Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (12)

За директора

Целия ден по време на часовете мислех за директора. Аз даже мислено разговарях с него. Казах му:

— Дайте ни, моля, други стругове.

А той уж ми отговори:

— Няма да ви дам.

— Жалко. Да не ви се свиди.

— Не е твоя работа.

Зинаида ми отговаря така: „Не е твоя работа“. Само че тя го казва, когато не може нищо да отговори. Аз я питам:

— Зинаида, защо каза на мама, че отиваш в библиотеката, а имаш билети за кино?

— Не е твоя работа.

— Не, моя е. Ти винаги казваш: „Не е хубаво да се лъже. Некрасиво е да се мляска на масата.“ А ти самата лъжеш и мляскаш, защото винаги ядеш с книга в ръка. Значи ти бива да лъжеш и да мляскаш, а аз не бива.

— Я се махай! Не е твоя работа.

Това е то целият разговор. Като че толкова много ум има в главата, та е най-умната от всички и й е позволено да лъже (и да мляска). А всъщност, зная аз — тя просто няма какво да каже. Възрастните винаги правят така: не обичат, когато децата ги наблюдават. А като ги попиташ нещо неприятно, казват: „Не се бъркай, малък си още…“ Така е, ако се ядосат. Пък ако не се ядосат, казват: „Като пораснеш, ще разбереш“. И на всичко отгоре ме погалят по главата, уж много ме харесват. Аз не обичам да ме галят по главата. Не съм малък и не съм котка. Котката я галят, за да мърка. А аз не мога да мъркам. И изобщо не обичам, когато приказват с мене като с малък. Татко и мама имат един познат. Щом ме види, винаги казва:

— А-а, ето го нашия герой!

Аз го питам:

— Защо да съм герой?

— Е, че как така! — вика той. — Разбира се, че си герой! Нали ще станеш танкист?

— Защо пък танкист? Не съм и помислял.

Татко ми намига: „Замълчи, Костя“. Аз също му намигам: „Добре, ще замълча“. А познатият все ме разпитва: за бележките и колко гола съм забил. Като не знае, по-добре да не пита. Аз не играя на футбол, а на хокей. Ние и през лятото играем на хокей по асфалта. А той все иска да му отговоря за героя и кога ще полетя в космоса. Тогава аз отивам в кухнята.

С възрастните изобщо не е интересно да разговаряш. Не с всички, разбира се. С Владимир Иванович — моля, заповядайте, той е весел. С Алексей Иванович — заповядайте, той е честен. И с Дина Лвовна — тя винаги слуша и не те прекъсва. И с Игор Владимирович — той ми се хареса.

А дебелият директор не ми се хареса. Той ни наричаше орли, а и това е един вид като героите на татковия приятел. Сигурно няма да ни даде никакви стругове. Ще каже: „Не е ваша работа“.

След часовете ние с Борка извикахме на децата да останат.

Отначало те не искаха, но аз им казах, че ние знаем нещо за струговете.

Борка застана до дъската и каза, че оставаме днеска не за събрание, а просто така. Когато чух „просто така“, сякаш нещо ме бутна. Исках да кажа: „Щом е просто така, няма защо да оставаме“. Щях да кажа това по навик. Насмалко не го изтърсих. Но веднага си спомних, че аз сам уговарях децата да останат. И нищо не казах. Иначе щеше да се вдигне смях и нищо нямаше да излезе.

Борка каза на децата:

— Хайде да отидем в завода. Ще помолим да ни дадат хубави стругове. Нали ни обещаха.

А децата се развикаха:

— Той и без това няма да даде!

— И в завода няма да ни пуснат!

Тогава аз също викнах:

— А вие опитахте ли — ще пуснат или няма да пуснат?

— А ти опита ли?

— Не съм опитал — казвам аз. — Трябва да опитам значи. Трябва да се борим, за да имаме стругове.

— Ти само с езика можеш да се бориш — подхвърли Мила Орловска.

Гласът ми чак прегракна от учудване. Не защото каза за езика ми — това всички говорят, а защото изобщо отвори уста. Тя само с момичетата си шушука. А от мене се бои. Знае тя, че мога да я уморя с приказки. И аз се канех вече да й кажа за момчето и момичето, но веднага се сетих, че пак ще има само смях и пак няма да имаме стругове. Аз се сдържах. Сигурно все пак аз съм много сдържан. Даже не я погледнах, като че някоя муха бръмна.

— И така — казвам, — ще идем или не?

Едни казват: „Да идем“, други: „Да не отиваме“. Нищо не можеш да разбереш. Всички викат, спорят помежду си — ще ни дадат ли стругове или ле? А какво има тука за спорене? Трябва да опитаме и толкова. И внезапно измислих.

— Хей! Деца! — казах аз. — Ако ние получим струговете, шести „б“ ще се пукне от завист.

Изведнъж стана тихо.

Ние просто ненавиждаме шести „б“. В нашия клас е даже забранено да се говори за шести „б“. За такова нещо може да получиш ритник. Те непрекъснато ни дразнят заради шишенцата. Главното е, че не сме виновни. Поради това е още по-обидно.

В началото на годината ние събирахме аптекарски шишенца. Владик, нашият отряден, обявил съревнование на шести „б“. А на нас забравил да каже. Те събраха сто петдесет и две, а ние — само осем парчета. Просто не ни провървя — нашите в къщи се случиха всичките здрави хора и шишенца нямаше. Освен това децата и не знаеха за съревнованието — влязат в една-две квартири, а в повече не ходят. Ако знаех, щях да излея всичките лекарства у дома. Ние имаме към десетина шишенца. Пък така аз дори и по квартири не ходих. Играх на хокей.

А сега ни дразнят. Най-важното е, че са се наговорили все за шишенцата да приказват. Каквото и да им кажеш, те непременно за шишенцата ще отворят дума.

— И това ми било клас — казват те. — До един безделници.

Отговаряме им:

— Вие сте безделници. Нашият Таланов например сам прави приемници.

Те казват:

— Известно ни е. Приемниците са хубаво нещо, разбира се. Но как сте с шишенцата?

Ние отговаряме:

— Нашият Гера Попов е районен шампион по шахмат.

Те казват:

— А по шишенца?

Измъчиха ни просто с тия шишенца. Разбираме, че нарочно говорят така. Виждат, че се ядосваме, и ни правят напук. А от това още повече се ядосваме.

И затова, когато казах за шести „б“, изведнъж настана тишина. След това Дутов засумтя:

— Ъъ… ъъ… Ритник на Шмел.

Дутов стана да ме ритне. Но го накараха да си седне на мястото. И казаха, че пак ще го напъхат под чина. И всички се развикаха, че трябва веднага да отидем в завода.

Борка каза да вдигнат ръце тези, които ще отидат. Всички вдигнаха по две ръце. Тогава Борка каза, че сега заводът не работи. По-добре е да отидем утре сутринта в десет часа. Уговорихме се да се срещнем в девет и половина пред киното.

Вече си тръгвахме и изведнъж дотича Владик.

— А аз мислех, че сте си отишли — каза той.

— Защо си дошъл, щом така си мислил? — попитах аз.

— Не е твоя работа, Шмел! — каза Владик. — Деца, имам важна задача. Утре в десет часа ще отидете да събирате шишенца.

Децата буквално ахнаха. Никой от нас не искаше и да чуе думата „шишенце“. Отначало даже помислих, че Владик нарочно говори така.

— Ти имаш важна задача, нали? — попитах аз Владик.

— Е, да, важна.

— Ние да събираме шишенца?

— Е, да. Ти не разбираш ли, Шмел?

— Не разбирам. Ти имаш задача, а ние да събираме. Събирай си сам.

— Ти, Шмел, остави тези шеги — каза Владик. — Това е пионерско поръчение.

— А ти ще дойдеш ли?

— Не мога. Утре имам състезание — за честта на училището.

— Тогава и ние няма да идем.

— Ти говори за себе си. Защо приказваш от името на целия клас!

— А ето, че целият клас няма да иде, ние вече се уговорихме…

И веднага децата почнаха да бръмчат. Ние винаги бръмчим, когато нещо не ни харесва. Можеш да бръмчиш и без да си отваряш устата. Погледнах Борка и видях, че той също бръмчи. Даже и Вика. Само Дутов не бръмчеше. Сигурно се боеше, че ще го нарекат недисциплиниран.

— Е, добре! — каза Владик. — Имате си председател на класа. Той ще отговаря. А аз нямам време да приказвам повече.

— Почакай, Владик — каза Борка. — Ученици, тихо!

Всички престанаха да бръмчат.

— Владик — каза Борка, — хайде по-добре да не са шишенца. Ако искаш, да съберем хартия? Или желязо? Само да не бъде утре. Утре отиваме в завода.

— За завода нищо не зная — отговори Владик. — Зная за шишенцата. В десет часа. Толкоз.

И Владик побягна.

Не отидохме да събираме шишенца. В девет и половина сутринта се събрахме пред киното. Дойдоха всички до един. Даже и Дутов дойде, макар да се боеше, че ако е недисциплиниран, ще го изгонят от училище. Качихме се на трамвай номер четиринадесет и се отправихме към завода. През целия път децата мълчаха. Мене също ме беше малко страх. Затова даже купихме за всички билети. Кондукторката три пъти ни преброи и каза, че за първи път вижда такива съзнателни ученици.

Трамваят спря пред самия завод.

Ние влязохме в преддверието, а там седи дежурният. Той ни пита:

— Вие, деца, къде отивате?

— Ние отиваме при директора.

— А известено ли е за вас?

— Какво да е известено?

— Пропуск е нужен. Позвънете в бюро пропуски.

Аз казвам:

— А откъде да звъним?

— Ей го телефона на стената. Избери номер пет.

Аз избрах номер пет. Отговарят ми:

— Бюро пропуски.

Аз казвам:

— Може ли да влезем в завода?

— Кой говори?

— Костя.

— Презимето! Презимето!

— Презиме Шмел.

— Как?

— Шмел^[1]! — крещя аз. — Насекомо такова има. Не знаете ли?

— По какъв въпрос?

— Ние не сме по въпрос. Изпратиха ни лоши стругове. Искаме при директора.

— Дайте слушалката на пазача.

Дежурният взе слушалката, послуша. После казва:

— Другарю Шмел, дайте си паспорта.

Аз казвам:

— Нямам паспорт.

— Без паспорт не мога да напиша пропуск.

Децата стояха и смутено тъпчеха на едно място.

Дутов засумтя.

— По-добре да отидем за шишенца. Още не е късно.

Ако не беше казал за шишенцата, може би нямаше да попаднем в завода. Щяхме да си отидем — и край. Но децата, като чуха за шишенцата, просто се разтрепераха, като че ли ги удари ток. Викат:

— Никъде няма да вървим!

— Ще чакаме, ако ще и до довечера.

И аз реших същото: ще седя до довечера. Защото не отидохме да събираме шишенца, а сега без стругове по-добре да не се мярваме в училище. Изобщо Владик не е клеветник. Той само непрекъснато тича като побъркан, но не се оплаква. Само че всички вече са забелязали, че ни няма. Сега сигурно говорят: „Разбира се… шести «г»… нищо чудно“. А пък ние не за себе си се стараем. Може би цялото училище има нужда от стругове. И шести „б“ също, нищо че само шишенца знаят да събират.

Казвам на дежурния:

— Вие самите ни изпратихте повредени стругове, пък не ни пускате.

А той казва:

— Деца, за струговете аз нищо не зная, а да ви пусна без нареждане, не мога.

Ние напуснахме преддверието и стоим.

Вика казва:

— Костя, позвъни пък на директора.

Отговарям й:

— Позвъни ти. Нека на тебе крещи, не искам на мене да крещи. Аз не съм орел. Виж, ти може да си орел. Ти звъни.

Казах това, защото се бях ядосал. А Вика се случи при мене. И освен това ме беше яд на самия мене, че нищо не можах да измисля.

— Ще позвъня — каза Вика.

Тя пак влезе в преддверието. А ние стоим и даже не ни се говори. Пък заваля и дъждец. У нас в Ленинград винаги зиме вали дъжд. А на първи май сняг…

Неочаквано Вика изтича навън.

— Хайде да вървим! Пуснаха ни! Аз говорих с директора — той пусна всички.

В двора на завода аз така зяпах, че едва не попаднах под един локомотив. Там на релсите стоеше парно локомотивче, едно такова малко. Тоест не че за малко не попаднах, а така… Ако той вървеше, щях да попадна. Машинистът ми се закани с пръст. Значи все пак щях да попадна.

Когато наближихме зданието, където беше директорът, почувствувах, че краката ми не държат. Също както тогава, на ските. Сам не бих отишъл за нищо на света. Всичко тича наоколо, някакви каручки се движат. И си мислех още, че директорът ей сега ще ни нарече орли и ще ни изгони. В нашето училище всички се боят от директора. А този сигурно е още по-лош.

Бавно-бавно се изкачвахме на третия етаж. И всички ги беше малко страх. Пък аз вървях пред тях, за да не помислят, че съм се уплашил.

Приближих се до вратата и я отворих. Борка ме бутна и аз се изтърсих направо в стаята. Там седеше някаква жена. Около нея четири телефона. Но аз по-късно видях телефоните. Отначало нищо не виждах. Жената пита:

— Кого търсиш, момче?

Аз й казвам:

— Ах, почакайте, там има още деца.

И изскочих обратно. И затворих вратата.

— Ти защо се блъскаш? — шепна аз на Борка.

А той също шепне:

— Не се блъскам.

Тогава вратата се отвори. Показа се същата жена. Погледна ни и се засмя.

— Виж ти какво било. Е, влизайте. Сергей Василевич ви чака.

Тя ни заведе до една врата с табелка: „Директор“. Тя отвори вратата и аз зажумях. Мислех си, че дебелият веднага ще ме познае.

— Влизайте, не се бойте — каза директорът.

Аз отворих очи и видях директора. Той не беше дебел. Съвсем друг човек беше. И вратът му не беше дебел.

— Е, влизайте, какво тъпчете до вратата? Коя от вас е Данилова?

— Аз.

— С тебе ли говорих по телефона?

— Да.

— Какво искате от мене?

Децата мълчаха. И аз мълчах. Не зная защо. Стаята беше много голяма. И килимът на пода беше голям. И страшно беше изобщо да се говори високо.

— Чудни хора, брей — рече директорът. — Дошли, пък мълчат. Седнете.

Пред масата на директора имаше друга маса. Дълга и край нея столове. Седнахме на столовете.

— И така, какво има?

А ние мълчахме.

— Мълчите — каза директорът. — Аз ще си гледам работата. Пък вие си припомнете за какво сте дошли.

Директорът привлече към себе си някакви книжа и започна да драска нещо с молив. Но забелязах, че той все мене поглежда. Аз седях най-близо, защото влязох пръв. От мястото си виждах, че той: не пише, а рисува. Мене рисуваше. Веднага разбрах, защото беше нарисувал лунички на челото и носа. Само че твърде много — цялото лице беше като сипаничаво. Проточих врат, за да видя по-добре, а той, ме пита:

— Прилича ли?

Всъщност не ми приличаше много, но се боях да не се разсърди и казвам:

— Съвсем прилича. Само луничките са много. Аз нямам толкова.

— А аз сложих и тия, които са на врата ти.

Децата тихичко се засмяха. Те се смееха много учтиво, просто шепнешком.

Аз казвам:

— По врата няма.

— Има — каза директорът. — Като оплешивееш, ще видиш.

Децата се засмяха вече високо. И на мене ми попремина страхът.

Аз казвам:

— А по-рано тука друг ли беше директорът?

— Кога по-рано?

— Във вторник.

Той ме погледна, лицето му се набръчка и той изведнъж прихна. И децата се разсмяха. А защо се смеят — сами не знаят. Сигурно заради директора. Ако той беше заплакал, и те щяха да заплачат.

— Кого си видял във вторник? — пита директорът.

А децата се кискат като луди.

Аз казвам:

— Дойде един при нас в училище. Докара стругове. Аз си мислех: директорът е.

А децата още по-силно се смеят. Е, сега пък какво смешно има? Нали говоря за струговете. Обърнах се към децата и им казах:

— Какво толкова ви е смешно? Нали и вие мислехте, че той е директорът.

А те продължават да се смеят като курдисани. Мисля си: „Добре, смейте се, аз пък няма да се смея“. Щом помислих това, и бузата ми затрепера. Аз я натискам с ръка, а тя още по-силно трепере. С всички сили се мъча да не се смея, пък още по ми се иска. И не можах да се удържа. Също се разсмях. Децата малко по малко престанаха, а аз все се смея. За да не гледам децата, погледнах към стената. Там имаше часовник със секундна стрелка. Тази стрелка подскачаше, а на мене, кой знае защо, ми беше смешно, че подскача. Аз нарочно извърнах очи от часовника и погледнах към другата стена. Там имаше барометър. Той нямаше стрелки да подскачат. Но от това ми стана още по-смешно и не можех да се спра. Децата виждат, че се смея, и пак се закикотиха. До вечерта може би щяхме да се смеем. Но нещо забръмча на масата на директора. Всички изведнъж утихнахме. Директорът щракна едно лостче и казва: „Зает съм“. След това ни пита:

— И така, с какво мога да ви помогна?

Вика казва:

— Другарю директор, струговете са съвсем повредени. С тях не може да се работи.

— Но аз какво общо имам с това?

— Вие ни обещахте… — каза Вика.

— Най-сетне разбрах — въздъхна директорът. — Вие значи сте нашите подшефни и ние сме ви докарали негодни стругове. А вие искате да ви дадем годни, нали?

— Ако е възможно… ако вие… — каза Вика и замълча.

Директорът протегна ръка към сандъчето и щракна лостчето. Там нещо бръмна, директорът каза:

— Снабдяването? Другарю Петляев, елате!

След минута на вратата се почука.

— Да! — каза директорът.

И влезе онзи дебелият, който идва в училището. Мислех си, че той веднага ще се развика: „Здрасти, директоре! Здрасти, орли! Къде е равнението? Барабанът къде е?“, а след това ще ни изгони.

Той каза много тихо:

— Здравейте, Сергей Василевич.

— Здравейте, другарю Петляев. Седнете. Имам въпрос към вас: закарахте ли стругове в училището?

— Разбира се, Сергей Василевич. Лично аз. Младежта… Тъй да се каже, е нашата смяна.

— Струговете годни ли са за работа?

— Какво да кажа, Сергей Василевич…

— Откъде ги взехте?

— Онези, Сергей Василевич, които са във втория цех, в склада.

— Рагозинските?

— Точно така, Сергей Василевич.

— Та това са отпадъци!

— Какво да кажа, Сергей Василевич… Какво значение има за дечицата? Да повъртят… да посвикнат, тъй да се каже.

— Тези дечица след две години ще дойдат при нас — каза директорът.

— Това е така, Сергей Василевич.

— Кое е така? — директорът се понадигна. Дебелият даже отстъпи заднишком. Но директорът ни погледна и отново седна. — Почакайте в приемната, другарю Петляев — каза той съвсем спокойно.

И дебелият излезе от стаята. Той вървеше някак странешком, даже не стъпваше на килима.

— Е, добре — каза директорът. — А защо са ви стругове?

Децата се спогледаха. Какво има тука за разбиране? Да работим. Милка вдигна ръка като на урок.

— Хайде, разказвай.

— Ние искаме да станем стругари. Така. За да помагаме на по-възрастните.

— Всички ли искате?

— Всички.

— А ти искаш ли да станеш стругар?

— Аз?… Аз не зная.

— А ти, Данилова?

— Аз? — каза Вика. — Аз също не зная.

— А ти? — попита ме директорът.

— Още не съм мислил за това — казах аз. — Просто ми е интересно да работя на струг. Особено дупки…

И аз разказах на директора как пробивахме дупки. А след това Вика разказа за Алексей Иванович какъв добър майстор е. И други деца говориха. Най-много разказваха за дупките. Борка даже нарисува чертеж на ъгълник.

— И все пак, какво ще правите със струговете?

— Ще изработим някоя и друга част — казах аз.

— Някоя и друга — не е интересно — усмихна се директорът. — Искате ли да ви дам задача?

— Каква задача?

Директорът се приближи до едно шкафче и извади оттам желязно капаче, като на кутийка. Цялото беше на дупки. Дупките бяха не само кръгли, но и продълговати.

— Ето гледайте. Това е панел за монтаж.

— Това е за радиоапарат! — зарадва се Борка.

— Точно така — каза директорът. — Много такива панели изработваме. Само дупки правим около пет милиона в месец.

Децата направо ахнаха. Аз също започнах да завиждам. Ето на такъв завод да поработим! Аз мога по цял ден да пробивам дупки.

— Така — каза директорът. — Ще се заемете ли да правите такива панели? Поръчки ние ще ви дадем.

— Пет милиона ли? — попитах аз.

Директорът се засмя.

— Няма да са пет, но ще ви дадем малко. Като начало. Да видим как ще се справите. Съгласни ли сте?

Всички завикаха, че са съгласни. А Дутов даже почервеня от алчност. Навярно той вече мислеше да заграби всички дупки за себе си.

— Само че вижте какво — каза директорът. — Това е вече сериозно. На тези панели монтажниците ще сглобяват схеми. Значи тука не може да има никакво немирство. Смятайте, че сте работници. И трябва да работите честно. Смятайте, че имате не работилница, а завод. Малък пионерски завод. Поговорете с учителя си по трудово. Не ви зная програмата. Когато се понаучите, ще можем да ви дадем стругарски поръчки.

— Но ние нямаме стругове — казах аз.

— Ще имате — каза директорът.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Честна пионерска — каза директорът.

Децата се засмяха. Аз пак погледнах секундната стрелка и отново бузата ми потрепери. И тогава, за да не се засмея, казах:

— Честната пионерска не важи. Вие не сте пионер! Дайте някаква друга дума.

— Честна директорска! И партийна, ако искаш.

Когато даде партийна, аз повярвах. Аз зная по татко. Той никога не дава напразно партийна дума. Когато Зинаида завърши училище, той й купи часовник, а мама го попита: „Колко струва?“ Той казва: „Двайсет“, пък се смее. Мама казва: „Измамник. Дай дума.“ Той казва: „Давам“. „Не, дай честна дума.“ „Давам.“ „Не, дай партийна…“ Тогава той сграбчи мама и започна да я целува. А партийна дума не даде. Защото часовникът струваше петдесет рубли. Още тогава мама каза, че трийсет рубли за целувките е много скъпо.

И аз казах на директора:

— Щом е партийна, ние отиваме сега в училище и разказваме на Алексей Иванович.

Сбогувахме се с директора и излязохме от кабинета. И тогава преброих, че на масата на жената има четири телефона. А там на дивана седеше дебелият Петляев. Като минавахме покрай него, всички поред казвахме „довиждане“. Ние не го дразнехме, а честно поздравявахме. А той сигурно помисли, че го дразним. На първия отговори, а на останалите — не. А когато минавах аз, той се обърна с гръб.

Докато вървяхме из завода, стараехме се да не шумим. А щом излязохме на улицата, вдигнахме врява. Едни крещяха: „охо!“, други: „ура!“, а някои — кой знае какво. Аз така си дерях гърлото, че очите ми едва не изскочиха.

Дежурният излезе от будката и също каза нещо, но и него не го чуха. Даже аз не го чух. Виках по-силно от всички. А Милка Орловска просто пищеше. Гласът й е тънък — даже противен. Но тя е хитра. Макар да пищеше, все пак забеляза, че иде нашият трамвай.

Тя записка още по-силно и се спусна към спирката. И всички деца хукнаха към трамвая. Само че не успяхме да се качим. Трамваят замина под носа ни.

Аз викам:

— Хей! Деца! Да го догоним! — и — след трамвая.

Всички хукнаха след мене. Ние тичахме до другата спирка и без малко не го догонихме.

Аз пак викам:

— Ще го догоним!

И ние тичахме още една спирка. И пак насмалко не го догонихме, защото трамваят дълго стоя пред светофара. Ние щяхме още да тичаме след него, но училището беше съвсем наблизо. А на мене още ми се тичаше. Затова аз не влязох през вратата, а се прекачих през оградата.