Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (5)

За събранието

И за хиляда рубли не бих отишъл на това събрание, ако не се боях, че Елизавета Максимовна ще изпрати телеграма на ледения блок. Интересно, защо става така, не искаш да идеш и все пак отиваш? Аз си знаех, че ще ми се карат. Мене на всяко събрание ме ругаят, като че ли аз съм най-лошият. Може би просто по рождение съм недисциплиниран, а после ще стана такъв дисциплиниран, че на всички лигите ще потекат. Татко казва: „Човек постоянно се мени“. Също и аз се меня. По-рано бях още по-лош, а сега съм станал по-добър. А ще бъда още по-добър. Може би от всички най-добър. А държанието на човека — това още нищо не значи. Ето ние играем на война. Едни са фашисти, а други — наши. Е, да не би тези, които изобразяват фашистите, да станат фашисти, когато пораснат?

А аз обичам да чета за шпиони. Може пък да стана шпионин? И още. Много мразя, когато лъжат истински. Ако кажеш, че си видял куче с опашка на носа, а с нос на опашката, това ще бъде лъжа, но един вид шега. Пък ако те попитат: „Научи ли си урока?“, а ти не си го научил, но казваш: „Научих го“, това ще бъде истинска лъжа.

Когато ме питат, аз винаги казвам, както си е било. Но винаги излиза някак не на място.

Например казват ми:

— Готов ли си да отговаряш?

Аз казвам:

— Не.

— Защо?

— Не съм си научил.

— Защо не си научил?

— Играх хокей.

Децата започват да се смеят. Учителят се сърди. Но аз ли съм виновен? Истината съм казал. Наистина съм играл хокей. Какво смешно има тука?

Учителят казва:

— Не разбираш ли, че това е безобразие? Да играеш хокей, вместо да учиш?

Аз отговарям:

— Разбирам, но така се получи.

Децата пак се смеят. Виновен ли съм, че така е станало? А аз не съм забравял, че имам уроци. И няма да лъжа, че съм се заиграл и съм забравил. Или че се е разболяла баба. Всичко съм помнил. Само че не ми се е искало да оставя играта. И аз казвам истината. Значи трябва да ми напишат двойка — и толкова.

Но започват да ме питат:

— Щом разбираш, защо не вършиш, каквото трябва?

— За тебе хокея по-важен ли е от уроците?

— Ти и занапред ли така ще постъпваш?

Никак не обичам да отговарям на такива въпроси. Макар че много лесно мога да отговоря. Отначало трябва да кажа: „Разбира се, че това не е хубаво“. След това: „Моля, извинете“. И накрая: „Честна дума, няма вече“.

Тогава ще излезе, че съм осъзнал вината си и искам да се поправя. А аз още не зная ще се поправя или не. Или може утре да падна от трамвая и пак да не си науча уроците. Тогава ще ми кажат, че не държа на думата си.

Има в нашия клас един Вовка Дутов. Той винаги казва: „Извинете, моля, това е за последен път“. Но с този последен път той вече две години седи в шести клас. Скоро ще продъни чина си от седене. А аз имам само две тройки: по ботаника и по поведение. Но на събранията ми се карат.

На миналото също ми се караха.

Отначало всичко вървеше добре.

Елизавета Максимовна седеше на масата. Лина Лвовна седна на моя чин — сигурно искаше да й простя. Но аз нарочно й обърнах гръб.

Елизавета Максимовна почука с молив по масата и ние започнахме да избираме различните длъжности.

— Деца, вие трябва да се отнесете към днешното събрание сериозно, задълбочено, по пионерски — каза Елизавета Максимовна. — Ако някой иска да се изкаже, да не се стеснява, говорете открито. Да започнем с председателя на класа. Как мислите, добре ли работи миналата година Вика Данилова.

Децата мълчеха. Никой не искаше да започва пръв. След това Вовка Дутов засумтя. Той винаги сумти, преди да каже нещо. Елизавета Максимовна го погледна:

— Е, Дутов?

— Добре — каза Вовка.

— Значи няма възражения. Данилова остава председателка на класа. Кой е за това предложение? — Всички вдигнаха ръка. Аз не вдигнах. Аз не бях „против“, но не бях и „за“. В нашия клас изобщо никаква работа не се върши. Веднъж само направиха стенвестник: изрязаха от „ОГОНЁК“ картинки и ги залепиха на лист хартия. Отгоре написаха: „За отлична учебна работа“. Само че там нямаше никаква учебна работа. Бяха изрязали само самолети и нещо за служебните кучета.

Данилова също не работеше. Само в междучасията изгонваше всички от стаята. Щом като толкова добре ни е изпъждала, то, моля… Аз още по-добре бих изпъждал.

— А ти, Шмел, защо не вдигаш ръка? — попита Елизавета Максимовна. — Ти против ли си?

Аз казвам:

— Не, Елизавета Максимовна, не съм против. Но не съм съгласен, че е било „добре“. Данилова ни изпъждаше от стаята. Даже да ни е изгонвала много добре, все пак нищо повече не е правила.

— А самият ти какво вършеше? — викна Вика. — Най-често тебе трябваше да изпъждам.

Аз се обърнах към Вика и й казвам:

— Какво от това. Ако аз сам си излизах от стаята, ти изобщо нямаше какво да правиш. И тогава щеше да излезе, че лошо работиш. А така поради мене си работила добре.

Децата се засмяха. И Лина Лвовна се засмя.

А Елизавета Максимовна каза:

— Тебе, Шмел, затова не те и избират. Седни на мястото си и не пречи.

— Аз не преча, вие сама ме попитахте.

— Добре, добре. Стига разговори.

Седнах си и изплезих език на Вовка Дутов. А той ми се закани с юмрук. Тогава аз бързо нарисувах в тетрадката човек с борова шишарка вместо глава и го показах на Дутов. Той засумтя и пак ме заплаши с юмрук.

Докато аз рисувах, избраха Борка за председател на отрядния съвет за това, че направил вестника. Той и миналата година беше председател и затова направи вестника. Гласувах за Борка — все пак ние с него живеем в един вход.

В това време вратата се отвори и се втурна Владик — нашият отряден, целият червен и косите му мокри.

— Уф! — каза той. — Извинете, Елизавета Максимовна, че закъснях. Току-що свърши тренировката.

— Трябва да умееш да разпределяш времето си — каза Елизавета Максимовна. — Седни. Сега избираме звеневи.

— Не мога — каза Владик. — Аз само за минутка… Току-що свърши по волейбол… Сега ще има по баскетбол… Състезания! После ще прескоча тука! — И Владик изчезна.

Елизавета Максимовна погледна строго Лина Лвовна. Лина Лвовна погледна към отворената врата. Но там, където стоеше Владик, нямаше никой, само прашинки се въртяха в слънчевия лъч.

Лина Лвовна стана и затвори вратата.

— Да продължим — каза Елизавета Максимовна. — Лина Лвовна, вие имате ли някакви предложения?

Лина Лвовна стана от чина. Тя се поизчерви и взе да дърпа краищата на връзката, завързана на шията й. Сигурно по-рано тя точно така е стояла пред Елизавета Максимовна, когато е разказвала урока.

— Аз не зная… — тихо каза Лина Лвовна. — Би ми се искало… нека децата сами… нека сами помислят и изберат. Струва ми се, че ги мързи даже да мислят. Те са свикнали да им подсказват. Е, и…

— Кой, според вас, им подсказва? — попита Елизавета Максимовна.

— Ами че… аз… и други…

— Добре — спокойно каза Елизавета Максимовна. — Но за това ние с вас ще поговорим след събранието. И без външни лица.

— Те не са външни… — едва чуто каза Лина Лвовна.

В класа беше така тихо, че ако Лина Лвовна не беше казала, а само помислила, ние и това сигурно щяхме да чуем. Децата просто бяха замръзнали на местата си. На мене даже ми се стори, че Елизавета Максимовна веднага ще изгони Лина Лвовна от класа. Но Елизавета Максимовна се направи, че не е дочула. Аз седя на втория чин и видях как с всички сили се мъчи да покаже, че уж нищо не се е случило. Само че не сполучи. Аз веднага разбрах, че тя се ядоса. Защото отначало започна да поправя прическата си, а прическата й и без това е винаги гладка, нито един косъм не стърчи. След това тя запрелиства дневника. А дневникът няма за какво да се прелиства — това не е урок. Аз по себе си зная: ако трябва да се въздържаш, то непременно или носът ще те засърби, или ще ти се докашля, изобщо ще започнеш безцелно да си мърдаш ръцете.

Но Елизавета Максимовна все пак се сдържа. Тя даже се и усмихна едва-едва. Само че не гледаше нас, а някъде нагоре, към стената. Там е окачен портретът на Дарвин. Сигурно на Дарвин тя се усмихна.

— Е хайде, деца? — каза Елизавета Максимовна. — Аз чакам. Време е да свършваме. Трябва да изберем звеневи и редактор на вестника. Предлагайте!

Децата мълчеха и поглеждаха ту Елизавета Максимовна, ту Лина Лвовна. А Лина Лвовна седеше до мене и рисуваше на листче звездички. Тя нарисува осем звездички и започна да ги задрасква.

— Аз мисля, че за звеневи може да сложим Летицки, Никифорова и Дутов — каза Елизавета Максимовна.

Децата се засмяха и веднага погледнаха Вовка Дутов. Ние мислехме, че тя се шегува. Вовка Дутов е второгодник. Половината му бележки са тройки, а другата половина двойки. Наистина той много хубаво играе футбол, особено с главата. Ние така му и викаме: „Вовка — футболната глава“. Той е най-висок в класа. И най-силен. Но какво от това? Заради това ли да го избираме за звеневи? Даже и той самият се учуди, че го споменаха. Наду се и засумтя.

— Ти какво искаш да кажеш, Дутов? Не си ли съгласен? — попита Елизавета Максимовна.

Дутов стана.

— Аз?

— Ти, разбира се.

— Ъъ… — каза Дутов. — Ъъ… Съгласен съм.

— Виж какво, Дутов — каза Елизавета Максимовна. — Естествено, би трябвало да почакаме, докато поправиш двойките си… Но… класът ти оказва доверие. Класът се надява, че ти ще измениш своето отношение към ученето. Може би за това ще ти помогнат твоите нови задължения. Как ти гледаш на това, Дутов?

— Ъъ… — каза Дутов. — Аз… ще изменя… Ъъ…

Всички отново се засмяха. Но Елизавета Максимовна каза да седим мирно и да не превръщаме събранието в забава. Тя каза още, че не е хубаво да се смеем на другаря си, а трябва да му помогнем. Като че ли малко сме помагали на Дутов! И учителите през цялото време с него се занимават… Той сам не иска да се учи. Казва, че след осми клас ще го вземат във футболния отбор на майсторите.

На всички ни беше толкова смешно, че вече искахме да гласуваме за Дутов, за да видим какъв звеневи ще излезе от него. Аз погледнах Лина Лвовна и видях, че тя става от мястото си. Имаше такъв обиден вид, като че ли някой я беше ударил. Тя стоеше сериозна и много бледна. Аз даже се изплаших да не заплаче.

— Елизавета Максимовна — каза Лина Лвовна.

Елизавета Максимовна изведнъж като че се вкамени. Тя седеше съвсем изправена и гледаше портрета на Дарвин.

— Елизавета Максимовна — вече по-високо каза Лина Лвовна.

Елизавета Максимовна бавно се обърна към Лина Лвовна.

— Слушам ви.

— Елизавета Максимовна, аз трябва да поговоря с вас. Моля ви… хайде да отидем в учителската стая.

— Да излезем? — учуди се Елизавета Максимовна. — Толкова неотложно ли е?! — Тя погледна Лина Лвовна и изведнъж бързо стана от масата. — Е, добре, да вървим.

Те излязоха в коридора и затвориха вратата.

Децата веднага наскачаха от местата си и наобиколиха чина на Дутов. Никой в класа не го обича. У нас казват, че ако сменят главата на Дутов с футболна топка и дадат на футболистите Вовкината глава вместо топка, то нито учителите, нито футболистите ще забележат разликата. Не го обичат не за това, че е глупав, а заради хитростта му. Пред учителите той е тих-тих. Учителите мислят, че той е неспособен, но затова пък послушен. И Дутов седи в час по-мирно от всички. Само че всичко запомня. Не уроците, разбира се, а кой какво е казал за него. А след часовете ще се приближи и — туп! — с юмрук или с чантата. При това непременно ще издебне, когато човек е сам.

Него никой сам не може да надвие.

За мене няма значение кой ще бъде звеневи — всички еднакво не работят. Но чак пък Дутов — да прощава, моля!

Когато ние заобиколихме Дутов, той почна да върти глава, да сумти, но нищо не можа да каже.

Тогава Вика Данилова попита:

— Дутов, ти наистина ли искаш да станеш звеневи?

— А тебе какво те засяга?

— Разбира се, че ме засяга. Нали ще те избирам.

— Че избирай ме!

— А аз не искам да те избирам.

— Ти си глупачка — каза Дутов.

Децата се засмяха. Само че те се смееха някак си не много весело — като че нарочно ги принуждаваха да се смеят.

— И аз не искам! — извика Алик Летицки.

— Глупак — отговори Дутов.

Сега никой не се смееше. Получи се нещо като игра. Всички започнаха да казват: „И аз не искам. И аз“… Дутов отначало отговаряше, а после престана. Изобщо половината ни клас излязоха глупаци, а останалите — неизвестно какво.

Тогава аз казах:

— Хей! Деца! Знаете ли какво…

Не успях да се доизкажа. Някой отзад замери Дутов с учебник. Книгата прелетя над чина и удари Вовка по тила.

Дутов скочи. Той стоеше, озърташе се и не можеше да се досети кой е направил това. Стоеше и се изчервяваше. Даже вратът му стана червен. И изведнъж той сграбчи най-близкия до него и с все сила го дръпна за ризата. Ризата се разкъса, а копчетата заподскачаха по пода.

Беше Гера Попов. Той е най-мирният в нашия клас. Той даже нищо не беше казал. Само че неговият чин беше до чина на Дутов и когато всички станаха, стана и той.

Гера изплашено погледна Дутов, а после хлъзна ръка по ризата — тя беше разкъсана до кръста. Гера се наведе и мълчаливо започна да събира копчетата.

Аз видях, че той едва не заплака. Зная, че не е скъперник. Не го е еня за ризата. Само че у тях ще го бият за това: баща му е пияница.

Децата мълчаливо гледаха Дутов.

Дутов сумтеше и още повече се изчервяваше.

Гера събра копчетата си.

А на мене изведнъж ми стана горещо от яд. Даже гласът ми пресипна.

Аз се покачих на чина и казах:

— Деца! Герка е най-слабият в класа. Така ли е? А Дутов — най-силният. Той бие всички поотделно. Хайде сега ние да разкъсаме ризата му.

— Опитай се — каза Дутов.

— Ще се опитам. Аз скочих от чина и казах на Борка. — Борка, поварди до вратата. Ако Елизавета Максимовна наближи…

— Недей, Костя — отговори Борка. — Ей сега ще дойде някой. Най-добре после.

Но аз така се бях ядосал заради Гера, че от нищо вече не ме беше страх. Напротив, даже като че ли ми беше весело.

— Ти си председател на отряда и не бива да се биеш — казах аз на Борка. — Не се бой. И аз няма да се бия. Само ще му разкъсам ризата. Нали Елизавета Максимовна винаги казва: никога не отлагай за утре това, което можеш да направиш днес. Ето и аз няма да отлагам. А ти поварди.

Борка тръгна към вратата.

Пък аз отидох при Дутов.

Аз протегнах ръка. Дутов замахна и ме удари по главата. И веднага върху му се нахвърлиха всички деца. Излезе, че Дутов не е чак толкова голям. Бяха се стълпили около него и по никакъв начин не можеше да си мушна ръката, за да го чукна. Аз исках да докопам ризата му, за да я разкъсам, но нищо не излезе. Образува се купчина и Дутов беше някъде вътре. Най-накрая ние напъхахме Дутов под чина и не го пускахме оттам, макар да ни щипеше за краката.

— Иде! — извика Борка.

Всички изтичахме по местата си.

Вратата се отвори и на прага се показа Елизавета Максимовна. Тя беше сама.

Дутов се въртеше под чина и не можеше да излезе — бяха го натикали под скамейката.

— Какво правиш там, Дутов?

Дутов само сумтеше. Най-после той се измъкна и целият червен, с разкопчана яка седна на чина.

— Какво има, Дутов?

— Ъх… — пъхтеше Дутов. — Ъх… Търсех… Попивката…

Ние се разсмяхме тъй силно, та чак вар се посипа от тавана.

— Тихо стойте и не превръщайте събранието в забава — каза Елизавета Максимовна. — А ти, Дутов? Няма що, добър звеневи си.

— Аз няма да бъда… ъх… звеневи.

— Защо няма да бъдеш?

Дутов втренчи поглед в чина и засумтя още по-силно.

— Какво се е случило тука? Председателката!

Стана Вика Данилова.

— Нищо, Елизавета Максимовна. Ние седяхме и чакахме.

— Таланов?

Стана Борка.

— Нищо, Елизавета Максимовна. Ние просто… седяхме.

— Дутов?

Стана Дутов. Той се изчерви целият и засумтя. И нищо не каза.

— Аз чакам, Дутов.

Дутов взе да се върти просто на мястото си, толкова му се искаше да каже. Нали ако не каже, ще излезе, че е непослушен. А щом се учи лошо и при това е непослушен, тогава изобщо ще го изгонят от училище.

— Ъх… — каза Дутов. — Попивката… Падна… Няма вече, Елизавета Максимовна.

— Какво няма вече?

— Ъх… — каза Дутов. — Ето… попивката…

— Седни си — каза Елизавета Максимовна.

Дутов седна и заизбърсва лицето си с ръкав.

— Може би някой ще има смелостта да каже какво се е случило? — попита Елизавета Максимовна. — Или вие сте пионери само по име?

Когато започна да говори за смелост, аз не изтърпях.

— Елизавета Максимовна — казах аз.

— Мълчи, Шмел. Уморих се от твоите глупости.

— А вие чуйте. Може и да не са глупости.

— Не ми се нещо вярва — отговори Елизавета Максимовна. — Хайде, казвай.

— Та казвам. Нищо не се е случило. Просто ние не искаме да избираме Дутов за звеневи.

— Защо?

— Защото… не зная… Не ни харесва.

— Това е интересно — бавно проговори Елизавета Максимовна. — Това е нещо ново, Шмел. Не зная, сам ли си измислил това или… Впрочем това не е важно. — Елизавета Максимовна седна до масата и помълча. След това ме погледна и даже се усмихна. Едва-едва. Така, като че й дръпнаха устните с конци и веднага ги отпуснаха. — Е, ами ако не ви се харесва например отрядният? Също ли ще бъдете против?

— Разбира се — казах аз. — Щом не ни се харесва… Какво от това?

— Толкова по-интересно. — Елизавета Максимовна говореше като по радио: много ясно, чуваше се всяка буквичка. — Ами ако не ви се хареса дружинният?

Аз не разбирах какво иска тя. Ако ще и тридесет пъти да е дружинен. Щом не ни се харесва — значи не ни се харесва. Ако бях само аз… Нали всички са против Дутов. А когато всички са против — това не е случайно. Значи сам си е виновен.

Аз казах:

— Какво като е дружинен. Щом е лош… Само че нали тях ние не избираме. Ние избираме звеневите.

— Достатъчно, Шмел — каза Елизавета Максимовна. — Пак ще се втурнем на този въпрос. Боя се, че това е нещо по-сериозно от предишните ти простъпки.

— Защо да е по-сериозно? Аз ви говоря за Дутов.

— Не — каза Елизавета Максимовна със загадъчен тон. — Ти говориш не само за Дутов, но тука няма да разглеждаме това. И така, деца — Елизавета Максимовна стана от мястото си. — Имахме три кандидатури: Никифорова, Летицки, Дутов. Нека да гласуваме. Кой е за Никифорова?

Всички вдигнаха ръка.

— Кой е за Летицки?

Пак всички вдигнаха ръка.

— Кой е за Дутов?

Никой даже не се помръдна.

— Кой е против Дутов?

Всички като един вдигнаха ръка. Даже Дутов.

— Е, какво пък — каза Елизавета Максимовна и ме погледна. — Хайде да свършим за днес. Аз ще помисля кой може да бъде трети звеневи. Помислете и вие. Следващия път ще обсъдим. Довиждане.

Елизавета Максимовна се обърна и бързо тръгна към вратата. На излизане тя още веднъж ме погледна. И пак някак странно, като че не съм човек, а някакво растение. Тропическо.

Децата се спуснаха към вратата. На всички беше вече омръзнало да седят в клас. А аз останах още малко. Много ми се искаше да разбера защо Елизавета Максимовна питаше все за отрядните ръководители. Но не се досетих. Прибрах тетрадките си в чантата и излязох.

Когато минавах покрай пионерската стая, стори ми се, че там някой пее. С тънък глас. Изпее няколко думи, замълчи, пак запее. Аз отворих вратата и погледнах.

До масата, подпряла глава с ръце, седеше Лина Лвовна. Тя не пееше. Отвън така ми се беше сторило, че пее. Тя плачеше. Даже сълзи й течаха. Аз я гледах и не знаех какво да кажа. На мене винаги ми е мъчно, когато плачат възрастни.

А тя ме забеляза и рече:

— Върви си, Костя… моля ти се… Намини после… — И тя отново заплака.

Аз затворих вратата и изтичах на улицата.

Почти всички деца бяха на двора. На излизане си спомнили, че когато избирахме Летицки, забравихме да попитаме кой Летицки — Мишка или Алик?

— Все едно, нали са близнаци — казах аз. — Нека бъдат звеневи поред. Никой няма да забележи.

— Ти, Шмел, да не остроумничиш — каза Мишка Летицки.

— Извинявай, Алик, няма вече — нарочно така отговорих аз.

— Ще ти дам сега един Алик! — каза Мишка.

— Ама ти Мишка ли си? — попитах аз.

— Не виждаш ли?

— Не виждам — казах аз. — Мислех, че ти си Алик. Деца! А знаете ли, Лина Лвовна…

Исках да кажа, че току-що видях как Лина Лвовна плаче. И не казах. Сам не зная защо. Аз се врътнах и изтичах обратно в училището. До пионерската стая отново чух как плаче Лина Лвовна. Тогава откъснах от тетрадката лист и написах на него:

„Вера Аркадиевна! Идете веднага в пионерската стая! Неизвестен.“

След това сложих листа пред вратата на завуча, почуках и се скрих зад ъгъла. Видях как Вера Аркадиевна вдигна листа, погледна го, сви рамене и тръгна за пионерската стая. Когато се върнах при децата, те бяха избрали Алик. Нямаше вече какво да се прави, но децата, кой знае защо, не се разотиваха. Всички започнаха да си припомнят как не избрахме Дутов и аз бях доволен, че не го избрахме. Тука работата не е дори до Дутов. А до това, че ние всичко вършехме заедно. Заедно го напъхахме под чина — нека сега се опита да пипне някого. А след това заедно не го избрахме. И на нас ни хареса това, че всеки действуваше като един за всички.

С нас това става за първи път, честна дума!