Белва Плейн
Въртележката (12)

Единадесета глава

Септември 1990 г.

През първите седмици на септември из горите, които покриваха хълмовете зад къщата, сред прашните червеникавокафяви листа тук-там все още се виждаха яркозелени петна. Топлият въздух бе изпълнен с опушения фин аромат на есен.

Сали пусна книгата и се загледа през прозореца към двора, където бавачката си играеше с децата. Наведе се да хване за ръчичката Сюзана, която преди няколко дни бе навършила девет месеца. Мъничкият човек правеше първите си стъпки. В обърнатите нагоре към бавачката очи се четеше учудване: Виж какво мога да правя!

Сали, без да иска, се усмихна, защото повечето бебета започваха да ходят около или след годината. Но също така внезапно усмивката й замръзна на устните. Тина също проходи на девет месеца. Всеки път, когато имаше повод за радост около второто дете — закачливия му смях или сгъстяващата се черна коса на главичката му, — веднага си спомняха, че с Тина е било по същия начин.

В този момент Тина, без съмнение за облекчение на бавачката, беше потънала в игра в пясъка. Слава богу, че я имаше бавачката, помисли си Сали. Гледането на Тина напоследък заемаше целия й работен ден и не и оставаше достатъчно време да се радва на Сюзана. Но Тина имаше такава голяма нужда от нея.

След като учебната година започна, всяка сутрин водеха истинска битка, която понякога печелеше майката, понякога дъщерята. Учителят й беше млад мъж, един от новите в професията. Всички предварителни данни сочеха, че е талантлив младеж с истински нюх към потребностите на малките деца. И въпреки това Тина се боеше от него. Никой не можеше да излезе наглава с нея.

След като научи това, доктор Вандеруотър се зае да разреши проблема. Изведнъж преди седмица Тина обяви, че повече няма да ходи да си „играе“ с доктор Вандеруотър. И сега какво? — запита се Сали. Не можеш да награбиш едно дете и да го понесеш, пищящо и дърпащо се, към място, на което то не иска да ходи.

Единственото нещо, което Тина желаеше да прави, бе да язди понито си Розали. Обаче отиваше на езда само ако и Сали наемеше кон и дойдеше с нея. Чичо Клив вече беше неприемлива компания.

— Няма. Няма да отида с него. Не го обичам — казваше тя и обикновено тупаше с крак.

Нямаше смисъл да се спори дори ако някой имаше желание за това, защото Клив от три дни беше в болница със сериозна пневмония.

— Не я дразнете, нито се опитвайте да я вразумите — посъветва доктор Вандеруотър. — Успокойте се. Нека нещата следват собствения си ход. След като сега не иска да идва, така да бъде. Тя ще реши кога да се върне. Ще ме смята за свой приятел само ако не й налагате да се среща с мен.

Това беше аргументиран съвет от експерт. Тогава защо така се колебаеше? Сутрешната езда, последвана от обичайните домашни задължения и от — за нещастие — напрегнатото време около обеда, я изтощаваше, а тя не се уморяваше лесно. Преход от 15 километра й се виждаше детска игра. А напоследък съботите и неделите бяха истински ад. Сали вдигна книгата от пода и се опита пак да чете. Но томчето отново падна надолу, докато тя седеше и се взираше невиждащо в дърветата на хълма.

— Приличаш на човек, който е загубил и последния си приятел — каза Дан, като влезе в стаята.

Стори й се, че в гласа му се прокрадна и лека ирония. Обърна се към него и се увери, че наистина е така.

— Не последния си приятел, но наистина съм загубила нещо.

Той въздъхна дълбоко и нарочно шумно:

— Не започвай пак, Сали. Или може би по-точно — не продължавай. За теб все едно някой от къщата е умрял. Я се стегни!

Тя му върна иронията, засегната от последната груба забележка:

— Да се „стегна“? Не знам дали има по-глупава дума! Какво си мислиш, че правя? Ти поне можеш за няколко часа на ден да се спасиш от тези проблеми, а аз оставам тук и се опитвам, опитвам се да… — не можеше да намери думите. Как да изрази това, което се опитваше да направи?

— Значи нямам никакви грижи на работата. Само си седя там, вдигам телефона, пиша мили писма и ги подписвам и чакам парите да влязат сами в джоба ми. Нищо работа.

— Знаеш, че не исках да кажа това. Но при всички случаи твоите грижи са нищо — и тя изписа „нула“ с палеца и показалеца си — в сравнение с тази мъка. Състоянието на Тина се влошава, не виждаш ли?

— Не, не виждам. Всъщност изглежда малко по-добре.

— Не мислиш така, Дан. Говори твоят вроден оптимизъм.

— О, значи имаш нещо против оптимизма?

— Да, когато го използваш, за да се скриеш от фактите, които много лесно би забелязал, но не искаш. Честно казано, не мога да понасям тази твоя черта.

— Бедата ти е, че искаш всичко веднага. Искаш го за вчера. При цялото ти образование трябва да разбираш повече. Изненадваш ме, Сали.

— С цялото това образование, приятелю, аз наистина разбирам повече. И знам, че твоят прекрасен доктор Вандеруотър е прекалено нехаен към това, което се случва с Тина.

— Прекалено нехаен? Ти как прецени? Кой медицински институт си завършила?

— Няма нужда да ставаш саркастичен, Дан — тя се изправи. — Виж какво, искам да се върнем при доктор Лайл. Точно в този момент го реших.

— Тогава си се побъркала. И какво свърши тя? Нищо. По-зле и от нищо.

— Не й дадохме възможност.

— Чуй ме сега. Единственото нещо, което тази жена успя да измисли, беше някакъв сензационен ужас, почиващ върху отвлечена теория. Мили боже, сто пъти сме го обсъждали и на мен вече ми писна. Не искам да чувам нищо повече за това.

— Тази сутрин си голям диктатор, не мислиш ли?

— Не, просто проявявам здрав разум и поемам ролята си на баща на детето.

— А аз съм му майка. Това нищо ли не означава?

— Така ли? А аз си мислех, че госпожа Дъган там долу му е майка.

— Недей да остроумничиш. Трябва да направим нещо за детето. Не си ли загрижен?

— Не, не ме е грижа — каза Дан провлачено. — Децата ми изобщо не ме интересуват.

— Не ме иронизирай, Дан Грей. Няма да търпя това. Имам същото право като теб да вземам решения в това семейство.

— На мен ми се струва, че доста решения дължим на теб. Никога не съм те спирал.

— Искам да върна Тина обратно при доктор Лайл или при някой друг. Искам промяна, а ти се опитваш да ме спреш. Така че не ми казвай, че никога не си го правил.

— Тогава това ще е изключението.

— И кой го казва?

— Аз.

Сълзи на гняв се търкулнаха по страните на Сали.

— По дяволите! — извика тя и излезе от стаята. Потисната и ядосана, тя не знаеше какво да направи. Отмести се от прозореца, за да не я види Тина и да дойде при нея да иска внимание, а тя нямаше настроение за това. Може би една разходка, едно дълго тежко изкачване по хълмовете, щеше да облекчи тревогите и гнева й. Качи се горе да смени високите обувки с кецове, среса косата си, защото изглеждаше умърлушена и занемарена, и много внимателно слезе долу, за да избегне среща с Дан. Проклет да е!

Точно като стигна до пътната врата, той излезе в коридора. Вече изглеждаше такъв, какъвто го познаваше.

— Седни — каза той и тя го последва във всекидневната. — Не трябваше така да става. И двамата сме разтревожени и колебливи и си го изкарваме един на друг. И двамата знаем — каза тъжно, — че това е съвсем нормално. За съжаление така постъпват хората, когато почти са се побъркали от притеснение. Съжалявам, че стана така. Прости ми, Сали.

Гневът й веднага се смекчи и тя призна:

— И аз съжалявам. Напоследък не съм от най-любезните.

— Измислих нещо. Сега е септември. Нека да сме справедливи и практични. Да дадем на човека възможност до края на годината да поработи с Тина и ако дотогава не забележим някаква промяна, ще отидем другаде. Или при доктор Лайл, щом настояваш, или пък при някой друг. Това как ти звучи?

— Звучи ми добре, при положение че Тина се съгласи да се върне при него — каза Сали с известно съмнение.

— Добре, ако откаже, ще сме сигурни, че той не е подходящ. Дори е възможно само с теб, мен и бавачката да се оправи с течение на времето. Да опитаме ли?

Все още се колебаеше, но накрая се съгласи. Предложението беше съвсем разумно.

— Има и нещо друго, което ме тревожи. С Иън получихме писмо, заради което трябваше да работим в събота сутринта.

— Чудех се защо излезе тази сутрин. Какво се е случило?

— Пак Аманда. Ето, прочети.

„Вече чаках прекалено дълго. Направих ви предложение през март, а не получих никакъв отговор, Дан. Само отказ, и то доста окончателен на вид. А от теб, Иън, още една молба за търпение. Е, мисля, че бях достатъчно търпелива. От Клив пък нямам никаква вест, освен че не иска да заеме страна, което е абсурдно. Уморих се да чакам вашите, чужди инвеститори, които може в края на краищата да са размислили. Но дори и да не са се отказали, което ми се струва много невероятно, като ви знам какви сте, колко още трябва да чакам, за да се изясните помежду си? Не, или ще откупите дела ми на пазарни цени, или ще си продам акциите на външни хора. Казах ви го и преди, но вие не ми повярвахте. Новите ми адвокати в Ню Йорк ме посъветваха…“

— И т.н., и т.н. — завърши Дан, търкайки челото си. — Така че имам още една причина да съм в лошо настроение, Сали. Нещата тръгват на зле и аз толкова се притеснявам, че не мога да мисля с главата си.

— Значи се видя с Иън. И какво?

— Лошо — каза той мрачно. — Щяхме да се изпотрепем. Схватката беше словесна, но много лоша. Лоша. Нападна ме, все едно ме е сварил да го обирам. С две думи, Иън не може да устои на предложението. Точно така се изрази: „Направиха ни предложение, на което не можем да устоим.“ По-просто казано — алчност. Никога през живота си не се е оплаквал от прекалено много работа! Винаги е обичал предизвикателствата. А сега казва, че му писнало от стачката в Южна Америка, заради която се задържат доставките, и че шоколадовият ни бизнес се срутвал, защото се появила нова конкурентна европейска марка и цените растели, все в този дух. И ако продадем гората, ще можем да си позволим да се отървем от цялото предприятие заедно с главоболията. Ето това е — каза Дан и млъкна.

Съсипаният му вид предизвика у Сали силен прилив на съпричастност.

— Мисля, че се държи отвратително — извика тя. — Да вземе такова наследство и да го хвърли на боклука!

— А да не говорим за ангажиментите ни към работниците и града.

— Кога се връща Оливър от Франция?

— Не по-рано от Коледа. Приятели го поканиха на гости във вилата им в Алпите. Но присъствието му тук няма да промени нещата. Иска да се разграничи от това решение и това е.

— О, скъпи, наистина ли с Иън сте скарани? И не си говорите? Мразя да гледам такива неразбирателства, особено след като с Хепи сме такива приятелки.

— Това няма нищо общо с вас двете. А що се отнася до мен, не виждам оттук нататък какво толкова може да имаме да си кажем с Иън.

Затихващият глас на Дан изпълни стаята с тъга, същата стая, която бе пълна с толкова жизнерадост: сред книгите и снимките грееха хризантеми и късни рози, на пода лежеше парцалена кукла, а на масата — огромен пъзел. Ако някой непознат влезеше в нея, никога не би предположил, че семейство, което притежава всичко това, има такива проблеми.

— Мисля — каза внезапно Дан — да отида до болницата да видя Клив. Утре ще се прибира вкъщи, така че не виждам нищо лошо просто да го информирам за скарването ни от тази сутрин и може би да поискам неговото мнение. Време е да заяви позицията си, независимо каква е.

 

 

Клив седеше в леглото и много се зарадва, като видя Дан.

— Мислех, че ще те намеря да крачиш напред-назад по коридора и да се стягаш за изписването утре.

— Не, почивам си.

— Разбира се. Пневмонията много те изтощи.

— Така е. Никога ли не си боледувал от тази болест?

— Още не.

— Ти ще живееш сто години. Ти си, както казват, олицетворение на здравето, Дан.

Вярно беше. Дан бе русоляв, с розови бузи и мускулест, „типичен мъж“, помисли си Клив. Но никога неговото превъзходство не го беше смущавало. В Дан имаше почтеност, която те караше да изпитваш към него само доброжелателност. Но днес в изражението му имаше нещо, което накара Клив да го попита:

— Нещо не е ли наред?

— Не. Защо? Просто дойдох да те видя.

Клив присви очи.

— Нещо те е разстроило. Виждам го по лицето ти.

Дан се усмихна.

— Много си упорит. Да, тази сутрин се скарах с Иън. Пак за същото — консорциума и моята непоносима сестра. Аманда ни прати писмо. Или може би по-точно — ултиматум. Нямаше днес да те товаря с тези тревоги, ако не знаех, че си добре и утре се прибираш.

— Няма нищо. Трябва да знаеш и моята позиция.

— Да, аз, разбира се, осъзнавам, че това предложение от чужбина може да се изпари, все едно го е нямало, но въпреки това трябва да знаем на чия страна сме. Всеки един от нас.

— Няма да се изпари. Проверих цифрите и от инвеститорска гледна точка има хляб в тях. Тези хора са много нетърпеливи.

— А хората в града са неспокойни. Неспокойни са, че семейство Грей се разцепва. Новината вече се е разпространила.

— Знам. Една от сестрите тук се тревожеше за същото. Тя ми каза, че хората, с изключение на някои търговци и хора от бранша, не искат промяна в статуквото и не искат да загубят „Грейс Фудс“.

— Ами тогава?

Клив започна да мисли на глас:

— За татко и Дан дивата гора е всичко. Всяко дърво, всяко животно е безценно. За мен не е така. Стига ми да имам само малко късче земя, където да оставам сам с коня си. Но за тях гората е всичко. Ако гласувам с Дан срещу Иън и Аманда, семейството и фирмата ще бъдат разцепени. Двама на двама — и съотношението не може да се промени от нито един съд на земята. Но ако гласувам заедно с Иън, това ще съсипе татко. И двете възможности ще го съсипят.

Дан слушаше, но не можа да се въздържи:

— Не разбирам какво му става на Иън. Въпреки че казах на Сали, че става въпрос за алчност, че е само заради тлъстата оферта, пак не мога да го осъзная напълно.

— Власт и престиж. Това е огромен новаторски проект. За него ще се пише.

— Иска ми се да знам и защо баща ти само ни гледа отвисоко. Дали защото наистина не му пука?

— Напротив.

— Тогава защо не го заяви?

— Не знам.

— И ти ни гледаш отвисоко, Клив, не искаш да определиш позицията си. Може ли да те попитам защо?

„Защо? Защото винаги съм бил излишният. Защото беше по-лесно да не ме включват, да си подготвям домашното брилянтно — както ми казваха, но аз и без това го знаех, — да си живея кротко с татко и да ги оставя да правят каквото искат с бизнеса. На мен не ми пречеше. Нямах нужда от нищо, само нов костюм от време на време, книги, пътуване в чужбина, това беше. Сега е различно. Имам Роксан. Сега вече ще се намеся. Сега ще заявя позицията си.“

— Ще те подкрепя, Дан. Ще гласувам с теб. Щом трябва, ще се преборим, а по всичко личи, че ще трябва.

Дан сграбчи ръката му.

— Господи — каза той през смях, — ще го направим. Не мога да ти обясня колко много означава това за мен.

— Знам какво означава за теб — каза му Клив.

— Трябва да се срещнем с Иън да го обсъдим, а след това да обсъдим и следващата стъпка.

— Сигурен ли си, че все още си говорите?

— Не сме деца, трябва да си говорим. Трябва да бъдем делови и да държим фирмата на крака, докато… е, докато трябва. Можем да се срещнем в твоята къща в деня, в който се почувстваш по-добре.

Клив се стегна. Още не беше казал на никого, не беше говорил с никого, откакто преди половин час двамата лекари излязоха от стаята му.

— Не тази седмица, Дан — каза той и се зачуди как ли биха прозвучали думите от неговата уста. — Естествено, когато имаш пневмония, ти правят рентгенова снимка на белите дробове. Откриха петно в десния дроб — доста голямо, в дясната половина. И затова направиха биопсия. Патологът направи анализ и резултатите дойдоха преди половин час. Имам рак.

Рак. Ето, каза го.

— Моят лекар доведе преди малко белодробен специалист да говори с мен. Трябва да ми извадят единия дроб.

Очите на Дан бяха широко отворени и тъжни. Ясно беше, че изпитва искрено съчувствие. Повечето хора само се преструват на съпричастни, помисли си Клив.

— Казах му, че искам винаги да знам истината. Ако има разсейки извън дроба, искам да го знам. И той ми обеща.

— Не прибързвай — Дан говореше внимателно. Пресегна се и докосна ръката на Клив. — Много по-често всичко свършва добре, отколкото зле. Доказано е от статистиката.

Клив се усмихна.

— Вечният оптимист Дан.

— Не, реалист съм. Мога ли да направя нещо за теб, каквото и да е?

— Само по отрицателен начин. Роксан ще дойде всеки момент. Не й казвай нищо. Искам сам да й кажа, когато останем сами. Бедното момиче.

— Няма да спомена и дума.

— Кажи ми как е моята Тина? Тя и Розали ми липсват през последните няколко седмици.

— Добре е. Сали язди с нея.

— Добре, но знам, че ще се зарадва да излезе пак с мен. Обичам го това момиче. Веднага щом се изправя на крака, ще я заведа в Ред Хил. Малката къща вече е готова. Виждаш ли, твоят оптимизъм е заразен, Дан.