Белва Плейн
Въртележката (2)

Първа глава

Март 1990 г.

Не беше готова да се върне вкъщи, не беше готова да се изправи лице в лице с когото и да било. Нито дори с петгодишното си дете и бебето. След всичко, което й се случи през последния час, не беше готова да вдигне телефона и да каже и една членоразделна дума. Никога преди Сали Грей не се бе чувствала толкова съсипана. Бягаше от този град, сгушена зад волана на колата, и сякаш физически се бе смалила.

На първото възвишение на планинската верига, която се простираше по посока на Канада, имаше панорамна отбивка, направена най-вероятно заради туристите. Но в късния ветровит следобед площадката беше пуста и тя спря колата на нея. Отдолу се разстилаше старият град Скития. Малките му фабрики бяха заобиколени с редици от новопостроени бараки и шосета. Зад тях на изток, запад и юг започваха фермите. На север се чернееше планината.

По земята играеха слънчеви зайчета, но вляво от Сали, където бе разположено управлението на „Грейс Фудс“, дълга пътека от силна светлина маркираше тази част от града, в която всички обитатели бяха свързани по някакъв начин — или работеха в компанията, или някой от семейството им беше нает там. Всъщност и останалите три квартала не бяха останали настрани от щедростта на семейство Грей. Библиотеката, болницата, плувните басейни — всичко беше дарение от тях.

— Мислиш, че такива неща не могат да се случат в семейство като твоето — беше й казала лекарката.

Не, помисли си тогава Сали, ти не разбираш. Смяташ, че изпитвам някакво превъзходство, че се поставям над слабостите на обикновените хора, че съм отвратителна видиотена снобка. А аз само си спомням колко щастливи бяхме, колко безупречен беше животът ни. Безупречен. Каква викторианска дума! Но въпреки всичко — много подходяща. До този миг в живота им нямаше нищо неприлично.

В този момент някъде там, сред всепроникващата светлина, Дан работеше зад бюрото си в пълно неведение. Довечера щеше да научи. И ако се окажеше вярно… Не, разбира се, не може да бъде вярно, разбира се, че не. Но ако се окажеше вярно, това щеше да го съсипе. Детенцето му! Скъпата му Тина!

Не, няма място за съмнение. Твоята Тина е била тормозена. Сексуално насилвана.

Доктор Лайл й обясни надълго и нашироко, но Сали само я гледаше втренчено. Жената имаше приветливо квадратно лице и строги маниери. Не бе по-възрастна от Сали, но бе облечена в авторитет и аргументите на професионалното знание.

„Звучеше, сякаш ми се караше, сякаш бях ученичка, а не жена с опит, която е пътувала с фотоапарата си из всякакви мирни и воюващи страни, чиито снимки са публикувани по целия свят. Вероятно причината е, че просто не се харесахме. Как можа да ми каже такова налудничаво нещо?“

И сякаш за да потърси помощ, тя се бе огледала из оскъдно обзаведения кабинет. Евтиното бюро и столовете бяха нови. Разрешителните за практика и дипломите също бяха отскоро. Прозорецът гледаше към гърба на полуразрушена триетажна търговска сграда в най-неугледната част на града. Беше неприветливо, потискащо място, в което се чувстваш безпомощен. Но лекарката имаше такива добри препоръки!

— Това е невероятно — каза рязко Сали.

— Не, вероятно е.

— Не мога да ви повярвам. Няма да ви повярвам. Как изобщо можахте да си го помислите?

— Нормално е да се съпротивлявате. Че кой родител би искал да повярва в такова нещо?

— Това е невероятно.

— Вероятно е, госпожо Грей.

— Аз живея с Тина! Къпя я, а не съм забелязала никаква следа от…

— Не е задължително да е имало проникване. Знаете, че съществуват и други начини.

Пред очите й изникнаха отвратителни картини. Почувства, че образите заплашват да прогорят и пръснат черепа й.

— Да, знам. Чела съм. Но как може да сте сигурна? Тина ли ви каза нещо?

— Не направо и не с много думи. Децата рядко го правят. Прекалено са уплашени.

— Ами тогава, питам ви — как разбрахте?

— Има много начини. Например те си играят с кукли. Моите са анатомично достоверни. Наблюдавам детето, разговарям с него и слушам какво си говори само.

— Кажете ми какво си говори Тина. Точно какво си спомняте.

Лекарката си сложи очилата за четене. Стори й се, че цяла вечност ги вади от калъфа и ги намества на носа си! Мъчително беше за гледане.

Докато седеше в колата, Сали си спомняше и преживяваше всичко отново. Почувства, че главата й забуча.

— Ето. На 10-и, петък, предпоследното посещение. Цитирам: „Свали си гащичките, после сложи това нещо…“.

— О, не!

„… и постави устата си…“

— О, не!

— После взе куклата, захвърли я в другия край на стаята и се разплака. Добре ли сте, госпожо Грей? Ако искате, мога да спра.

— Добре, спрете. Стана ми ясно.

Точно тогава я обхвана ужасът. През гърдите я преряза силна болка. Влажните й ръце се вкопчиха една в друга и пръстите й се преплетоха толкова силно, че пръстенът й се вряза в плътта. В следващия миг тя се изпъна на стола. „Ако позволиш на паниката да те победи, Сали, ти си загубена.“

Тя заговори уверено:

— Тина никога не е оставяна насаме с непознати. Много внимателно я наблюдаваме: или аз, когато съм вкъщи, или чудесната й добродушна бавачка — мила възрастна жена, която ни помага да се грижим и за бебето Сюзана и следи за всичко останало, когато заминавам по работа, фотограф съм, нали си спомняте. Но никога не отсъствам за повече от няколко дни наведнъж. Не, не може да бъде, докторе. Това е… нелепо. Диагнозата ви трябва да е погрешна.

— Кажете ми тогава как например ще ми обясните думите на Тина към куклата?

— Е, децата на тази възраст започват да откриват някои неща, нали така? Сигурна съм, че в училище има деца с по-големи братя и сестри, които са им разказвали за секс. А нима малко такива неща показват и по телевизията? Ние не позволяваме на Тина да гледа много, но другите родители позволяват и информацията стига и до останалите деца.

Лекарката изчака. Беше научена да забелязва и да чува това, което хората премълчават. Сали го знаеше и затова още повече се изопна на стола.

— Как премина последната седмица? — попита лекарката.

Да, помисли си Сали, да се върнем към реалността. Нека да ти кажа няколко прости факти и тогава ти ми кажи как ще ги разтълкуваш. Но факти, а не измислици.

— Както обикновено — каза тя откровено. — Нищо особено. Понякога се държи като обикновено петгодишно дете, понякога не.

— Разкажете ми за „понякога не“.

— Ами казаха ми, че в детската градина все още удря и хапе децата. Вкъщи наблюдаваме някои изблици на характер. И леглото й все още е мокро всяка нощ. Все още ме пита кога ще върнем Сюзана в болницата. Без значение колко внимателно й обяснявам, тя продължава да ме пита. Според мен, докторе, там е цялата беда.

— Толкова просто? А това, което ви казах, никакво впечатление ли не ви направи?

— Аз съм с Тина през цялото време, аз съм нейна майка! И вкъщи си играе с кукли, не мислите ли, че аз бих забелязала? Тя със сигурност щеше да ми каже, ако някой… й е причинил нещо!

— Обясних ви, че не е задължително. Всъщност по-вероятно е да не ви каже. Детето може по някакъв смътен начин да се чувства виновно. Знае, че нещо не е наред, въпреки че не може да го обясни. А може и да се страхува да издаде човека, който я е насилвал. Не е толкова просто, госпожо Грей.

Сали мълчеше. А лекарката изведнъж изненадващо смени тона и каза мило:

— Наистина трябва много внимателно да си помислите за това, което ви казах. Мога да ви прочета още от моите записки, ако искате да се убедите.

Сали вдигна ръка.

— Не, моля ви, недейте.

— Вие се страхувате, госпожо Грей.

— Доктор Лайл, повярвайте ми, уважавам знанията ви, но грешки стават — дори и вие, простете ми, но дори и вие може да сбъркате, всеки би могъл. И точно в този случай не сте права. По начина, по който живеем, това е невъзможно.

— Хората винаги така си мислят, докато не видят със собствените си очи.

— Всичко беше наред, докато се роди бебето. Вкъщи нямахме никакви проблеми, абсолютно никакви. Може би си мислите, че преувеличавам, като казвам, че с Дан живеехме като в приказка: повечето хора говорят такива неща, за да прикрият истината. Но това би било глупаво. Защо ще идвам при вас за помощ и после ще ви лъжа? Имаме прекрасен дом, повярвайте ми. Иска ми се всяко дете по света да живее в такъв дом и с такъв баща като Дан. В неделите готвим заедно, Дан се гордее с моята работа, обичаме се. В къщата ни има толкова щастие и Тина със сигурност го е чувствала. Всички помнят какво слънчево дете беше…

Не спираше да говори. Сега, докато седеше сама в колата и си спомняше, си помисли, че трябва да е изглеждала глупаво. Но почти бе загубила контрол. Решителността и неотстъпчивостта й бяха само поза.

Лекарката я гледаше строго, докато тя бърбореше. Беше й неспокойно, като срещаше очите й, но пък още по-неловко беше да ги избягва, затова местеше поглед от лицето й към порутения склад от другата страна на улицата. Гласът й предрезгавя, но все още не чуваше никакъв коментар. Трябва да се махам оттук, помисли си тя. Утре ще намерим друг лекар. Тази жена, независимо от препоръките й, беше като черноглед хирург, който ти дава само един месец живот, ако не легнеш под скалпела. Това беше възмутително.

— Ето какво реших — обобщи тя. — Дотук разбрах, че за известно време ще трябва да се откажем от нови прегледи. Или поне докато състоянието на Тина не се нормализира. Да, точно това ще направя. Тина е добре, сигурна съм.

— При всички тези симптоми вие казвате, че е добре? Удря, хапе и всичко останало, което ми казахте преди малко: че не ви позволява да я прегръщате, че се бои да остане без вас в къщата…

— Имах предвид… е, определено не е добре, разбира се, че не. Затова я доведохме тук. Струва ми се, че се нуждае повече от вниманието ми, докато превъзмогне появата на бебето, и аз определено възнамерявам да…

— Правите голяма грешка, госпожо Грей.

Прозвуча като присъда, и то основана само на незначителни доказателства, предположения, книжни теории. Затова Сали се изправи и си облече палтото.

— Кажете ми тогава — каза тя без увъртания — какво ще ме посъветвате?

— Съветвам ви да оставите Тина тук на лечение или ако не ми се доверявате, да я прехвърлите при някой друг. И определено ви съветвам да започнете много внимателно да наблюдавате живота й. Това дете е насилвано, госпожо Грей.

След като изгаси двигателя, в колата стана студено. Тя придърпа шала по-плътно около шията си и скръсти ръце. Насилвано. Колко ужасно.

Възможно ли беше да е истина? Тогава кой би могъл да извърши такова нещо? Някой баща, когато Тина е гостувала в други къщи, за да си играе? Тя прехвърли наум всички възможни контакти. Онзи малоумен, който се бе появил преди няколко месеца на пътя близо до къщата на родителите й? Разбира се, че не. Бабата на Тина беше внимателна до вманиачване. Не. Не беше истина. Не беше възможно.

Но лекарката беше толкова категорична. Може ли един медик да направи такава нечувана грешка? Разбира се, че може. Всички четем вестници, но това не са неща, които се случват всеки ден.

Трябва да се вземе в ръце и да се прибере вкъщи. Хиляди светлини, електрически точици по дрехата на настъпващата вечер, светнаха в града долу. Ставаше късно. Тя завъртя ключа и запали мотора, после подкара колата нагоре по хълма.

От двете страни на шосето се надвесваха стари стволове на ели и смърчове. В процепите на тези естествени стени се виждаха каменни порти, дълги алеи и тук-там по някоя красива къща в далечината. Вляво на завоя се намираха внушителните порти на Хоторн, огромната официална фамилна резиденция на семейство Грей. На седемгодишна възраст Дан бе дошъл да живее тук при своите роднини, след като родителите му загинали при самолетна катастрофа. На три километра зад къщата, далеч от хорските погледи, започваше дивата гора — над три хиляди девствени безценни хектара, които принадлежаха на семейство Грей, но с тяхно съгласие бяха достъпни за всички, които не биха им навредили, не биха секли дървета или наранявали животните. Сали не си спомняше от колко поколения наред беше така, но тези правила все още важаха. Грей бяха необикновено семейство.

На една тревиста полянка няколко километра по-навътре се намираше квадратна бяла къща със зелени жалузи, която притежаваше строгата простота, характерна за Нова Англия — това беше домът на Сали. Винаги си бе мислила — мислеше си го и сега, докато вкарваше колата в гаража — колко различна беше тя от Хоторн или която и да е друга къща на семейство Грей. Но Сали беше рожба на Мейн, а Дан не беше типичен Грей, така че и двамата искаха точно това. Тромавият нюфаундленд седеше на прага. Присъствието му правеше сцената съвсем банална: къщичка като от пощенска картичка и семейното куче, помисли си тя иронично, липсваше само детето, седнало до него и обвило шията му с ръце.

Всъщност понякога Тина правеше точно така. Кучето беше единственото същество, което тя прегръщаше. Но очарователното малко момиченце с рокличка с волани и плитки с панделки вече не беше мило и закачливо и не обичаше никого. Дългоочакваните преди излети сега носеха само напрежение, защото никой не бе сигурен как ще се държи детето. Вечер, когато то най-накрая заспеше, двамата с Дан можеха тихо да четат или да си говорят… но пак неспокойни. Какво се бе случило на семейството от пощенската картичка? Какво му имаше на някогашното очарователно момиченце?

„Възможно ли е да не искам да повярвам в думите на лекарката, защото двете не се харесахме, защото «между нас не се появиха верните флуиди»? Доста глупаво, ако това е причината. Не знам…“

Тина привършваше вечерята си в кухнята с госпожа Дъган, известна на всички като „бавачката“.

— Здравей, скъпа. О, този пудинг изглежда много вкусен.

Тина се намръщи:

— Не е вкусен. Ти го изяж.

— Много ми се иска, но татко и аз ще вечеряме навън. Днес е рожденият ден на чичо Оливър.

— Вие винаги излизате.

— Не, мила. Не сме излизали цяла седмица — каза Сали, прегърна Тина и я целуна по главата.

— Не прави така. Не искам да ме прегръщаш.

Озадаченият поглед на бавачката срещна тревожните очи на Сали.

— Но защо? Майките обичат да прегръщат малките си момиченца.

— Голяма работа. Кога ще върнеш Сюзана обратно в болницата? — не минаваше и ден, без да зададе ядосано този въпрос.

— Казах ти, че ние не връщаме бебетата — прошепна Сали нежно. — И тебе не сме те върнали. Ние си обичаме бебетата.

— Аз не я обичам. Тя не е мое бебе. Искам утре да я върнете.

— Ето го и господин Грей — каза бавачката, която стоеше до прозореца.

— Господи, а аз още не съм облечена. Трябва да бягам горе и да се преоблека, Тина.

— Утре я върнете — извика Тина — заедно с люлката, одеялцето и играчките.

Не беше хубаво да се лъже и Сали рядко го правеше, но днес бе по-различно. Беше изтощена и побягна нагоре по стълбите, като остави бавачката да се разправя с Тина. Ето в това е бедата, каза си тя пак. Точно това е, просто ревнува, толкова е просто. Какви още доказателства бяха необходими? У Тина тази ревност е преувеличена, защото е чувствително дете. С времето и с малко помощ всичко ще отмре.

Но жената със строгия поглед беше толкова убедена.