Белва Плейн
Въртележката (17)

Шестнадесета глава

Декември 1990 г.

Беше изтощена и спа непробудно два часа. Веднага щом отвори очи, скочи от леглото и погледна през прозореца. Снегът беше спрял. Алеята беше чиста и по нея нямаше никакви признаци, че някога я е доближавала кола. Побърза да се изкъпе и облече, като особено се постара, за да изглежда съвсем нормално пред бавачката. „Не се доверявай на никого!“ — каза си тя и зачака телефонът да позвъни.

Това стана в седем часа. Гласът на Хепи беше развълнуван, направо неузнаваем:

— Сали! Не знам как да започна, толкова е ужасно, истински кошмар. Застреляли са татко!

— Застреляли са го! Зле ли е ранен?

— Мъртъв е! Снощи дойдохме и го намерихме — тя се разплака.

— Господи! — каза Сали. — Как е станало? Някой знае ли?

— Почакай да пийна вода и да седна. Иън е вътре с лекаря, чака да откарат тялото. И полицията е тук, разбира се. Не сме спали цяла нощ. О, това е невероятно!

— Господи! — каза пак Сали. — В тази къща няма кой знае какво за крадене, освен ако не са предполагали, че има пари в брой.

— Не мислят, че са крадци. В портфейла му има седемстотин долара. И часовникът му си е на мястото, нищо не е докоснато.

— Тогава кой би могъл да бъде? Не мога да си представя, че Оливър е имал врагове.

— Само Господ знае. Някой маниак според нас. С Иън имахме уговорка за вечеря, но я отложихме заради времето. Беше ужасно, докато се доберем дотук в бурята. Влязохме точно когато пазачът слагаше татко на дивана. Каза, че си подремвал след вечеря, когато му се сторило, че чува изстрел, но жена му казала, че това са глупости, сигурно бил някой счупен от бурята клон. Той обаче станал. После повикахме полиция. Трябваха им почти два часа, докато пристигнат. Тук дори и стълбите пред пътната врата са затрупани. — Хепи бе останала без дъх.

Сали трябваше да каже нещо, но да внимава и да говори колкото е възможно по-малко.

— И тук всичко е затрупано. Би трябвало да дойда при вас! По-късно, като почистят пътищата, веднага ще тръгна.

— Не, не идвай. Тук няма какво да правиш. Ще останем, докато детективите си свършат работата. Те претърсват цялата къща. След това ще се приберем. Това е истински кошмар. А планирахме да прекараме толкова приятно заедно, особено заради Клив.

— Той как е? Беше най-близък с Оливър.

— Зле е. Роксан каза, че рухнал. Но тя добре се грижи за него. Тя е принцеса, истинска принцеса. Ще дойдат веднага щом могат да си прокарат път през снега. Той настоявал.

— Иска ми се Дан да е тук — каза Сали.

— Той се връща утре, нали?

— Тази вечер. Но не виждам как. Не вярвам да разчистят летището толкова бързо.

— Няма да го посрещнем много хубаво! О, Иън ме вика. Ще ти се обадя по-късно. Чакай, Иън ми напомня само да ти кажа, че следователите искат да ни разпитат всички. Абсурдно е да ни разпитват, но предполагам, че така трябва. Затова не се разстройвай.

— Ще се опитам, но нямам думи за това.

Наистина не можеше да си позволи да се разстройва. Трябваше да бъде само „нормално“ разстроена. А сега кое би изглеждало нормално? Да се обади на Аманда. И тя поръча разговор с хотела.

Аманда вече бе чула новината по местното радио.

— Е — каза тя, — каква нелепа смърт! Или може би по-точно — убийство. И то когато пропътувах толкова километри, за да го видя! Кой го е направил?

— Нямам представа.

— Да не е влизане с взлом, грабеж?

— Не мисля така. Нищо не е било откраднато.

— Той нямаше врагове, доколкото знам. Не и Оливър Грей, о, не! Освен ако ти не се сещаш за някакви.

Сали отговори кратко:

— Не, не мога.

Ако Аманда имаше намерение да я накара да си признае, допускаше огромна грешка. Не се доверявай на никого. А Аманда беше единственият човек, който заради вчерашното си откровение би могъл да има някакво основание да я свърже със смъртта на Оливър.

— Бях толкова объркана от това, което ми каза вчера за теб, за Люсил и за всичко останало, че трябваше да изляза. И въпреки времето, отидох на кино.

— Предполагам, че погребението ще е истинско събитие.

— Сигурно.

— Не мисля, че си била особено привързана към него.

— Защо смяташ така? Всъщност, преди да чуя вчера какво ти е причинил, аз много го ценях. Дори бях привързана към него.

— Е, човек се учи, докато е жив, нали така. Иска ми се да знам кога ще е погребението, за да изпратя венец.

— Доколкото разбирам, нямаш намерение да ходиш.

— Не, заминавам оттук веднага щом самолетите полетят отново.

— Ами сделката, която искаше да обсъдиш?

— Няма да е прилично да говоря за пари. Ще се прибера вкъщи и ще се върна след няколко седмици, когато нещата се поуталожат. Няма нищо, обожавам да летя със самолет.

В разговора им имаше нещо прекадено сприхаво и напрегнато. Тази жена беше изнервена. Сигурно е страхотен удар една случайност да ти отнеме възможността за отмъщението, на което имаш право.

— Можеш спокойно да изпратиш венец в църквата на Оливър — каза Сали. — Но не виждам защо трябва да го правиш.

Аманда се засмя:

— Аз съм от семейство Грей, а ние сме възпитани по правилата на добрия етикет. Между другото трябва да знаеш, че ще дойдат и детективи. Не ги оставяй да те изнервят.

— Няма защо да съм нервна — каза Сали.

 

 

И наистина двама вече бяха в къщата, стояха в кухнята с бавачката. Очевидно бяха пристигнали, докато Сали говореше по телефона с Клив, който бе повален на легло от шока и от мъката. Тя ги чу от горната площадка на стълбището и като се имаше предвид положението й, нямаше никакви угризения, че подслушва.

— Казахте, че гостенката е от Калифорния?

— Казах, че така мисля. Обикновено не обръщам внимание — възмути се бавачката. — Ако искате да знаете нещо за семейните дела, трябва да попитате самото семейство.

Значи наистина разпитваха всички най-подробно. Е, тя беше съвсем подготвена. Слезе долу и отиде при двамата мъже.

— Детектив Мърей — каза единият — спретнат плешив мъж, който й приличаше на зъболекар.

— Детектив Хюбър — представи се вторият, който беше по-млад и изглеждаше като фризьор.

Очакваше да бъдат по-други, страшни и сурови. Но това беше абсурдно.

— Заповядайте, седнете — каза тя любезно. Пръв заговори по-младият:

— Не бихме искали да ви се натрапваме в такъв ден, госпожо Грей. Вие сте член на семейството, но нали разбирате, рутинни въпроси.

— Разбирам — и тя се почуди дали винаги бяха така любезни и с хората, които не се казваха Грей. Сигурно бяха.

— Съпругът ви е племенник на покойника, така ли?

Тя кимна.

— Разбрах, че е извън града.

— Пристига си днес.

— Кога за последен път говорихте с него?

— Вчера. Обади се от Шотландия вчера сутринта.

— На този номер?

— Да, защо?

Плешивият мъж, Мърей, си записа нещо. Щяха да проверят в телефонната компания дали наистина е бил в Шотландия.

— Сигурна ли сте, че не е хванал по-ранен самолет и че заради прогнозата за буря не е решил да се върне един ден по-рано?

— Напълно съм сигурна.

— Може ли да ми кажете името на авиокомпанията и номера на полета?

— Разбира се. На бюрото ми са.

— Съпругът ви е бил близък с Оливър Грей. Бихте ли определили отношенията им като топли?

— Бяха като баща и син. Добър баща и добър син.

— Той ще е шокиран, като научи новината.

— С всички ни е така. Ужасно е.

— Съпругът ви има сестра, която живее в Калифорния, доколкото разбрах. Бавачката ви каза, че сега е тук. Никой от семейството ви не спомена, че знае за пристигането й.

— Защото не знаят. Тя дойде неочаквано.

— О, и вие ли не сте я очаквали?

Проучват. Ровят. Не трябваше да казва „неочаквано“.

— Значи е било изненада?

— Да. Изненада.

— Има ли навика да пристига неочаквано от Калифорния?

— Навик ли? Не.

Мърей вдигна глава от записките си.

— Често ли го прави?

— Не — колкото по-малко им каже, толкова по-добре.

— Колко често тогава? Кога за последен път е идвала у вас?

— Никога преди това.

— О?

Изобщо не й хареса начинът, по който той каза: „О?“ — недоверчиво и с възходяща интонация.

— Значи отсяда в Хоторн, когато дойде тук?

Искаше й се да спести на Аманда ровичкането, което щеше да последва от това, но лъжата нямаше да помогне, защото Иън или Клив щяха да кажат истината.

— Не — каза Сали, — от тринайсетгодишна не е идвала в Скития.

— Странно, не мислите ли? След толкова много години да звънне изненадващо на вратата.

— Наистина не знам.

— Сигурно е имала причини. Не ви ли даде някакво обяснение?

— Искаше да види децата. Донесе им коледни подаръци.

— И това е странно — присвитите очи на Хюбър сякаш предизвикваха Сали. — Не е идвала изобщо през всичките тези години и изведнъж решава да прекоси цялата страна, за да донесе коледни подаръци. Без никаква друга причина. Не мислите ли, че е странно, госпожо Грей?

— Не знам. Трябва да питате нея.

— Бавачката ви каза, че е отседнала в града.

— Да, в хотел „Кинг“.

— Благодаря ви. А спомняте ли си в колко часа си тръгна?

— Около пет часа. Тогава децата ми вечерят. Или може би беше малко по-късно.

— Значи сте дали на децата да вечерят. А после какво направихте?

— Изкъпах ги. След това отидох на кино.

— Доста неприятно време за излизане, не мислите ли?

— Не беше толкова лошо, когато тръгнах от къщи. Но аз съм свикнала.

— И киното не е далеч от търговския център, ако наистина сте ходили там.

— Да, гледах „Дъщерята на Джуди“.

— Хареса ли ви? Какво мислите за финала?

Слава богу, че бе прочела програмата на кината!

— Истинска изненада. Изобщо не очаквах той да се върне от войната.

— Това е дълъг филм. Свършил е след единайсет часа.

Още веднъж благодари на Бога, че бе погледнала часовника.

— Десет и половина. Поне толкова показваше часовникът в дрогерията.

Те, разбира се, ще проверят алибито й в дрогерията. Ще проверят и Аманда, за да разберат кога е върнала колата под наем. И със сигурност ще я питат какво си е говорила със Сали Грей. Аманда със сигурност не беше вчерашна, но същото се отнасяше и за детективите, оставаше й само да се надява, че някоя нейна случайна дума няма да посее семето на подозрението в благодатните им мозъци.

Когато си тръгнаха, тя изпитваше добре познатия й от ученическите години ужас: беше ли си взела изпита?

Имаше нужда да остане сама. Уплашеното животно пропълзява в бърлогата си, помисли си тя. Когато навън гърми, кучето се крие в шкафа. И тя отиде в кухнята да каже на бавачката, че не й е добре, защото е настинала.

— Ще се затворя и ще полежа малко — каза тя. — Ще държиш ли момичетата настрана за известно време?

— Вие само се погрижете за себе си, госпожо Грей. Изглеждате изтощена и нищо чудно. Какво ужасно нещо! Някой откачен, бродещ из планините, трябва да е проникнал в къщата. Много маниаци се разхождат на свобода напоследък. — И бавачката поклати глава, възмутена от целия свят.

Сали огледа от прозореца в спалнята бялата шир. Наоколо не се забелязваше никаква следа от живот, нямаше дори следи от зайци. На някои места вятърът вдигаше снежни вихрушки и ги понасяше над замръзналата повърхност. Следобедът бе изпълнен с всепроникваща меланхолия. Тя дръпна пердетата, за да затъмни стаята, и легна.

След няколко часа Дан щеше да си е вкъщи. Тя се опита да си представи как ще му каже за случилото се. Често, като четеше вестник или гледаше телевизия, тя се поставяше на мястото на пострадалите от бедствията и се чудеше как например да съобщиш новината, че къщата ти е бомбардирана и децата са мъртви. Сега тя трябваше да стане вестоносец на невероятния факт: Аз убих чичо Оливър.

Оливър — поклонникът на стария патриархален начин на живот. Затвори очи и видя лицето му — отвратителното му лице и новото му превъплъщение на разгневен, притиснат в ъгъла човек, който накрая се бе и съпротивлявал. Заради работата си с фотоапарата си мислеше, че познава човешките лица, вярваше, че те наистина са прозорец към душата. Четеше добре по тях и ги снимаше според тези тълкувания: смелия космонавт, близък по дух на безразсъдния комарджия, или застаряващата красавица, ужасена от хода на времето. Но не беше успяла да разтълкува Оливър. Посланието на неговото лице трябва да е било написано на санскрит.

Тогава пред очите й изплува строгата физиономия на доктор Лайл, чийто маниер на неодобряваща училищна директорка в началото й се струваше толкова обиден. Сега вече я разбираше: лекарката просто се бе опитвала да й внуши отчаяно нещо и се бе ядосала на ината, с който Сали се съпротивляваше. Дължа й извинение, помисли си тя в този момент, и ще й го поднеса.

Не след дълго от неспокойната й дрямка я изтръгна звукът на снегорините, които пълзяха по хълма. Те представляваха някакъв признак на живот, който тя приветстваше. Но те също така показваха, че животът тръгва в обичайния си ритъм, от който нямаше отърване. Погребение, разпити, още полицаи — такива бяха последствията от бурята.

 

 

Естественият порив на Сали беше да се хвърли в обятията на Дан и да потърси там утеха. Но веднага й стана ясно, че беше точно обратното: той се нуждаеше от нейната утеха, ако изобщо можеше да има утеха за такова нещо.

Той тъгуваше. Гневеше се на целия свят.

— Защо оставяме тези зверове да се разхождат по земята и да отнемат живота на такъв човек? Той беше най-добрият, даде ни толкова много и можеше още да ни даде. Защо? Защо? — той сви юмруци. — Само да ми падне този, който го е направил, само да го докопам за шията, аз… ще го накарам да страда. Ще го накарам да плати за всяка секунда, през която Оливър е страдал — и той отпусна глава върху дланите си.

— Не е страдал — каза тя със стиснато гърло, през което думите едва проникваха.

— Няма как да знаеш.

— Куршумите, искам да кажа — куршумът е свършил работата си бързо.

— Недей, Сали. Знам, че го правиш с добри намерения, но моля те, недей.

Тя седеше и гледаше мъжа си, опитваше се да се постави на неговото място. За него този човек беше като баща… Колкото повече седеше, толкова по-невъзможно ставаше да му каже истината. Тогава я обзе силно чувство за самота. Насред топлата позната стая й стана студено, сякаш се бе загубила, сякаш бе изоставена и от последното човешко същество някъде на полюса.

След малко той вдигна глава и тъй като вече се бе съвзел, опита да размишлява трезво:

— Ако не е било грабеж, а очевидно не е било, както казва Иън, трябва да е дело на някой случаен бандит, някой побъркан. Предполагам, че властите ще започнат да си пъхат носа в делата на компанията, особено след всичко онова, което изписаха вестниците за спора в семейството. Но това трябва да се очаква.

Трябваше да му каже за Аманда. И без това пристигането й щеше да се разкрие до утре. Затова започна:

— Знам, че ти стоварвам много неща върху главата, но няма как. Аманда беше тук вчера.

— Аманда! Какво, по дяволите, иска тя?

Едно по едно, каза си Сали. И направи първата стъпка:

— Искаше да се види с Оливър.

— За да му досажда за сделката! Тя е невъзможна, знае, че той не иска… не искаше да се меси, нямала е право да го иска от него. Възможно ли е тя да е отишла при него, след като е била тук? Господи, Сали, трябва да кажем за това на полицията.

— Да не подозираш Аманда?

— Възможно ли е? Може ли да е отишла докрай? Беше толкова притеснена. Бедната Аманда! Господи, надявам се да не е така.

— Дан, тя не е ходила в Ред Хил да застреля Оливър Грей. Моля те, не го намеквай дори пред някого. Ще се изложиш.

Подозрението му направи още по-невъзможна за нея следващата стъпка. След погребението, след естествения период за уталожване на нещата, постепенно щеше да му разкрие истината. Първо, за насилието на Оливър над Аманда, после, след като се успокои още повече, ще му каже и останалото. Иначе щеше да й е необходима много повече смелост, за да понесе бремето на този ужас сама. След това щеше да се предаде.

Последваха три мъчителни дни. Полицаите бяха навсякъде. Тълпяха се не само в Ред Хил, но и в Хоторн, в домовете на Иън, Клив и Дан. Роднини, слуги, доставчици бяха разпитвани ежеминутно, очевидно задаваха въпроси и на съседите. Безлично облечените детективи бяха упорити хора, питаха едно и също по сто пъти: за ключалките и ключовете, за оръжията, домашните майстори, сделката с консорциума.

— За всичко — каза Дан. — Остава да питат и какво ядем на закуска.

Но не изпускаха и най-малкия намек за това, което вероятно си мислеха.

— Това е, за да видят дали няма да подмамят някого — каза Иън.

И въпреки че беше седмицата преди Коледа и всеки би си помислил, че хората имат и по-приятни неща за правене, любопитните не преставаха да си пъхат носа.

— Все едно има учение за спасяване от пожар — каза мрачно Дан. — Трудно е да се повярва, че толкова много хора ще се качат на колите си, ще карат чак до Ред Хил, за да стоят отвън и да зяпат. Какво, за бога, очакват да видят?

Но те си стояха там въпреки всичко, а също и в Хоторн, край къщите на Иън, Клив и Дан, наблюдаваха децата в двора на Дан, гледаха как колата докарва Клив вкъщи от Ред Хил, взираха се в бусовете на доставчиците пред дома на Иън.

— Убийствено любопитство — промърмори пак Дан, като видя репортерите заедно със светкавиците и въпросите им за носещия се слух за семейна война. — Поне статиите бяха прекрасни. Градът е оценил какво е сторил той за жителите му.

Погребалният дом бе обсаден от хора и цветя. Имаше и един великолепен венец от рози и орхидеи с кратък надпис: „От Аманда Грей“.

— Много странно — каза Иън, който вече бе разбрал, че тя е идвала в града и си е отишла.

— Наистина необичайно — каза Хепи, която никога не се бе срещала с Аманда Грей.

Клив не направи никакъв коментар. Не виждаше никого и не чуваше ничии съболезнования. Сякаш единственото нещо, което можеше да забележи, беше ковчегът и той се мъчеше да запомни всяка шарка и извивка по полираната му дървена повърхност. Седеше приведен на дивана, Роксан го бе прегърнала с една ръка. Той се притискаше в нея и в безкрайната си мъка се бе смалил до размерите на дете, а тя беше пълната с утеха, съжаление и сигурност майка.

За една нощ бе рухнал.

 

 

В деня на погребението и църквата бе обсадена. Допускаха само с покани, за да не се промъкват сеирджии, а да се съберат само приятели, както и колкото може повече от работниците на „Грейс Фудс“. Службата беше дълга. Няколко души произнесоха хвалебствени надгробни слова, които повтаряха едно и също. Мирисът от отрупания с цветя олтар беше задушаващ и на Сали й призля. Мина й през ум, че може да загуби и разсъдъка си. Казваха, че всеки човек си има предел и тя се зачуди докъде ли беше нейният. Усещаше, че вече е много близо до него.

След смразяващия пронизващ вятър на гробищата роднините се събраха в дома на Клив на кафе. По лекарско предписание дадоха на Клив бренди. Той започваше да идва на себе си след изпитанието от сутринта, вече бе полуседнал, полулегнал в огромното си кресло и наблюдаваше останалите. През целия си живот, с изключение на последните няколко месеца, той бе само наблюдател, мислеше си Клив. Беше се научил да се развлича с предположения за мотивите на другите, причините, поради които те флиртуваха, подмазваха се или обиждаха. Сега отново бе станал наблюдател.

От стола си виждаше смътно Иън, който се въртеше около пътната врата, сякаш се боеше да прекрачи прага. Очевидно Роксан му бе разказала всичко за онази ужасна нощ.

Самата Роксан се суетеше около него с възглавници, лекарства и храна. През последните три дни все не преставаше да си търси работа около него. Без съмнение беше не само отвратена от случилото се, но изпитваше ужас от това, което можеше да последва. Сигурно си мислеше за завещанието му и как би могъл да го промени, помисли си той с горчивина. Е, нека да почака и да научи, когато му дойде времето, че не го е променил. Ще я остави да вземе парите. Тя уби вярата му в хората, уби и него, но все пак му донесе най-голямата радост, която някога бе познал. Затова нека да ги вземе.

Странно как събитията се преплитаха и се обуславяха едно от друго. Загубата на баща му почти бе заличила безплодния гняв към предателството на Роксан и Иън. Сега бяха останали само изтощението и горчивината.

И той хвърли поглед към Хепи, която също бе предадена, но не знаеше. Тя се суетеше, както винаги, сервираше сандвичи на гостите. Чудеше се какво ли щеше да стане с нея, клетата жена, когато тези двамата осъществят плановете си.

„А аз умирам — каза си той. — Въпреки окуражителните думи на лекарите, аз знам по-добре. Така остават само Сали и Дан, двете добри души, за които няма какво да се тревожа.“

 

 

Малко преди Нова година Сали отиде пак в кабинета на доктор Кати Лайл. Нищо не се бе променило: нито безизразното лице на лекарката, нито мрачният изглед на прозореца към склада.

— Предполагам, че сте изненадана да ме видите отново — започна тя.

— Не е задължително. Хората идват и си отиват.

— Искам да кажа — отвърна нервно Сали, — че когато миналия път си тръгнах, си спомням, че… простете, но бях малко рязка.

Лекарката чакаше.

— Това, което ми казахте, беше шокиращо и предполагам, че съм била втрещена и не съм могла да повярвам. Затова вероятно съм ви била и ядосана. Имам предвид, че ми прозвуча абсурдно, не е ли така? И бях толкова сигурна, че грешите.

Един мотор се включи, после още един. Грохотът изпълни малката стая и Сали трябваше да спре. Докато мълчаха, на двете жени не им оставаше нищо друго, освен да се гледат.

Ако се осмеля да проговоря, което със сигурност няма да направя, бих го направила само пред такъв безстрастен интелект, помисли си Сали. Само преди час бе чула как хората обсъждаха убийството в супермаркета. Толкова брутално, и то на такъв прекрасен старец като него. И тя почувства, че всички жизненоважни органи в тялото й се свиват: сърцето, дробовете — всичко просто се свличаше от нея на пода.

— Казвахте, че сте били сигурна, че греша — напомни й лекарката.

— Да, но се върнах, защото сте били права — и с насълзени очи тя отвори чантата си и зарови за носна кърпичка, но не можа да намери.

— Ето ви салфетка — каза Кати Лайл — и се възползвайте от времето си.

Неочакваната любезност само докара още сълзи в очите й и още засрамени извинения.

— Губя ви времето — промълви Сали.

— Имаме два часа. Когато ми се обадихте, предположих, че ще имате нужда от още един час.

— Благодаря ви — как се бе излъгала за тази жена! — Ще се оправя, ще ви кажа какво се случи…

И тя разказа за Тина и въртележката. За преживяното от Аманда не спомена и дума. Нямаше нужда да го смесва със случая на Тина. И за Оливър не каза нищо, говореше за него като за „той“.

— След като ще работя с Тина, съвсем естествено е, че ще ми е необходимо и име, госпожо Грей.

Ако тази лекарка беше част от еснафското общество на града, би било немислимо да й каже името. Тогава връзката й със смъртта на Оливър щеше да стане очевидна. Но дори и последният новодошъл в града четеше вестници! Обаче нямаше как.

— Чичото на мъжа ми, Оливър Грей — каза тя много тихо.

Лекарката не направи никакъв коментар. По типичния за нея начин тя зачака Сали да продължи.

Ето, направи го, остави отпечатъка си, следата. Кати Лайл можеше да направи с нея каквото си поиска. Дори и нищо да не предприемеше, Сали знаеше, че все щяха да се намерят други, дори някой случайно срещнат на улицата, който години след случката щеше изведнъж да си спомни нещо. Или изпусната невинно дума, дори от самата нея… Никога нямаше да бъде сигурна, никога нямаше да бъде свободна.

— Да, същият, който умря миналата седмица. Невероятно съвпадение. Едното няма нищо общо с другото — добави тя веднага и секунда по-късно осъзна, че забележката й беше ужасно глупава.

— Не съм си го и помислила — каза доктор Лайл.

— Не, разбира се, че не.

Ставаше все по-лошо. Аз съм истинска развалина, помисли си Сали.

— Докторе, защо Тина не ми е казала нищо, а на вас така охотно е признала?

— Първо, тя не ми е признала охотно. Когато това изплува случайно на повърхността по време на играта й, аз се захванах и продължих нататък. Второ, защо не ви е казала: според мен, защото се е страхувала, че ще я накажете.

— Но ние не възпитаваме децата си с наказания. Точно обратното.

— Тина е много будно дете. Вие сте й казали да не позволява на никого да я докосва и тя, поне така си мисли, не се е подчинила. Освен това вие самата казахте, че е била заплашвана да си мълчи и е подкупена със сребърната въртележка. Не е толкова просто, госпожо Грей.

Напротив, просто е, помисли си отчаяно Сали. Един дълъг прав тъмен тунел без светлина в дъното. Ето това е.

— Питахте ли Тина дали ще се върне при мен?

— Ще се върне. Ако бяхте мъж, съм почти сигурна, че нямаше да дойде. Но когато я попитах дали би искала да си играе пак с лекарката, тя се съгласи. Докторе, доктор Лайл, кажете ми, ще го надживее ли? Изобщо хората някога… — гласът й заглъхна.

— Не забравят, но могат да бъдат научени да живеят с това и когато са достатъчно големи — да го разберат.

— Доколкото забелязах, не казахте нищо за прошката.

— Тук вече навлизаме в сферата на морала — каза Кати Лайл и се усмихна. — А аз не съм свещеник. Мога само да се опитам да я лекувам.

— Наистина ли мислите, че като порасне, Тина ще бъде добре, ще бъде щастлива и като… като другите?

Лекарката пак се усмихна.

— Да — каза тя, — така мисля.

Малката ми Тина! Направих всичко, което можах, за теб.

По пътя към къщи Сали се отби до гробището, където Оливър Грей почиваше в гранитен мавзолей. Тя вдигна юмрука си срещу него.

— Нямах намерение да го правя, но го направих и ти го заслужаваш, Оливър Грей.

 

 

От няколко нощи непрекъснато сънуваше едно и също. Гледката изникваше неочаквано пред очите й и през деня: висок сив затвор-крепост на хълм. Той примигваше като екран на компютър и изчезваше. Тя разбираше, дълбоко в себе си осъзнаваше, че това беше видение за бъдещето, което я очакваше.

Вече беше време да каже на Дан. Можеше да започне с историята на Аманда и да продължи за Тина и за себе си.

— Вчера бях при доктор Лайл — започна тя. — Помниш ли, че се разбрахме за началото на годината?

— Така е. Добре — той се взря в нея и леко се намръщи.

— Горката Сали! Изтощена си. Много неща ти се струпаха — притесненията около Тина, а сега и Оливър. Иска ми се да те заведа някъде, просто да полежиш на плажа, без да правиш нищо.

— Изведи ме на разходка в снега. Трябва да поговоря с теб.

Снегът под краката им беше твърд, а звездите над тях светеха ярко. Нямаше никакви хора наоколо, не се мяркаха и коли, нощта беше спокойна и ясна и й се струваше, че би било истински вандализъм да му каже сега това, което искаше. Но трябваше да го направи. Затова отвори уста и започна:

— Когато Аманда дошла да живее в Хоторн…

Дан я изслуша докрай, без да я прекъсва.

— И след като си тръгнала, Люсил загинала. Аманда смята, че се е самоубила.

— Това ли е? — попита Дан.

— Това е.

— Е, да ти кажа ли какво мисля? Според мен тя напълно се е побъркала. Винаги е била ексцентрична. Знам го, откакто пораснах достатъчно, за да мога да преценя. Ексцентрична и нестабилна.

— Не разбираш ли, че това е причината?

Той спря и се обърна с лице към Сали.

— Не, категорично не. Това е още една измислена история, някакви подправени спомени. Не казвам, че всички версии са от този тип, разбирам, че не е така — и той гневно ритна преспата край пътя. — Обсъждахме го и преди, когато Тина за първи път отиде при онази жена. Но тази история определено е измислена и съм сигурен, че зная защо.

Искаше й се да не нарича доктор Лайл „онази жена“, но сега имаше много по-важни неща и тя не му направи забележка, само каза:

— Дан, това не е измислена история. Нали бях там с нея. Само да бе видял лицето на Аманда, как плачеше! Беше съсипана.

— Е, и аз се чувствам съсипан, като си помисля за Оливър. Нямаше още седемдесет, пред него имаше още доста пълноценни години, през които можеше да направи много! Няма да се подвеждам от състрадание към сестра ми. Тази история е напълно налудничава, Сали, и аз съм учуден, че си й се вързала.

Тя го хвана за ревера и го погледна в очите. Беше толкова светло, че успя да прочете благородния гняв в погледа му.

— Чуй ме — настоя тя, — повярвай ми, Дан, тя казваше истината. Има неща, които просто разбираш, и аз съм сигурна, че я разбрах.

— Сладката ми Сали, толкова си мека — каза той умилително. — Винаги си била такава.

— Никога не си ми го казвал преди. Винаги си твърдял, че съм хитра като търговец.

— Да, но в същото време си и мека. Като тесто. Точно това е много привлекателно у теб. Но не трябва да се оставяш да те заслепят с поток от сълзи, Сали. Аманда просто е бясна, защото не може да си продаде акциите и е искала да създаде неприятности на Оливър. По дяволите! — той пак ритна преспата. — Е, ще трябва да потърпи още малко, защото веднага след като продадем гората, ще си получи парите.

— Искам да ми повярваш, Дан.

Сали знаеше, че звучи патетично, но отново пред очите й изникна онази стоманеносива крепост-затвор и тя вече нямаше сили да се съпротивлява на Дан.

— Възможно ли е — каза той ядосано — Аманда да е отишла в Ред Хил, след като се е разделила с теб? — Като видя ужаса в очите й, той се поправи: — Не, забравих, че те питах вече. И това е налудничаво като историята на Аманда. Да се прибираме. Тук ще замръзнем.

Колко бързо я пресече! Тя обаче продължаваше да си мисли, че не може да го вини. Ами ако някой й кажеше такова нещо за собствения й баща? Щеше да е немислимо.

Скоро обаче щеше да опита пак. Ще трябва да му разкаже и останалата, далеч по-лоша част от историята. Но не сега. Умираше за сън, за няколко часа забрава. Само крепостта затвор да не изникнеше пак в съня й…