Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (9)

Земя — небе — земя

Тази вечер шести „г“ не искаше да се разотива.

Учениците вървяха по Литейна към Невски. Те не бяха толкова много — един клас, но отдалече изглеждаше, че върви цяло училище. Задните се обаждаха на предните. Предните, без да чуят, им отговаряха, защото сега беше все едно — говориш ли, пееш ли или просто викаш. Важното бе всички да видят, че това са те, че са скиори и се връщат оттам, където скачат от трамплини и заемат първите места в скиорските състезания.

Децата вървяха по булеварда и им се струваше, че минувачите гледат на тях като на победители — с учудване и завист.

А минувачите ги гледаха различно.

Някои още отдалече заобикаляха шумната група и се мръщеха. В погледите им имаше предпазливост, а в движенията — припряност. Те се бояха от хулигани.

Други се усмихваха, но също ги заобикаляха. Те не искаха да им пречат. Разбираха, че не всеки ден на човек му се иска да пее и вика и значи за това си има причина.

Близо до улица Некрасов на Вика й се развърза ремъкът, скрепяващ ските. Тя се спря и като седна на стъпалата на един вход, започна да завързва ремъка. Заледен, втвърден, той беше като тел. Вика остана само минута-две, но за това време класът беше отминал далече. Шести „г“ беше равнодушен към изоставащите.

Шести „г“ се стремеше напред и не забеляза още една загуба. Но Вика забеляза. Забеляза и затова се наведе още по-ниско и някое време усърдно се занимаваше с вече завързания ремък. Отначало тя го направи просто така, без сама да знае защо. После й стана приятно, че Борка тъпче до нея, мълчи, но не си отива. После й стана смешно, че той сумти като Дутов, и вдигна глава.

Смешно й беше, а каза сърдито:

— Защо стоиш, помогни.

— Какво да помагам?

— Ремъкът ми се развърза.

— Дай да го завържа.

— И сама ще го завържа — сърдито отговори Вика и изведнъж се разсмя.

Борка я гледаше и не можеше да разбере защо се смее: нито е казал, нито е направил нето смешно. Той просто искаше да й помогне, той всичко вършеше правилно. А Вика — наопаки: помоли да й помогне, а не даде ските. Тя вършеше всичко неправилно, пък Борка се чувствуваше глупав и малък. Много е неприятно да се чувствуваш глупав. Всеки друг на негово място щеше да я плесне веднъж-дваж по врата и да си отиде като победител — друг път няма да се смее. Но Борка не я плесна и не си отиде. Той потъпка на едно място, пооправи шапката си и също се засмя.

— Ох, не мога вече! — простена Вика, като скочи на крака.

Вика огледа Борка и наново прихна. А Борка в отговор добросъвестно се усмихваше, макар да беше най-добре да я плесне по врата.

После те се умълчаха и тръгнаха заедно по булеварда. Далече пред тях светеше ъгълът на Невски и Литейна. Светлините се катереха по небето, след това падаха надолу и вкупом, като се притискаха и гонеха едни други, се устремяваха вляво и вдясно от кръстовището. Над покривите плуваха червени кръгове, сини букви. Те светваха и угасваха или просто светеха, без да мигат. През снежната пелена не се виждаха нито къщите, нито автомобилите, които даваха тази светлина. Там имаше само светлинки. И автомобилите, които настигаха и отминаваха децата, се стремяха нататък, сякаш за да пламнат и изгорят в този фойерверк.

За всичко беше виновен снегът. Ако не беше снегът, светлинките щяха да пълзят по стените на кино „Титан“, трайно щяха да стоят на покривите и да пресичат кръстовището само върху автомобилите. Но снегът валеше. Разбунтувалите се светлинки блуждаеха самички без опора. И когато Вика помисли за това, изведнъж й стана леко и радостно. Вика не разбра веднага какво се е случило. Защо и откъде я споходи тази радост. Тя никак не можеше да си спомни една дума — много красива и много позната. Тази дума беше на върха на езика й, но й попречи Борка, на когото омръзна да върви мълчешком.

— Вика — попита той, — искаш ли да ядеш? Аз искам.

— Ах, каква съм глупачка — прошепна Вика.

Борка я загледа учудено. Днес той не разбираше Вика и, естествено, не можеше да се досети, че тя си спомни най-после тази важна дума. Вика гледаше с широко отворени очи далече пред себе си, там дето пламваха и угасваха светлините на рекламите, дето валеше сняг и белите кълба на уличните лампи удобно като котки спяха по върховете на стълбовете. И кой знае защо, от всичко това излезе, че тя ще стане артистка.

За пръв път, неочаквано за самата нея, Вика си помисли за това нещо. Но само след миг й се струваше, че го е знаела цял живот. А след още един миг Вика с учудване разглеждаше своето отражение в тъмната витрина. Там зад стъклото, без да изостава от нея нито крачка, вървеше стройна скиорка с шапка, обточена с пухкав сняг. Тя гледаше Вика внимателно и малко загадъчно и Вика съвсем не би се учудила, ако витрината изведнъж светнеше като екран и се чуеше музика.

— Боря — попита Вика, — как мислиш, на кого приличам?

— Ти?

— Разбира се, че аз — нетърпеливо каза Вика. — Нали за себе си питам. На кого приличам?

— На майка си вероятно — учудено отговори Борка. — А може и на баща си. Него не съм виждал. Нима не знаеш на кого приличаш?

— Аз за друго те питам.

— За какво друго?

Господи, колко глупави са момчетата. Те нищичко не разбират. Даже Борка Таланов, най-добрият от класа, който… Който съвсем не е най-добър! Той сигурно е най-лошият. Той е най-омразният.

Вика поглежда Борка презрително (като артистка). Друг би умрял на място от такъв поглед. Но Борка си е Борка. Той не бие момичетата по врата и не умее да умира от погледи. Той просто беше малко смутен и не можеше да разбере Вика.

— За какво питаш? — повтори той.

Вика подритна попаднало й парче лед.

— За нищо.

— А на кого приличаш?

Вика не отговори.

Тъкмо сега му беше времето да я плесне по врата, защото има неща, които не бива да търпиш даже от тези, които ти харесват. Но Борка не направи това. И много хубаво, че не го направи, защото по дългия път до дома го чакаше награда: награда, за която може само да мечтае едно момче, на което се харесва някое момиче.

Но сега те мълчаливо стояха пред витрината на „Гастронома“, където в студената синя светлина мръзнеха дървени колбаси, а дървени прасета държеха подноси с купчини дървени кренвирши. Прасетата имаха такъв вид, сякаш им беше приятно, че и те скоро ще се превърнат в салам и кренвирши.

— Смешни прасета — каза Борка.

— На тебе приличат — отряза Вика.

Борка пак не плесна Вика по врата. Той стоеше и мълчеше и докато обмисляше какво още да каже, Вика премина към следващата витрина. Борка застана до нея. Много му се искаше да измисли нещо смешно, но нищо не му идваше на ум. Наистина, той не беше задължен да говори, защото Вика също мълчеше. Но тази вечер така се получи, че Борка излизаше във всичко виновен.

Зад витрината до касата стоеше дебела леличка с табла. Тя беззвучно мърдаше устни, сигурно уговаряше хората да си купуват пирожки. Но никой не вземаше. Тогава леличката взе от таблата една пирожка и започна да я яде, като гледаше сърдито купувачите.

Борка преглътна и погледна Вика под око. Лицето й беше замислено и строго.

— Вика, хайде да си купим пирожки.

— Не искам — отговори Вика с гласа на Снежната кралица.

— С месо!

Вика сви рамене. Имаше такъв вид, като че Борка беше изрекъл ужасна глупост. И гласът й беше един такъв, сякаш никога не е яла пирожки с месо. Борка се изчерви без причина. Ако знаеше, че Вика е актриса, може би щеше да й предложи шоколадова торта или килограм халва. Но Борка за нищо не се досещаше. Той имаше пари само за три пирожки. Харесваше Вика и много му се ядеше. И Борка се разбунтува. В тази минута той можеше да вдигне във въздуха град, дори да нагруби милиционер. Никога Борка не се беше чувствувал толкова зъл и решителен. Той каза:

— Тогава аз сам ще си купя.

И вратата на магазина се хлопна след Борка.

Вика се обърна и тръгна по Невски. Сега — самотна и напусната — тя още повече се чувствуваше актриса. Снегът по веждите й се спускаше, топеше, по бузите й течеха снежни сълзи и изведнъж истински й се доплака.

Отзад се чу топуркане. С пирожки в едната ръка и ски в другата разкаяният Борка догонваше Вика.

— На̀, яж.

Спокойствие и презрение. Не — хладно спокойствие и ледено презрение! Бавно, плавно обръщане главата вдясно. Поглед на Снежната кралица. И глас от Страната на вечния мраз.

— Яж сам.

Борка и до този момент не разбира, че предлага пирожки на актриса. Той пак е добродушен и много предан. Не го плашат ледени погледи и презрение. Той харесва Вика. Всичко, което върши, е много просто: пирожките се ядат, докато са топли.

— Яж, топли са.

От пирожките се вдига пара. Вика усеща миризмата на маслено, малко недоизпечено тесто. То сигурно е меко и топло. Такива пирожки могат да се лапнат на два пъти.

— Яж сам, остави ме на мира — говори Вика и едва не плаче.

— Аз вече ядох.

Ах, виж ти! Той вече е ял! И Вика отново говори с гласа на кралица:

— Колко?

— Три парчета — нахално лъже Борка. — Три на тебе, три на мене.

— Добре — съгласява се Вика. — Ще изям една.

— Изяж всичките, за да бъде поравно.

Но Вика иска още малко да пострада.

— Най-много още една — строго казва тя. — Нека бъдат на тебе четири, а на мене — две.

— Добре, нека са четири — отстъпва Борка.

Борковата пирожка мигновено изчезва. А Вика яде бавно — наслаждава се на своето благородство и кралска щедрост: Борка е изял четири парчета, а тя — две. Откъде да знае, че Борка е имал пари само за три пирожки.

Дъвчейки, те пресякоха Невски. И ето светлинките остават вече назад. Пирожките са изядени. И предишните мисли завладяха Вика. Иска й се да поприказва за своя бъдещ актьорски живот, но глупавият Борка нищо не разбира. Някога ще съжалява за това. Някога… Но Вика иска сега. Вика върви и мислено си представя такъв разговор:

— Боря, аз реших да стана артистка.

— Ах, Вика, наистина ли?

— Разбира се.

— Ах, Вика, чудесно!

— Може би певица…

— Ах, Вика…

— Или по-добре — в киното.

— Ах, Вика…

— Или може би в театъра.

— Ах, Вика, ами аз?

— Ти? Ти ще ме гледаш по телевизора — хладно ще каже Вика и ще поемат в различни посоки.

Така мислеше Вика. Най-после й омръзна да разговаря сама със себе си и съобщи на Борис:

— Боря, аз сигурно ще стана актриса.

— Актриса? — попита простодушният Борка. — А ще те приемат ли?

Вика погледна Борис с присвити очи.

— Кого да приемат?

— Тебе — поясни Борка. — Нали там приемат само способните.

— Махай се оттука — каза Вика.

Борка се смая. Той съвсем не можеше да проумее защо днес всичко е против него. Какво й е на Вика? Нима й е казал нещо обидно? Или може би сега и неспособните вземат за актьори? Как да разбереш момичетата?

Въпреки всичко Борка не си отива. И да я чукне по врата не иска. Такъв чудак е Борис Таланов!

Той върви до Вика и колкото да е неприятно това на нас, опитва се да разговаря с нея.

— Вика, виж, идва чайка.

— Вика, Владимир Иванович много хубаво се пързаля. Нали?

— Вика…

А Вика мълчи като електрически стълб.

Мълчанието потиска Борис. Иска да се разсърди, а не може, защото той си е такъв. Минават покрай някаква ограда и Борка надниква през вратичката. От купчина тухли го гледат, без да мигат, две жълти светлинки.

— Вика! Котка!

Вика се спира. Котката не е Таланов, на котката може да хвърли поглед.

Жълтите светлинки се спират на Вика.

— Писанка — ласкаво й говори Вика. — Мац-мац-мац… — в гласа й има толкова нежност, че не е трудно да се разбере колко й е по-мила котката от Таланов. Но Борката все още не разбира.

— Искаш ли да ти я хвана?

Вика свива рамене.

Борка полетява към купчината тухли. Жълтите светлинки изчезват. Борка се оглежда и вижда стърчаща релса. Тя се издига някъде в небето. Борка вдига глава нагоре. Релсата се оказва подпора на кран. Кранът е толкова голям, че отблизо не се забелязва.

— Покатерила се е на крана — казва Борка.

— Не е смешно — отвръща Вика.

Борка мисли няколко секунди и изведнъж му хрумва блестяща мисъл. Той си спомня как те с Вика тръгнаха от гарата и как Вика през целия път се сърдеше. Как тя не искаше да разговаря с Борка. Превземаше се и се държеше отвратително. И кой знае защо, от всичко това излизаше, че Борка трябва да се покатери на крана. Би могло, разбира се, и на земята да се измисли нещо. Но тука вече нищо не можеш да направиш. Някои например, ако ги гледат момичета, ходят по гладка стена, като мухи. А пък кранът има стълба.

— Вика, ще се покатеря на крана — викна Борка.

— Не е остроумно — отговори Вика.

„Не е остроумно ли? Прекрасно.“ Борка слага крак на стълбата и бързо се изкачва на площадката, където е разположена кабината. Сега той е на височината на трети етаж. Оттук прекрасно се вижда какво става зад прозорците на отсрещната къща. В една стая вечерят под син абажур, във втора — под оранжев, в трета — гледат телевизор. Те не знаят, че ги гледат. На Борка му става весело.

— Боря, слизай.

Вика стои под крана. Борка смътно вижда как се белее лицето й. Вика е вдигнала нагоре глава и го гледа. Тъкмо сега му е времето да плюне от високо върху нея. Но Борка не обича такива неща. Нали вече казахме, че той е особен човек.

Като мести ръце по заснежените напречници, той се катери все по-нагоре по желязната решетка. Мъчи се да гледа само нагоре и неочаквано забелязва, че улицата се е преместила съвсем близо. Тя е точно под краката му. Борка стои на горната площадка, като се държи с ръце за перилата, и чува гласовете на минувачите. Излиза, че горе още по-добре се чува. Във всеки случай гласът на Вика долита съвсем ясно.

— Боря, слизай, моля ти се.

„Моля ти се? Прекрасно!“ Сега — на стрелата. Тука вече няма стълба. Стрелата под наклон се издига към небето. Борка пълзи по полегатите напречници. Топло му е и весело. Е, какво, Данилова? Гледай. Любувай се.

Ръката на Борка се плъзга по метала и събаря пласт сняг. Снегът пада дълго-дълго. Борис го проследява и изведнъж неочаквано осъзнава, че от него до земята е точно толкова, колкото пада снегът. И ужасѐн, Борка с цялото си тяло усеща, че около него няма нищо — ни отдолу, ни отстрани, ни отгоре. Той вече не може да гледа на страна, бои се да се мръдне. Той гледа само надолу. А долу се люлее като махало малко петно — Вика.

— Боря!

На Борка се струва, че Вика крещи много силно, толкова силно, че той може да падне от такъв един вик.

— Мълчи — шепне Борка.

И тозчас започва да бие часовникът на кулата в отсрещното здание. Борка никога по-рано не го беше чувал да бие. Бам! Бам! Все по-силно, по-гръмко… Тези удари отекват в главата му. На Борка се струва, че ако часовникът не млъкне, веднага всички къщи и кранът, и всичко наоколо ще почне да се руши и да пада.

— Боря, аз се боя…

На земята се люлее Вика. Тя ходи плавно: напред-назад, напред-назад. Защо се клати тя? Борка гледа надолу с широко отворени очи. И изведнъж разбира, че Вика се люлее заедно със земята. И това значи, че кранът се люлее.

— Боря, аз ще извикам някого… Боря…

„Не бива“ — иска да каже Борка и не може. Струва му се, че ако произнесе една думичка само, веднага ще се откъсне. Но Вика и сама разбира, че не трябва. И ето гласът й вече долита от първата площадка, където е кабината.

— Боря… Боря, не мълчи. Защо мълчиш?…

Сега гласът на Вика е по-близо и това вдъхва на Борка храброст. Бавно премества ръка по пречката. Също така бавно протяга крак. Сега той е няколко сантиметра по-ниско. Отново ръка, отново крак…

Долу улицата шуми безгрижно. Никой няма да види Борка. Никой не се интересува от него. До кабината тихо хленчи Вика. Тя се бои да се покатери по-високо. Сега и да слезе също се бои. Тя плаче, вдигнала глава нагоре, и мислено се кълне никога да не бъде актриса. Никога! Само да се спусне Борка.

А Борка е вече на горната площадка. Като се старае да не гледа надолу, той внимателно напипва с подметките си напречниците на стълбата. Върху Вика се сипе сняг. И ето Борка слага крак на долната площадка. Стъпва внимателно, така както правеше това горе.

— Ти какво… — казва той с разтреперан глас. — Виждаш… аз слязох.

— Глупак — хълца Вика. — Ненормален идиот… Ще кажа на майка ти. На Елизавета Максимовна… На всички…

Борка и Вика се спущат долу. Борка напред, Вика — след него. На твърдата земя всичко изглежда по-просто: часовникът не бие гръмко, къщите не се люлеят, кранът е най-обикновен, нормален кран.

Вика вече не плаче. Ръцете на Борка все още треперят, но той нарамва ските — своите и Викините. Те излизат на улицата и вървят един до друг.

— Боря, виж пак чайка — миролюбиво казва Вика.

Борка се усмихва и кима с глава.

— Беше ли те страх?

Борка кимва. Такъв човек е той.

— Много?

— Аха.

— И мене много.

Те вървят по улиците и Вика не се оглежда вече във витрините.

Засега да ги оставим. Нека вървят. Те още дълго ще вървят заедно.