало. Длъжна съм. Само че толкова много ми се иска да е твое дете. Наше — и насълзените й очи се обърнаха тъжно и умолително към него.

Той остави на масата недовършеното бренди.

— Казах ти… — започна той.

— Добре, добре. Съжалявам. Но трябва да признаеш, че щеше да е много хубаво. Щяхме да имаме прекрасно бебе, като нас двамата.

Винаги съм искал дете, помисли си Иън. Особено син. Но то трябва да е от Хепи, а не от Роксан. Защо? Заради някои особености от характера й. Не алчността, помисли си той и горчиво се засмя наум, защото и аз самият съм доста алчен. Заради лукавостта й. А аз не искам детето ми да бъде лукаво.

— Кажи ми — попита той с любопитство, — след като вече имаш всичко това, добре ли се чувстваш като част от семейството? Ти се преобрази в нова личност, както би го направила една талантлива актриса.

Тя обмисли известно време въпроса и отговори сериозно:

— Щеше да ми е повече от добре, ако тази къща принадлежеше на теб. Защото това щеше да означава да живея с любов, нали? — като видя неодобрението му, тя се опита да му се противопостави с веселост: — Бог ми е свидетел, че вече не съм част от хората в бащината ми къща и след като съм вече тук, ще извлека най-доброто от този факт.

Хрумна му, че изобщо не я харесва. Затова каза кисело:

— Ще ти приседне, защото си бедна душа.

— Винаги ли трябва да бъдеш саркастичен?

— Невинаги съм такъв — той се прозя. — Ще трябва да ме извиниш. И двамата прекарахме труден ден. Ще се прибирам.

— Мислех, че искаш да разгледаш къщата. Ела горе и ще ти я покажа. Ще ти отнеме само минута.

Със смесено чувство на нежелание и любопитство той я последва, а кученцето заподскача зад тях.

— Нека ти покажа леглото му — каза тя. — Ето го тук, до краката ни.

Ниската огромна спалня беше застлана с мека кувертюра на жълти цветя, а леглото на кучето беше в тон с нея.

— Не е ли прекрасно? Видях в едно списание как да направиш леглото на кучето в тон с твоето. Виж, има дори и възглавница.

Иън не гледаше към кучешкото легло, а към брачното ложе. И гневът, с който от юни насам се бореше толкова настървено, че почти си го бе избил от главата завинаги — но почти, — в този момент се надигна отново. Усещаше вкуса му в устата си, парлив и горещ като черен пипер.

— Ела да видиш и банята. Тя е по-голяма от стаята ми в бащината ми къща. Има вана за подводен масаж и Клив направи стъклен таван. Какво има, не я ли харесваш?

— Разбира се, че я харесвам. Как мога да не я харесам.

— А сега чуй това. Не, не, ела по-близо. Чуй. Има го дори и в стаите за гости. — Натисна едно копче и се разнесе музика. — Из цялата къща, където си поискаш — обяви Роксан, сякаш никой преди това не бе чувал за подобно нещо.

Е, може би тя не беше.

— Много е хубаво — каза той.

— Клив обича да слуша музика в леглото. Много е хубаво, само дето харесваме различни стилове. Той обича Моц… Моц? — завърши тя несигурно.

— Моцарт.

— Но обича да слуша и музиката, която аз харесвам. Понякога танцуваме. Аз го научих. Виж.

Тя увеличи звука и коридорът, а и всички стаи се изпълниха с рокендрол, изпълняван от много шумна банда. Понесе се в ритъма на мелодията, плъзна се по коридора и се върна при Иън, завъртя се, гърдите й се разлюляха, а полата й се вдигна и той видя това, което вече знаеше — под нея не носеше нищо.

— Какво ще кажеш? — очите й блестяха. И изведнъж му се хвърли на врата. — Една целувка. Хайде. Няма да ти струва нищо.

Парфюмът й беше смесица от аромат на рози, бор, прясно сено, южни плодове, топла жена. Устните й имаха вкус на малини. Той опита да се освободи от здравата й хватка, но не можа, защото тя беше силна. Той, разбира се, беше по-силният, но все не успяваше, после вече не искаше. Дори с пистолет, опрян в главата му, не можеше да спре това, което започна. Без да отделя устни от нейните, той я вдигна и я занесе на леглото в стаята за гости.

Единствената разумна мисъл, която прекоси главата му, беше: „Не тук. Не тук, където си ляга с него.“ После всичкият му разум се изпари.

 

 

Когато се събуди, часовникът му показваше почти полунощ. Роксан го гледаше как спи. Той се изправи на лакът и се намръщи.

— Не знаеш ли, че хората не обичат да ги гледат, когато спят?

— Как така не обичаш, когато няма как да знаеш, че те гледат, докато спиш?

— О, я не ставай глупава.

— Мъжете обичат да си мислят, че жените са глупави. Нямаше как да не се усмихне. По дяволите, звучеше също като Аманда Грей!

— Толкова си сладък, като се усмихваш, Иън.

Усмивката му веднага замръзна. Какво бе направил?

Ама че мръсотия! Достатъчно вина бе чувствал през последните години към Хепи, а сега извърши двойно прегрешение. Господи, ако случката от тази вечер даде основания на Роксан да си мисли нещо, тя ще разбие живота на бедния Клив. И може да се окаже, че ще вгорчи последните му няколко години.

— Не бъди толкова нещастен, Иън — каза тя, сякаш прочете мислите му. — Не нараняваме никого.

Той бързо стана и започна да се облича. Беше ужасно нервен.

— В деня, в който дойдох тук, ми каза, че възнамеряваш да бъдеш вярна на Клив и на сделката, която си сключила. Ако не го направиш, ако се осмелиш…

— Възнамерявам да играя по правилата, Иън. Започнах да се привързвам към Клив. Но това няма нищо общо с него. Той никога, никога няма да разбере — каза тя спокойно, докато обличаше зелената си рокля.

Колко странно! Преди няколко часа тя го бе подчинила на волята си, накара го да направи каквото тя пожела, а сега той беше само уморен, уплашен и бързаше да се отърве от нея. Започна глуповато да заеква, като не можеше да намери думи:

— Ти… ти, преструвана такава.

— В този момент не се преструвах — каза тя. — Това беше нещо истинско — погледна го в очите. — И ти го знаеш.

Той направо побягна по стълбите. В подножието им тя го настигна.

— Знаеш, че ще искаш да го направим пак. Дължим си го, Иън. Кога можем да се видим?

— Докато съпругът ти е в болницата.

— Той се връща скоро. И тогава какво?

— Знаеш отговора.

— Но ние си го дължим. Никого не нараняваме — умоляваше го тя.

— Забрави да направиш картофената супа — извика той, като излизаше през вратата.

— О, господи!

Докато влизаше в колата на алеята, той видя през прозореца на осветената кухня, че бе поставила малка купчина картофи на масата и ги белеше. Плачеше.

Истинска бъркотия.

Когато влезе в празната си къща, тишината го оглуши. И кучето дори го нямаше. Хепи го бе взела със себе си, за да не стои само по цял ден.

Видя примигващата светлина на телефонния секретар и разбра, че ще чуе гласа на Хепи.

„Единайсет часът е, а още не съм се свързала с теб, затова си помислих, че нещо се е случило с Клив. Знам, че няма да будиш сестра ми след полунощ, но утре сутринта ми се обади веднага щом станеш, не по-рано от шест часа. Обичам те. Лека нощ.“

Той хвана главата си с ръце. О, по дяволите, по дяволите, по дяволите! После се качи горе, легна си и остана буден, за да премисли изминалия ден и изминалата вечер.

Приличаше на алкохолик, който можеше, без да пие, но не можеше да се въздържи, ако го оставеха сам в стаята с бутилка на масата пред него. Или може би изоставаше от биологическата си възраст и все още се държеше като колежанин. Сигурно стабилните хора като Дан си имаха далеч по-малко главоболия… Не че Дан беше идеален. Беше голям инат. Да вземем тази сделка с гората Грей. Инат, глупав сантиментален идиот.

Мислите му скачаха от едно на друго: притесненията, болестта на Клив — всичко се смесваше. Как би могъл да спи при това положение? Слезе долу и взе сутрешния вестник от масата, върна се в леглото и се опита да чете.

В него описваха само нещастия. Естествено. Само нещастията ставаха за новини. Проклетите нещастия ги интересуваха само. Той потрепери. Почуди се дали Роксан представляваше заплаха в това отношение. Вероятно не. Но пък, от друга страна — може би. Беше емоционална, лесно се палеше и после съжаляваше. Наистина, ама наистина не искаше повече никога да остава насаме с нея.

И все пак знаеше, че най-вероятно точно така щеше да стане и точно това го плашеше. Белите й крака в ритъма на танца, огромните очи, пърхащи пред него, подигравателни, пълни със смях, устните й с вкус на малини — и какво щеше да последва? — почуди се той. Всичко се променя рано или късно, това беше сигурно. Нещо трябва да се случи. Но какво?

— О-о-о! — извика той, хвърли вестника на пода и загаси светлината. Зората вече надничаше през прозореца.