Белва Плейн
Въртележката (8)

Седма глава

Юни 1990 г.

В шест и половина Роксан изпразни два пакета с ресторантски порции пиле върху две картонени чинии и подаде едната на Мишел. Върху паянтовата маса между двете легла имаше и стек от шест кока-коли и кутия понички.

— Ето. Много по-добре, отколкото да ядем с онази гмеж долу. Татко е в лошо настроение, децата се бият, а на мен ми е писнало от тях.

Облегната на таблата на леглото, тя се оглеждаше в огледалото на тоалетката. Беше интересно и полезно да наблюдава как се променя, докато говори и жестикулира. Оставяше косата си — уж без да иска — да се спуска на гъсти снопове около лицето й или пък се смееше така, че хубавите й зъби се показваха и на бузите й се образуваха трапчинки.

След това се намръщи, когато погледът й се спря върху износения зелен килим пред тоалетката, после се премести върху евтиния шкаф на Мишел, покрит с жълт варак и с липсваща дръжка, и накрая се спря върху избелелите пердета на единствения прозорец. Наблъсканата малка стая й напомняше за неугледните мотели, дори изглеждаше още по-зле, защото бе осеяна с предмети: дрехи, касети и учебниците на Мишел покриваха всеки сантиметър от пода.

— Истинска дупка — каза тя и стресна Мишел. — Искам да се измъкна оттук.

— Можеш да го уредиш.

— Така ли? И как? Освен ако нямаш някъде скътани пари.

— Е — младото момиче се усмихна многозначително и иронично на Роксан, — нямам, но ти винаги можеш да получиш пари.

— Така си мислиш, но грешиш.

— Той пак се обади веднага щом се прибрах от училище. Вдигнах, преди някой друг да докопа слушалката.

— Благодаря ти. Каза ли нещо?

— Само: „Роксан там ли е?“ А аз му отговорих, както ме накара: „Не си е вкъщи и не знам къде е.“

— Полудял е, а това е добре за него.

— От неделя досега се е обадил четири пъти.

— Това е добре за него, казах.

— Какво е направил, че си му така сърдита?

— Не иска да се ожени за мен, ето какво. Сегашното положение не ми харесва. Не искам да живея по този начин. Много време мина. Няма да позволя повече да ме използват. Разбира се, сега всичко е много хубаво, но — чуй ме добре, Мишел, и го запомни от мен: само кръгла глупачка ще продължи да ходи до безкрайност с някой, който може да я зареже, когато си поиска. Апартаменти, коли — всичко това може да се изпари за една секунда и се връщаш точно там, откъдето си тръгнала, само дето ще си по-стара. Не, писна ми от това, край!

— Защо не го заплаши, че ще кажеш на жена му?

— Да не мислиш, че ще подскочи от радост? Да не мислиш, че ще ми купи венчален пръстен и ще ме покани да се преместя в къщата му след ужасен развод? Точно мен? Как може да си толкова глупава? Това само ще съсипе онази жена, а и на мен няма да ми помогне.

Роксан замахна с ръка и от чинията й върху покривката на леглото падна мазна пилешка кълка и салата от зеле. От това чашата преля. Тя загуби контрол и избухна в сълзи.

— По дяволите! Наистина го обичах. Направих го толкова щастлив, а той… Не знам, Мишел. Мисля, че ще го помня до края на живота си, ще помня миговете ни заедно. Не беше само заради парите, както вероятно си мислиш. Не беше така. Аз го обичах…

— Тогава просто режеш клона, на който седиш.

— Скъпа, прекалено е сложно. Ти не разбираш, просто не разбираш.

Някой почука на вратата и се провикна:

— Розмари, о, Розмари!

— Махай се, дядо. Заета съм.

— Отвори вратата. Искам да ти попея. О, Розмари, обичам те, постоянно мечтая за теб…

— Стар глупак — промърмори Роксан, изтривайки сълзите от очите си. — Не искам да ме вижда такава. Ще го раздрънка из цялата къща.

— Цял следобед пие бира — каза Мишел.

Дръжката на вратата изтрака.

— Отключи вратата, искам да те видя.

— Хайде, Мишел, открехни вратата, преди да счупи дръжката. Ето, дай му една поничка, да му затвориш устата.

Глуповатото патетично лице на пияния старец им се ухили от вратата. Той каза провлачено:

— Само исках да те видя. Онези долу пак се започнаха, нали разбираш.

Как не, познатата нервна караница между баща им и младата му жена долиташе от долния етаж.

— И какво ново? — попита Роксан.

— Не си изядох вечерята, Розмари.

— Дай му парче пиле, Мишел. Взимай го и изчезвай, дядо. Дръж се прилично.

Мишел заключи вратата, а Роксан простена:

— Всемогъщи боже, тук е истинска лудница. Не, на всяка цена трябва да се измъкнем.

Мишел пак седна на леглото и загледа сестра си с интерес.

— И как ще стане това?

Роксан помисли известно време, преди да отговори:

— Ами, както ти каза, вече си достатъчно голяма. Според мен вече знаеш почти всичко, затова слушай. Погледни в моята част на гардероба, до стената.

— Кафявите панталони ли? — попита Мишел.

— Не си ли виждала бричове за езда? А сега погледни на пода.

— Ботуши.

— Ботуши с шпори. Сестра ти е станала ездачка. Как ти звучи?

— Засега налудничаво. Ти не разбираш нищо от коне.

— Допреди две седмици не разбирах. А сега разбирам. Сигурно ще се изненадаш колко бързо човек може да се научи, когато нещо му е влязло в главата. Седни и ще ти разкажа. Значи — той има брат. Брат му — казва се Клив — е луд по конете. Когато не спи или не работи, язди кон. И една вечер, докато си лежах тук и си мислех, изведнъж ме озари гениална мисъл. Защо да не отида да се запозная с брат му, помислих си аз. Спомням си го от вечерта, когато се запознах с него в ресторанта. Нали знаеш, че не забравям физиономии. И освен това, толкова съм слушала за него, че направо бих могла да го нарисувам. Нисък, някъде до рамото ми, непривлекателно лице, оплешивяващ, но съвсем в началото. Никога не би си помислила, че са братя — тя се замисли. — Господи, той сигурно мрази Иън. Него. Съвсем естествено, след като изглежда по този начин. Обзалагам се, че никога не е имал връзка с жена, а трябва да е на трийсет и пет.

— Да не би да е педал?

— Не говори така, Мишел. Просташко е.

— Леле-мале, простете!

— И не казвай и „леле-мале“. Мишел направи физиономия.

— Би ли продължила с историята, моля?

— Ти ме прекъсна. Загубих си мисълта. А, да, отидох в центъра в един лъскав магазин и си купих екип…

— Не трябва ли да имаш и жакет?

— Пак ме прекъсваш. Да, когато е студено. През лятото се носи само риза, така каза жената от магазина. Купих си две. В чекмеджето са. А сега ще ме оставиш ли да довърша? И така, аз реших да отида в школата по езда до къщата на семейство Грей и да взема един урок. Наваксах без проблеми. Много е забавно. И докато водехме конете през гората, за да си почина по време на първия ми урок, споменах между другото, че съм си мислела, че Клив Грей язди тук в неделя. Момчето каза: „Да, така е, но идва по-късно, след църква.“ С две думи, опитах се да задържа коня за още един урок, но момчето каза, че е запазен. И няма да повярваш, но точно тогава Клив Грей пристигна и каза: „Виждам, че сте разочарована. Ще се радвам да ви дам урок, ако искате.“ А момчето каза: „Извадихте късмет, господин Грей е експерт.“ И това беше началото.

— Началото?

— Яздихме вече пет пъти — две недели и три вечери след работа, докато беше още светло.

— Хм — каза Мишел. — И сега какво?

— Каквото си поискам. Мога да направя всичко. Той си падна по мен. Гледа ме и се хили като първолак.

Мишел направи физиономия.

— Като че ли не е много стока.

— Всъщност не е така. Той е ужасно умен, понякога направо ми се струва, че е гений. Както съм чувала — инфантилен гений. Много е добронамерен, много мил. Не можеш да не го съжаляваш.

— След като го съжаляваш, защо се занасяш с него? Струва ми се, че това е жестоко.

Роксан стана, после седна върху леглото на Мишел, прегърна я през раменете и каза умолително:

— Не съм жестока. Не бих наранила никого, дори и мравка, нали така? Нали си спомняш преди няколко дни как намерих две буболечки в банята и слязох долу да ги пусна на тревата. Искам всичко добро за теб. Ти си умна и хубава. Не искам, като пораснеш, да отидеш да работиш за семейство Грей, както всички нас. Искам да те изпратя в пансион…

— Пансион! Откъде ти хрумна това? Кой ходи днес в пансион?

— Ходят. Имат някаква сестра или братовчедка в тяхното семейство, която е отишла в пансион, когато е била по-малка от теб — тя спря, после продължи: — Той искаше да те изпратим.

— Изглежда, че ти е напълнил главата с доста идеи. И сега си мислиш, че и този ще го направи, така ли?

— Само ако го накарам да се ожени за мен, а аз съм сигурна, че ще успея — тя пак млъкна. — Господи! Това ще е най-голямата изненада в живота на Иън. Направо ще го убие.

Очите на Мишел бяха разширени от учудване.

— Само ти — промърмори тя. — Само ти го можеш, кълна се. Кой друг би измислил такъв план?

— Много хора. Онези — в хубавите къщи на хълма — да не мислиш, че не знаят дяволски добре какво правят, когато се женят? Хей, да не мислиш, че и Даяна не е скроила доста планове, за да се докопа до Чарлс?

— Е, надявам се твоите планове, каквито и да са, да свършат по-добре.

— Така ще е. Ще го побъркам в леглото, ще правя каквото иска, аз съм добродушна, с мен човек лесно може да се разбере. Ще го направя най-щастливия човек на света. Защо да не свърши добре?

Мишел леко потрепери.

— Но като слушам как го описа, че изглежда.

— Той е чист. Безупречен. Само това има значение. А що се отнася до останалото, няма нужда да се взирам непрекъснато в него — на Роксан внезапно нещо й хрумна и тя скочи и отиде до гардероба. — Ето, имам нови черни лачени обувки за теб. Обувала съм ги само веднъж. Ще са ти малко тесни, но можеш да ги дадеш на обущар да ги сложи на калъп. А тези, белите, са от миналото лято и са чисто нови. Подарък за теб. Можеш да изхвърлиш старите, освен ако не искаш да си запазиш един чифт за черни дни.

— Защо, по дяволите, го правиш?

— Защото е с половин глава по-нисък от мен. — Роксан се засмя: — Или по-скоро аз съм с половин глава по-висока. Затова отсега нататък ще нося равни обувки. И между другото — внимавай как говориш. Няма защо постоянно да повтарящ „по дяволите“, Мишел.

— О, простете!

— Прощавам ти. Но говоря съвсем сериозно. Забелязах, че той не говори по този начин. Има изискани маниери. Затова внимавай, моля те, когато дойде. Не ми пука какво правят онези долу, защото вече му обясних за тях.

— Когато дойде ли?

— В събота ще ме води на вечеря и на кино.

— Ще дойде да те вземе оттук? От тази дупка?

— Няма нищо против. Такъв си е. Тези неща не са важни за него.

 

 

След киното решиха да вечерят.

— Има хубаво заведение на улица „Самър“ — „Кристис“ — предложи Клив. — Има страхотен кръгъл салатен бар с раци, огромни скариди и най-хубавите десерти в града. Как ти звучи?

— О, прекрасно е. Вече съм ходила там. Има само един проблем. Един мой бивш приятел често сяда там. Разделихме се със скандал и много ще е неловко, ако го срещна. Имаш ли нещо против да избера заведение, в което няма да срещнем никого от неговата компания?

— Съвсем не. Само кажи.

На една табела край шосето на няколко мили извън града с трепкащи светлини бе изписано:

„Бара на Боби. Грил.“

Роксан каза:

— Тук е добре. Имат пържоли, искам да кажа — искаш ли?

— Да, разбира се. Мислех си да те заведа на нещо по-изискано от това.

— Знам, че отвън не изглежда кой знае какво, но храната е най-важна, нали? И компанията — добави тя и му отправи топла усмивка.

Избраха сепаре колкото може по-далеч от грохота на тричленната банда. Имаха хубав изглед към дансинга, на който момичета в къси поли и джинси се носеха в буйни танци в прегръдките на мъже по ризи.

— Свърталище на работници — каза Роксан. — Може би не ти харесва.

— Защо не? Интересно е.

— Е, ти си от семейство Грей все пак. Започвам да си мисля, че направих грешка. Не си свикнал с такива места, а аз съм. Аз съм работничка.

— Ти не ме познаваш, Роксан. Какво означава това: „Ти си от семейство Грей“? Означава само, че имам повече пари от тези хора, но това не е моя заслуга. Просто съм си избрал най-подходящите деди — той се засмя: — Не, прадеди.

— Точно това ми харесва в теб, Клив. Честността ти. Ти си непосредствен и откровен.

— И на мен ми харесва това в теб, заедно с още други неща.

Осветлението беше синкаво, но не прекалено приглушено, за да скрие блясъка в очите на Роксан и белите й зъби, нито пък искрящия медальон с фалшив диамант, който лежеше между кръглите й гърди над деколтето на червената копринена рокля.

— Харесва ми парфюмът ти — каза Клив.

— Наистина ли? Френски е. Единственото ми разточителство. Обичам парфюмите. Ароматът им ме кара да се чувствам щастлива.

— Според мен ти през повечето време си щастлива.

Когато тя се наведе към него, медальонът падна напред и разкри още няколко сантиметра плът и началото на гънката между гърдите й.

— Нима? Какво те кара да мислиш така?

— О, всичко в теб. Начинът, по който се захвана с ездата например. Веднага ти хареса.

— О, хареса ми и продължава да ми харесва. Такава свобода — да се носиш срещу вятъра на открито. Сигурно е чудесно да имаш собствен кон, винаги да си с един и същ. Предполагам, че се опознавате почти като приятели.

— Така е — каза сериозно Клив. — Може би някой ден и ти ще имаш собствен кон.

— Надявам се. Как е пържолата ти?

— Добра е. Направо прекрасна.

— Ами пържените картофи? Не са ли мазни?

— Не, не, всичко е наред.

— Радвам се, защото се чувствам отговорна, че те доведох тук. Ще ми е ужасно неприятно, ако ти разваля вечерта.

— Да ми я развалиш ли? Прекарвам си чудесно, Роксан. Знаеш ли какво? Почти съм убеден, че и преди съм те виждал. Не си спомням кога и къде, но имам добра памет, а и лицето ти, разбира се, е от тези, които мъжете запомнят. Срещали ли сме се преди?

— Доколкото знам — не. Но все пак ти благодаря. Много си мил, Клив.

Музиката загърмя бясно. Хората по дансинга се мятаха потни на всички страни. Роксан посочи към една двойка, която се разкършваше и подскачаше с професионална обиграност.

— Погледни ги! Не са ли страхотни? Иска ми се и аз да съм толкова добра. Обожавам да танцувам — каза тя, като си тактуваше с крак.

— Бих искал да ти помогна, но истината е, че почти не танцувам. Всъщност направо никога. Боя се, че през цялото време ще ти стъпвам по пръстите.

— Ще рискувам.

— Освен това, честно казано, не знам как ще изглеждаме един до друг. Аз съм нисък, прекалено нисък за теб.

— Така ли? Не съм забелязала. Няма нищо, дори и да е така, какво значение има?

— Жените не обичат мъжете да са по-ниски от тях. На дансинга — уточни той.

— Че какво общо има височината с танца или с каквото и да било друго? Наполеон е бил нисък, а жените са били луди по него. Хайде да потанцуваме.

— Добре. Ще трябва обаче да ме научиш на стъпките — каза той, докато излизаха от сепарето.

— Няма стъпки. Правиш каквото си искаш. Просто се отпусни и следвай ритъма на музиката, както сметнеш за добре. Гледай ме.

Беше пъргава като струна, краката й уверено стъпваха точно в ритъма на музиката, бедрата и ръцете й свободно се люлееха.

— Ето така, Клив — окуражи го тя. — Започваш да се справяш. Хайде, хвани ме за ръцете, завърти ме. Точно така. Видя ли, справяш се, точно така. Още веднъж, страхотен си — тя се усмихна. Бялото й лице грееше срещу него. — Не вярваше, че ще можеш, нали? Кой казва, че не умееш да танцуваш? — тя се усмихна широко. — Не е ли забавно?

Забавно беше. Тук никой не го познаваше, никой след това нямаше да клюкарства колко глупаво е изглеждал, като е подскачал и се е въртял, облечен в тъмносин костюм с подходяща вратовръзка на райета, под звуците на музика, която пробиваше тъпанчетата му. Кръвта му кипна. Чувстваше се добре. И се отпусна.

Но веднага след това започна да кашля. Кашлицата го сграбчи насред едно завъртане и той се олюля, докато си поемаше дъх. Трябваше да се отдалечи и да седне, дишаше тежко, а от очите му изскочиха сълзи. Роксан го последва разтревожена.

— Добре ли си? Добре ли си?

Той кимна, изтри сълзите си, но все още не можеше да говори, само посочи към пепелника, който беше пълен с фасове.

— А, значи това е причината! — когато кашлицата му най-накрая утихна, тя каза сериозно: — Ей, трябва да ги откажеш. Опитвал ли си с никотинова лепенка?

Клив пак кимна.

— Опитал съм всичко, но без резултат. Затова реших да си пуша и да си кашлям. Става само от време на време — извини се той.

— Колкото повече пушиш, толкова по-често ще се случва.

— Всички така казват. Цялото ми семейство не ме оставя на мира и знам, че са прави, но нямам намерение да ги слушам. Мразя да ми се натяква за това.

— Добре, и дума няма да кажа повече — тя го погледна сериозно. — Имаш само баща и братя, нали така?

— Един брат. И братовчед, който израсна в нашата къща, така че ми е като брат.

— Много мило. И се разбирате добре. Това е прекрасно.

— Какво те кара да си мислиш така?

— Е, нали заедно управлявате бизнеса, затова реших, че трябва и да се разбирате.

— О, така е, разбираме се, въпреки че те не са като мен. Или по-точно, аз не съм като тях. Аз съм неудачникът. А те не са. Особено брат ми. Той изглежда добре, всички го харесват, пътува, играе хазарт, забавлява се. Не като мен.

Роксан се пресегна през масата и хвана ръката на Клив.

— Това е много тъжно.

— Не, просто самата истина.

— Хората са различни, Клив. Ти си много привлекателен. Би могъл да пътуваш, ако поискаш, да играеш хазарт, но е очевидно, че не си такъв човек. Би могъл и да се забавляваш до насита, но по друг начин. Толкова страхотни неща съм чувала за теб, за математическата ти дарба. Наистина се възхищавам от това. Винаги съм била най-зле по математика. Би могъл да станеш истински гений в Харвард или някъде другаде, да преподаваш…

— Кой ти каза това?

— Аз… хората във фирмата говорят, нали разбираш — каза тя набързо. — Дори и там долу, в спедиторския отдел, дочуваме някои неща от върховете. Безобидни слухове, нали разбираш. А в твоя случай — комплименти.

— Ти си много сладка, Роксан.

— О, благодаря ти, ти също.

— С теб се чувствам спокоен. Мога да разговарям с теб, сякаш те познавам от дълго време.

— Радвам се, Клив.

— Надявам се, че ще мога да те виждам често.

— Когато поискаш. Поласкана съм.

— Не се ласкай, искам просто да почувстваш, че си намерила нов приятел.

— О, вече го чувствам.

— Би ли искала утре да пропуснеш ездата и да дойдеш с мен в провинцията? Ще ти покажа вилата, която строя в имението на татко в Ред Хил.

— Но семейството ти… Не искам да идвам, ако някой от тях ще е там.

— Защо? Какво значение има?

— Не знам. Просто се чувствам неудобно. Това е.

— Ти си последният човек на земята, който би трябвало да изпитва неудобство, независимо къде се намира, Роксан.

— Не мога да го преодолея. Ще дойда само ако ми обещаеш, че няма да има никой.

— Обещавам. Татко е в Бостън, а Иън е на сватбата на балдъзата си.

— Добре тогава. Ще дойда. С удоволствие.

— Добре. Утре ще ти се обадя по обед. Не се обличай официално. Сложи си кецове. Вилата е насред гората.

 

 

Основите и две стени бяха готови, направени от дъбови стволове, които според Клив трябвало да са поне на седемдесет и пет години, може би и по-стари. Той извади от жабката на колата чертеж и й описа къщата, която сам бе проектирал.

— Нищо лъскаво, просто къща в гората. Усамотено малко жилище, което ще принадлежи само на мен. Мога да отивам и да си тръгвам, когато пожелая, и да правя каквото си искам.

Те слязоха от колата и тръгнаха през твърдата, висока до коленете трева.

— Може би ще направя една малка полянка, на която да сложа столове и хамак, за да чета на него. Освен тях наоколо ще има само гора. Ще има огромна стая с каменни камини в двата края, кухненски бокс, малка спалня за мен и още една за гости. Племенницата ми Тина ще бъде първият гост, когато я завърша. Обещал съм й. Красивата ми племенница Тина — и Клив се усмихна, наслаждавайки се на малката си тайна. — Ти не ме питаш за Тина?

— Трябва ли? Добре тогава, разкажи ми за нея.

— Тя е на пет години и вече обожава конете.

Роксан попита къде държи конете.

— Конюшните са в къщата на татко. Оттук не можеш да ги видиш, но са само на две минути път. Ела, ще ти покажа.

Тясната пътека водеше нагоре по стръмен, обсипан с листа хълм. Крадешком, като се стараеше да не го види, той се позаглеждаше в нея. В джинси и риза, както и в жокейски бричове, тя изглеждаше дори по-привлекателна, отколкото в червената копринена рокля от предната вечер. Честно казано, беше ужасна. Усети се, че мисли какъв потенциал носеше тя в себе си. С подходящо обучение щеше да се научи на стил. Хрумна му, че не бе срещал толкова жизнерадостно човешко същество — освен може би брат му.

На върха на хълма пред тях се разстла поляна — голямо кръгло парче земя, оградено от гора. Там се намираха дворът, конюшните, постройката за прислугата, а в края на добре поддържаната, продълговата цветна градина беше къщата, построена от дървени стволове, но все пак истински замък, един малък замък.

Роксан беше поразена.

— Боже! Я виж ти!

— Значи ти харесва?

— Че на кого не би му харесало?

— Ако искаш да знаеш, предпочитам къщата, която строя в момента.

Тя поклати глава:

— Аха. Не бих се отказала от тази за нищо на света.

— Ясно. Разбирам те.

Той разбираше всичко, разбираше естественото й страхопочитание пред богатството, както и желанието й да бъде днес тук с него. И в историята го пишеше: старите грозни крале били заобиколени от красиви млади жени. Много просто.

— Ако си разгледала, да се поразходим, а?

— На коне?

— Не, с колата. Мислех си, че ще искаш да отидем до връх Блис и да вечеряме в малкия селски ресторант. Много е хубаво там.

— Господи, в този вид?

— Облечена си съвсем подходящо. Повярвай ми.

— Добре тогава. Звучи страхотно.

Ако й предложа да скачаме с парашути, сигурно пак ще каже, че й звучи страхотно, помисли си той. Тази мисъл го накара да се засмее и когато тя чу проклетия му нервен кикот, го попита какво му е толкова смешно.

— Много си забавен — каза му тя, след като той й отговори. — Забавен и мил. Личи си, че имаш страхотно чувство за хумор.

Така си беше. Но чувството му за хумор беше саркастично и спотаено, криеше го дълбоко в себе си.

— Смея се вътрешно — каза той. — Разбираш ли?

Изведнъж изражението й стана почти тъжно.

— О, да. И аз понякога се чувствам така на вечеря, когато всички се карат за нещо безсмислено и някой се ядоса и обърне шишето с кетчуп. Иде ми да им се смея, толкова са глупави. Но го спотаявам в себе си, защото никога няма да разберат колко са глупави, сигурно затова обичам да излизам, да съм далеч от къщи.

— При мен е по-различно. Сега вкъщи сме само двамата с татко и се разбираме добре. Баща ми е прекрасен човек.

— Тогава защо си строиш самостоятелна къща?

— Човек иска да остава понякога сам.

— Когато вчера ми каза, че ти се струва, че ме познаваш от години, си помислих, че и аз чувствам същото — каза Роксан. — Снощи, преди да заспя, си мислех за теб.

Той се почувства толкова щастлив. Никога преди не беше водил такъв откровен интимен разговор нито с жена, нито с мъж. Като се разкриеш пред хората, ставаш уязвим. Или по-точно — по-уязвим. Той се чувстваше уязвим всеки път, когато влезеше в стая, пълна с хора — високи, добре облечени жени се взираха в него за миг и веднага си слагаха приемливите за обществото маски. Сякаш беше някакъв изрод… Разбира се, че не беше изрод. Беше просто човек, осъден да не бъде пожелан от никого. Но изведнъж това момиче го караше да се чувства различно. Откровеността й беше естествена, доброжелателна и недвусмислена. Наполеон е бил нисък. Чувстваше се толкова щастлив.

Ресторантът беше празен, ако не се брояха две-три възрастни двойки, които вечеряха в другия край на залата. Карираната покривка, бутилката евтино вино и домашният пай създаваха уют. За втори път вечеряха заедно, и то в два поредни дни. Това стопяваше притеснението му. Остави се да си фантазира, че се случваше всяка вечер.

Опустошиха огромна порция спагети с плънка от сметана и бекон.

— Да върви по дяволите холестеролът — каза Роксан. Изпиха и виното. Лицето й беше пламнало и непрекъснато се смееше.

— Утре, като стана, веднага ще се обадя на Анонимните алкохолици. Ето, допий ми чашата, аз не мога повече.

Смехът се примеси с последните глътки вино в гърлото на Клив и той почувства, че пак ще се закашля. О, Господи, не ме оставяй да се задуша, да изглеждам отвратително, да правя отново представления пред нея.

Но късметът беше с него. Размина му се набързо с минимално количество шум и Роксан не му изнесе лекция за вредата от тютюнопушенето. Успокои се и запали нова цигара.

Ниското слънце вече се виждаше зад дърветата през прозореца, до който седеше тя, и хвърляше медни отблясъци в косата й, а когато мръднеше шията си, лъчите ослепително осветяваха фалшивия диамант на медальона й. Клив не беше от мъжете, които обръщат внимание на женските бижута, но предната вечер бе забелязал красивите й златни гривни с диаманти. Разбира се, може и да не бяха истински, но поне бяха стилни. Обаче този медальон беше прекалено тежък и никак не подхождаше на ризата и дневната светлина. Изведнъж се разчувства и го изпълни някаква нежност. Може би беше нейното голямо съкровище, най-хубавото, което имаше. Горкото момиче.

Една възрастна двойка мина покрай тях, докато излизаше, и сякаш се усмихна на Роксан, която бе осветена от последните отблясъци на слънцето. Погледът на мъжа като че ли се задържа миг по-дълго. Така и трябваше: на красивите неща човек трябваше да се наслаждава. Само да ме види Иън сега, помисли си Клив, той с неговите жени…

На полянката имаше шезлонги. Беше приятно да седиш там в тихия сумрак. По пътя не минаваха никакви коли. Дори и вечерното чуруликане на птиците вече замираше.

Той се осмели и каза:

— Предполагам, че не бързаш да се прибираш?

— Въобще. Оставям на теб да решиш.

Шезлонгите бяха толкова близо, че дървените облегалки за ръце се докосваха, а и дланите върху тях можеха също да се докоснат, ако някой от двамата решеше да го стори. Когато Клив помръдна ръката си, тя не отдръпна своята. След минута той плъзна длан и хвана нейната. Пръстите им се преплетоха, нейните бяха по-настойчиви и сърцето му заби силно.

Можеше ли? А тя щеше ли да му позволи? Един грешен ход можеше да я отблъсне. Зачуди се дали би се осмелил да рискува. Никога преди не бе съществувал риск, защото беше сигурен, че жената е отчаяна. Но едва ли жена като нея би могла да бъде отчаяна! Искаше му се да знае какво трябва да направи. Жизнерадостното настроение от вечерята, нейният леко позамаян звънлив смях вече бяха стихнали. Страхуваше се, че тя е отегчена.

— Толкова е тихо — промърмори той, тъй като имаше нужда да каже нещо. — Сигурно нямат много работа. Знаеш ли, че имат стаи горе?

— А отсядал ли си някога в тях?

— Мои приятели са отсядали — излъга той. — Казват, че са много удобни, като в проста селска странноприемница.

— Обожавам селото. Трябваше да се родя дъщеря на фермер.

— Така ли? Не те виждам в тази роля.

— А как ме виждаш?

— В по-оживено място от една ферма. Но може би не би трябвало да съдя. Не те познавам достатъчно, за да преценя правилно.

— Все още не. Като ме поопознаеш, ще видиш, че бих могла да бъда щастлива навсякъде. Не съм толкова взискателна. Може да ме оставиш и тук — пак ще ми хареса.

— Искаш да кажеш, че би ти било приятно да прекараш един уикенд тук например?

— По всяко време… и не само уикенд.

Сърцето му вече блъскаше силно, той усещаше пулса в слепоочията си. Последната двойка излезе от ресторанта и последната кола се отдалечи. Беше почти напълно тъмно. Само да можеше да реши дали би се осмелил.

— Стана много тъмно да се прибираме обратно с колата — гласът на Роксан долетя замечтан в лятната нощ.

— Май ти се спи — каза Клив.

— Не толкова ми се спи, колкото съм уморена. С удоволствие бих се изтегнала.

Той се поколеба и най-накрая се осмели:

— Пътят е дълъг. Нямам нищо против да останем до сутринта, ако и ти нямаш нищо против.

— Мисля, че идеята е страхотна, Клив.

Когато изведнъж пръстите й стиснаха неговите по-силно, той осъзна, че през пялото време се бяха държали за ръцете. В следващия момент скочи, вдигна и нея и каза:

— Трябва да имаме чанта с багаж. Иначе ще изглежда подозрително. В колата имам малък сак. Той обаче е празен.

Тогава му хрумна, че тя може би очаква да си вземат две стаи, макар че не беше вероятно. За бога, беше 1990-а.

Същото си каза и след няколко минути, когато сивокосата жена на рецепцията ги изгледа особено. Когато влязоха в стаята и затвориха вратата, той се засмя:

— Видя ли физиономията й? Умирах да й кажа: „Хей, госпожо, вече сме 1990-а. А вие живеете в друг век…“

Чак тогава му дойде наум, че всъщност тя ги беше изгледала с любопитство. Красавицата и аз.

Стаята беше спретнато мебелирана, подът бе покрит с малки килими, имаше два люлеещи се стола и викторианска ракла. Леглото бе току-що оправено, с колосани бели чаршафи. Хвърли поглед към него и го връхлетя познатият изгарящ срам. След това седна на люлеещия се стол.

Роксан изведнъж се засмя, после погледна към Клив, спря веднага и му обясни:

— Смея се, защото нямам дори четка за зъби. Нямам нощница, нищо нямам. Не е ли абсурдно?

Той се замисли и реши, че се смущава, затова й предложи да изгаси светлината.

— Само ако на теб ти е по-удобно така — каза тя и свали ризата си със замах. — Що се отнася до мен, чувствам се съвсем естествено. Нямам какво да крия.

Носеше дантелен черен сутиен. Докато той седеше и я зяпаше, тя си свали и джинсите. Под тях се показаха черни дантелени бикини.

— Е — каза тя, — това е последното. Ето.

Никога не беше виждал нещо по-красиво, не знаеше, че може да съществува такава красива жена. Думите заседнаха в гърлото му.

Когато тя полегна на леглото, слабата светлина от прашната и оплюта от мухи крушка на нощната лампа оцвети кожата й в сиво-розово. Като кадифена роза, помисли си той и стана от стола. Като листчета на камелия, така влажни, не, така хладни. Не, топли. Горещи. Огнено горещи. Той се пресегна и загаси лампата.

 

 

— Хубаво ли беше? — попита той на сутринта.

— Глупчо! — каза тя. — Знаеш, че беше хубаво.

Хареса му, че го нарече „глупчо“ и разроши косата му.

Беше пълно с любов. Първо дойде страстта, после любовта и след нея отново страстта.

— Да го направим ли още веднъж?

— Глупчо. Разбира се. Какво друго?

Прекрасен ден! Любиха се сутринта, на дневна светлина. Не можеше да повярва на щастието си. Беше спечелил Нобеловата награда, бяха го коронясали за крал. Не можеше да се познае.

По пътя към къщи в колата той пак попита:

— Да го направим ли още веднъж?

— Какво? Сега? — отвърна тя, като се правеше, че не го е разбрала.

— Не, глупаче — отговори й той.

— Скъпи, разбрах какво ме питаш. Знаеш, че пак ще го направя. Беше чудесно. Но — каза тя сериозно — трябва да ми обещаеш, че няма случайно да се издадеш. Баща ми е много религиозен. Да не повярваш, че човек с такъв ужасен характер може да е религиозен, но е така. И освен това е подозрителен. Ще кажа, че снощи съм спала у приятелка и се надявам да ми се размине. Обикновено така става.

Клив за миг изпита ревност. Колко мъже беше имала преди него? Но нямаше право да гледа в миналото. Само настоящето имаше значение.

Тя заговори колебливо:

— Нали не… не споделяш с никого вкъщи?

— Аз ли? Разбира се, че не. Аз съм най-затвореният човек, който някога е съществувал.

Тя въздъхна облекчено:

— Добре. Това не засяга никой друг, освен нас двамата. Теб и мен.