Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carousel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Белва Плейн. Въртележката

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–579–1

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Февруари 1991 г.

След погребението на баща му Клив непрекъснато мислеше за смъртта. Нищо чудно, каза си Роксан: убийството на Оливър и всичките останали страдания можеха да изпият силите и на по-здрав човек.

— Какво значение има дали ще живея, или ще умра? — питаше той. — Няма да оставя нищо след себе си. Хубавата къща е само една обвивка. Хубава бременна жена, но не моя — нито жената, нито детето.

Как можеше да го утеши? Всичко беше невероятна трагедия. Жалко, мислеше си тя, че човек трябва да се разболее, за да започне да получава толкова внимание: Хепи беше насадила дървета бонзай в саксии. Дори Аманда се обади от Калифорния. И Сали, която нищо не подозираше, му бе подарила снимка на Роксан. На нея изглеждаше като ангел, в полупрофил, навела глава над букет розови пъпки, вързан с панделка. Беше я поставила в сребърна рамка на масата, където Клив нямаше как да не я види всеки път, като вдигаше поглед, докато седеше в креслото си.

— Сигурно не искаш да стои там, нали? — попита го Роксан.

— Остави я. Харесва ми рамката.

Езикът му, който преди произнасяше само най-нежни слова за нея, сега я режеше като с нож. И тя разбра, че той се опитваше да я накара да се почувства отблъсната, отхвърлена, отчаяна.

Един ден тя му каза кротко:

— Иън иска да те види.

— О, значи поддържате връзка?

— Само по телефона. Иска да говори с теб.

— Умът ми не побира за какво.

— За това, което се случи.

— Няма какво повече да говорим. И кажи му да не се опитва да идва тук, защото ще трябва да го изхвърля. Разбра ли?

— Да. Онази нощ каза, че и мен ще изхвърлиш, а още не си го направил. Искаш ли да си отида?

— Прави каквото искаш.

— Имаш нужда от грижи, имаш нужда някой да ти помогне да се възстановиш. Мога да ти готвя — каза тя и усети, че тонът й е смирен, въпреки че нямаше намерение да звучи така.

Той я погледна с презрение.

— Не е толкова трудно да си наема готвачка.

Тя отпусна глава. За нея беше ново да се чувства така смирена.

— Какво има? — попита я той. — Да не би Иън да те е зарязал?

— Да, приключи с мен.

— Не мога да повярвам. Той ли ти каза?

— Не, но аз усещам. Жените усещат такива неща.

— О, да, жените усещат и много други неща. За какво ревеш? — попита я той заядливо, когато тя изтри една сълза с опакото на ръката си. — Можеш да останеш. Няма да е задълго. Ще се съберете пак на гробищата, преди да дойде лятото.

От онази ужасна нощ насам почти не плачеше. Без съмнение беше прекалено шокирана и изпълнена с ужас, за да плаче. Но напоследък очите й постоянно се изпълваха със сълзи. Той невъзмутимо я гледаше как ги бърше.

— Аз не плача. И за какво да плача? Може би ще направя някоя добрина със смъртта си. Това, което остане от тази развалина — тялото ми, ще отиде за научни изследвания. Може някой остър ум да намери някакво лечение, докато разглежда парче от Клив Грей. „А! Ето ме, аз съм отговорът на загадката за лечението на рака! Крайно време беше да ме откриете!“ О, недей!

Тя избухна в сълзи и изтича навън, после нагоре по стълбите и влетя в стаята, където сега спеше сама. Беше студено, тя потрепери. Хладината проникваше все по-дълбоко в костите й и Роксан извади дебел пуловер от шкафа.

На етикета пишеше: „Ръчно изплетен. Произведено във франция“.

Подарък от Клив. А нима и останалите дрехи не бяха подарък от Клив? И тя пламна от срам. Беше постъпила толкова грозно. Толкова грозно.

Застана до прозореца и се загледа навън към покритата със сняг градина, към мястото на розовите лехи, и се зачуди къде ли щяха да бъдат с Клив, когато цветята пак се разлистят. Може би той наистина щеше да умре дотогава, разбитият му нещастен живот щеше да е свършил. Той наистина не заслужаваше такъв край. „А аз не исках нещата да се развият така — помисли си тя. — Не знам за какво съм мислела и дали изобщо съм мислела, а съм се водила само от чувства и страст…“

Големият часовник на стълбищната площадка отмери половин час. Тя си спомни деня, в който го бяха купили, спомни си за радостта на Клив. „Истинско бижу“, така го бе нарекъл. Всяка неделя сутрин той го навиваше, всяка събота сутрин обясняваше как трябва да се внимава, за да не се скъса пружината му. Беше такава добра душа! Само ако можеше да го обича така, както би желала! Той толкова много ме обичаше. За него бях това, което Иън беше за мен…

През пелената от сълзи тя продължаваше да се взира в гаснещия следобед. Скоро чу Клив да се качва по стълбите и да влиза в стаята й, но не се обърна, докато той не я докосна по рамото.

— Не трябваше да ти говоря по този начин — каза й нежно. — Ужасно съжалявам. И много се срамувам.

— Всичко е наред. Мога да те разбера.

— Бедата е там, че постоянно ми минават такива мисли. Опитвам се да ги прогоня и в повечето случаи успявам, но те пак се връщат след няколко дни. Питам се дали с Иън е възможно да сте се познавали, преди да се оженим. Той се държа толкова странно в деня, в който те доведох да се запознаеш с татко. После си казвам, че това е пресилено и абсурдно.

Тя не отговори. С какво можеше истината да му помогне сега?

— Само ако можех да си избия от главата представата за вас двамата в леглото! — Клив затвори очи и поклати глава, сякаш наистина се опитваше да прогони картината от ума си. После ги отвори и каза тъжно: — Това няма да помогне на никого. Знам го.

— Всичко е наред. Мога да те разбера — повтори тя.

— Да, сигурно е така. Много си мила с мен, откакто… откакто това се случи.

— Исках да съм мила, защото така чувствам нещата.

— Господи, животът е тежък!

— Никога не знаеш какво те очаква, нали?

— Страхуваш ли се за бъдещето? Не бива. За теб всичко ще е наред — каза той. — Наистина.

— Наистина ли мислеше онова за гроб… за това, че ще умреш?

— Не. Човек какво ли не казва, когато е ядосан.

— И аз така се надявах, Клив. Много си млад да умираш.

— Сигурно и съседът Сам Дженкс мисли така за себе си — каза Клив. — В края на краищата е само на деветдесет и една.

— Сигурно.

— Хайде, усмихни се. Не искам да те виждам тъжна. Искам да останеш тук, Роксан. Това е твоят дом. Ако искаш, разбира се.

— Благодаря ти. Искам да остана.

— Тогава ела долу. Можем да гледаме заедно новините. Хвани ме за ръката.

 

 

— Има нещо хубаво в живота му — каза Дан. — И това е Роксан, колкото и да е изненадващо.

Каза го, докато пътуваха в неделя следобед към къщата на Клив. През последната седмица той беше идвал на работа само веднъж, и то само за половин ден.

— Да — продължи Дан. — Не бих го предположил в началото от пръв поглед, но тя се оказа голяма домашарка и много вярна. Определено полага големи усилия, за да го накара да се съвземе. И знаеш ли какво, въпреки всичко съм готов да се обзаложа, че ще прескочи трапа. Наистина изглежда зле, но това се очакваше заради химиотерапията. Но смъртта на Оливър го върна много назад. По дяволите! Полицията явно още нищо не е открила! Дори не са намерили оръжието.

— Какво ще направят, ако го намерят? — попита Сали.

— Зависи къде ще го намерят, къде е купено, дали има разрешително или не, това са все улики.

Тя се замисли. „Кога да му кажа и как да му го кажа? Да стоваря такова бреме на плещите му, да го направя съучастник при свършен факт… Не мога. Не мога да кажа и на лекаря, че съм болна, че не мога да спя, че храната не иска да слиза в стомаха ми и понякога се връща нагоре. Болна съм…“

Колата мина по търговската улица. Хората пазаруваха. Колите им бяха пълни с деца и кучета. Витрините на сладкарницата бяха украсени с кутии шоколадови бонбони за Деня на влюбените, червени сърца в къдрави бели хартийки. Да не забрави да вземе две малки шоколадови сърца за момичетата. Сюзана вече беше достатъчно голяма и протягаше ръце и искаше всичко, което Тина имаше.

Какво ще стане с тях, ако ме разкрият и отида в затвора, помисли си тя. Ами с Дан? И съсипаните ми родители?

— Изумен съм — каза Дан, — че Иън така се инати за този брак. Той направо я пренебрегва. Сякаш е граф, чийто брат се е оженил за жена от простолюдието. Никога не съм предполагал, че е такъв сноб.

Много важно, мислеше си Сали. Дори и по някаква случайност да не я разкрият, на което тя изобщо не се надяваше, защото престъпленията винаги се разкриваха, ще трябва да таи всичко в себе си, а то беше толкова смъртоносно, колкото и болестта на Клив. И тя се запита дали би могла да живее с тази тайна, без да рухне, без да се побърка и да разкаже всичко на публично място — на улицата или на пазара. Ами ако започне да бълнува, да говори насън някоя нощ?

— Много си тиха — каза Дан. — Какво има?

Тя се взираше пред себе си през предното стъкло, но все пак усети, че главата му се извръща към нея. Погледна го и се усмихна.

— Не, просто няма какво да ти кажа.

Той се засмя, преди да й отговори:

— Това никак не е типично за теб — и после добави: — Но мога да разбера какво ти е. Както винаги, мислиш за Тина.

— Мисля си — каза тя съвсем искрено, — че забелязвам признаци на подобрение.

— Кажи ми ги.

— Ами от две седмици не е изпадала в мълчаливи настроения. Вече не стои залепена за онази проклета въртележка. А днес и ти я видя как си играе на пода с бебето с парцалена топка.

— Но вчера пак беше много неспокойна.

— Едно по едно, Дан.

При последното посещение доктор Лайл я посъветва да не споменава болезнената тема пред Тина. Ако детето заговори първо, Сали трябваше да му обясни, че лошият човек си е заминал и повече никога няма да се върне. Понякога Сали се надяваше личната и дилема да се разреши, като Тина сама каже на Дан какво се е случило. Но Тина изобщо не говореше за това и може би беше по-добре, защото ако Дан го научеше от детето, нямаше да повярва. Или поне така си мислеше тя. Но това бяха само предположения.

Когато Сали и Дан влязоха, Клив лежеше на канапето във всекидневната, а върху краката му имаше ръчно плетено одеяло.

— Хепи го изплете — обясни Роксан. — Учи ме да плета и аз започнах да правя едно за всекидневната. Лимоненожълто, най-обикновена плетка, карираните са по-трудни. Когато не се упражнявам, ми е студено.

Изглеждаше толкова спокойна с ръкоделие на скута си. Цялата сияеше, а стаята около нея грееше като син скъпоценен камък. И Сали си спомни първото си впечатление от нея. Промяната беше невероятна.

Наредиха столовете около болния. Дан подхвана разговор на неутрални теми, колкото може по-далеч от рака и Оливър или друго потискащо нещо.

Но все пак в един момент реши, че е подходящо да спомене, че Аманда е оттеглила съдебния си иск. Не беше способен да се сърди дълго и за облекчение на Сали, проведе със сестра си цивилизован разговор, в който от цялото си сърце й благодари.

„Не мога обаче да й простя невероятните обвинения срещу Оливър — каза той на Сали, — защото «невероятни» е най-точната дума. Но сега постъпи много почтено, затова ми се иска да вярвам, че е размислила и за Оливър.“

— Какво е мнението й за продажбата на гората? — попита Клив.

— Никакво. За нея нямало значение какво ще решим.

— А ти, Дан?

— Вече ти казах. Нека Иън да постъпи, както сметне за добре. Аз ще го подкрепя. Последното нещо, от което бизнесът ни се нуждае, е още една война.

Клив се изправи.

— Искам да направиш нещо за мен, Дан — каза той категорично. — Искам да гласуваш против продажбата.

Господ да ни е на помощ, каза си Сали наум, като видя как Дан въздъхна дълбоко. Пак се започва — точно като си помислихме, че всичко е свършило.

— Не те съветвам да настояваш, Клив — каза тихо Дан. — Когато дадох на Иън картбланш, наистина бях сигурен в решението си. Този спор разкъсваше фирмата ни и изобщо не е здравословен.

— Ако си с мен, ще го надвием. И след като сега и Аманда е решила да се присъедини към мнозинството, той няма да ни съди.

— Може би да, а може би не. Не става въпрос само за фирмата, семейството също се разкъсва.

— Нали не искаш да видиш как някакви инвеститори, при това чужденци, пристигат тук с булдозери? — възпротиви се Клив.

— Много си прав, но не искам да се отмятам от думата си. С Иън дори не си говорихме цели седмици. Всъщност смъртта на баща ви ни сплоти отново и ни върна към нормалните отношения. Затова не искам да го направя, Клив. Наистина не искам.

Клив започна да го умолява:

— Никога не съм те молил за нищо, нали, Дан?

— Не.

Нито пък той е искал нещо от теб, помисли си Сали в защита на Дан.

— Е, тогава, след като по принцип си съгласен с мен, защо да угодничиш на Иън? Време е брат ми да се научи, че не може да има всичко, което види, не може да сграбчва всичко, което му харесва, а всъщност принадлежи на някой друг. Време е — сякаш този опит да убеди Дан му дойде прекалено много и Клив се отпусна назад. Но още не беше свършил. — Алчност! — извика той. — Алчност — и махна с ръка, като че ли се обръщаше към небесата. — За какво е всичко това?

— Двайсет и осем милиона долара, ето за това е — каза сухо Дан.

— Да изгние в ада дано заедно с неговите двайсет и осем милиона долара!

Това избухване накара всички да млъкнат. Роксан, която през цялото време плетеше, остави ръкоделието и кълбото жълта вълна незабелязано се изтърколи на земята, където кученцето го сграбчи. Смутена и озадачена от нетипичното държане на Клив, Сали разглеждаше картината с двата жребеца на отсрещната стена.

— Любопитен съм за твоя интерес от запазването на гората — каза меко Дан. — Винаги съм имал впечатлението, че няколко мили по-малко от дивата природа за теб нямат огромно значение. Всъщност чувал съм го от устата ти толкова пъти.

— Така е, но не е за мен. Заради татко е.

Клив пак се изправи на канапето и затрепери. Когато отново заговори, очите зад очилата му бяха светнали от сълзи:

— Заради татко. Това беше голямата му любов. През целия ми живот и през по-голямата част от твоя, Дан, тази любов е била такава неотменна част от него, както ръцете и краката му. Като се разхождахме из гората, той ни посочваше всяка птичка и всяко дърво. Никога не съм изпитвал кой знае какъв интерес, но знаех какво означава за него. „Дръж на това — казваше ми той. — Пази го непокътнато за поколенията. Обещай ми, че когато станеш мъж, ще си спомниш какво съм ти казвал“ — две сълзи се търкулнаха по страните на Клив. — Моля те, Дан, направи го заради мен. Иска ми се да вярвам, че по някакъв начин духът на татко все още е жив, че ще види, че не съм забравил. А дори и да не види…

— Много е трудно… — започна Дан, но беше прекъснат.

— Той беше и твой баща, Дан.

— Знам това, Клив.

Сърцето на Сали пак заблъска в гърдите й. Това сърцебиене ставаше все по-често и все повече я плашеше. А може би точно в този момент сърдечният удар щеше да е най-доброто разрешение за нея.

— Моля те, Дан, заради нашия баща.

Клив беше отчаян. Ясно й беше, че доколкото познава мъжа си, той ще се предаде. Дан пак дълбоко въздъхна, преди да отговори.

— Добре, Клив, ще поговоря с Иън. Не мога да ти обещая нищо, но ще направя всичко, което е по силите ми. Кой знае — каза Дан, опитвайки се да изглежда по-весел, — може да имам късмет и той дори да се съгласи с теб.

— Значи пак си в изходно положение — каза Сали по-късно същата вечер. — Клив не трябваше да те моли за това. Годината беше ужасна, много ти се събра.

— И хората от Европа пристигат тук следващия месец. Всичко е подготвено, парите са намерени. Иън с основание ще получи удар, когато отида при него с друго решение.

— Тогава не го прави.

— Трябва, Сали. Чу какво каза Клив. И той има право. Това е последното нещо, което ние можем да направим в памет на Оливър.

Господи, помисли си тя. Господи! Сега цял живот ще трябва да играя. Да се преструвам на здрава, на весела и енергична, дори да имитирам удовлетворение, когато правя любов. Защото като мамя Дан, докато лежа в прегръдките му, пред очите ми е само лицето на онзи човек, чувам думите му в тъмнината. — Ако го направиш, ще обвиня Дан, че е насилвал… собствената си дъщеря…

— Ето ти документите, които пристигнаха тази сутрин от Швеция — каза Иън, като влезе в кабинета на Дан. — По-добре ги прегледай и виж дали не искаш нещо да се промени, или просто да обмислиш преди срещата.

В този момент Дан не го гледаше, но нямаше как, трябваше да му каже. Затова започна твърдо:

— Иън, искам всичко да се промени. Всъщност промених решението си.

— Какво?

— Реших, че не мога да се съглася със сделката. Върнах се на предишната си позиция. Не искам да продаваме.

Иън тръшна книжата на бюрото и разпиля моливите и кламерите му.

— По дяволите! — извика той. — Ти стоеше точно тук, когато ми каза: „Прави каквото искаш. Оставям на теб.“ Нали така? Нали, Дан?

— Така беше и не ми се иска да се отмятам от думата си. Не ми е лесно, Иън. Но както го представи и Клив — няма друг начин. Като ми разказа за баща ви и какво е означавала гората Грей за него, успя да ме убеди. Освен това ми беше жал, като го гледах такъв.

— Разбира се, че е жалко — каза раздразнено Иън. — И аз го видях. Той умира. Ще е мъртъв, преди да консумираме сделката.

— Не съм съгласен. Докато е жив, има надежда и това не е клише.

— Ето го пак непобедимия ти оптимизъм. Излез от страната на приказките и стъпи на земята. Говорим за смърт, която е толкова очевидна, колкото и фактът, че имаш нос на лицето си. Освен това говорим за двайсет и осем милиона долара.

— Нямам нужда от тях, нито пък ти. И двамата сме достатъчно осигурени. Иска ми се да те накарам да го осъзнаеш и да се откажеш от цялата идея.

Иън изръмжа:

— Ето пак. Виж какво, започвам да губя търпение. Хайде да спрем с глупостите и да се върнем към делата. Искам да ми дадеш дума, че няма да ми играеш номера на срещата следващия месец.

— Не мога да ти дам такова обещание. Това е принципен въпрос и аз трябваше да си държа на думата. Грешката ми беше, че не удържах докрай. Не знам как по-ясно да ти покажа, че вече твърдо съм решил.

Двамата мъже се гледаха гневно. Дан седеше на стола зад бюрото си, а Иън стоеше прав срещу него. След малко Иън отиде до прозореца и се загледа замислено, като поглаждаше брадата си.

— Да предположим — каза той бавно, все още с гръб към Дан, — да предположим, че мога да ти кажа нещо, което ще те принуди да промениш решението си.

Цял ден ли щяха да продължават така? Дан вече бе уморен и затова отговори кратко:

— Никой не може да ме принуди, Иън. Достатъчно дълго си живял с мен и добре го знаеш.

— Добре, нямах предвид точно принуда. Исках да кажа, че съм направил нещо за теб и може би ти ще поискаш да ми се отплатиш.

— И какво точно си направил за мен? — попита Дан.

— Ето това. Да предположим — каза бавно Иън, — че можех да съобщя, че жена ти уби баща ми.

— Какво каза?

— Казах, че Сали уби Оливър.

Прозорецът, пред който стоеше Иън, беше искрящо син. Наситеното с цвят небе искреше и силната светлина режеше очите на Дан.

Гласът на Иън не беше нито остър, нито ядосан. Беше безизразен, сякаш съобщаваше, че ще вали.

— Казах, че Сали застреля Оливър. Срещнах колата й на пътя в нощта, преди да се появя в Ред Хил.

Дан скочи. Юмруците му бяха стиснати като за бой, готови да нараняват и унищожават. Той обезумя. Иън го сграбчи за китките, преди юмруците да достигнат лицето му, и те се сборичкаха. Бяха еднакви на ръст и еднакво силни, затова се заблъскаха из стаята, клатушкаха се и дишаха тежко. Счупиха един стол, спънаха се в телефонния кабел и паднаха тежко върху мебелите. Иън си удари коляното, а от бузата на Дан шурна кръв. Пръхтяха, дърпаха се и се търкаляха по пода.

Изведнъж силите на Дан го напуснаха. Той стана и се строполи на стола до бюрото. Като дишаше тежко, каза:

— Ти си глупак. Винаги съм знаел, че обичаш прекалено много парите, както и жените. Никога не съм говорил за това. Не ми влизаше в работата. Но не съм очаквал, че може да паднеш толкова ниско и да разправяш такива мръсни лъжи.

Иън едва си поемаше дъх. Отпи глътка вода от гарафата, оправи си вратовръзката и каза тихо:

— Иди си вкъщи и я попитай. Тя ще ти каже. Според мен Сали не лъже и още по-малко би излъгала теб.

Дан покри лицето си с ръце. Тежкото дишане бе преминало в хлипове без сълзи.

— Не съм предполагал… Толкова ли си зъл, че можеш да измислиш такава история? Не съм предполагал… бяхме като братя… даже повече от братя.

Иън сложи длан на рамото на Дан. И той щеше да се разхлипа всеки момент.

— Чуй ме: бих ли измислил такава история само за да те нараня? Точно теб, Дан? По пътя има само три къщи. В нито една няма джип като нейния, а и без това видях лицето й и шапката от агнешка кожа, която носи. През цялата буря карах със светнати фарове и я видях. Господ да ми е на помощ, но наистина я видях! Но не се тревожи, няма нужда. Никой никога няма да узнае. Както и през последните седмици никой не е научил. Вече минаха два месеца. Иди си вкъщи и я попитай. Тя ще ти каже истината.

Моята Сали! Моята съпруга! Сякаш той трябва да ми казва, че тя няма да ме излъже! Сали беше като отворена книга и в нея всичко ясно се четеше!

Навдигна се от стола.

— Отивам си — каза той и си взе палтото от закачалката. На вратата се обърна към Иън: — Иска ми се никога повече да не трябва да те виждам.

 

 

Той затвори вратата на спалнята и я заключи, за да не ги прекъсват. Сали четеше на дивана.

— Какво е това на лицето ти? — извика тя.

— Засъхнала кръв. С братовчед ми Иън имахме малка схватка, което е меко казано за големия бой, който си спретнахме.

— Бил си се? За какво?

— Е, ще ти кажа. Предполагам, че трябва да ти кажа — все още трепереше. — Той си позволи да каже — позволи си да каже, — че ти си убила Оливър.

Случи се, вече нищо не беше в нейна власт. Е, нали сама си казваше, че винаги се появява някой, който по някакъв начин е видял нещо. Призля й, но успя да каже спокойно:

— И какво го кара да мисли така?

— Казва, че е познал колата ти и теб на пътя от Ред Хил. Никога не бе очаквала, че ще бъде разкрита от толкова близък човек. Както би казала Хепи: „Никога не се знае, нали?“ Тя се облегна назад и затвори очи.

— О, Дан, вярно е!

Последва дълга, дълга тишина. Когато отвори очи, той беше там, стоеше още с палтото и я гледаше, очите и лицето му бяха като тези, които бе виждала по телевизията, когато показваха как в Босна — или някое друго забравено от Бога място по окървавената ни планета — баща или майка държат тялото на мъртвото си дете. Изведнъж той падна на колене, прегърна я и зарови лице в скута й.

— О, господи, о, скъпа!

Скоро тя започна да говори. Струваше й се, че чуваше гласа си отнякъде много далеч.

— В деня, в който дойде Аманда — започна тя — и ми разказа това, което ти не искаш да повярваш, но сега ще ти се наложи да повярваш…

Стори й се, че бе говорила с часове, докато стигне до края.

— Ако беше тук с мен и Аманда, нямаше да остане никакво съмнение в ума ти. Повярвай ми, Дан. А ако беше чул Тина и беше на всичкото отгоре видял това, което ми показа…

Когато за миг вдигна поглед, не можа да го познае. За три минути — или може би бяха пет, а може би и цяло столетие? — той бе остарял. Очите му гледаха през Сали в някаква неведома черна дупка, в която бяха изчезнали цялата му вяра, надежда и доверие. О, тя си знаеше!

— Вярно е, Дан, без съмнение е вярно. Тина сама ми каза. Нито съм й намекнала, нито съм й подсказала, нито съм й внушавала идеи. Само слушах думите й и наблюдавах жестовете й. Не можех да сбъркам. Нейният разказ беше същият като този на Аманда, въпреки че едната е на пет години, а другата е била на дванайсет.

— Пет години! — Дан се изправи. Отиде до шкафа, на който стоеше сватбената им снимка — на нея имаше двайсетина души: шафери, братовчеди и други роднини — без Аманда, — наобиколили булката и младоженеца. Родителите на Сали стояха до нея, а чичо Оливър — до него. Винаги се бяха шегували, че сватбата им приличала на кралски пир.

„Липсва ни само балконът на Бъкингамския дворец“ — казваха те и се смееха, но въпреки това им харесваше.

— Как е възможно? — извика Дан. — Как е възможно? — и Сали разбра, че оглежда изящното лице на Оливър. Когато се обърна към нея, той плачеше. — Петгодишно момиченце.

— Да — повтори тя, — същата история, сребърната въртележка — кой не би се впечатлил, особено едно дете? Подкуп за мълчание, заплаха от наказание. Така е станало.

— И той не го отрече?

— Опита се, но разбра, че е притиснат до стената. Затова направи последен опит да ме сплаши. Канеше се да обвини теб.

— И как? Като каже, че аз съм насилвал Тина?

— Да, каза го, като започнах да чупя всичко наоколо. Хвърлях разни предмети, пистолет или револвер — не знам точно какво беше. Той лъскаше всички метални неща. Беше зареден.

Не можеше да понесе погледа му. Никога преди не го бе виждала да плаче. Тя се спусна към него и го прегърна. В главата й имаше само една мисъл: Какво ще стане с него и с децата ни, като ме отведат? Защото след като Иън знае, точно така ще стане. Ако не утре, то следващата седмица или следващия месец, но ще я отведат.

Сълзите му намокриха лицето й и тя промълви:

— Доктор Лайл казва, че Тина ще се оправи. Само трябва да продължаваме да я водим. Тя е най-подходящата лекарка. Сигурна съм, че Хепи ще ти помага за децата. А и майка ми ще идва от време на време.

Той я пусна. Беше обзет от ужас.

— Какво говориш? Никъде няма да ходиш! За какво говориш?

— Скъпи, знаеш какво ще стане сега с мен. За бога, убих човек!

— Нищо няма да стане с теб. Кълна ти се, че няма да го позволя!

— Не зависи от теб. Иън знае, скоро и останалите ще научат.

— Иън няма да каже на никого. Вече минаха два месеца. Ако искаше да те предаде, досега щеше да го направи.

Тя не можеше да повярва и се съмняваше, че и Дан го вярваше. Сивата крепост-затвор на хълма идваше все по-близо.

— Пазиш го в тайна отпреди Коледа… Защо не ми… Не знам как си живяла с тази тайна… ти си от желязо.

— Какво правиш? — попита тя, докато той разкопчаваше жилетката й.

— Събличам те. Слагам те в леглото. Погледни се, ребрата ти се броят. Ледена си, болна си и не си ми казала, не си потърсила помощ — той се засуети из стаята, взе един юрган, дръпна пердетата и разхвърли леглото. — Ще ти донеса нещо за ядене. Само си почивай.

— Не съм гладна. Честно, не искам да ям.

— Трябва да ядеш. Ще отворя една консерва със супа. Супа и сандвич, и чаша чай. Ти си замръзнала. От нерви е. Ще кажа на бавачката да сложи децата да легнат и да те остави на мира.

Беше като трескав.

Късно през нощта, докато лежеше буден, той се възпротиви:

— Нищо няма да признаваш. Няма да ти позволя.

— Знаеш, че ще трябва да се предам. За мен ще е по-добре, ако доброволно си призная всичко, преди да съм принудена.

— Не!

— Дан, моля те! Не ми помагаш много, като се горещиш така.

— Добре, ще го кажа по-спокойно. Нека да ти се помоля заради Тина. И двамата сме съгласни, че ще й е трудно да бъде белязана като жертва. Тя ще расте тук, защо трябва всяко дете в града да научи какво й се е случило? Ако той — не мога да произнеса името му — беше жив, щеше да е различно. Щяхме да го изложим на публично опозоряване и да сложим кръст на всичко. Най-доброто, което мога да направя сега, е да отида на гробищата и да го прокълна — Дан простена: — А най-доброто, което можем да направим за Тина, е да покрием случая. Бяхме се споразумели за това.

— Няма нужда да казвам нищо за нея или за Оливър. Просто ще кажа, че съм отишла да говоря с него за Аманда — да ги сдобря, и пистолетът е гръмнал случайно…

Дан пак простена:

— В такова време, в тъмното и сама, си сметнала за абсолютно необходимо да караш толкова мили, за да говориш за сдобряването му с Аманда. Можело, е да почака поне до следващата сутрин, нали? И очакваш някой, който е с всичкия си, да повярва на такава измислена история?

— Ако искат, да вярват, ако искат — да не вярват. Не мога да продължавам да живея така. Товарът е прекалено тежък. Струва ми се, че където и да отида, хората ме сочат с пръст: „Тази жена е убила човек.“ Сякаш съм дамгосана или нося алена буква на гърдите си.

Той я погали по челото.

— Това е заради съвестта ти, будната ти чувствителна съвест. Питай я какво ще причиниш на Тина и Сюзана, ако си признаеш.

Беше прекалено уморена, за да продължи да говори, затова само прошепна:

— Стига вече. Можем да говорим и утре. Може би ще успея да поспя малко.

— Добре, но ми обещай, че това ще си остане само между нас двамата и че няма да направиш нищо без мен.

— Обещавам.

— Защото ако не обещаеш, няма да мръдна от къщата. Няма да отида на работа и няма да те изпускам от поглед.

— Обещавам — каза тя пак. — А сега ме остави да поспя.

 

 

— Вчера те ударих, Иън, и дойдох да ти се извиня, защото си бил прав — каза Дан. — Сали е била.

Яката му беше прекалено тясна и той се давеше, затова я разкопча с рязко движение и хвърли вратовръзката си на пода.

Иън стана от стола си и я вдигна. После отиде до един шкаф, наля бренди и подаде чашата на Дан.

— Ето, вземи, имаш нужда. Блед си като смъртник.

— Не съм спал. А тя спа за пръв път от седмици. Не знам как не съм забелязал, че страда. Толкова я обичам! — Дан се извърна, за да скрие сълзите си.

— Седни и се успокой.

— Ще се предаде. Така иска тя. Не й позволявам, но тя без това ще го направи. Казва, че я мъчи съвестта. А е било нещастен случай!

— Успокой се, пийни още една глътка. После ми разкажи за какво е било всичко.

— На всеки може да се случи нещастен случай. Нали така?

— Пак те питам: за какво е било всичко това?

— Отишла да говори по работа. Да сдобрява Аманда и Оливър. Той чистел оръжията и когато взела едно от тях, то гръмнало.

— Това не е истината — каза Иън.

— Самата истина е.

— Не. И мога да те принудя да ми я разкажеш, ако продължаваш да отказваш.

Мускулите по скулите на Дан се свиваха и разпускаха. Струваше му се, че всяка жила по тялото му бе останала без контрол. А мозъкът му беше парализиран. Двамата мъже, които вчера се боричкаха, сега седяха неподвижно и се взираха един в друг.

— Сали не е душевноболна, значи е имала причина — каза Иън. — Каква?

— Не мога да ти кажа — нали се бяха споразумели да закрилят Тина, да не казват на никого какво е изстрадало детето им? Пред очите му изникна една картина: малката Тина с черните плитки и червените панделки, пликчетата с дантели под поличката й, омърсени от скверните ръце, омърсени… — Иска ми се да го вдигна от гроба и да го разкъсам на парчета — извика той, раздиран от агония и омраза. — С двете си ръце, с тези две ръце!

Иън се наклони напред през бюрото, готов да скочи.

— Тъй като говориш за баща ми, имам право да знам. Кажи ми!

И Дан му разказа. Обикновено говореше с лекота, не понасяше несигурността и колебанието, но този път беше различно и той едва завърши това, което имаше да казва. Докато говореше, имаше странното усещане, че дори и стените не вярват, тъй като бяха свикнали да чуват разговори за теглилки, товари и тарифи, за каши и кафе.

Когато свърши, настъпи дълго мълчание, през което Иън се покашляше и Дан внимаваше да не среща погледа му, затова гледаше надолу към черните лъснати върхове на обувките му. Той му беше син. Нямаше да се изненада, ако Иън скочеше разярено от стола си и гневно отречеше. Всъщност Дан очакваше да направи точно това.

Вместо това, Иън каза:

— Не знам какво да кажа.

При тези думи Дан вдигна глава.

— Аз също — отвърна той.

Последва ново мълчание. Тогава Иън стана и отиде пак до барчето.

— Никога не пия сутрин. Всъщност почти не пия, но сега имам нужда.

Дан го наблюдаваше и си мислеше, че тази тишина е съмнителна. Затова изведнъж каза:

— Ти не се усъмни в думите ми! Просто ги прие. Или може би греша?

— Иска ми се да ти кажа, че не ти вярвам. Иска ми се да кажа, че е налудничаво, че ти си се побъркал или че Аманда е луда. Знам, че съм го казвал стотици пъти, когато съм се възмущавал от нея, но много добре знам, че не е. И Сали със сигурност не е истеричка — той си обърса челото.

— Сали каза, че Оливър не го е отрекъл — каза Дан внимателно. — Предполагам, че е бил притиснат до стената, след като Аманда и Тина са разказали абсолютно едно и също нещо.

— Да, всичко е съвсем ясно, не мислиш ли? А аз бързо съобразявам.

Така беше. Мозъкът на Иън беше като бръснач, толкова остър и проницателен.

— Да, детето, Аманда, лекарката, дори проклетата въртележка — той отиде при Дан и сложи ръка на рамото му. — Опитвам се да го възприема. Направо не ми го побира главата. Разбира се, за мен не е същото, защото това е твоята дъщеря, но все пак…

Той отново закрачи и се спря в средата на стаята с гръб към Дан. Раменете му се тресяха и Дан разбра, че плаче. Горд е, помисли си той, Иън е по-горд от мен. И тази мисъл в известна степен го изпълни със съжаление.

После чу гласа на Иън, който като че ли говореше на себе си:

— Това е болест, ужасна болест, дори и свещеници го правят… Сигурно тези хора се ненавиждат… Каква мерзост… — после рязко се извърна. — Никой не трябва да знае! Нека името му да остане неопетнено. Заради всичките добрини, които е направил, нека поне си запази доброто име. Знам, че това едва ли те интересува. И защо ли?

— Не, едва ли доброто му име има някакво значение за мен. Кажи ми, защо го запази в тайна, след като знаеше, че е била Сали?

— Защото той ме помоли.

— Той те помоли?

— Да, умираше, когато го намерих прострелян в гърдите, от устата му течеше кръв. Позна ме. Наведох се над него и той ми каза със сетни усилия, но доста ясно: „Никой, няма виновни. Чу ли?“ Дори повтори: „Чу ли?“ И аз казах: „Да, обещавам. Никой няма вина. Чух те.“ И тогава умря.

— Господи! — каза Дан. — Сигурен ли си, че си чул добре?

— Едва ли може да се забрави такава сцена.

— Хепи чу ли го?

— Не, тя беше на телефона да повика помощ.

— Значи си спазил обещанието си — каза Дан. — Но вчера го наруши. Защо?

Иън го погледна право в очите.

— Честно казано, бях бесен, че се отметна за сделката. Мина ми през ума, че ако ти кажа за Сали, ще ми се отплатиш, като направиш каквото искам, че ще оцениш мълчанието ми пред следствието.

— Да — каза Дан с горчива усмивка, — мяра според мяра.

— Точно така.

— Да, но ако не се съгласях, щеше да я издадеш.

— По никакъв начин. Никога! Кълна се, че няма! Какво бих постигнал, като изпратя Сали в затвора или дори само да я изложа на риск да я приберат? Ако съсипя живота на децата ти, това няма да върне татко — той се замисли. — Дори и да не е било нещастен случай.

— Нещастен случай е било, Иън.

— Добре, вярвам ти. Също така знам, че много хора биха казали, че си го е заслужавал, независимо дали е било нещастен случай или не.

Дан не отговори на това. Заслужил си го е! Малкото ми момиченце! И картината пак изникна пред очите му: черните плитки, червените панделки, пълничките крачета в бели къси чорапки. Очите му пак се насълзиха, не беше плакал от погребението на родителите си.

— Каква полза? — извика Иън и вдигна рязко ръце. — Всичко е свършило. Злото не може да се изтрие. Той е погребан заедно с добрините и злините, които е вършил. Не можем да го върнем. Ако можех, щях да го помоля да ми каже защо. Защо, за бога? Но отговор няма… Предполагам, че водите Тина някъде, за да я лекувате.

— Да, и ще ти бъдем благодарни, ако запазиш всичко в пълна тайна. Не искаме Тина да става жертва на показ.

— Няма нужда да ми казваш, Дан. Да не мислиш, че бих навредил на детето ти? Ние сме израснали заедно. И аз си имам своите слабости, но те се простират до определени граници.

Беше невероятно. Ум и тяло, свикнали на предвидими обичайни събития, на подреден свят, на всички проявления на достойнството и отговорността, имаха нужда от повече от едно денонощие, за да възприемат факта, че в Хоторн, у семейство Грей, е избухнала бомба.

И Дан огледа стаята, в която бяха работили три поколения от това семейство. Очите му се спряха върху вазата с нарциси на бюрото на Иън. Цветята му напомниха, че денят расте, мрачното небе навън скоро щеше да стане синьо. Идваше пролет. Но каква пролет за нас? — запита се той.

— Тя иска да се предаде — каза той изведнъж.

— Не може да го направи. Няма смисъл.

— Казва, че не може да живее с тази тайна.

— Нека да поговоря с нея.

— Не съм съгласен.

— Дан…

— Да?

— Изведнъж всичко започна да ми изглежда незначително, но все пак трябва да дадем отговор на онези хора.

— За сделката — мислите му бяха толкова далеч от проблемите с гората, но трябваше да положи усилия да се съсредоточи върху продажбата. И той вдигна ръце в неутрален жест. — За мен няма значение, само дето обещах на Клив.

— Тежък проблем. Него няма да го бъде дълго, бедния, както вече ти казах.

— Не знам, но ако е така, това отговаря на въпроса ти, не мислиш ли?

— Добре. Тогава ще изчакаме. Така или иначе до месец няма да дойдат.

— Още ли имаш толкова голяма нужда от парите? — попита Дан с любопитство.

— Това са двайсет и осем милиона, братко. Половината отиват за данъци, другата половина си делим ние.

Странно как човек може да демонстрира такова благородство и пак да си остава така алчен! Трябва да е някакъв ген — като музикалния талант или алергията към скариди.

— И за нас пак ще остане цяло състояние — повече, отколкото имаме нужда — довърши той изречението на Иън.

— Не ми е приятно да ти го кажа, Дан, но ако Сали направи някоя глупост, ще имаш нужда от всеки цент, че и от повече, за адвокати.

Дан се опита да го преглътне, но буцата заседна в гърлото му и там си и остана, дори започна да расте.

— Днес не мога да работя — каза той. — Трябва да се върна. Трябва да съм с нея.

— Разбира се, разбира се. Тръгвай.

Той протегна ръка, Иън я пое, стисна я силно и Дан си тръгна към къщи.