Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (6)

Следи по снега

Костя стоеше до прозореца и гледаше долу подредените дърва, засипани от снега. Отгоре дворът изглеждаше като град: дървата представляваха къщи, а между тях — улици, покрити с току-що паднал чист сняг. По една от улиците пробяга котка и на снега ясно се виждаха следите от нейните лапи. „Може да се проследи — помисли си Костя. — Ако имах куче, бих го пуснал по следите й и то щеше да се сбие с котката.“

Мисълта за куче, което върви по следите, наведе Костя до друга мисъл. Той взе от масата книгата „Пипалата на октопода“ и започна да я прелиства. Хубава книга, със зелена подвързия, много дебела. Там е описано как един шпионин…

Телефонът зазвъня.

— Иди — каза Зинаида, — ако търсят мене, няма ме у дома.

— Защо да те няма, когато си у дома? — каза Костя.

— Костенка, други ден имам изпит — помоли му се Зинаида.

Телефонът продължаваше да звъни.

— А ще се оплакваш ли на мама от мене?

— Няма, няма — нервно каза Зинаида.

— Ало! Зина? — Костя погледна изпод вежди Зинаида и се ухили. — Сега ще видя.

— Ти побърка ли се? — прошепна Зинаида.

— Ти най-напред ми обясни защо лъжеш? А също — защо аз трябва да лъжа заради тебе? — шепнешком отговори Костя, закривайки с ръка слушалката.

— Костя!

— Не, ти ми обясни. Защо мълчиш? Внимавай, иначе ще те повикам. Винаги казваш: Костя, та Костя… Да лъжеш е нечестно!… А ти самата — честно ли е?

— Господи! Е, добре, нечестно е! — простена Зинаида, закривайки устата си с ръка.

— Признаваш ли си?

— Признавам си.

— Ще запомним — прошепна Костя. — Ало! Чувате ли ме? Зина не е в къщи.

Едва сияещият Костя сложи слушалката, и Зинаида се спусна към него. Костя със смях се мушна под масата и излезе от другия край. Зинаида обиколи масата, а Костя — пак под масата.

— Чертежите ми ще събориш? — викна Зина.

— А ти не лъжи! — обади се изпод масата Костя. — За вас е позволено, а за мене — не, така ли?

— Ти с мене не се сравнявай, докато станеш като мене, много трябва да учиш.

— От тебе ще се научи човек — отговори Костя.

Безполезно беше да се спори с Костя. Зинаида си знаеше — той винаги имаше в запас хиляди думи и само баща им можеше да го усмири. Но баща им е далече, сред ледовете. Зинаида въздъхна:

— Излизай, няма да те пипна.

— Дай дума.

— Давам.

— Дай честна комсомолска.

— Честна комсомолска. Лепка! Драка! Нахалник!

— Студентка! Лаборантка! Лъжкиня! — незабавно отвърна Костя, измъквайки се изпод масата.

Не, да се състезава с Костя беше безполезно. Зинаида отново въздъхна и се залови за чертежа. Костя се настани на дивана и взе да си спомня за какво мислеше преди малко. Беше нещо много важно. Следи по снега… Куче… „Пипала на октопод“. Сети се.

Костя изтича до телефона и набра номера. След кратък разговор грабна палтото си и се спусна към вратата.

— Къде? — викна Зинаида. — Най-напред хапни.

Но токовете на Костя вече тракаха някъде към третия етаж.

На втория етаж Костя позвъни. Вратата отвори Борис.

— Здрасти! — каза Костя.

— Тихо — прошепна Борис.

— Защо пък тихо?

— Указателя заповяда да не шумим. Той пише нещо.

Указателя — подполковник в оставка и съсед на Боркови — беше много строг. Той беше член на домоуправителния съвет. Много строго следеше за реда и се караше с портиерите. През останалото време пишеше стихотворения за деца. Тези стихотворения не се печатаха. Връщаха ги на Указателя в пликове с печати: „Комсомолска правда“, „Мурзилка“, „Пионерска правда“, „Костьор“, „Пионер“ и поради това всички в жилищния дом уважаваха Указателя и се бояха малко от него.

— Много важно, като е казал Указателя — рече Костя. — Да вървим на двора.

— Нямам време.

— Ти все нямаш време.

— Монтирам приемник — каза Борис.

— Ти все приемници монтираш. Знам ги аз твоите приемници! Какъв приемник? Покажи.

Борис заведе Костя в стаята. На масата лежаха, покрити с вестници, някакви машинни части, жици, парчета олово. Наблизо имаше електрически поялник.

— А къде е приемникът? — попита Костя.

Борис се засмя.

— На масата.

Костя още веднъж внимателно огледа масата, но не видя нищо, което да прилича на приемник.

— Та ето го! — Борис посочи малка дъсчица, на която бяха прикрепени бели и червени жици и някакви малки детайли.

— А-а — проточено каза Костя. — Пък аз мислех, че това е телевизор. „Знаме“! Или „Рубин“.

— Честна дума, приемник е — каза Борис. — Той е с полупроводници, затова е малък. Може да го пъхнеш в джоба си и да слушаш.

— Лъжеш — вяло каза Костя. Той знаеше, че Борис не лъже. Чувал беше за такива приемници, които наистина се побират в джоба. В час може да слушаш предаване от стадиона или, ако ти зададат стихотворение наизуст, а го предават по радиото… слушай и повтаряй след артиста. Костя отдавна мечтаеше за такъв приемник. А Борис взел, че направил. На Костя му стана малко неприятно.

— Искаш ли след това да направя и на тебе? — предложи Борис.

— Сам ще си направя — презрително отвърна Костя. — Сто парчета. Ще избера един, най-хубавия. А останалите ще изхвърля.

Борис пак се засмя. Той нищо не казваше, а само се смееше. И Костя, който никога не се беше обърквал, сега не знаеше какво да каже. По-добре щеше да е Борис да захване да спори. Никой още не беше надвивал Костя в спор. Но Борис не спореше. Всичко му беше ясно. Костя стоеше и се мъчеше да измисли някакви най-остроумни думи, които да унищожат Борис въпреки неговия приемник.

В това време вратата се отвори и в стаята надзърна Указателя.

— Какво е това веселие? — строго попита Указателя. — Защо вдигате такъв шум, та из цялата къща се чува?

Ох, не навреме се появи Указателя. На своя глава той отвори Борковата стая. На Костя му стана така приятно, че от удоволствие чак мравки запълзяха по гърба му. Той знаеше своите права.

— А не бива ли да се смеем? — вежливо попита Костя.

Борис подозрително погледна Костя. Той не вярваше на любезността на Костя, а с Указателя не ти трябва да се захващаш.

— Изобщо — каза Указателя, — да се прекрати смехът. Пречите ми да работя.

Костя не му мисли дълго. Той никак не обичаше Указателя.

— Ха-ха-ха — ясно произнесе Костя, като гледаше Указателя право в очите. — Аз се смея — поясни той. — Много тихо. Така може ли?

Лицето на Указателя стана червено като цвекло.

— Как се казваш? — заплашително попита Указателя.

Костя, кой знае защо, заобиколи масата и пак се вторачи в Указателя.

— Извинете, моля, аз ще се смея още по-тихо — прошепна той. — Ха-ха-ха…

Очите на Указателя станаха кръгли. Той отвори уста и затвори очи. След това главата му изчезна. От коридора се дочу въртенето на телефонния автомат.

— Звъни в милицията — прошепна Борис. — Той винаги се кара, ако някой шуми. Даже като се ходи… Пише някакви стихотворения. По-добре да излезем.

— Не се плаша от милицията — каза Костя, като се запъти към вратата.

За минута децата бяха вече долу.

— Съвсем малко ми оставаше — огорчено каза Борис. — Половин час само да бях поработил с поялника — и готово. Сега той ще се оплаче на мама.

— Е, нека, да не би тя да не го познава — отвърна Костя. — Да вървим, ти ще бъдеш при нас радист.

— При кои вас?

— Ще видиш.

В двора между купчините дърва омърлушено се шляеха Мишка и Алик.

— Защо толкова закъсня? — попита Алик.

— Едва не ме закараха в милицията — отговори Костя. — Хайде по-скоро! Кой ще бъде лейтенантът?

— Аз! — викна Мишка.

— Ти вече беше миналия път — възрази Алик. — Костя, нека по-добре той да бъде майор.

— Правилно, Мишка — каза Костя. — Хайде майор. При това по средата лейтенанта го раняват. А майорът все пак е главен.

Мишка се поинати малко, колкото за лице, но се съгласи да бъде майор.

Борка знаеше морзовата азбука и, естествено, трябваше да го назначат за резидент на вражеското разузнаване. Той трябваше да предава по радиото всякакви сведения и да вербува нови агенти.

Трябва да кажем, че Борка още нищо не разбираше. Той не знаеше кого да вербува и къде да предава. Борка беше слабообразован човек — не беше чел книжки за шпиони.

Славни книжки със зелени и небесносини корици. Четат ги преди и след часовете. Понякога и по време на час. А най-често вместо уроците. А Борка беше чел разказите на Аркадий Гайдар и Джек Лондон. „Том Сойер“ той прочете осем пъти. Какво да се прави — такъв наистина чудак е Борис Таланов! Той даже не знаеше, както трябва, как се заравят парашути, как при случаи може да бъде отровен някой познат, как да се използуват стихотворения на Лермонтов за шифроване на сведения, как да се обезвреди бомба пет секунди преди взрива, къде трябва да се прицели шпионинът, за да не убие, а само леко да рани лейтенанта от Държавна сигурност (лейтенантът трябва да продължи преследването), как… Впрочем трябва да спрем, а иначе може да изброяваме безкрай. А Костя и без Борис си имаше доста затруднения. Опитайте се да направите всичко, както трябва, като по книга, когато имате само трима помощници.

Откъде да вземе млада красива шпионка? (Ех, Лина Лвовна! Да беше тя тук.)

Откъде в двора за дърва ще се вземе колхозният пазач Карим Умаров? (Той е Вернер фон Щраух, той е още мистър Глен Поуз, той е също сър Арчибал Дуглас.)

Ами инженерът, който трябва да се влюби в шпионката?

А бандитът — криминален престъпник?

А заблуденият шофьор, който вози агентите с автомобила на директора на един от големите заводи?

Не, не стигаха хората. Костя разбираше, че при тях не излиза съвсем като в книгата. Пропаднаха най-хубавите страници. Особено лошо беше без красива шпионка. Затова, както винаги, в самото начало Костя беше загрижен. На въпроса на Борис — резидента, той отговори:

— Нищо няма нужда да вършиш. Ще казваш: Първо: „Помнете, ние можем всичко да направим“. Второ: „Той твърде много знаеше“. Разбра ли? Освен това ще чукаш на ключа някакви цифри. Шифър. Разбра ли?

— Разбрах — съгласи се Борис. — Само че не е интересно.

— По-интересно е от твоите жици.

Костя се покатери върху една купчина дърва. Там той постоя малко и скочи долу. На снега се отпечатаха стъпките от галошите му. Сега вече това бяха следи от вражеския агент.

Борис и Алик (граничари) се нахвърлиха върху Костя. Те го притискаха с цялата си тежест и извиваха ръцете му.

— Пуснете ме! Побъркахте ли се? — изсъска Костя. — Не бива веднага. Аз съм още на границата.

„Граничарите“ се отдръпнаха. Костя сърдито ги погледна и сякаш спомнил си нещо, току се спусна към най-близкия вход. Скоро той се върна с голяма метла.

— Обърнете се!

„Граничарите“ послушно се обърнаха. Костя мина безшумно между тях, замитайки следите с метлата, и се скри зад една купчина дърва. Мишка и Алик погледнаха след него. Можеше да започват.

— Следи — каза Мишка.

— Следи — съгласи се Алик.

— Интересно чии са тези следи?

— Наистина, интересно — потвърди Алик.

Мишка полази на четири крака и подуши снега.

— Посипано е с някакъв прах — каза Мишка. — Кучето не може да хване дирите. Звънете в заставата.

— Слушам! Да се звъни в заставата! — отговори Алик.

Алик сложи юмрука си до ухото.

— Ало! Квадрат четиридесет и седем. Някакъв неизвестен човек с неизвестна цел е преминал границата.

— А аз какво да правя? — попита Борис, чиито крака започнаха да мръзнат.

— А ти мълчи, ти си в тила — каза Мишка и също сложи ръка до ухото. — Разбрах. Продължавайте наблюдението. Докладвам на генерала.

Мишка завъртя въображаем диск.

— Ало! Другарю генерал! Докладва майор Летицки. — Внезапно Мишка отпусна ръката си и закрещя: — Костя! Костя! За генерала забравихме, на кого да звъня?

Иззад дървата се показа разсърден Костя. Той огледа двора. Покрай стената на къщата, размахвайки пазарска чанта, вървеше Люска — дъщерята на портиерката.

— Люска! Искаш ли да играеш?

Белите Люскини вежди се вдигнаха нагоре. Тя помисли, че погрешно е чула.

— С кого… да играя?… — тихо каза тя.

— С нас, ще бъдеш генерал.

— Аз не мога… като генерал… — прошепна Люска, замирайки от щастие.

— Мишка ще ти звъни, а ти отговаряй: „Това е задача с много неизвестни“.

— С много… неизвестна… — повтори Люска и изведнъж си спомни: — А мене мама ме изпрати за хляб.

— Все едно, няма да успееш, скоро е почивката.

— Скоро е почивката… — съгласи се Люска.

Костя отново се скри сред дървата.

— Ало, другарю генерал! — повтори Мишка. — Докладва майор Летицки…

— С много… неизвестна… — отговори Люска.

Играта продължи. Сега всичко вървеше като по книга. Алик и Мишка се носеха из двора, търсейки Костя. Алик все се дърпаше напред, а майор Мишка (той обичаше лейтенанта като роден син) го спираше. Същевременно майорът разговаряше на много чужди езици:

— Ит из а лемп! Гив ми ди еппл! Нина хез а дог!^[1] — крещеше майорът, припомняйки си учебника за пети клас.

Няколко пъти децата преминаха тичешком покрай барачката, от която стърчаха краката на Костя. Но сега не биваше да пречат на Костя, той поставяше бомба със закъснител. Между краката им се мотаеше щастливата Люска. Тя тичаше, размахвайки пазарската чанта, и пееше: „Много неизвестна… много неизвестна“… Само Борис не знаеше какво да прави и от скука утъпкваше снега. Искаше му се да хукне да дири Костя, но децата не му разрешиха. Те казаха, че резидентът трябва да бъде в нелегалност.

Накрая Костя свирна. Алик и Мишка се спуснаха към бараката с извадени „пистолети“. Шпионинът бясно се защищаваше.

— Предай се! — извика майорът.

— Предай се! — изписка Люска.

В отговор от бараката излетя цепеница. Тя леко закачи крака на Люска. Люска помисли малко, седна на снега и заплака. А борбата едва сега се разгаряше.

— К-х-х, к-х-х — се чуваше от бараката.

— Та-та-та-та — отговаряше автоматът на лейтенанта.

Увлечен, Костя се подаде от бараката.

— К-х — каза майорът. — Убих те. Излизай!

Това вече не беше по книгата. Шпионите не бива да се убиват изведнъж. Разгневеният Костя отвори уста, но майорът беше вече осъзнал грешката си.

— Куршумът мина покрай ухото ти! — извика Мишка.

Престрелката продължаваше.

Накрая майорът се хвърли към вратата. Оттам се подаде ръката на шпионина. Пистолетът беше насочен право в сърцето на майора. Но и двамата — и шпионинът, и майорът, гледаха лейтенанта. Лейтенантът беше забравил своите задължения и продължаваше да стреля с автомата.

— Алик! — извика шпионинът.

Едва тогава лейтенантът се опомни. Той се спусна и с гърдите си закри майора.

— К-х-х.

Лейтенантът изохка и се свлече на снега. Майорът скочи върху шпионина. Те се търкаляха по пода на бараката и Мишка не можеше да надвие Костя. Той беше по-слаб. А Костя, ядосан от това, че си удари крака, не искаше да се предава. Той събори майора под себе си, възседна го и започна да тъпче сняг в устата му. Мишка се извиваше и така виеше, че даже Люска се учуди и престана да плаче.

— Пусни ме! Пусни ме или ще ти дам да се разбереш! — крещеше майорът.

Но Костя се опомни. Той слезе от майора и вдигна ръце. Набитият майор стана и се отърси от снега.

— Няма да играя — промърмори той.

— Но аз се предавам, Мишка! Виж, вдигнал съм ръце. Разпитвай!

— Ит из а лемп? — неохотно попита Мишка.

— Нихт — отговори Костя.

— Гив ми ди еппл — строго каза Мишка.

— Нихт.

— Нина хез а дог! — викна Мишка.

— Нихт — отговори Костя. — Можете да ме разстреляте — добави той на чист руски език.

Развеселилата се Люска слушаше с възторг този вълшебен разговор. Тя от самото начало нищо не разбираше и затова всичко й се струваше още по-интересно. Тя дори се опита да участвува: „С много… неизвестна“. Но я сгълчаха.

Леко раненият лейтенант също взе участие в разпита. Той разпитваше, кой знае защо, на френски език.

— Се си бон? — попита лейтенантът.

— Нихт — отговори Костя.

— А къде е се си бон? — намръщи се лейтенантът.

— Нихт. Няма да кажа — отговори Костя.

Разпитът не продължи много — докато се свършиха чуждите думи. Сега шпионинът трябваше да се скрие. Следваше да го изпуснат — така беше в книгата. Алик и Мишка се отдръпнаха настрана и Костя се скри „в неизвестна посока“. Отново започна търсене. Децата претършуваха барачките, надзърнаха под дъските, завъртяха се под дървата. Шпионина го нямаше. Някъде от двора се чу тържествуващият смях и вик на Люска:

— Ето го! Виждам, виждам, скрил се е!

Алик и Мишка се отзоваха на вика. Но само за да чукнат Люска по врата. Генералът не бива да взема участие в операцията. По книгата не е така.

В това време Костя търсеше резидента. Трябваше да му предаде бързо съобщение, а резидентът сякаш беше потънал в земята.

— Хей, момчета! — извика Костя.

— Аха — отвърнаха Мишка и Алик.

— А къде е Борка?

— Не знаем.

Костя обяви примирие и тримата взеха да търсят резидента.

— Той си отиде у дома, аз го видях — съобщи вездесъщата Люска след десетминутно търсене.

— А защо не каза по-рано?

— Боях се.

— От какво се боеше?

— Да не ме биете — честно си призна Люска.

Децата се разсмяха. Изглежда Люска наистина се смята за човек. Да бият такъв изтърсак! Смешно. Може, разбира се, мимоходом да я плеснат по врата. Но за бой ще се намери някой по-голям.

Люска не знаеше защо се смеят момчетата. Но й беше приятно, така приятно, както никога досега. Все пак не я гонеха, а разговаряха с нея.

— Може ли аз вместо него? — храбро попита Люска.

Костя снизходително се усмихна:

— И ти ще бъдеш един ръководител, не ти е работа! Да не искаш да бъдеш и президент? Айзенхауер искаш ли?

— Айзенхауер… искам — завъртя глава Люска. Тя беше готова на всичко.

Децата отново се разсмяха. Засмя се и Люска. Тя попискваше, отметнала глава назад, и даже излеко подскачаше. Изведнъж Люскиното лице се удължи. Тя замръзна на мястото си, с поглед втренчен към къщи.

— Каква е тая работа? — развика се отдалече още портиерката. — Сложих супата на масата! За хляб те изпратих…

Люска с надежда погледна момчетата: може би ще се застъпят? Но те дори се отстраниха. Люска стоеше сама — безпомощна и виновна.

— Ама ти никъде не си ходила?! Къде беше? — попита портиерката, като грабна чантата от ръцете на Люска.

— Аз бях… почивка… — прошепна Люска.

— Та почивката е свършила преди един час. Веднага в къщи, маймуна такава.

Портиерката гневно изгледа децата:

— Господи, ето къде била метлата! Пък аз цял час я търсих. Вие защо сте взели метлата?

— Искахме да пометем двора — угоднически каза Алик.

Но портиерката добре си познаваше обитателите.

— У-у, плашила.

Метлата полетя нагоре и се стовари върху гърба на майора. Шпионинът и лейтенантът не дочакаха своя ред. И тримата се разбягаха на различни страни. Те можеше лесно да бъдат намерени по следите в снега. Но… портиерката очевидно не четеше зелени книги. Тя въздъхна и тръгна в къщи, като влачеше Люска след себе си.

Люска не плачеше. Даже и в къщи, след като получи своята порция плесници, Люска мълчешката седна да яде супа без хляб. Не й се плачеше. Тя си спомни как беше генерал и как за малко не стана президент. Това беше най-хубавият ден в живота й…