Ан Харъл
Диамантен огън (28)

27

— Веднага си дотътри дупето тук!

Беше четири и половина в сряда следобед и Джулиана вдигна телефона при първото иззвъняване, замаяна, но и пълна с творческа енергия. Беше свирила през целия ден. Шопен звучеше в главата й и съжали, че трябва да го прекъсне дори за секунда, но и съзнаваше, че й е нужна пауза. Така ще е хем по-добре за нея, хем за музиката. Макар да остана доволна, че чува Лен Уедърол, всъщност копнееше да чуе друг глас. А не бе сигурна кога ще й се случи. Или въобще дали ще й се случи. Но се опитваше да прояви разбиране: той мина през големи премеждия; нужно му е да е сам.

— Лен… Какво искаш да кажеш?

— Че вече си закъсняла с тридесет минути, бейби.

Остана изненадана.

— Не съм ли уволнена?

— Глупости! Не. Да знаеш каква публика те чака, ангелче. Хората четат вестници. Най-красивата концертираща пианистка на света спасява майка си и холандската си леля от лапите на убийци — засмя се. — Това ми харесва. Сега всички проявяват любопитство към теб. Само трябва да дойдеш, да ги омаеш и те пак ще идват в клуба.

Така значи, усмихна се Джулиана: светът на Джей Джей Пепър не е толкова различен от нейния.

— Като коя да се явя?

— Ела като себе си, бейби. Това е всичко, което можеш да бъдеш.

Боядиса косите си зелени и сложи бялата тюлена следобедна рокля на Джей Джей от 1919 година и дългото до петите кожено палто от норки, шапка, ботуши, бели ръкавици и взе такси.

Лен я посрещна на вратата.

— Уау! — възкликна той и се усмихна широко.

— Не бих цъфнала в симфоничната зала на Бостън в този вид, но тук се чувствам добре. Имам още много да уча за джаз и поп музиката — продължи тя, — но един ден, скоро, възнамерявам да запиша някои от любимите си — вече се ухили — мелодии.

— Ще продължиш ли да свириш тук рано вечер и когато си свободна между концертите?

Тя кимна.

— Но ще намаля броя на концертите. Не искам да изнасям толкова много концерти годишно, а и не мога да се откажа от изпълнението тук, Лен.

Той изпита видимо облекчение.

— Това е върхът, бейби, защото не ми се ще да се откажа от Джей Джей Пепър. Тя е забавна и… талантлива. Ще ми се да идва тук, стига тя да иска.

— Иска.

— Какво ще каже Шуджи?

— Не зависи от него, а и той го знае. Не разбира и никога няма да заобича джаза, но няма да ме зареже само защото го свиря.

— Значи това се подрежда. А и излиза, че на теб не ти е нужно той да те разбере.

— Не — отвърна тя. — Сега всичко е наред.

Свърши първото си изпълнение; знаеше, че е омаяла публиката — докато пиеше неизменната си минерална вода на бара, Лен й го съобщи. Едва тогава обърна внимание на бурните аплодисменти, подвиквания и радостни възгласи; и че по някое време на изпълнението си е свалила обувките. Беше се отпуснала да свири по начин, по който никога не й се бе случвало в „Карнеги хол“.

Лен кимна към другия край на бара.

— Имаш компания.

Отпивайки от водата, Джулиана погледна натам и застина. Матю Старк.

— Само кажи и ще го изхвърля.

— Не, сама ще се справя.

Лен се ухили.

— Мислех си, че ще успееш, бейби. Мислех си го.

Тя отиде и се облегна на бара до столчето на Матю. Усети как потта се стича между гърдите й. Почти се убеди мислено, че това всъщност са пръстите му.

— Ей, сладурче — посрещна я той с леката си, неразгадаема усмивка и прикова в нея тъмните си очи. — Хубави коси имаш. Същият цвят като очите ти са.

— Матю — подхвана тя, долавяйки надеждата и глухотата в тона си. Знаеше ли той? Чуваше ли колко много иска тя да е до него? От четири дни не го беше виждала, а й се струваше цяла вечност. Онази нощ във Върмонт бе променила всичко. Това, че се срещна с него, промени всичко. — Мислех, че още работиш по материала си.

— Фелди се придържа към фактите, които и без това са достатъчно недвусмислени. Няма да напише и дума за нешлифования Менестрел — усмихна й се. Не устоя, като я гледаше как не я свърта на едно място, как премигва, как стои пред него великолепна, зеленокоса: единствената жена, която някога щеше да пожелае. — Така че засега си в безопасност от журналистите. Имаш ли някакви планове за камъка? Искаш ли да ми ги кажеш?

Тя сви рамене.

— Според мен трябва да потъне отново в мъглите на легендите.

— Отново да стане преспапие за рецепти за сладка, така ли? Кажи ми, Джей Джей/Джулиана, какво ще правиш по празниците?

— Ще отида във Върмонт — най-после.

Истина беше, макар тя да се надяваше, че няма да отиде сама. Бе обмислила различни начини да накара Матю да отиде с нея, включително и като го остави той да се погрижи за колата на Шуджи. „Загубила си ми колата? — не повярва на ушите си, побеснял той. — Това ли става, когато в главата ти зазвучи джаз? Намери я и ми я върни!“ Но въпреки всичко пое към къщата си в Калифорния, като й имаше пълно доверие. Абрахам Стейн й изпращаше пакет по куриер във Върмонт. Нешлифованият Менестрел се завръщаше на мястото си при рецептите за сладка. Бе обмисляла различни възможности с диаманта: да го подари на музей, да го хвърли в океана, да го даде на майка си, на Абрахам Стейн или дори на леля Вили. Но накрая реши да го задържи. Само Пеперкампови знаеха със сигурност за съществуването му… и Матю.

Такава бе традицията от четиристотин години насам.

— Върмонт, така ли? — попита Матю. — Гледай ти какво съвпадение. И аз съм тръгнал натам — на дясното й слепоочие имаше малка капчица пот, която той искаше да изтрие с палец, но се въздържа; засега. — Там знам една малка къщурка с изглед към Батън Кил. И е най-студеното място, където съм бил, но не и когато си под няколко юргана с красива зеленоока блондинка. Тя свири на пиано — класика предимно, но според мен прави забежки и от време на време свири джаз. Нямам истински доказателства — не я познавам толкова отдавна, — но няма значение. Влюбен съм в нея.

— Матю, сериозно ли говориш?

— Естествено — той й се усмихна. — Съществува само един дребен проблем: не съм сигурен дали харесва ботушите ми.

— Обожава ботушите ти — заяви тя и усети как изведнъж остава без дъх, — както и черното ти кожено яке. Намира ги за изключително секси. А и че собственикът им също си го бива, и е влюбена в него.

Той се засмя, все още загледан в нея.

— Струва ми се, прихванах част от твоята чудатост. Лен ще ме изхвърли ли, ако те целуна?

Тя му се ухили.

— Пука ли ти?

— Заслужава си риска, но ще го направя набързо.

Целуна я, но никак не бързаше. И двамата се погрижиха за това.

— А „Газет“? — попита Джулиана. — Алис Фелдън не чака ли материал от теб?

— Вече не.

— Напускаш ли?

— Не, любима — отвърна той и отново я целуна. — Сега започвам.