Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Борка, я и Невидимка, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Божана Георгиева, 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко
Редактор: Люба Мутафова
Художник: Румен Скорчев
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Георги Русафов
Коректор: Емилия Димитрова
Дадена за печат на 23.X.1963 г.
Излязла от печат на 20.II.1964 г.
Поръчка №21
Тираж 15 000
Формат 1/16 59/84
Печатни коли 10,75
Цена: 0,55 лв.
Издателство „Народна младеж“, София, 1964
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1964
История
- — Добавяне
3а антената
Днес след часовете в клас се втурна нашият отряден ръководител от осми „г“. Той е спортист и много подвижен. Струва ти се, че тича даже когато стои. Изобщо той не е лош, защото не дава никакви поръчения. Ще надникне и ще попита:
— Е, как вървят работите?
Отговарят му:
— Горе-долу.
— Хубаво!
— Лошо!
А Владик ще каже:
— Браво! Карайте! — И пак ще побегне.
Но днес Владик не побягна веднага. Ние вече се разотивахме, но той ни прегради пътя и каза да останем.
Попитах го:
— А защо?
— Защото не вършите никаква работа. И аз заради вас си изпатих.
— Че защо да вършим работа?
— Защото сте пионери.
— А защо сме пионери?
— Да не си ненормален? — каза Владик.
— Защо пък ненормален?
А аз зная: щом непрекъснато задаваш един и същи въпрос, можеш да разсърдиш всеки човек. Изобщо Владик не е лош, но за мене е интересно, че мога да го ядосам, когато поискам.
Владик, естествено, се разсърди.
— Тебе, Шмел — каза ми той, — днес пак са те изгонили от класа, можеш и сега да си идеш.
— Мога ли? — попитах аз.
— Можеш.
— А да остана мога ли?
— Както искаш.
— А да си отида също мога ли? — отново попитах аз.
Тука Владик почервеня. Той сви юмруци и децата престанаха да се смеят. Е, и аз замълчах.
— И така, деца — каза Владик, — трябва нещо да се измисли. Иначе пионерската ви работа изостава. Аз като отряден отговарям за вас, пък и без вас си имам много работа. Дори днеска имам състезание. Да мислим по-бързо.
Децата помълчаха, помълчаха и след това Алик Летицки предложи:
— Хайде да събираме хартия.
— Не, по-добре — желязо — каза Мишка Летицки.
Алик и Мишка са близнаци. Те просто не понасят приликата си. На тях им е омръзнало все да ги бъркат и така им е противно, дето си приличат, че винаги спорят, даже на училище отиват по различни улици.
Владик се зарадва.
— Много хубаво. Хайде — хартия. Знаете ли колко тетрадки може да се направят от нея?
— По-добре желязо. Хартия вече събирахме — възрази Мишка.
— И желязо е добре — съгласи се Владик. — Страната има голяма нужда от желязо. Тъкмо… А аз днес имам състезание. Да решаваме по-бързо. Все нещо трябва да се събира.
— Я мълчи по-добре — обърна се Мишка към Алик. — Желязо също сме събирали.
— Не си заслужава да спорим, деца — каза Владик. През всичкото време той тичаше от единия край на дъската до другия и поглеждаше часовника си. — Има ли значение какво ще събирате? Нека половината от вас събират хартия, другата половина — желязо. А после ще направим равносметка. Разбрахме ли се?
Аз седях и си мислех: съвсем не сме се разбрали. Все едно ми е: ако щѐ желязо, ако щѐ хартия, ако щѐ и Исаакиевския събор. Разбира се, после децата ще говорят, че не съм активен. А учителите говорят, че съм дори прекалено активен. Иди, че разбери! Ако всички идат — ще ида и аз. Не идат ли — няма да ида и аз. А може пък и така: всички да идат, а аз — не. Или така: всички — не, а аз да отида.
Изобщо, докато аз мислех, стана Борка Таланов:
— Знаеш ли, Владик — каза Борка, — а не е ли по-добре да направим антена?
— Каква антена?
— Такава… Телевизионна, насочена. Да може да се приемат разни градове. Москва например или Киев…
— И Африка ли? — попита Вика Данилова.
— За Африка — не зная. А Лондон или Париж — може би. Аз съм чел, че даже с обикновена приемат. Случайно. Само че антената трябва да бъде специална… — започна Борка, но Владик го прекъсна:
— Хубаво, Боря. Добре си го намислил. Колкото до Париж, вие тука сами ще се справите. А аз тръгвам. Само че вие ми я покажете, като я направите. Дадено, а? — И Владик изскочи.
Децата наобиколиха Борка:
— А как ще я направим?
— А къде ще я поставим?
Те питаха, а Борка обясняваше, че антената трябва да бъде в няколко реда. Много висока. Въртяща се. И за да може да се управлява с моторче от стая…
Всички мислят, че ние с Борка сме приятели. А пък аз не зная дали сме приятели или не. Ние с Борка никога дълго не се сърдим. Аз не мога дълго да се сърдя, а Борка не обича да се бие. Аз също не обичам да се бия, но затова мога да ядосам, когото си искам. А Борка не обича да се сърди. Така и не знам — приятели ли сме или не. Най-малкото няма да се целувам с него, макар че живеем в един вход и през цялото време той строи някакви си приемници. Даже, напротив, стана ми обидно, че той по-рано нищо не ми е казвал за антената. Аз се промъкнах до Борка и казах:
— Борка, ти всичко знаеш, нали? И за антената. Може би и за снежния човек… Или за Марс… А кога ходи на балкон, знаеш ли?
Борка се засмя:
— Ходи, когато се ходи. Остави ме на мира, Костя.
Не, ти отговори.
— На балкон никога не ходи — каза Борка и се залови да дорисува антената си.
А Вика Данилова ме погледна, като че съм плашило, и каза:
— Много е старо. Още от втори клас. Ти, Шмел, измисли нещо по-умно.
— Мога и по-умно — отговорих аз. — Ти си глупачка и председателка на класа — ето ти нещо по-умно.
— А ти си хулиган.
Децата се разсмяха. Те не гледаха вече Борковото листче, а мене и чакаха какво ще отговоря.
Аз казах:
— Африканска принцеса.
Вика на мене:
— Шмел нещастни.
Аз на Вика:
— Защо нещастни?
— Защото си клоун.
— Защо да съм клоун?
— Затова защото.
— А защо затова защото?
Колкото повече питах, толкова по-силно се смееха децата и повече се ядосваше Вика. И всички забравиха Борка и неговата парижка антена. А Вика стоеше червена като кисѐл и не знаеше какво да отговори. А аз все питах. Но когато отново погледнах към чина, Борка вече го нямаше в клас.
А Вика изтича след него.