Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carousel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Белва Плейн. Въртележката

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–579–1

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Април 1990 г.

В долината Сонома равни ивици златиста гола пръст се сменяха с редове лозови насаждения, прави като линиите на чертожна хартия. Високите възвишения към Напа бяха потънали в зеленина — синьо-зелено, борово зелено и тревистозелено. Светлината се процеждаше за малко през огромните купести облаци и отново всичко потъваше в мрак. В езерото на хълма, на който бе застанала Аманда, се бе настанило ято диви патици. Следите, които оставяха по повърхността, приличаха на линии, начертани със сребърен молив. Беше валяло и плоският като чиния лъскав лист от неизвестно растение все още блестеше в ръката й.

— Изглежда фантастично, като пейзаж от Южните морета — отбеляза тя.

Тод гледаше към нея, а не към листото и прекрасната гледка. Познаваше го отскоро, само от няколко месеца, но вече бе свикнала с погледа му и с леката му замислена усмивка, която смътно й напомняше за брат й, въпреки че двамата не си приличаха. Беше по-тъмен от Дан и не толкова висок. Но от него се излъчваше същото спокойствие и в погледа му проблясваше същото деликатно чувство за хумор. Очите на Тод бяха сини, носеше очила с телени рамки, от които изглеждаха още по-сини. Имаше звънлив дълбок глас. Точно този глас я привлече най-напред, гласът, който дочу сред врявата на шумния коктейл — едно от онези ужасни нецивилизовани събирания, които, както се оказа, той ненавиждаше колкото нея.

— Имаш глас на актьор — беше му казала тя.

— За съжаление трябва да те разочаровам, аз съм адвокат — беше й отвърнал закачливо.

Но тя не беше разочарована…

— Е, какво ще кажеш? — попита тя сега и махна с ръката, в която държеше листото, към земята, простряла се пред тях.

— За тази красота ли? Истински рай, разбира се.

Той си мереше думите като всеки адвокат, но тя веднага усети колебанието му.

— Тогава какво не е наред?

— Нищо, освен цената, Аманда.

— Приятелите ми от агенцията за недвижими имоти ми казаха, че е много разумна.

— Така е, ако искаш земята за търговски цели например. В този случай ще си възвърнеш инвестициите. В този район отглеждат предимно лозя в края на краищата. Но за твоя проект — това е истинска екстравагантност.

— Няма да инвестирам в лозя, а в човешки същества. Само ако видиш момичетата, с които съм работила, четиринайсетгодишни проститутки…

— Ти си чудесна жена и планът ти е чудесен. Но не му е тук мястото.

Тя се намръщи и ядно захвърли листото.

— Разочарована съм — каза тя.

— Помоли ме да дойда да погледна и да ти кажа какво мисля. А аз мисля, че трябва да започнеш с малко, с доста по-малко — неголяма къща и няколко декара земя в някое предградие.

— Не това искам.

В думите й прозвучаха раздразнение и болка, сякаш той я беше предал. Нямаше намерение да му показва точно това и се почувства неловко. Когато се случеше такова нещо, неловкото мълчание, което го следваше, я караше още повече да се ядосва на себе си. А Тод нежно я скастри:

— Изглеждаш ядосана.

— Не съм. Разочарована съм, казах ти.

Той отиде до колата да се обади по телефона, а тя остана, където си беше. Погледна пак имота и разора как едно парче земя може да те обсеби, как всяко дърво, изглежда, ти говори. Нов полъх на вятъра прилепи памучната блуза към гърдите й и я развя на гърба. Идваше от северозапад и тя го чувстваше студен и влажен по лицето и голите си ръце. Сигурно тръгва от океана или чак от Аляска, почуди се тя. Погледна отново към мечтаната земя и си представи: тук на хълма ще бъде основната сграда, на половин декар наляво ще са разположени малките къщички, също като в село от XIX век. Всяка ще си има веранда, където момичетата ще седят и ще учат или просто ще си почиват. О, трябва да строя и да работя тук, имам нужда от това, извика без глас на себе си.

Толкова много го искаше, искаше да се раздава, да чувства, че е жива. Погледна назад към колата, в която Тод седеше със слушалка до ухото. Той срещна очите й и помаха. Само ако можеше да бъде сигурна, че няма да го загуби! Но по всяка вероятност, както много пъти преди това, щеше да го загуби. Не искаше да зависи от някой мъж. Интелигентността й, гъстата й руса коса и хубавото тяло, което дължеше на тениса, привличаха мъжете. Те оставаха за известно време, спяха с нея, после започваха да се изплъзват, да се извиняват, идваха все по-рядко и накрая съвсем преставаха да идват.

— Ти си студена — беше й казал Харолд, след като бяха женени почти три години.

Тя го обичаше, но той беше прекалено взискателен. Докато правеше кариера в инвестиционното банкерство, си беше изградил критерии на перфекционист за всичко: приятели, забавления, обзавеждане, сервиране, дрехи.

Тя работеше като доброволка с новопристигнали имигранти и започваше курс по китайски, но изведнъж получи списък с нови задължения: през деня трябваше да се среща със съпруги на важни личности на важни благотворителни закуски, а вечер трябваше да „контактува“ на приеми, на опера, в клубове. Всички тези хора бяха рафинирани, изискани и скучни, уверени в себе си, както и в това, което правят. Бяха съвсем порядъчни, държаха се приятелски с Аманда — може би благоразположението им се дължеше на това, че Харолд им бе казал, че тя е от семейството, собственик на „Грейс Фудс“. И тъй като беше член на това семейство, я следяха внимателно и с любопитство.

Мразеше този живот, мразеше да си губи времето в покупки на дрехи и почистване на праха от растящата колекция от френски порцелан и английско сребро, които бяха прекалено ценни, за да се поверят в ръцете на чистачки. Колекциите й напомняха за Хоторн: стени, покрити с лъскави, скъпи предмети, книги с кожени подвързии с позлатени ръбове, които никой не четеше, японското ветрило от черна коприна, сребърната въртележка.

Често се караха. Времето между скандалите ставаше все по-кратко, а времето между сексуалните им контакти — все по-дълго. Сексът беше повърхностен и незадоволителен. Една нощ Харолд стана от леглото и я погледна.

— На теб не ти пука дали го правим или не, нали? — попита той.

Тя не отговори веднага, защото ако признаеше истината, всичко щеше да свърши. Колкото и да бе разочарована от брака, не искаше да му слага край.

— Не мисля, че единствената причина е разликата във вкусовете ни — продължи той. — Хората се нагаждат един към друг и правят компромиси. Според мен нещо ти липсва. Не го казвам само за да съм груб, Аманда.

Не, той не беше груб. Просто беше толкова голям и властен. Маниерите му, гласът, тялото — всичко беше много властно. Може би ако имаха дете, помисли си тя, щеше да изпитва нещо друго към него. Той щеше да е бащата и всичко щеше да се промени. Да, тя искаше дете, искаше го толкова много, толкова отчаяно.

Но когато му каза, той се възпротиви:

— Не сме готови. Хората не създават деца, за да заздравяват отношенията си.

Не след дълго той си намери друга жена. С брака беше свършено.

Животът се изплъзва като течаща вода между ръцете ти. А тя беше на трийсет и четири… Усмихна се на Тод.

— Както и да е, разходката беше прекрасна. Искаш ли салата от омари за вечеря? — попита тя. — Приготвих я тази сутрин.

 

 

— Беше страхотно — каза той. — Най-добрата храна в града.

— Обичам да готвя. Дори когато съм сама, пак си угаждам.

Беше приготвила курабийки, млади картофи, пресен грах и лимонов крем и ги сервира с леко френско вино. Сложи шепа розови пъпки в топлата фурна и ароматът им се смеси с миризмата на яденето и освежи въздуха. От масата в ъгъла до прозореца се откриваше гледка към хълма Ноб и моста Голдън Гейт.

— Изгледът е като от пощенска картичка — каза тя и махна нататък.

Беше доволна от апартамента, който беше обзавела сама и за разлика от всяко друго жилище в града, беше напълно в неин стил — от сините стени и тавани, оцветени като лятно небе, до светлите и семпли шведски мебели и тъмночервените ориенталски килими.

— Това място ти подхожда — каза Тод. — Ако ме бяха довели тук, преди да знам чие е жилището, щях да кажа, че е твое.

— Наистина ли? — Стана й приятно и започна да го разпитва още: — Защо?

— Май ще трябва да се възползвам от баналната дума „неопределимо“. Все едно да се опитвам да обясня привличане от пръв поглед. Да обясня любовта — той се усмихна. — Все пак ще се опитам. В тази стая витае твоят дух. В нея се чувстваш свободен като на открито. Семпло и просто. Без претрупаност. В същото време е изпълнена с много цивилизовани, много елегантни предмети. Всичко е в изискано съчетание, също като при тебе.

— Съчетание? Звучи ужасно.

— О, не, впечатляващо е! Като ребус, като мозайка, която предчувстваш, че ще стане страхотна картина, като я завършиш.

— Значи ми казваш, че не съм завършена! — предизвикваше го, но без да го притиска, удължаваше разговора по темата, за да прикрие силното естествено желание да чуе нещо повече за себе си.

— Не, просто аз не съм свършил с нареждането на мозайката — каза той внезапно със сериозен глас. — И след като вече сме започнали, имаш ли нещо против да отида докрай?

Леките пръсти на страха пробягаха по гръбнака й. Но въпреки това имаше нужда да чуе и останалото.

— Има нещо едва доловимо в теб — каза той. — Може и да съм се побъркал, но често ми се струва, че въпреки цялата си компетентност и елегантност, ти не се харесваш.

— И какво, за бога, те кара да мислиш така? — извика тя, все още преструвайки се на спокойна.

— Потайна си. Има нещо в теб, което не излиза или не иска да излезе наяве.

Очите им се срещнаха над синьо-белия сервиз за кафе само за миг — частица от секундата, в която всеки пак се затвори в себе си.

— Забрави. Не знам какво говоря — каза той.

Тръпките по гърба на Аманда изчезнаха. Тя поднесе десерта и напълни пак чашата на Тод, сякаш нищо не бе смутило леката им изискана вечеря.

След малко Тод каза:

— Снимката на брат ти — не бях я забелязал досега.

— Преместих я от горната полица.

— Външно си приличате. А като хора?

— Не го познавам много добре, така че не мога да кажа. Вероятно не.

— Тогава какво те кара да кажеш „вероятно не“?

— Той е много „улегнал“ — отвърна тя. — В своята си ниша.

Тод кимна:

— Няма нищо лошо в това, особено за човек с жена и две деца.

Изразът „жена и две деца“ я смути. След него сякаш отекна: „Той си има грижи и е безсърдечно да го товариш с още.“ Без да отговори, а не беше и нужно, тя стана и разчисти масата.

Тод й помогна. Когато няколкото чинии бяха пренесени в кухнята, той се разходи из всекидневната.

— Тук имаш един малък музей. Тази картина на Бонар е истинско съкровище, ливадата и живият плет, този малък натюрморт, зелените гроздове — красиви неща, Аманда.

— Безкористни подаръци.

— Фондацията „Грей“ направи много щедро дарение на музея преди няколко години — шест изключителни платна от американските примитивисти.

— Най-доброто от всичко, както винаги — каза тя кисело.

— Какво му има на семейството ти, Аманда? Само правиш някакви намеци и нищо повече.

— О, не знам — каза тя. Искаше й се той да спре с неудобните въпроси. Леко сви рамене. — Както и да е, наистина имам семейство, роднините на майка ми, братовчедите в Сан Хосе, където се срещнахме миналата година в Деня на благодарността, Филис и Дик ми бяха като майка и баща, следяха развитието ми в училище, взимаха ме у тях за ваканциите, водеха ме на зъболекар, купуваха ми дрехи и всичко останало. Бяха прекрасни и много мили и с Дан, когато той идваше на гости през лятото. Великолепни хора.

— Но от другата страна? Ти никога не им ходиш на гости, нали? И на брат си също?

— Той идва тук. Преди години, когато се преместих на запад, той ми липсваше ужасно. Но когато хората живеят на пет хиляди километра един от друг, загубват връзка. Отношенията им може — тя се поколеба — дори да охладнеят, дори да се вгорчават понякога. Тъжно, но е истина.

Сините му очи блестяха добродушно иззад очилата със златни рамки.

— Да, тъжно е, когато семейните отношения охладняват и се вгорчават. Светът е неприветливо място. Вие се нуждаете един от друг. А с времето тази нужда ще става още по-голяма.

Въпреки волята й, думите й прозвучаха остро и ядно:

— Мисля, че досега добре се справях и сама.

— За справянето е така. Но аз ти говоря за близост. Да вземем например моя брат. Няма по-различни хора от нас. Караме се като луди за политика и какво ли още не, но въпреки всичко сме близки като два пръста на една и съща ръка. А когато малката ми сестра спечели стипендия, за да учи скулптура в Рим, това за мен беше личен триумф, колкото и глупаво да ти звучи. Но така си беше.

Поучаваше я, а това не й харесваше. Разбира се, че го правеше с добри намерения, но не бе избрал подходящия ден. Днес от сутринта нищо не беше наред. Но той продължаваше:

— Семейство Грей, изглежда, правят много добрини. Брат ми беше на медицинска конференция в Ню Йорк и ми разказа за проекта на семейство Грей за изследване на рака…

Тя избухна:

— Ами тогава за разнообразие да ми дадат на мен малко от тяхното човеколюбив, за да мога и аз да го раздавам от свое име! Знаеш с какво се занимавам. Онзи път, като дойде в дома за настаняване, когато доведох онова малко същество от улицата, ти я видя, нямаше и 35 килограма мокра, начервена като клоун, нагла и дръзка, но уплашена до смърт, току-що избягала от някое „нездраво“ семейство, както ги наричат. Истински ужас… — тя спря.

— Да, видях — каза Тод мрачно. — Не беше по-голяма от племенницата ми, която е в прогимназията. Трагедия.

— Точно така. „По Божията милост…“ и така нататък. Това, от което има нужда, са хора, които са достатъчно загрижени, за да й се притекат на помощ и да я спасят. И пари, разбира се. Винаги трябват пари. Научих толкова много, откакто завърших онзи курс, Тод. Няма нужда да си квалифициран социален работник. Мога да наема такива за допълнителна работа, когато поема дома, и да им плащам за това. Сега седем момичета живеят заедно с две служителки в онази къща, която наех в центъра. И трябва да видиш как са — как да се изразя? — разцъфнали. Пет се върнаха в училище, една има работа и една загубихме пак на улицата.

— Добър резултат, бих казал.

— Водих две на почивка още преди да те познавам, не съм ли ти казвала? Заведох ги на палатки в резервата Йосемити, на платата. Бяха като отвързани. Като кучета, които — като ги пуснеш на свобода — не могат да спрат да бягат, да разглеждат и да душат. Мисля, че красотата на природата ги порази, само че речникът им не беше достатъчно богат, за да изразят чувствата си. През нощта, когато оставах сама, плачех. Ето затова искам земята, която видяхме днес.

— Разбирам те, Аманда, наистина те разбирам. Но пак ти казвам, че ще трябва да направиш компромис.

— Не искам да правя компромиси! От къде на къде? По дяволите, парите са там! Трябва да видиш онова място — онзи Хоторн. Сякаш става въпрос за британската аристокрация, феодали земевладелци! Аз така няма да живея.

— Оставам с впечатлението, че не искаш.

— Не искам, но това не е причина да спра да търся средства, с които да го направя, ако поискам. Както се казва, парите ми трябват за по-добри цели.

— Ще ти трябват милиони, преди това да стане. Да купиш земята, да построиш и поддържаш сградите. Милиони.

— Добре. Тогава да откупят дела ми. Притежавам една четвърт от „Грейс Фудс“, от портокаловите горички до картофения чипс.

— Обсъждала ли си го с тях?

— Миналия месец с братовчед ми. Брат ми го нямаше, не че щеше да има някаква разлика. Те се подкрепят. Отговорът, разбира се, беше „не“. Обяснението? Нямат налични пари да откупят дела ми.

— Това е вероятно — каза Тод. — Иначе трябва да имат двадесет и пет процента ликвидност, а никой няма такава.

— Това си е техен проблем. Да станат ликвидни. Иначе ще продам акциите си на този, който ми предложи най-добрата цена. Казах на Иън и той замалко да припадне. Дори по телефона почувствах как лицето му почервенява.

— Не бих го винил. Перспективата някой непознат да вземе дивидент от една четвърт от фамилна компания е достатъчна, за да накара лицето ти да почервенее — Тод изглеждаше замислен. — Но съм изненадан, че нямат споразумение, което да забранява на акционерите да правят такова нещо.

— Ха! Искаха да направят такова, когато нашето поколение пое компанията, но аз отказах. Можеха да го гласуват и без мен, но не го направиха. Старецът ги накара да отстъпят. Ставам като диво животно, когато правата ми са застрашени. Няма да ме водят за носа, Тод, няма! — цялата гореше от възмущение. — В момента тримата мъже — братовчедите и Дан, получават огромни заплати. А аз, жената, какво получавам?

— Равни дивиденти — отвърна Тод веднага.

— Искам каквото ми се полага!

— Не си разумна, Аманда.

Тя дори не го чу, а само погледна към часовника си.

— Сега на изток е седем часът. Ще се обадя на брат ми веднага. Можеш да слушаш на другия телефон.

Той отказа:

— Не, ще вляза вътре и ще включа телевизора.

От другата страна на континента телефонът иззвъня. Тя си представи стаята, която никога не беше виждала. Вероятно имаше изглед към Адирондакс — къщата всъщност беше насред Адирондакс, — който сега, през април, едва бе започнал да се раззеленява. Когато слушалката бе вдигната, тя чу ядосан писък на дете и гласа на Дан, който каза: „Вземи я, Сали“, после:

— Ало.

Тя започна направо:

— Досещаш се защо се обаждам, нали?

— Мисля, че да.

— Добре тогава, днес пак ходих да огледам имота. И го искам, Дан. Наистина го искам. Великолепен е.

— Разбирам, че е така. Четох проспекта, който ти ми изпрати заедно със снимката.

— Мислех си, че ще ми се обадиш по-рано. Оставих две съобщения в кабинета ти.

— Минаха две седмици, знам, но тук имах… някои проблеми. Съжалявам — извини й се той.

Спокойствието на Дан само усили нейното напрежение.

— Моят проект е важен, Дан. Опитвам се да съживявам мъртви неща. Иън не искаше да ме разбере. Надявам се, че ти ще го направиш.

— Това е грандиозна идея. Но за нещастие разходите ще ни затруднят, както става в повечето от случаите. Ти, а и ние — не можем да си го позволим.

— Е, аз бих могла да си го позволя, ако ми платите, както се полага.

— Получаваш същите дивиденти като нас, Аманда.

— Ами онези хубави заплати, които си раздавате?

— Ние работим много за тях.

— Защото сте мъже — в момента, в който го каза, разбра, че звучи заядливо. Но след като беше започнала, трябваше да продължи: — Не мислиш ли, че и аз, жената, съм способна да работя достатъчно и да изкарвам колкото всички вас?

— Разбира се, че си способна. Просто ела, направи го и ни покажи.

— Не искам. Имам друга цел. Откупете дела ми и ще се отървете от мен.

Дан изпусна по линията въздишка, но пак продължи да говори търпеливо:

— Никой не иска да се отърве от теб. Но исканията ти са нереалистични. Ние просто не можем да си позволим да откупим дела ти и това е цялата истина.

— Тогава някой друг ще го направи. Поразпитах тук-там и вече получих някои приблизителни цифри от инвестиционни посредници.

— Чуй ме, Аманда. Трябва ли да ти се моля? Наистина ли искаш да докараш чужди хора при нас и да съсипеш тази стара фирма, която отгоре на всичко ти е направила толкова добрини?

— Не искам да я съсипвам, Дан, но ако това е единственият начин да постигна целта си, значи така е трябвало да стане.

— Аманда, трябва да продадем по-голямата част от производството, за да ти дадем каквото искаш. Ще станем кола на три колела, а това е невъзможно.

— Можете да вземете парите назаем.

— И да потънем в дългове? Чувствам се като ударен едновременно от двете страни на главата. Правиш го само от алчност.

— Алчност! Живея тук в три стаи, нелоши — да, но почти нищо не си купувам, всичко друго отива в проекта ми. И ти ме наричаш алчна?

— Може би си алчна за признание. Защо трябва проектът ти да е такъв грандиозен?

— Грандиозен? Хубави думи от един брат. Мислех си, че си на моя страна, а не срещу мен.

— Не ставай глупава. Не съм срещу теб — Дан пак въздъхна, търпението му се изчерпваше. — Милостиви боже! — възкликна той. — Между теб, която искаш да купиш имот в Калифорния, който не можеш да си позволиш, и Иън, който иска да продаде земя в щата Ню Йорк, която през последните два века е принадлежала на семейството, направо ще полудея.

— Иън иска да продава?

— О, захванал се е с някаква чуждестранна група, която иска няколко хиляди декара от гората на Грей, за да строи нов град. Това си е живо разрушение, само и само за да напълнят джобовете си с пари, от които нямат нужда.

— Кой си ти, че да казваш на хората от какво имат нужда и от какво нямат? Моето мнение е, че това не е толкова лоша идея, като се има предвид, че ще остане достатъчно, за да се погрижите и за моите нужди.

— О, да — Дан звучеше огорчено. — Повече от достатъчно, бих казал.

— Добре тогава, надявам се да стане.

— Шосета и коли в историческа гора. Дърветата отсечени, животните прогонени. Земя, която трябва да се даде недокосната на щата, на обществото. Не очаквах такова нещо от теб, Аманда.

— Ти се тревожиш за елените, лисиците и дърветата, а аз се тревожа за хората.

— Може целите ти да са различни от тези на Иън, но в момента звучиш като него, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа.

— Значи с Иън имаме нещо общо! Изглежда, че по различни причини с него сме от една и съща страна на барикадата.

— Но ние с Клив държим късащата се опашка на огромно предприятие.

— И цял чувал с пари, не забравяй.

— Ти забравяш, че не искаме това. Не — повтори Дан, — не съм очаквал такова нещо от теб. Никога.

— Повярвай ми, нямам избор, трябва да мисля за себе си. В този свят, ако сам не се погрижиш за себе си, никой друг няма да го направи, Дан.

— Изобщо не съм съгласен.

— Виж какво ще ти кажа…

— Да поговорим друг път, Аманда, може ли?

— Добре, няма да те притискам. Имотът, който искам, е част от едно имение и ще минат месеци, преди да уредим сделката. Дотогава имам време. Така че мога да изчакам, каквото и да решите вие. Стига да получа това, което искам, без значение по какъв начин.

— Наистина трябва да ме извиниш, Аманда. Лека нощ — каза Дан.

Когато затвори слушалката, Тод влезе в стаята.

— Чу ли? — попита тя.

— Казах ти, че нямам намерение. Наистина ли мислиш, че ще го направя, без той да знае?

— Извинявай, не помислих. Понякога не мисля. Дан сигурно е бесен заради мен. Наистина не исках да се карам с брат си, а и детето плачеше…

— Дори да е така, бедата е сторена. Нямаше как да не чуя твоите думи, а те бяха доста остри.

Упрекът изтръгна две горещи сълзи, които потекоха веднага по страните й. Като видя това, Тод я прегърна.

— Не обичам да те виждам такава. Ти се остави този проект да те обладае и направо да те задуши. Не си струва — каза той нежно и я погали по тила. — А ако съсипеш този бизнес, наистина ще те удушат, особено ако вземеш страна, в каквото и да става там на изток: чух те да споменаваш някакъв Иън, но не знам кой е той. Не си разумна, Аманда. Откъснала си се от своите роднини и накрая може да загубиш доходите си.

— Ти нищо не знаеш — промърмори тя.

— Знам само, че ти, независимо по каква благородна причина, искаш нещо, което не можеш да си позволиш. Бъди разумна. Не се прави на блудния син. Това е тъжно.

— Искаш да кажеш, блудната дъщеря — изсмя се тя и вдигна глава. — Странно, но винаги жената трябва да отстъпва. Винаги.

— Невинаги. Прекалено често може би, но не и този път, по мое мнение.

— Точно сега моето мнение е най-важното.

— О, как обичаш да спориш. Трябваше да станеш адвокат — каза той и леко се засмя, като я придърпа по-близо до себе си.

Знаеше, че той иска да я успокои и утеши и тя го искаше, искаше тази мъжествена топлина, от която за влюбената жена няма нищо по-окуражително. През последните месеци бе започнала да разчита на присъствието му в живота си. Често през деня, когато се сетеше за него, чувстваше как леко се усмихва. Същото ставаше, когато внезапно го видеше на улицата или се припознаеше, че е той, и тази грешка й напомняше, че след няколко часа ще са пак заедно. Знаеше със сигурност, че той е по-различен от всеки друг преди него, че той е истинският и последният.

Но пък имаше дни и вечери като тази, когато беше прекалено уверен и въпреки нежността си, прекалено сигурен в себе си и във властта си над нея, сякаш й отнемаше независимостта.

Той вдигна главата й, за да намери устните й, но те бяха затворени. Неговите бяха меки и настойчиви и се опитваха да проникнат в нея. Беше заклещена между вратата и тялото му, което гореше от желание. Дъхът му се учести.

— Да влезем — промърмори той. — Хайде, Аманда, скъпа.

Но тя не искаше. Не сега. Беше унизително, когато умът й беше възбуден и се тресеше от нерви. Тя не беше машина за удоволствия, устройство, което можеш да включиш по всяко време. Ръцете й се опряха на гърдите му и го отблъснаха. Главата му се отметна и политна към рамото й.

— Не мога. Не, Тод. Моля те. Не сега. Не!

Той я пусна веднага и отстъпи намръщен назад.

— Не сега? А кога тогава? По Коледа? Или е прекалено скоро за теб?

— Не ставай смешен, Тод.

— Не е чак толкова смешно. Напоследък не бих те нарекъл точно любяща жена.

Разбира се. Мъжкото его беше наранено. Бог й е свидетел, че нямаше намерение да го наранява, просто нямаше настроение. Не можеше ли да го разбере? Но той въпреки всичко се чувстваше отблъснат, затова трябваше да се опита да го успокои и да му обясни каква буря се развихряше в главата й.

— Моля те, Тод. Умът ми е пълен с други неща. Ти сам си казвал, че когато един мъж е разтревожен, не изпитва страст. Е, същото важи и за жените, нали така?

В стаята се възцари ледена тишина. За известно време и двамата мълчаха. После Тод закрачи и застана до прозореца.

Помогни ми, помисли си тя. Помогни ми, Тод. Понякога съм такава, става изведнъж. Моля те, Тод, обичам те! Помогни ми!

В позата му имаше тъга, въпреки че стоеше изправен. Може би точно неподвижността му навяваше тъга. Тя спонтанно се завтече към него и го докосна.

— Тод, съжалявам. Беше просто моментно настроение. Ти ме разбираш, нали? Друг път. Знаеш, че аз винаги…

Тя млъкна, той се извърна и впери в нея разтревожен, но нежен поглед.

— Знам, че винаги полагаш усилия, но не чувстваш нищо. Това го знам.

— Това не е вярно, не е вярно!

Той поклати глава и отхвърли отрицанието й:

— Ти си прекалено гневна вътре в себе си, Аманда. Трябва да се научиш или да те научат… — той се поколеба. — Прекалено много държа на теб и затова ти го казвам.

Пак започна да я поучава, да се прави на по-мъдър, на зрелия съветник и въпреки че беше внимателен, звучеше с превъзходство. Винаги, винаги това разваляше всичко. Само да можеше поне веднъж той — или някой друг — да отстъпи пред нея.

— Наистина ли ме обичаш?

— Знаеш, че е така.

— Тогава ще ми помогнеш ли?

— Ако мога — да.

— Поеми този случай от мое име.

— Какъв случай?

— Неизбежното съдебно дело.

— Нали няма да съдиш собствения си брат?

— Фирмата. Всички тях, ако не получа някаква компенсация, преди този имот да отиде на пазара и някой друг да го сграбчи.

Учудването му й причини болка.

— В теб виждам нещо, което не е привлекателно — каза той. — Някаква груба страна, която не ти отива.

— Груба! Аз ли съм груба? Много е странно да кажеш такова нещо точно за мен.

— Не. Не е хубаво това, което правиш, Аманда. И с течение на времето ще се самоунищожиш.

— Не и ако адвокатът ми се окаже способен.

— Говоря ти за морал. Не е хубаво от морална гледна точка и ако не го разбереш сега, ще го разбереш по-късно. Към теб са се отнасяли справедливо, трябва да го призная. Нямаш основания за съдебно дело, изобщо никакви.

— Значи няма да поемеш случая?

Изражението му беше непроницаемо, прекалено непроницаемо.

— Не, няма да поема този случай.

— Това ли наричаш помощ?

— Ако се замислиш, ще разбереш, че наистина ти помагам.

— Точно това правя. Би могъл да го поемеш дори без да си съгласен с мен, нали? Така адвокатите си изкарват прехраната, нали? Сигурна съм, че си пледирал за хора, за които си знаел, че са виновни. А аз не съм виновна за нищо.

— Това е глупав аргумент. Аз само те съветвам да не правиш нещо, за което ще съжаляваш. Можеш да бъдеш голям инат, Аманда.

— Само защото не искам да се вслушам в съвета ти, ме наричаш инат. Защото съм жена.

— Ставаш смешна, като заизтъкваш, че си жена. Делото, което искаш да заведеш, няма нищо общо с това от какъв пол си.

Сегашното му изражение със стиснати устни и сведени клепачи й беше непознато. Той не ме харесва, помисли си тя веднага. Всичко се проваля. Симптомите бяха налице през целия ден. И двамата се плъзгаха по наклонената плоскост и въпреки че виждаха края, не можеха да спрат. Или по някаква налудничава причина не искаха да спрат?

Сега трябваше да бъдат напълно откровени, за да си изяснят нещата.

— Не — каза тя. — Мисля, че има пряка връзка с пола в буквалния смисъл на думата.

— Прекалено си интелигентна, за да вярваш, че само това е причината. Много, много по-дълбока е и аз съм ужасно, ужасно объркан.

Силна болка я прониза в гърдите, истинска болка, която замалко да спре дъха й.

— Това е, защото тази вечер не бях в настроение да се любим. Затова си ядосан, Тод.

Той отвърна очи към картината на Бонар на стената, на която бе изобразен семпъл пейзаж с чисто небе.

— Да, мисля, ще кажеш, че е символично. Доста трудно ни беше напоследък, а? И трябва да си го признаеш, нали така?

Почти стигнаха до развръзката, до сблъсъка с дъното. И все пак тя не искаше, не можеше да си го признае пред него. Затова каза горчиво:

— Предполагам, че няма повече за какво да говорим, нали?

— Само ако можеш да пуснеш на свобода прекрасната жена, заключена дълбоко в теб, ще има за какво да говорим. Не можеш ли поне да опиташ, Аманда?

Ръката му беше върху дипломатическото куфарче, което лежеше на раклата до вратата. Да, помисли си тя, той очаква някаква „женствена“ реакция, някакво нежно отдаване, да го помоли да напусне или да го помоли да остане. Само ако можеше да го прегърне и да извика: „Моля те, моля те, не ме напускай, обичам те!“ Но това щеше да означава загуба на самостоятелност и достойнство. Точно това очакваха мъжете…

И освен това, след всичко, което се случи, той сигурно не искаше да остане. Няма смисъл, помисли си тя. Насила хубост не става. Няма смисъл да удължавам агонията.

Той отвърна на мълчанието й:

— Благодаря за вечерята.

— Пак заповядай.

На вратата Тод се извърна и изражението му беше полуукорително, полуумоляващо, но само каза нежно:

— Пази се, Аманда. Не се похабявай — и вратата внимателно се затвори.

Това беше първото нещо, за което го помолих, и той каза „не“, помисли си тя. Искаше да я контролира. И в момента, в който разбра, че тя няма да се поддаде, си отиде.

 

 

Когато първият пристъп от мъчителни ридания утихна, вече се стъмняваше. Тя нямаше представа за времето, само седеше неподвижно до прозореца.

Беше го загубила. Беше съвсем сигурно, че няма да се върне. Защото, както вече стана ясно, и без това са го измъчвали съмнения. О, защо го бе забъркала в дела, които не бяха негова грижа? В края на краищата, като му дойдеше времето, можеше да намери поне десетина адвокати, които изгарят от нетърпение да поемат делото срещу „Грейс Фудс“. Постъпи глупаво. Глупаво.

Но той я беше наранил, унизи я с признанието: „Полагаш усилия, но не чувстваш нищо.“ Значи през цялото време е знаел! Как ли е разбрал? Винаги се стараеше да реагира както трябва…

Всички мъже мислят само за секс. Не искат да те опознаят, да разберат що за човешко същество си.

Спомни си разговора с Дан. Не искаше да го наранява тази вечер. Той беше последният човек на света, когото би искала да нарани. Беше толкова добър! Въпреки че всички забелязваха бързия му остър ум, в него имаше много доброта, честност и доверие, които изглеждаха понякога момчешки. Нейният малък брат в действителност беше само няколко години по-млад от нея, но тя се чувстваше с векове по-стара. Късметлийка е жената, която се омъжи за него. И в мислите си тя се върна към деня, в който всичко беше в бяло: малката провинциална църква, булката под ръка с Дан, облечена в кринолин и с воал, който се развяваше от вятъра на фона на белите цветове на дърветата. Винаги да им върви, бе се помолила тя тогава.

Но тази вечер той каза, че има проблеми. Звучеше притеснено, а и гласовете, които дочу, и виковете на детето. Имаше проблеми вкъщи… Развод? О, нека да не е това. Препирните около гората? Гората Грей, както я наричаха в града.

Гората Грей. Километри тъмнина и самотният вятър, който удря в прозореца цяла нощ… Тя рязко се изправи и котката Шиба падна на пода. Далеч в града светлините угасваха, хилядите хора един по един си лягаха. И сред тях нямаше нито един близък.

— С малкия ми брат или не — каза тя на глас, — ще се боря за себе си. Така трябва. Лека нощ, Шиба — но изведнъж усети, че пак започва да плаче.