Ан Харъл
Диамантен огън (15)

14

Джулиана и Вилхелмина слязоха от автобуса при малка жилищна сграда съвсем близо до диамантения район на града. Докато се изкачваха по стълбите, увехналите мушката в саксиите по прозорците накараха Вилхелмина да свъси вежди. Няма извинение за подобен мързел. Звънна; отвори им закръглен плешив мъж и ги пусна да влязат, представяйки се като Мартин Декер. Беше по-млад, отколкото очакваше. Вероятно наближаваше петдесет. Но напоследък толкова много хора й се струваха млади. Те не помнеха войната, бомбардировките, глада, предателствата на нацистите, колаборационистите. И ако хора като нея не разкажат на младите, ако отказват да говорят, откъде ще узнаят те? Каква е гаранцията, че всичко няма да се повтори?

Представи себе си и Джулиана, като говореше на холандски. Реши, че Джулиана ще разбере за какво става въпрос.

— Така се радвам, че дойдохте — увери ги белгиецът весело и ги поведе нагоре, стиснал огромна връзка ключове. — Още няма известия от брат ви.

— Обадихте ли се в полицията?

Декер поклати глава.

— Предпочетох да ви изчакам.

И да ме оставите аз да се захвана с тази работа, помисли си Вилхелмина раздразнено. Хората винаги долавяха нейната способност да взима трудни решения. Не й харесваше да го прави точно както и на тях не им допадаше; тя не се смяташе за по-оправна от останалите, но и не беше човек, който ще остави друг да свърши мръсната работа. Странно, как хората очакваха от нея да прояви решителност, а после се чувстваха неловко в присъствието й именно защото го бе сторила.

— Не е в навиците на господин Пеперкамп да изчезва по този начин — каканижеше Декер. — Винаги се е проявявал като безупречен наемател. А ето, сега закъснява с наема и… — той направи многозначителна отчаяна пауза — никаква вест от него. Нито думичка.

Вилхелмина се надяваше, че хазаинът не очаква тя да уреди наема на брат си. Тя искаше единствено да го открие, а не да плаща сметките му. И понеже не получи желания отговор, белгиецът отключи вратата на апартамента на Йохан, смънка някакво извинение и слезе долу.

— Той не говори ли английски? — попита Джулиана.

— Представа нямам — отвърна Вилхелмина. — Не го попитах.

Влязоха в двустайния апартамент. Дебела, полуизпушена пура лежеше в месингов пепелник; обложката от плоча на Джулиана стоеше до старомодна стереоуредба. На снимката тя се усмихваше, косите й бяха по-дълги. Йохан притежаваше всичките й плочи. Вилхелмина нямаше нито една; но понякога слушаше нейни изпълнения по радиото.

— От толкова години мисля за Йохан като за силното упорито момче, каквото беше преди войната — промълви тя сякаш на себе си, но на английски. — Спечели толкова надбягвания с кънки по каналите. А аз седях и го гледах, увита в топли дрехи, и пиех горещо какао с приятели.

— А ти самата научи ли се да караш кънки? — в гласа на Джулиана прозвуча нежност.

— Да, но отдавна забравих.

Преживя прекалено много години, когато трябваше да посвети почти цялата си енергия, за да оцелее, а после — да изостави миналото и да продължи да се справя. Не да забрави, естествено, а просто да продължи напред.

За пръв път, откак се помнеше. Вилхелмина изпита съжаление към по-големия си брат. Йохан Пеперкамп — известният шлифовчик на диаманти. Майсторът с несравнимото око.

А сега живееше окаяно.

Без да обръща внимание на загрижения вид на Джулиана, тя отиде в миниатюрната кухня — по-скоро бокс до всекидневната — и сложи чайника да заври. Помещението бе спретнато, но по прозорците нямаше бегонии. Тя долавяше самотата, промъкнала се в живота на брат й. В жилището му липсваха веселието и изрядната чистота, чието присъствие се долавяше в обширния апартамент, който обитаваха с Ан.

Провери съдържанието на хладилника: четири вида сирена и половин змиорка, старателно увити; кутия с маслени бисквити, прокиснало мляко, мидите в малката кошничка започваха да понамирисват. Дори през дните на върховната си слава и с далеч по-голямо състояние Йохан не се проявяваше като екстравагантен мъж. Пестелив по природа, харчеше малко за себе си. За какво спестява, Вилхелмина нямаше представа; самата тя постъпваше по същия начин. Нито единият, нито другият хвърляха някога храна. Прекалено много дни от живота им бяха минали без никаква.

— Нещо тук като че ли не е наред, не намираш ли? — попита Джулиана, застанала зад леля си.

Без да казва нищо, Вилхелмина поклати глава и изключи кухненската печка — вече не й се пиеше чай. Заедно с Джулиана отидоха в спалнята; и там нямаше почти нищо. Старателно оправено двойно легло, на бюрото две снимки: Ан, засмяна, с едва забележимата позната тъга около очите, и момент от деня на сватбата им преди войната. По-ясно от нещо, случило се миналата седмица, Вилхелмина помнеше как тогава двете с Рейчъл си пожелаха някога да вдигнат сватба като Йохан и Ан. Какви мечтателки бяха само!

Сега вече нямаше никакви мечти; единствено спомени.

— Хайде да вървим — подкани тя.

— Лельо Вили…

— Добре съм. Ще дадем на господин Декер змиорката. Това би трябвало да го удовлетвори.

Но долу, във входното антре, някаква тъмна фигура се опитваше да влезе в контакт с белгийския хазаин на развален френски. Джулиана извика сепнато и отскочи назад, но се оказа прекалено късно.

Черно-кафеникавите очи се извърнаха към нея.

— По дяволите! — изруга той.

Тя се вторачи в него дръзко.

— Представи си каква среща, господин Старк!

— Господи! Защо се набъркваш в тази каша?

Значи това е американският журналист, помисли си Вилхелмина, разглеждайки го с интерес. Тъмните, дистанцирани очи му придаваха вид на суров човек, но нещо в набразденото с белези лице й допадна. Излъчваше компетентност, знание, болка. Ако се налага да гадае, би предположила, че този мъж разбира, че обективност не се постига лесно. Според нея това беше добре.

Хвърли поглед към Джулиана, чието изражение представляваше смес от неодобрение и съгласие; и още — забеляза тя — вълнение. Колко странно. Джулиана така често изглеждаше отегчена, изпитваше досада от реалните неща в живота. Поне така я възприемаше Вилхелмина след ограничените контакти, които имаше с племенницата си.

Матю Старк въздъхна тежко, нещо подобно на ужас пробягна в очите му и Вилхелмина усети как сърцето й се свива. Не приличаше на мъж, който лесно се отдава на чувствата. Нещо не беше наред.

— Господи, страшно ми е неприятно. Вие двете явно не знаете — направи пауза и стисна устни. Личеше, че не е безразличен. — Днес Йохан Пеперкамп е бил намерен мъртъв в Амстердам, получил е сърдечен удар. Напуснал е магазина си с холандец, за когото имам основание да смятам, че се казва Хендрик де Гийр. Съжалявам.

Амстердам, помисли си Вилхелмина. Естествено, че Амстердам.

Хендрик…

Тя затвори очи, умът й се изпълни с образи, стари спомени, сега вече живи само в нея. Видя брат си като млад мъж: висок и засмян, водещ красивата Ан по леда.

— Лельо Вили, добре ли си?

Нежният глас на Джулиана, изпълнен със скръб, белязан от шока, нахлу сред спомените и Вилхелмина направи последната крачка по стълбите — стъпи на едно ниво с Матю Старк в антрето. Джулиана я последва несигурно. Сестра ми, помисли си Вилхелмина, е разглезила дъщеря си. Момичето не знае почти нищо за света. Разполага с пари, изтънчена е, има хубави дрехи и прекрасно образование, притежава неповторим талант, но никога не е преживявала студ или глад, не се е сблъсквала със смъртта. А сега Йохан е мъртъв. Както и Рейчъл. Бледото замръзнало лице на Джулиана изглеждаше дълбоко разстроено, но Вилхелмина откри, че й е трудно да изпита съчувствие към някой, който всъщност никога не бе страдал.

И беше тъжно — а и погрешно, — че племенницата й на практика никога истински не опозна вуйчо си. Но това не бе по вина на Джулиана. Нищо от случилото се не бе по вина на момичето и Вилхелмина съжали за мълчаливата си критика. Джулиана бе добра и мила, Вилхелмина се гордееше с нея. Освен това бе нейна племенница и последната издънка на семейство Пеперкамп.

О, Господи!

Ала Вилхелмина прогони появилата се внезапно мисъл. Не желаеше да допусне, че Йохан е предал нешлифования Менестрел и четиристотингодишната традиция на Пеперкампови в ръцете на тяхната племенница пианистка. Дори в най-добрия случай Джулиана едва ли ще погледне на традицията, свързана с Менестрела, сериозно. От времето, когато бяха в Амстердам, никой от семейството не говореше за камъка. Най-вероятно Йохан го е хвърлил в морето. И все пак — дали е постъпил така?

Господи, помисли си Вилхелмина и изведнъж изпита силно, ужасно чувство за празнота. Брат ми е мъртъв. Няма го.

— Добре съм — проговори тя накрая, защото така трябваше. Заради нея, ако не заради другите. — Йохан живя дълъг живот и беше добър човек.

— Знам — увери я Джулиана.

Вилхелмина погледна Матю Старк, но не проумя изражението върху лицето му, докато той наблюдаваше Джулиана. И въпреки това долавяше напрежение у него, вътрешна борба да пристъпи към Джулиана, за да я утеши. Та той е наполовина влюбен в нея, прецени тя.

Тъмните очи се насочиха към старата холандка.

— Вие сте лелята на Джулиана… Леля Вили, така ли?

— Вилхелмина — отвърна тя ясно и високо. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи. Трябва да намери Хендрик. Да го спре. Ще скърби за брат си винаги, но в уединение. Междувременно очевидно възникваше проблем. Хендрик, какво предателство си замислил този път? — Името ми е Вилхелмина Пеперкамп.

— Пак представител на семейство Пеперкамп? Сестрата на Йохан и Катарина?

— Да. Живея в Ротердам.

— Знаете ли защо брат ви се е озовал в Амстердам?

— Да вземе диаманти — изрече лъжата непринудено. Нямаше причина да вярва на този американец, да му обяснява каквото и да било. — Аз храня котката му.

— Дошли сте чак от Ротердам, за да нахраните котката му? Добре, щом така искате. Не ми казвайте нищо, след като не желаете. Сам ще открия каквото ме интересува. Просто си вървете у дома. И двете. Изчезнете от тази каша.

— Ще взема под внимание съвета ви, господин Старк — увери го Вилхелмина нетърпеливо. Ненавиждаше да й казват какво да прави. — Но в момента вие ни донесохте тъжна вест и смятам, че е редно да си вървите.

— Добре. Само да попитам: знаете ли нещо за някой си Хендрик де Гийр?

— Totziens, господин Старк.

— Какво значи?

— Довиждане.

Старк премести суровия си поглед към Джулиана.

— И ти ли искаш да се омитам?

Джулиана остана загледана в него за миг и Вилхелмина долови колебанието в очите на племенницата си. Господи, Джулиана би искала да каже „не“. Какво става?

Но Джулиана стоически кимна и отвърна:

— Да, мисля, че е най-добре.

Без да каже дума, Матю се извърна и си тръгна. Вилхелмина стоеше до Джулиана и го наблюдаваше как слиза по стръмните външни стълби.

— Труден характер — промърмори тя.

— Знам, но не съм сигурна дали е разумно да го оставим да действа сам, лельо Вили. Той е осведомен за неща, които не сподели с нас.

— И ние знаем неща, които не споделихме с него, нали?

— Да, но… — Джулиана вирна брадичка. — Нямам представа какво възнамеряваш ти, лельо Вили, но аз самата отказвам да се прибера вкъщи и да забравя цялата тази история… Никакъв Върмонт, по дяволите.

— Върмонт? Какво има във Върмонт?

— Безопасност. Невинност. Мама иска да отида там.

— Ха! От някои неща човек няма как да избяга. Хайде да тръгваме.

— Къде? Ще ми се да последвам Старк в Съединените щати…

— И на мен.

— Но ти нямаш паспорт.

— Напротив. Винаги съм искала един ден да отида в Ню Йорк да видя майка ти, но после промених решението си.

— Защо?

— Тя си тръгна.

— Трябваше да се досетя. Паспортът у теб ли е?

— Да. Когато реших да дойда в Антверпен днес сутринта, си помислих дали няма да се наложи да отида и до Ню Йорк да видя майка ти — Хендрик, мина й през ума; Хендрик… Беше ли се стигнало дотам най-после? Изведнъж се почувства така уморена и стара. — Да вървим. И трябва да се уверим, че не ни следят.

Даде змиорката на хазаина, който през цялото време стоеше ненатрапливо встрани, и го увери, че ще се върне да уреди делата на брат си.

— Какво е станало? — попита Мартин Декер, очевидно не разбрал проведения на английски разговор. — Къде е брат ви?

Тя погледна белгиеца и каза тихо, но с твърд глас:

— Мъртъв е, господин Декер. Йохан го няма.