Белва Плейн
Въртележката (5)

Четвърта глава

Май 1990 г.

Доктор Вандеруотър изглеждаше като истински лекар. Когато си тръгваше от кабинета му след първото посещение, Сали каза точно това и Дан се развесели.

— Как изглеждат истинските лекари?

— Не мога да го определя. Сигурно има нещо в маниерите им. Аз го харесах, а ти?

Той се съгласи:

— Сигурен бях, че ще го харесаме. Има добра репутация и без да е възрастен, просто е солиден. Човек със здрав разум, не се поддава на паника. Ще стигнем до дъното на проблема, Сали, и Тина ще се оправи.

Спомни си това, докато седеше срещу доктор Вандеруотър от другата страна на голямото махагоново бюро. Върху него в кожена рамка имаше снимка на четирите му жизнерадостни момчета, които с тъмните си къдрави коси до едно бяха негови копия. Беше баща. Това означаваше, че има практически опит, освен десетината дипломи и удостоверения, които висяха на стената. Всичко това вдъхваше кураж, както и лекотата, с която човекът контактуваше с тях.

— Как беше Тина тази седмица?

— Доста прилична седмица.

— Добре, добре. Тя е прекрасно момиченце. Със съпругата ми често се питаме какво ли ще е да имаме и момиченце у дома — каза той и погледна с любов към снимката. — Значи ви се струва, че се подобрява?

Думата „подобрява“ им прозвуча оптимистично. Но Сали се стараеше да е точна, затова добави:

— Имаше една ужасна сцена в неделя, когато приятели дойдоха да видят Сюзана. Аз я държах и, разбира се, всички се скупчиха наоколо и й говореха, както се говори на бебе. Когато някой много тактично се сети и за Тина и й каза нещо мило, тя не отговори, а започна да плаче, изпищя, когато добрият възрастен човек я погали по главата, и го ритна в глезена. Според мен не чак толкова необичайно, не мислите ли?

Лекарят кимна:

— Не е много необичайно. Очевидно е, че Тина е чувствително дете, реакциите й са някак си крайни — или много положителни, или много отрицателни. Но ако се вгледаме и във възрастните, ще забележим същото нещо в много от нас. Има всякакви темпераменти, нали?

— Искате да кажете, че в момента Тина се държи така, както ще се държи, като порасне?

— В известен смисъл — да, но при всички положения няма да остане на нивото на петгодишно дете, нали така? Съмнявам се, че по същество дълбоко в себе си тя ще бъде точно флегматична личност, но в това няма нищо лошо. В момента преминава през фаза на изключителна възбудимост, защото стереотипът й е нарушен. Според нея бебето се е появило и е завзело мястото й в семейството. Затова трябва да я научим как сама да стигне до приемането, до реалността и разбирането, че мястото й не е завзето и че има достатъчно място и за нея, и за бебето.

— Дълго ли ще трае?

— Госпожо Грей, нямам кристална топка. Психотерапията не е ортопедична хирургия, където след операцията или можете да ходите, или не можете. Но съм сигурен, че сте чели доста за съперничеството между децата, така че няма какво повече да ви обяснявам.

Сега вече Сали можеше леко да се усмихне.

— Значи съпругът ми е бил прав. Трябва да ви кажа, че той изобщо не се съгласи с първата диагноза. Съпругът ми вярва в здравия разум.

Доктор Вандеруотър също се усмихна, но малко укорително.

— За нещастие здравият разум често е повече здрав, отколкото разум. Но в случая на Тина съм съгласен със съпруга ви. Разбира се, нямам представа кой е поставил първата диагноза, а и не искам да знам. Но след дванайсетте срещи с Тина не намирам никакви основания за нея. Честно казано, госпожо Грей, безпокоя се, когато открия маниащина в нашите среди. След като вече отидохме толкова далеч в разкриването на злото, което доскоро беше отричано и крито, понякога залитаме в обратната посока. Например казваме, че подозираме насилване на дете, когато няма такова нещо, откриваме „спомен“ за нещо, което се е случило преди трийсет години, а то изобщо не се е случило. Злоупотребява се с много важни неща.

На Сали й стана смешно. В гърлото й се надигна непокорен лек гъдел, който изби в сълзи на очите й, но тя преметна, за да ги скрие.

— Чувствам облекчение — каза тя. — Чувствам такова облекчение, че не мога да ви го опиша. Вие ми дадохте огромна надежда за сто години напред… — трябваше да си изтрие очите. — През цялата пролет се чувствах, сякаш имах един тон олово на раменете си. Не разбирах как такова ужасно нещо е възможно да се случи. Тина знае много добре къде не трябва да позволява на никого да я докосва. Не, просто не го разбирах.

— А сега махнете бремето и от плещите на съпруга си — каза любезно докторът. — Приберете се и заживейте с надежда и съвсем нормално.

— Искате ли още да ви водя Тина, докторе?

— О, да. Водете я веднъж седмично.

— А пътуванията ми? Предложиха ми да отида до Мексико за една статия за работниците имигранти. Мислите ли, че трябва да отложа пътуването?

— Да, за известно време. Останете си вкъщи и продължавайте в същия дух. Вие сте добра майка, госпожо Грей.

Като си тръгваше, Сали си помисли колко по-различно се чувства от деня, в който напускаше другия кабинет. Увереността на доктор Вандеруотър беше заразна. Той беше от тези хора, които Дан наричаше „всичко мога“. Тя самата винаги е била такава и усещането й харесваше. Беше здравословно. Вдъхваше сила. Докато караше към къщи, включи радиото и пя заедно с него през целия път.

— Е, Тина, ето го и него! — извика Клив. Той извеждаше едно миниатюрно светлокафяво пони с бели петна от конюшнята. — Пропътува целия път от Пенсилвания вчера, дълго пътуване беше, но няма нищо. Не е ли прекрасно? Какво ще кажеш, Тина? Как го намираш? — той едва сдържаше вълнението и доволството си, че й дава такъв великолепен дар.

Очите на детето бяха широко отворени и на Сали й се стори, че са големи колкото очите на понито.

— Може би си мислеше, че съм забравил обещанието си — каза Клив, подканяйки я да му отговори. — Нали? Така ли си мислеше?

Тина стискаше ръката на Дан и само поклати глава.

— Разбира се, че не. Знаеш, че не бих забравил. Но трябваше да намеря най-доброто пони за теб. Ела, ще ти дам малко захар и парче ябълка, за да го нахраниш. Така ще разбере, че ти си неговата стопанка. Ела, Тина.

— Хайде, яздила си много пъти преди това. Виж колко е кротко. Ето, вземи ябълката и я подай към устата му — напътстваше я Дан, като държеше ръката на колебливата Тина. — Гледай ме. Виж колко му е мек носът.

— Влажен е.

— Всичко е наред. Точно такъв трябва да бъде.

Малката ръчичка посегна и се отдръпна назад.

— Езикът му е смешен.

— Да, грапав е. Такива са езиците на понитата. Понито се наведе към отдръпващата се ръка на Тина, побутна я и изведнъж захапа ябълката. Точно толкова внезапно и неочаквано Тина изпищя от радост:

— Виж го какво прави! То ме харесва. Иска да го храня.

За миг сърцето на Сали се сви. Познатата, старата Тина се беше върнала, а сърдитата си беше отишла. Отново се изпълни с ярък, лесно възпламеняващ се ентусиазъм, изразяваше се дръзко и жизнерадостно. Срещна очите на Дан и разбра, че и той бе видял същото.

— Разбира се, че те харесва! Ще видиш, че направо ще се влюби в теб. Да те кача ли на гърба му? То е оседлано и готово — каза той.

Доволството на Клив растеше.

— Купих шапка на Тина, твърда безопасна шапка. Щях да й купя цял екип — бричове и жакет, но не разбирам нищо от размери, затова го оставям на теб, Сали. Какво ще кажеш да пояздиш малко — два-три километра до оградата и обратно?

— Искам, искам! — извика Тина.

Дан се съгласи:

— Добре. Ще те чакаме — Сали седна до него на пейката край стената на конюшните, докато се появи Клив, възседнал прекрасна черна кобила. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, тя промърмори:

— Истинско разточителство. Плати петнайсет хиляди за този дребосък.

Сали и Дан бяха нервни въпреки твърдото си намерение да не бъдат. Гледаха как конят и понито отнасят бавно ездачите си надалеч. Клив седеше спокойно с изправен гръб, в безупречно лъснатите си ботуши, личеше си, че има опит, а Тина — също така изправена, горда в лилавия си пуловер и нова кадифена шапка. Когато изчезнаха зад завоя на оградата, Дан каза окуражително:

— Не се тревожи, той ще направи от нея ездач. Тя наистина беше развълнувана, не мислиш ли? Може би точно от това има нужда. Мислиш ли, че лесно ще се привърже към понито? Честно казано, страхувах се, че ще ни трябва доста търпение, за да я убедим. Но предполагам, че дълбоко в себе си е доверчиво момиче. Също като майка си — той преметна ръка през раменете на Сали.

Майският ден приличаше на мартенски. Слънцето се бе скрило изведнъж зад сивкавобели облаци, които бяха оцветени и накъдрени като гърбовете на овце и висяха ниско над земята. Конната база бе пуста тази събота, празно беше и заграждението за коне до хиподрума. И хора, и животни се бяха прибрали на топло.

— Нищо, че е мрачно, навън е прекалено хубаво, за да се завираме по къщите — каза Дан. — Бързо, Сали, погледни нагоре. Червенопери соколи. Летят по триста километра на ден.

Проследи движението на вдигнатата му ръка и видя бързо преминаващото ято в небето. Птиците се снишаваха и отново се издигаха нагоре по пътя си на север.

— Отсега нататък ще ги виждаш чак до октомври. Връщат се в гнездата си — той стана, за да проследи по-добре изменчивия им криволичещ полет. — Виж как следват вятъра и теченията. Какво зрение само! — после се извърна с лице към раззеленяващата се гора и възкликна: — Колкото и да е хладно, пак ми мирише на лято. На трева и жега. Носи се във въздуха. О, Сали, представяш ли си всичко това да се унищожи заради някакви си шосета? Повдига ми се, като си помисля за улиците и за търговските центрове.

Бяха минали няколко седмици, откакто Дан бе споменавал за проекта, и тя разбираше колко дълбоко в себе си бе затаил болката. Най-големите си тревоги той преживяваше сам. Знаеше го много добре. А като аматьор психолог усещаше също, че по този начин отричаше съществуването на проблема.

— Иън казвал ли е нещо след рождения ден на Оливър? — попита тя.

— Не, нито пък аз. Прекалено много държим един на друг, както знаеш, за да ставаме врагове, затова и двамата избягваме темата. Отлагаме колкото можем. Но когато безкрайната документация бъде изготвена и дойде моментът да сложим или не подписите си под нея, тогава ще се наложи да си поговорим. И разговорът никак няма да е приятен, Сали.

Да, конфликтът, който се надигаше между тях, наистина беше неприятен. Защото дори чуждестранните инвеститори да оттеглеха предложението си, пак оставаше проблемът с Аманда Грей. Откъде щяха да дойдат парите, които да я кротнат? Странна жена, противоречива и ексцентрична…

В деня на сватбата им тя ги чакаше на стълбите на местната църква да излязат. Не бяха я очаквали. Беше им изпратила прекрасен английски сервиз за хранене заедно с извинение, че не може да присъства.

— Бог да ви благослови и двамата — каза тя. — Изведнъж реших все пак да дойда. Радвам се, че се омъжваш за брат ми, Сали. Прегледах работите ти, когато Дан ми писа, и мисля, че по снимките ти те опознах. В теб има много състрадание.

— Какво си се разбързала, Аманда? Няма ли да дойдеш на тържеството?

— Не, не, трябва да хващам самолета. Веднага се прибирам вкъщи. Просто исках да ви видя.

Колко странно…

— Ако един проблем се реши, ще изникне нещо друго — каза тя сега с горчивина, породена от неприятностите на Дан.

Той се изправи над нея, хвана я за брадичката и повдигна главата й.

— Няма, Сали. Решаваш едното, после се заемаш с другото. Такъв е животът. Почти преодоляхме тревогите си за Тина, нали? Само си помисли. Като казах на Клив, че тя…

— Какво? Казал си на Клив за Тина?

— Само, че имаме проблеми с нея…

За един миг съчувствието й се обърна в гняв.

— Обсъждал си детето ни с Клив? Не мога да повярвам.

— Хей, чакай малко. Аз само…

— Раздрънкал си се за най-интимните ни тайни. Мислех си, че се разбрахме това да не напуска къщата — беше бясна.

— По дяволите, Сали, Хепи се среща с детето в градината. Тя ти докладва какво прави то. И другите са виждали как се държи Тина от време на време. Каква тайна? В края на краищата нищо не е излязло от семейството.

— Няма значение. Имам много високо мнение за Хепи, но и на нея не й се доверявам напълно. Но Клив — о, боже! — нали не си му казал какво каза първата лекарка?

— Е, не точно, но…

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Казал си му, нали? По очите ти познавам, че си му казал.

— Не съм, но ако му бях казал, не бих се тревожил. Той никога не разпространява нещата, които му доверяваш. Клив е почтен човек.

— Той е тъжен човек. Странен, патетичен, аутсайдер.

Сега беше ред на Дан да се ядоса.

— Това е преувеличено и крайно несправедливо. Не съм подозирал, че не харесваш Клив.

— Не че не го харесвам. Но това не означава, че искам да споделям с него — тя спря, търсейки думи, за да изрази изплъзващото се смътно чувство, което може би не се поддаваше на обяснение и което дори не беше й хрумвало допреди миг. — Той е странен, самотен и има проблеми…

— Надявам се, не си въобразяваш, че говориш разумно, защото не е така — прекъсна я Дан. — Говориш като побъркана. „Той е странен, самотен и има проблеми“ — изимитира я той. — Дай да го изолираме. Харесваме само високи, привлекателни, щастливи хора, така ли?

— Не това имах предвид и ти го знаеш прекрасно, Дан Грей. Просто съм ужасно разстроена, че си му разказал за Тина. Той не разбира нищо от деца, той…

— Изглежда, се разбира доста добре с това дете между другото — каза Дан остро. — Ето ги и тях.

Конят и понито се появиха откъм гората с бърз ход, почти в галоп. Плитките на Тина подскачаха и кръглото й личице беше почервеняло от вятъра. Смееше се.

— Искам още — каза тя веднага щом двете животни спряха.

Дан я свали на земята.

— Значи ти хареса. Хареса ти да си имаш собствено пони.

— Да, ние му измислихме и име. Знаете ли какво?

— Не, кажи ни.

— Трябва да познаете.

— Принцеса — каза веднага Сали.

— Кафявка — каза Дан.

— Белушка.

— Бързоножка.

— Не познахте. Никой не позна — извика Тина. — Сюзана. Името й е Сюзана.

Двамата родители се спогледаха с недоумение. Дан първи се възпротиви:

— Не. Това е името на сестра ти, не е име за пони.

— Не можем да имаме две Сюзани — последва го Сали. — Така хората няма да разбират за коя от двете говорим.

— Няма да има две — отвърна Тина, — защото вие ще върнете другата обратно.

— Достатъчно — каза Дан твърдо. — Няма да връщаме никъде Сюзана. Тя е наша, това ти е казвано стотици пъти и ще трябва да измислиш някакво друго име за понито, иначе няма да го вземем.

— Спокойно — промърмори Сали и сложи ръка на рамото на Дан. — Тина, ще ти помогна да измислиш много по-хубаво име за понито.

— Чичо Клив ми каза, че мога да я нарека както си искам, защото е моя — като каза това, Тина се намуси, готова да заплаче от инат.

— Нямах предвид името на сестра ти — каза веднага Клив. — Хайде, не плачи. Ето, подай ми юздите — и той поведе животните към конюшните. — Сега ще се върнем в голямата къща и ще пием горещ шоколад с бисквити. Много бисквити. Какво ще кажеш?

Не можеше да му се отрече, че успя да отвлече вниманието на Тина и да потуши разправията. Независимо какви бяха намеренията му, вмешателството не беше желано и винаги усложняваше нещата накрая. Сали също тръгна към голямата къща, но с известна неприязън.

 

 

След малко количката за сервиране на чай щеше да се появи на вратата на библиотеката. Вече се чуваше тракането й по коридора, чуваше се звънът на чашите. Кухнята сякаш беше на километри. Две големи семейства спокойно можеха да живеят в тази къща, помисли си Сали. Клив трябва да се чувства ужасно тук, из тези отекващи пространства, особено след като Оливър замина, както често правеше.

— Татко се обади тази сутрин от Вашингтон — каза Клив. — Избрали са го в управата на още един музей. Има и някакъв проект, който ще направи изкуството достъпно за училищата в центъра на града. За него, разбира се, тези неща са много важни. Звучеше ми много доволен.

Клив седеше на нисък, покрит с възглавници стол, който като че ли беше поръчан специално за него, за да могат краката му да опират в пода. На тази мебел й викаха „стол за тоалетка“ и обикновено се поставяше в спалните. Наперената изправена стойка, която показа, докато яздеше, вече я нямаше. Той изглеждаше не само беззащитен, както обикновено, а направо болен, помисли си Сали. Беше сгърчен и смален, сякаш бе отслабнал.

Извади цигара от джоба си и попита учтиво, като че ли беше сигурен в отговора:

— Имаш ли нещо против, Сали? — и когато му отвърнаха, както обикновено, с поклащане на глава, той запали клечка кибрит, отметна глава почти самодоволно и изкара дим през ноздрите си.

— Кашляш — скастри го Дан внимателно. — Дробовете ти не са наред. Кога ще ги откажеш?

Клив се ухили:

— Вероятно никога. Или докато ме убият.

— Човек с твоя ум! Може би трябва да преподаваш математика в Харвард или някъде другаде. Тогава ще носиш кадифени сака с кръпки на лактите и ще пушиш лула. Лулата ще ти нанесе по-малко поражения от тези, които си причиняваш с цигарите.

— Опитвате се да се отървете от мен, така ли? Не, доволен съм от живота си такъв, какъвто е.

Днес Клив определено беше общителен. Рядко беше в такова настроение, особено в присъствието на Иън, когато умът му сякаш се затваряше в черупка. Често се изразяваше лаконично. Понякога, както се стори и сега на Сали, го улавяш, че те наблюдава и през главата му минават странни мисли, но не можеш да кажеш дали той те харесва или не.

Нямаше съмнение обаче, че обича Тина. След като си напълни за втори път чинията с бисквити, тя потопи една в препълнена чаша с шоколад и я изпусна на килима.

— О, скъпа, виж какво направи! Ще остане петно — възкликна Сали.

— Няма нищо — каза Клив. — Беше, без да иска. Ще го почистят.

Сали не бе сигурна, че беше, без да иска. Тина си имаше свои начини да привлича вниманието и разсипването беше един от тях. Но не беше нито мястото, нито времето да се прави проблем от това.

— Мислех си — каза Клив, — не знам дали съм ви споменал за това, да си построя собствена вила в Ред Хил. Ще е само на един километър от главната постройка, но все пак ще ми предостави лично пространство. Чувствам нужда да имам нещо свое, където ще мога да ставам в пет сутринта, без да притеснявам татко или гостите, и да отивам да пояздя. Може дори да оставам там за известно време през зимата и да пътувам до работата.

— Дълго ще трябва да пътуваш — отбеляза Дан с известно съмнение.

— Сто километра са нищо, когато пътят е прав, особено рано сутринта. Цената си струва, щом ще мога да яздя сам през гората зимно време. Тук, в конната база, винаги има прекалено много хора. Обичам зимната тишина там — нито звук, нито дори птичи песни, а когато денят е ясен, няма и вятър.

Дан кимна:

— Значи ме разбираш какво изпитвам към гората. Не че искам да се усамотявам като теб, но мога да те разбера. Брат ти не би могъл и толкова, след като прави такива планове за гората Грей.

Отговорът на Клив беше изненадващ:

— Той ще остави част от нея. В края на краищата няма да я унищожи цялата.

— Част от нея! — възкликна Дан. — И ти си доволен от това?

Клив сви рамене:

— Както каже татко.

— Но той няма да поеме отговорност. Чу, че го каза съвсем ясно. Беше на рождения му ден в тази стая. Оставя всичко на нас тримата.

Тина се разхождаше наоколо и пипаше разни предмети, а Сали я наблюдаваше, за да не направи беля с някоя ценна вещ. Изведнъж скочи, за да спаси сребърната въртележка.

— Искам да я чуя. Пуснете я да свири — заповяда Тина. Когато Сали отказа с аргумента, че това не е играчка, тя ритна майка си в глезена.

Този път Дан скочи.

— Виж какво, няма да търпя това, Тина. Може да си уморена, може да си разстроена от нещо, но не може да нараняваш хората. Иди и си седни на стола, докато се приготвим да си ходим.

— Тина е добро момиче. Ела и седни в скута ми — повика я Клив. — Някой ден, ако си наистина послушна, може да получиш въртележката.

Учудените погледи на Сали и Дан се срещнаха и Дан каза:

— Не, тя трябва да се научи…

Но Тина вече беше в скута на Клив, където се настани победоносно и започна да разхвърля трохи от бисквити по него и по килима.

Обидена и неспокойна, Сали седна на ръба на стола и зачака да си ходят. Но разбра, че Дан упорстваше да се върнат на темата, която го тревожеше.

— Ти казваш: „Както реши Оливър“, но след като не ни е казал какво е мнението му — поне аз не съм чул, — ние къде оставаме?

— О, някъде по средата — отвърна Клив. Той галеше едната дълга плитка на Тина.

— Искаш да кажеш, по средата на гората Грей? — продължи да настоява Дан. — Учудвам се, че изобщо си погледнал сериозно на идеята на Иън. Още повече, след като толкова често не си съгласен с него.

— Не е важно какво съм приел на сериозно. Важно е какво мисли татко. Миналата седмица ми каза, че може би в края на краищата няма да е лошо да вземем парите и да дадем на Аманда каквото иска. Ще ни излезе по-евтино от скъпите съдебни процедури.

— Това го чухме и преди, но не съм съгласен.

— Само предположение. Татко не е сигурен.

— Не мисля, че трябва да се огъваме пред заплахи, независимо от кого идват.

— Може би не — и Клив сви рамене, както обикновено, с което искаше да покаже, че темата вече му е досадна.

Разговорът вървеше към задънена улица и Сали се намеси:

— Всички имате достатъчно време, за да вземете решение. Месеци. Тина трябва да спи, денят беше дълъг, а и аз съм уморена.

Беше раздразнена и знаеше защо. Не й харесваше, че Тина седи в скута на Клив…

Като станаха да си ходят, Клив каза:

— Когато къщата ми бъде готова през есента, ще поканя Тина на гости и ще ходим да яздим заедно. Ще доведеш и понито, Тина, но само ако му избереш име, което мама и татко одобряват. Имах кобила, която се казваше Розали. Това как ти звучи?

— Добре — каза Тина и се прозя.

— Тогава всичко е уредено. С Розали ще ми идвате на гости в Ред Хил.

— И ще бъдете само двамата с Тина? — в гласа на Сали прозвуча метална нотка. — Стига, Клив! Кой ще се грижи за нея?

— Жената на домакина е много грижовна. Няма защо да се тревожиш, Сали.

— Ще видим. Есента е още далече.

Като оставим новото пони, следобедът не беше приятен за никого. Имаше прекалено много и разнообразни подводни течения…

— Не искам Тина да ходи при Клив на вилата му — каза Сали шепнешком, въпреки че детето вече бе заспало на задната седалка на колата.

— Само едно приключение за няколко дни, както когато гостува на родителите ти. Ще й се отрази добре.

— Клив не е майка ми. И дума не може да става за сравнение.

— И какво толкова може да й се случи? Семейство Мърз живеят в Ред Хил от години и имат внучка, която може да си играе с Тина.

Сали се стресна от мислите си. Бяха страшни и черни. Хрумна й, че може би се отклонява от здравия разум. Въпреки това го каза:

— Не ми харесва как Клив се държи с Тина.

— Права си — съгласи се Дан. — Прекалено много се бърка. И мен ме дразни. Но нали виждаш колко я обича. Няма си никого, разбирам го и затова правя изключение.

— Защо си няма никого? Начинът, по който живее… Просто е странен, Дан, странен е. Никога не ми е правило такова впечатление като днес.

— Не забелязах нищо различно в него този следобед. За какво говориш?

— Нямаш ли нищо против да гледаш как Тина седи в скута му?

— За бога, Сали, какво се опитваш да кажеш?

— Опитвам се да кажа нещо, но не съм сигурна какво. Никога не сме го виждали с някого, мъж или жена. Къде ходи? Какво прави?

— Ходи? Прави? Откъде да знам, по дяволите! Излиза. Не го питам къде.

— Може би трябва.

— Още не мога да разбера накъде биеш, но явно намекваш за нещо мръсно, нали?

Тя мълчеше. Думите не искаха да излязат от устата й. Но след като беше отишла толкова далеч, трябваше да му отговори:

— Може би. Вероятно. Не знам.

— Наистина, Сали, неприлично е от твоя страна да говориш така за един порядъчен човек, дори само да си го помислиш. Клив си е наред. Води странен живот, но си е наред. Израснал съм с него и би трябвало да знам.

— Бил си малко момче, а той е бил — на колко? — на осемнайсет, когато са те довели тук, нали?

— Казах ти, Клив е съвсем наред.

Дан беше ядосан и наранен. Той беше изключително лоялен, а тя бе засегнала лоялността му, което със сигурност бе направила несъзнателно. Но това, което беше в главата й, не й даваше мира и най-накрая думите излязоха от устата й:

— Не предполагаш ли — просто ме изслушай и не се ядосвай, — не предполагаш ли, че първата лекарка, онази доктор Лайл, може да е била права за Тина?

Дан подскочи от седалката.

— За бога, едва не изскочих от пътя заради теб! Клив? Клив?! Това ли имаш предвид? Ти сигурно си се побъркала, Сали.

Реакцията му я порази. Може би беше прав. Това, което току-що каза, беше ужасно.

— Съжалявам. Съжалявам, че изобщо си го помислих. Просто ми хрумна днес следобед, кълна се. Отвратителна мисъл. Иска ми се никога да не ми беше минавала през главата. Но хората не могат да контролират мислите си.

— Точно така, отвратително е да обвиняваш един порядъчен човек дори наум. Виж какво, получи си отговора от последна инстанция, от доктор Вандеруотър. Забрави за онази жена и проклетите й теории. Забрави за всичко. Господи, бедният Клив, точно него ли намери!

Тя се замисли, после каза:

— Беше моментно залитане. Забрави, че съм го казала.

Нали?

— Разбира се, разбира се, че ще го забравя.

— Наистина ли?

— Хайде, Сали. Вече го забравих. Всичко е наред.

Да, залитане. Налудничава мисъл. Вече дори започваше да изпитва изгарящ срам, че изобщо й мина през главата. Нямаше нищо съществено, с което да го докаже. Наистина нямаше. Значи не трябва изобщо да го споменава повече.

Въпреки това, тайно и дълбоко в себе си, тя бе твърдо решена да не пусне Тина да гостува в Ред Хил. В това беше категорична. Може би изглеждаше съвсем абсурдно, вероятно така си и беше, но въпреки това бе твърдо решена. Тя беше майката и трябваше да отстоява позициите си. Понякога жените не трябва да бъдат толкова открити със съпрузите си, дори да са такива мъдри, добри и любящи като Дан.