Юрий Томин
Борка, аз и Невидимко (4)

За Лина Лвовна

Днес аз дойдох на училище един час по-рано. Преди това сигурно стоях още един час пред „Гастронома“ и гледах как една пенсионерка хранеше гълъби със семки. Право да си кажа, тя може и да не е пенсионерка, това аз точно не зная. Но на мене не ми хареса как ги храни. Аз бих взел и изсипал семките на улицата. А тя сипваше по малко на дланта си и ги подмяташе леко, за да кацнат гълъбите на ръката й. Един, най-нахалният, кацаше и кълвеше. А в краката й имаше цяла купчина гълъби, но до тях нищо не стигаше.

Тя стоеше наведена, протегнала ръка и говореше: „Яж, яж“ — и наричаше гълъба „мой мили“, макар че той не беше мил, а просто нахален.

И изобщо тя така се стараеше, като че това не беше някакъв гълъб, а внукът й или някой друг такъв.

Аз влязох в магазина, купих за всичките си петдесет копейки кедрови орехи и ги изсипах на тротоара. Всичките гълъби долетяха при мене, а онзи, милият — най-напред. Пенсионерката се обиди и каза, че съм безделник. Стана ми много приятно. Винаги обичам да ми се карат хора, които не ми харесват.

Ето, като ми се кара Елизавета Максимовна, нашата класна, мене като че ме е дори гъдел. Защото не я харесвам.

Ако е Вика Данилова — винаги ми е смешно. Не мога да я търпя. Тя е председателка на класа.

Само когато мама и татко ми се карат, се получава нещо странно. Тях аз обичам, но всичките им думи зная наизуст. Затова излиза нито смешно, нито обидно.

А ако ме изругае някакъв фашист, сигурно бих хвръкнал на небето от радост.

Защо не ми хареса пенсионерката, не зная. Но заради нея изхарчих последните си петдесет копейки. А Зинаида няма да ми даде повече пари до края на седмицата. Тя и днес ми даде ей така, за да се отърве от мене. Сутринта тя не отиде в института, защото не беше успяла да си приготви чертежа. Забоде на масата голям лист и започна да чертае. Когато чертае, по-добре да си далеч от нея — трепери над чертежите си, като че са златни.

Аз ходих, ходих по стаята и пуснах „Бамбино“. Това е любимата ми плоча. Изсвирих я десетина пъти. След това я обърнах от другата страна. Оттам е по-лоша, но нищо. После отново сложих „Бамбино“. Зинаида ми казва:

— Костя, не ти ли омръзна?

— А на тебе?

— Омръзна ми.

— А на мене не.

— Пречи ми.

— Защо да ти пречи? — попитах. — Ти чертаеш, а не пееш.

— Ей сега ще ти обясня аз — каза Зинаида. — Ела по-близо.

Аз, разбира се, не се приближих. Но пуснах още веднъж „Бамбино“ и й казвам:

— Само се опитай да ме докоснеш. Ще залея с туш целия ти чертеж и ще те изгонят от института.

Зинаида вдигна глава и ме погледна през очилата:

— Колко си лош, Костя! Нима не виждаш сам колко си лош?

Аз й казвам:

— Нямам очила и затова не виждам. Дай да понося твоите.

В това време плочата свърши и аз я пуснах отново.

— Ти използуваш отсъствието на мама — казва Зинаида, — а също и това, че ми е жал да те бия, защото си малък.

А аз й отговарям:

— Мене ми е жал за тебе.

Аз винаги споря със Зинаида, защото през всичкото време тя ме възпитава. Пък и обичам да споря изобщо. Татко казва, че у мене седи някакъв Невидимко. И когато направя нещо хубаво, излиза, че заслугата е моя, а когато споря или се закачам — на Невидимко. Татко казва, че по-рано Невидимко бил по-силен от мене, а сега силите ни били горе-долу равни.

Но аз и без Невидимко мога да надвия Зинаида, и то с един пръст.

— Нямаш ли поне капка съвест? — казва Зинаида. — Макар ей толкова? — и показва нокът.

Пък аз отвръщам:

— В гората израсна елха.

Това е много просто: ако искаш да ядосаш човека, отговаряй му не това, за което те пита, а съвсем друго. Например казват ти: „Имаш ли нож?“ А ти отговаряш: „Благодаря, обядвал съм вече“. Или: „Къде отиваш?“ А ти: „Ъхъ, китът има голяма опашка“.

Зинаида видя, че от мене не може да се отърве и ми казва:

— Добре, ще ти дам трийсет копейки. Иди на кино.

— Дай ми петдесет, тогава ще отида.

— Изнудвач — казва Зинаида.

Тогава изведнъж се обидих. С мене винаги става така: отначало слушам, слушам, а после току се обидя от нещо. Сигурно все пак съм горд.

— Щом е така, казвам, щом съм изнудвач, аз безплатно ще си отида.

Махнах „Бамбино“, спрях радиограмофона, облякох си палтото и тръгнах към вратата. Изведнъж съвестта загриза Зинаида. Върви след мене и ми пъха петдесет копейки.

— Вземи, не се превземай!

Но аз не благоволих да разговарям. Хлопнах вратата и се спуснах по стълбата. Минах третия етаж. Слизам и ми е приятно, че съм толкова принципен.

На втория етаж се спрях за малко.

На първия — също.

Но щом излязох на улицата, страшно ми се прииска да ида на кино. Даже гърлото ме засърбя. Потършувах из джобовете — трийсет и две копейки. Какво сега, да се унижавам ли пред Зинаида? Само това няма да стане. Просто взех и позвъних по телефона, още тука, пред главния вход.

— Добре — казвам, — пусни парите от прозорчето. И имай предвид — това е заем. Докато пристигне мама.

Зинаида загъна копейките в хартийка и ги пусна от прозорчето. А аз я улових с една ръка, с лявата.

Но на кино така и не ходих, защото срещнах тази пенсионерка. И трябваше да ида на училище цял час по-рано. Ако знаех, не бих излязъл на улицата, защото този час съвсем не беше весел.

Най-напред надзърнах в пионерската стая. Там седеше само Лина Лвовна — нашата дружинна. Аз подадох глава през вратата и почаках, докато ме забележи. Мразя да се натрапвам, когато не ме викат. А много ми се искаше да вляза. Лина Лвовна ми се харесва повече от всички останали, защото е красива. По-красива е даже от дружинните по филмите. Там специално ги гримират, а тука — истинска. Всичко нейно е красиво: и блузката й, и лаченият колан, и малкият златен часовник. Аз, разбира се, плюя на тия неща, а момчетата от девети клас се въртят около нея и си подмигват като ненормални.

Лина Лвовна веднага ме забеляза:

— Влез, Костя.

— А защо да вляза? — казвам. — Налага ли се?

— Налага се. Тъкмо мислех за вашия клас.

— За нашия, Лина Лвовна, нищо хубаво няма да намислите. Ние сме дезорганизирани. Не провеждаме никаква работа… Изобщо ние сме най-лошите. А аз съм най-лош от лошите.

Лина Лвовна се засмя.

— Хайде, Костя, недей кокетничи. Ти казваш, че си най-лошият, а сам навярно мислиш, че си най-добрият. Така ли е?

— Лина Лвовна, та и вие не мислите за себе си, че сте най-лошата.

— Не, разбира се.

— Тогава защо аз да не мисля така?

— Но ти го казваш.

— Всъщност аз ли съм най-лошият?

— Не, разбира се.

— Значи аз правилно мисля, че съм най-добрият?

— От кои?

— От тези, които са по-лоши от мене. Нали, Лина Лвовна, ако вземем най-добрия, то всички останали ще бъдат по-лоши. А ако вземем най-лошия, то останалите ще бъдат по-добрите. Излиза, че всеки е по-добър от някого и по-лош от някого. А не може да бъдеш най-добрият, защото тогава трябва да си по-добър от самия себе си. По същата причина не може да бъдеш и най-лошият. И ето, Лина Лвовна, излиза, че…

Дълго още разказвах на Лина Лвовна за хубавото и лошото. Не бях измислил сам това, а го бях прочел в една книжка. Но Лина Лвовна не знаеше, че не съм го измислил аз. Тя ме гледаше и устните й потреперваха от смях. А на мене ми харесваше, че й е смешно, макар и да се сдържаше с всички сили. Нали тя е дружинна и трябва да ни възпитава. А тя никого не възпитава. Затова всички деца я обичат.

Накрая Лина Лвовна не издържа и се разсмя с глас. Тъкмо тогава вратата се отвори и ни пипнаха.

Лина Лвовна веднага престана да се смее.

А аз млъкнах.

— Колко сте весели тук — каза Елизавета Максимовна.

Лина Лвовна скочи от мястото си и й предложи стол.

— Седнете, Елизавета Максимовна. Ние ей така само… спомнихме си… — каза тя, като поправяше колана си. — Знаете ли, Елизавета Максимовна, спомнихме си Райкин.

— Талантлив артист — каза Елизавета Максимовна. — Много талантлив.

Винаги ми се е струвало, че Лина Лвовна се бои малко от нашата класна. Сигурно от страх тя измисли за Райкин. Та Лина Лвовна е завършила десети клас по-миналата година. Тя също е била ученичка на Елизавета Максимовна. След това изкарала някакви курсове и станала дружинна в училището. Само едно не ми е ясно: без Райкин не бива ли човек да се смее?

— Тъкмо се канехме да поговорим с Костя за вашия клас — каза Лина Лвовна, — как да подобрим работата.

— Защо именно с него? — попита Елизавета Максимовна.

— Просто той сам дойде.

— Това е най-разхайтеният ученик в класа — намръщи се Елизавета Максимовна. — Нали така, Шмел?

Аз не отговорих. Само това оставаше, да почна сам да се ругая.

— Отговаряй, когато те питат по-възрастни!

— Добре, така…

— Ах, виж ти! — каза Елизавета Максимовна. — Значи ти сам разбираш, че твоето поведение е непоносимо. Защо тогава не се замислиш върху това?

Аз мълчах.

— Ти съзнаваш ли, че дезорганизираш целия клас?

Аз продължавах да мълча. Стоях и си мислех за книгата „Тил Уленшпигел.“ Там монасите хващали някой невинен и го измъчвали с гореща вода дотогава, докато не си признаел, че е магьосник. Или — на кладата. Там всеки признавал…

— Отговаряй, Шмел!

Аз си знаех, че тя няма да се успокои, докато не отговоря.

И аз казах, колкото да отговоря:

— Признавам.

— Защо тогава не се замислиш върху това?

— Аз съм се замислил.

— Е, и?

Мълчах. Какво има да се казва. Аз пак си мислех за Уленшпигел. Там, ако човек не си признае, че е магьосник, ще го измъчват до смърт. Ако си признае, ще го изгорят, задето е магьосник. Каква е разликата? Аз реших да мълча. Жал ми беше само за Лина Лвовна. Тя беше разтворила албума и сигурно вече десет минути гледаше една и съща фотография.

— Е какво, Шмел?

Аз мълчах.

— Ще отговаряш ли?

А аз мълчах.

— Да-а… — каза Елизавета Максимовна. — И това е син на полярник…

Тука вече така ми се дощя да й отговоря, че даже мравки запълзяха по гърба ми. Но продължавах да мълча. Само извадих ръце от джобовете.

— Да-да — зарадва се Елизавета Максимовна. — Син на полярник. На герой. На смел човек, когото цял свят гледа. А кой гледа тебе, Константин Шмел? Какво полезно нещо си направил ти? Бащата дрейфува на ледения блок, понася лишения и глад, а синът…

Повече не можах да издържа. Моят баща плава на СП, а не тя! Той е мой баща, а не неин!

— Никакви лишения не търпят — казах аз. — Със самолети им возят цветя и шоколад. И даже елхи за Нова година. И леденият им блок е дебел като… като къща. Те живеят по-добре от всички.

Започнах да говоря и вече не можех да се спра. Описвах подробно колко е прекрасен животът им. Че те просто се тъпчат с шоколад и се задушават от горещина в своите къщички. Говорех така напук. И аз, и мама, и Зинка четохме във вестниците, че леденият им блок се е пукнал два пъти и те във виелица са пренасяли палатките си на друго място. Татко писа весели писма. Но и аз, и мама, и Зинка разбирахме, че той не казва истината, за да не се тревожим. А аз се тревожех за своя баща. И нека тя не се тревожи за моя баща.

— Стига, Шмел — каза Елизавета Максимовна. — Няма какво повече да приказваме. Ще си дойде майка ти и ще я повикаме на педагогическия съвет. Или… или ето какво. Най-добре да изпратим на баща ти радиограма направо на ледения блок.

— Вие нямате право! — извиках аз.

— Моите права не са твоя грижа. Върви си и добре затвори вратата. Аз трябва да поговоря с Лина Лвовна.

Аз погледнах Лина Лвовна. Тя седеше и разглеждаше същата фотография. Тя беше цялата почервеняла, но не ме поглеждаше.

Аз се обърнах и излязох от пионерската стая. А можех и да не излизам, защото пионерската стая е наша стая. Тя е за учениците. Никой няма право да ме гони оттам. Но аз се обидих на Лина Лвовна, задето мълча през всичкото време. Тя се уплаши. Не искам повече да разговарям с нея. И изобщо на всичко това плюя от самолет.