Ан Харъл
Диамантен огън (18)

17

Застанал в края на Сентръл Парк срещу жилищната сграда „Бересфорд“, Хендрик де Гийр духна в шепи, за да стопли премръзналите си пръсти. Очертаваше се страшно студена нощ. Копнееше за бутилка джин, но се бе отрекъл от пиенето. Чувствата, комбинирани с алкохол, ще го направят небрежен. А не биваше да го допуска. Съзнаваше, че сега, когато страхливецът Райдър е разказал всичко на Блок, сержантът сам ще се втурне да открие дали Менестрелът е загубен. Не би приел ничия дума по този въпрос; камъкът предлагаше прекалено много възможности. Хендрик добре разбираше подобен начин на мислене.

Това му оставяше два пътя на действие: или да се оттегли, или да предприеме нещо.

Но преди всичко, преди да вземе решение, трябва да събере информация. Вече откри, че следят Катарина. Сега стоеше пред „Бересфорд“ и виждаше как един от хората на Блок стърчи на автобусната спирка пред Природонаучния музей, като пристъпяше от крак на крак, за да се сгрее.

Значи дъщерята също е под наблюдение. Блок не оставяше нищо на случайността — никога, — но още нямаше готовност да премине към действия. Сержантът бе суров, непоклатим мъж без видими слабости. Все още навлизаше в бизнеса, но вече се ползваше със солидна репутация. Плащаше добре и навреме. Именно това привлече Хендрик и той се остави Блок да го наеме. Доходи и оцеляване — основните му интереси от години насам; щом Филип Блок обещава да ги превърне в реалност, Хендрик е готов да работи за него.

Неколцина елегантно облечени мъже в смокинги и жени във вечерни тоалети и кожени палта излязоха от „Бересфорд“, следвани от набита стара жена в непретенциозно вълнено палто, с шал, увит по селски около главата, и боти.

От другата страна на улицата човекът на Блок стъпка цигарата.

Хендрик присви очи, когато жената стигна под светлината, хвърляна от уличната лампа, и видя обикновеното квадратно лице.

Вилхелмина!

Почти се засмя на глас. Естествено, че ще е тук! Независимо от опита му в подземния свят — а той действаше там вече от четиридесет години — смяташе Вилхелмина Пеперкамп за една от най-подозрителните жени, които някога е срещал. О, Вили. Видя, че вече е забелязала човека на Блок. Някога Хендрик се възхищаваше от нейната прямота и компетентност и намираше невзрачността и за утешителна, дори някак привлекателна. На нея винаги можеше да се разчита. За известно време това бе достатъчно.

Тя пое по Западна осемдесет и първа улица с енергична крачка, а човекът на Блок я последва. Хендрик остана на мястото си. Никак не се тревожеше. В продължение на пет години Вили подвеждаше нацистите и Зелената полиция. Щеше да успее да ги заблуди до края, ако не беше Хендрик де Гийр.

След няколко минути човекът на Блок се върна; изглеждаше объркан и раздразнен. Този път Хендрик се засмя на глас. Не, не че мъжът бе некомпетентен. Той просто не подозираше с каква жена си има работа.

Точно посягаше за пура, когато двама изскочиха от тъмните студени сенки на парка и застанаха от двете страни на холандеца. Проблеснаха остриета на ножове. Хендрик изсумтя от отвращение. Да го вземат дяволите Ню Йорк! Не разполагаше с време да го нападат. И двамата мъже изглеждаха в добра форма, макар и по-възрастни, отколкото очакваше. Нямаше съмнение, че се смятаха за много свирепи.

— Портфейлът ти, старче! — нареди единият.

Хендрик сви рамене, мина му през ума, че остарява. Трябваше да чуе приближаването им, да допусне подобна възможност. В момента обаче се намираше в неизгодно положение, понеже не желаеше да привлича вниманието. С премръзнали пръсти извади портфейла от джоба на панталоните и го подаде на единия мъж; другият стоеше с насочен нож, докато съучастникът му разглеждаше съдържанието.

— Какво правите? — попита Хендрик, изпълнен с подозрение. — Вземете го и се омитайте…

Почакай, мина му през ума. Ако са обикновени нападатели, щяха да го вземат и да изчезнат. Вече щяха да са потънали в парка с плячката си. Нямаше защо да проверяват самоличността му.

А те очевидно искаха да са сигурни кой е той.

Преди да изпълнят нарежданията на господаря си сержант Филип Блок и да го убият.

— Копелета — просъска той без особено вълнение.

— Ъ?

Озадачените изрази бързо се смениха с изненада, а после с болка и ужас: Хендрик замахна косо с ръка към врата на мъжа, който държеше портфейла му; другият посегна към него с ножа, но холандецът бе готов и избягна удара — острието леко разпра само палтото му. Докато първият мъж се задушаваше, Хендрик блъсна втория и бързо, с енергия, която изненада самия него, избяга. Нападателите му нямаха никакъв шанс да го хванат.

Изскочи на улицата. Засвириха автомобилни гуми, започнаха да бибиткат клаксони.

Едва когато стъпи на отсрещния тротоар, пред „Бересфорд“, Хендрик погледна назад. Двамата мъже бяха изчезнали. Пред музея другият човек на Блок също не се виждаше. Хендрик изсумтя, но без особено задоволство.

Преди двадесет години щеше да избие всичките.

 

 

В кухнята на племенницата си леля Вили не намери нищо, което да й допадне, и излезе да потърси нещо за ядене. Джулиана не се засегна. Вместо това, щом вратата се хлопна след леля й, тя седна пред пианото. Не очакваше, че ще може да свири. Прекалено много неща я разсейваха. И въпреки всичко успя, и то със съсредоточаване, което й убягваше от месеци. Независимо от смъртта на вуйчо й, независимо от мълчанието на майка й, независимо че леля й е навън в тъмнината, че сградата се наблюдава, а в съзнанието й постоянно се мяркаха тъмните очи на Матю Старк и неизменното му кожено яке, тя започна да постига известен напредък с концерта на Шопен. Реалният свят не я изкара от релси. Той се превърна не в нещо, от което да се спасява, а в нещо, което да изрази.

Толкова просто.

Само Шуджи бе в състояние да го разбере. Но никога нямаше да го направи. Спомни си как единадесетгодишна посети заедно с родителите си великолепната му къща в Ист Сайд; тогава реши, че това е най-привлекателният, най-невероятният мъж, когото някога е виждала. Притежаваше всичките му записи, слушаше ги по цели нощи, докато родителите й смятаха, че спи. Неговите способности я караха да плаче от ярост, ревност и удивление заради всичко, което той успява да направи, а тя — не; поне за момента. Но когато Шуджи я отведе сама в студиото си, първото, което му каза, не беше колко е великолепен, а че е облечена в бяло за запознаването им, защото той винаги носи черно.

Повече от всичко друго — призна й го години по-късно — именно тази реплика го бе накарала да я приеме за своя ученичка. Той съзнаваше, че е силна личност. Нямаше никаква потребност да моделира друг и да го превръща в мини-Шуджи. Желаеше, насърчаваше, изискваше нейното развитие като творческа индивидуалност.

А сега не проумяваше защо й е необходимо да боядисва косите си розови и да свири джаз в Сохо. Искаше да е независима, но да не нарушава никое от съкровените му правила.

— Копеле такова — промърмори тя, без да престава да свири. — Проклето копеле.

Не обърна внимание на напиращите в очите сълзи, на болката в мускулите, на пустотата в душата й, на суровия страх, който нямаше нищо общо с диаманти, случайни смърти или следящи я мъже.

Шуджи го нямаше. Господи, помисли си тя, какво ще правя?

 

 

Матю изпи една бира и изгледа част от баскетболен мач просто за да се успокои, но нищо от приложеното не постигна желания резултат. Невестулката, Блок — къде, по дяволите, бяха? Отиде за още една бира и седна до телефона в помещението, което напоследък минаваше за негов кабинет. Там най-забележителните вещи бяха телевизорът и стереоуредбата. Дванадесетина броя на „Спортс Илюстрейтед“ покриваха на пластове пишещата машина. Най-долният брой, забеляза той, бе отпреди осем месеца. Нямаше компютър. Задоволяваше се да работи на него в новинарската зала. Не му допадаха всички премигващи насреща му светлинки.

Хвана слушалката и си каза да не го прави.

Но не се вслуша във вътрешния си глас. Помнеше номера наизуст и на два пъти тази вечер бе започвал да го набира.

Последваха четири иззвънявания и се чу гласът й на телефонния секретар: В момента не съм в състояние да се обадя, но ако оставите името си, телефонния номер и кратко съобщение…

— Джулиана, ако си там, вдигни проклетия телефон. Ако не…

Машината прекъсна.

— Матю? — звучеше отнесена. — Какво има?

Докато слушаше гласа й, скованите му мускули започнаха да се отпускат. Тя имаше изразителен, красив глас — помогна му да си представи очите й: живи, пълни с енергия. Започна да си представя как устните му докосват нейните. Движиш се прекалено бързо, приятелю, помисли си той и отпи от бирата.

— Свиреше ли? — попита той.

— Да. Май да…

— Май?

— Някак се увлякох. Не ми се е случвало от известно време. Не мисля къде съм, какво правя. Просто напълно се потапям. А когато спра, ми е нужно известно време… — спря да си поеме дъх, сякаш беше тичала — да се върна, откъдето съм се отнесла. Май работех върху… Какво беше? А, да — Шопен. Не ми е лесно да говоря след такава силна концентрация. А да ме видиш какво представлявам, след като съм прекарала така седем-осем часа.

— По-отнесена ли си, отколкото в момента?

— Доста.

Трудно му бе да си го представи. Но изведнъж Матю изпита желание да узнае какво мотивира тази разкошна, ексцентрична жена. Кое я тласка да постъпва по този начин? Коя е причината да се придържа към подобно поведение? Притежаваше невероятна енергия. Та тя току-що се бе върнала от Антверпен, за бога. Той едва се концентрираше върху баскетболния мач, да не говорим, ако трябваше да се съсредоточи върху Шопен. Спомни си колко изпотена беше след концерта си в „Линкълн сентър“ и въпреки всичко изглеждаше така овладяна. Дали тази жена някога се отпускаше?

Във Върмонт, сети се той. Там няма пиано.

— Радвам се, че не съм ти съсед — отбеляза той и долови хумористичните нотки в гласа си.

Тя се засмя; онзи приглушен, сексапилен смях, загатващ за известна необузданост.

— Стените в „Бересфорд“ са доста плътни. Това е една от причините да живея тук. На леля Вили не й харесва. Впрочем не съм и очаквала друго. Но какво искаше да кажеш?

— Джулиана, всичко това с Менестрела, вуйчо ти, Рейчъл Стейн — много е сериозно.

— Знам.

Отговори суховато, троснато. Беше се върнала към действителността.

— Не исках да прозвучи покровителствено, но е по-сериозно, отколкото беше дори вчера. Изслушай ме, Джулиана. Искам да стоиш в апартамента си колкото е възможно повече и да свириш на пианото, а не да се набъркваш в тази каша.

— Да не би да става въпрос за Отис Реймънд? Да не му се е случило нещо?

Той оцени тревогата в тона й.

— Не съм чул.

— Тогава какво?

Фил Блок знае името ти, знае за пътуването ти до Антверпен, подозира, че камъкът вероятно е у теб. Няма значение дали е така или не. Няма значение какво знаеш и какво не си ми казала. Просто стой настрана, скъпа.

Но на глас той каза:

— Има нова информация. Ще ти разкажа някой друг път. Пази се.

— Матю…

— Направи го, Джулиана. Довери ми се за това. Господ ми е свидетел, че знам за какво говоря.

В продължение на няколко секунди остана смълчана. Накрая заяви:

— Наясно си кой стои зад всичко това, нали?

Звучеше задъхана, развълнувана, изплашена и Старк знаеше, че ако продължи да й говори, тя ще цъфне на прага му и ще се озове в още по-дълбока каша отпреди. Почти виждаше блясъка в студените смарагдови очи. Господи, трябва да намери Блок! Но какво ще му помогне това? Ако подгони Блок, има опасност да изложи Невестулката на по-голяма опасност. Дяволите да го вземат Райдър…

— Не съм в състояние да говоря. Но ти се пази.

— Няма да говориш, искаш да кажеш — отново се държеше като студена, овладяна дама. — Във Вашингтон си, нали?

— Пази се. Защо не заминеш за Върмонт?

Тя му затвори телефона.

 

 

Катарина стоеше до прозореца в спалнята си и гледаше към коледната украса на Парк авеню. Сълзи се стичаха по страните й, но тя не си даваше труда да ги избърше. Мислите й я отнесоха далеч назад, преди четиридесет години, когато прекара последната Коледа с майка си и баща си. Тогава беше още момиче, но вече въртеше домакинството. Бе планирала тържеството от седмици и набавила продуктите, за да приготви speculaas и appelbeignets, а Хендрик донесе ром и какао. Как хубаво си изкараха! Йохан успя да дойде. Беше толкова висок и сериозен, а Ан така сладка и тъжна. Йохан, набелязан за депортиране в нацистки трудов лагер, се криеше; беше onderduiker, а Ан, като еврейка, встъпила в смесен брак, трябваше да се яви за стерилизация. Тя отказа и също се криеше. Семейството й — родителите и по-малките й сестри — беше депортирано предишната година и още нямаше официална информация къде се намира. Слуховете бяха прекалено зловещи, за да им се вярва.

Но онази Коледа се абстрахираха от толкова много неща, смяха се и се забавляваха, а после Катарина изпрати по Вилхелмина лакомства за Рейчъл и Абрахам. В един от редките си изблици на чувства майка й прегърна и двете си дъщери и заяви, че са чудесни млади жени. Хендрик изрази пълно съгласие с нея и когато никой не гледаше, целуна Катарина по бузата. О, как се изчерви тя! Часове след това лицето й пламтеше. Той бе на двадесет и пет, герой от нелегалната съпротива. Всички го обожаваха.

Сега, най-сетне, тя избърса сълзите и й се прииска в този момент майка й да е тук, при нея. Катарина бе почти на шестдесет — по-възрастна от майка си, когато почина. И въпреки това мечтаеше за онова строго, но любещо напътствие, за мекия скут, за силното рамо, на което да си поплаче.

Не бива да виниш себе си, мила Катарина…

— О, мамо — простена тя на глас, парализирана от страх и нерешителност. Откакто поговори с Вилхелмина, се самовглъби, скри се от действителността и търсеше отговори, като гледаше през прозореца към зимното небе, сивите сгради и коледната украса. Ала не ги намираше. — Само да беше тук, мамо, за да ми кажеш какво да правя.

Избърса сълзите си и се извърна от прозореца. Представи си малкото си момиченце с плитчици и изцапани гуменки как се катери на столчето пред пианото и й се прииска да се върне в онова време, да вземе детето в прегръдките си и просто да го подържи.

Трябва да си силна, Катарина, чуваше тя гласа на майка си. Трябва да си силна.

Отиде в библиотеката, където Ейдриан, въпреки късния час четеше някаква книга.

— Ейдриан — започна тя, като се стараеше да звучи непринудено, но стомахът й бе свит от напрежение, — идвала ли е Джулиана някога при теб с молба да наеме банков сейф?

Той я погледна. Привлекателното му лице бе пълно с нежност, докато я изучаваше. Виждаше колко е разстроена, но не я попита за напрежението, което долавяше у нея от последното изпълнение на дъщеря им в „Линкълн сентър“. Не че не се интересуваше или му липсваше желание да узнае. Многократно в миналото й бе казвал, че иска да знае всичко за нея — всичко, което тя е склонна да сподели. Но добави, че разбира колко затворена в себе си е тя, уважава природата й и е приел съществуването на част от нея, за която никога няма да узнае. Винеше семейството й, войната. Тя е била толкова млада — достатъчно възрастна, за да помни, но достатъчно малка, за да не разбира истински.

— Интересува се от сейф, така ли? — попита той все още загледан в нея.

Катарина сви рамене. Мускулите на врата я заболяха от движението, защото бяха напрегнати до крайност. Безгрижното й съществуване я бе разглезило: имаше съпруг, дете, храна, подслон, дрехи. От толкова години нищо не й липсваше.

— Има толкова много скъпоценности — обясни тя неубедително. — Редно е да наеме сейф.

Ейдриан въздъхна. И тази вечер нямаше да получи никакво обяснение.

— Ще поговоря с нея, ако искаш.

— Моля те.

— Ще си лягаш ли? — попита той.

Това просто бе друг начин да зададе въпроса дали смята, че ще може да заспи тази вечер. От посещението на Рейчъл почти не бе спала. Ейдриан се опита да я утеши, но дори след като се любиха, тя продължаваше да лежи по гръб и да се взира в тавана.

— След малко — отвърна тя, доловила нотките на обич в гласа му. Обич по-дълбока, отколкото думите можеха да изразят. Обич, която приемаше полуистини. Умът й трескаво се питаше: Ако Менестрелът е у Джулиана, какво би направила тя? Какво бих направила аз на нейно място?

Да, мамо, знам, помисли си тя. Трябва да съм силна.

 

 

След обаждането на Матю Джулиана не успя да се върне в състоянието си на транс и заряза пианото. Съзерцаваше прекрасната гледка през прозореца, чудейки се за пореден път дали да разкаже на някого за нешлифования Менестрел, когато леля Вили нахлу, мърморейки под нос на холандски.

— Добре ли си? — Джулиана се надигна от дивана.

— Разбира се. Проследиха ме, но това няма значение. Имаш ли бинокъл?

— Случайно — да. Обикновено го държа в къщата си във Върмонт, за да наблюдавам птиците, но се оказа, че освен врабчетата не различавам другите и…

Леля Вили нетърпеливо я прекъсна:

— Иди го донеси.

— Защо?

— О!

— Добре, добре.

Извади го от чекмеджето на библиотеката и се върна във всекидневната, където леля Вили, с прилепено към стъклото лице, гледаше към Сентръл Парк.

— Знаех си, че съм го видяла!

Джулиана й подаде бинокъла и попита:

— Кого?

— Хендрик де Гийр — Вилхелмина взе бинокъла, погледна и й го върна. — Точно така си знаех: изчезна.

— Той е бил отвън? Но защо…

— Има си причини. Сигурна съм. Винаги си има причини.

— Лельо Вили, бих искала да науча малко повече за него. Предал ви е, теб и мама, по време на войната, но как? Какво точно е направил? Защо е тук сега? По дяволите — та той се навърта пред жилището ми!

— Уморена съм — обяви Вилхелмина и се прозина. — Отивам да си легна. Съветвам те и ти да сториш същото. Утре рано сутринта трябва да тръгнеш за Вашингтон.

Джулиана за малко не простена: да се справи с Матю Старк едва ли представляваше по-тежка задача от това да се справи с Вилхелмина Пеперкамп.

 

 

След нахлуването на Старк Райдър се опита да се успокои. Потта бе залепила ризата за гърба му и се стичаше по лицето и под мишниците. Усети как започва да трепери, обзет от познатата нерешителност. Господи, всичко ли знае Старк? Райдър дишаше учестено, но скоро се овладя и се отправи към горния етаж, където взе душ, за да отмие потта и страха. Посещението на Старк, повтаряше си той, не означава нищо.

Почувства се по-добре, когато облече халата и слезе долу в кабинета. Извади бутилка уиски и седна пред мраморната камина. Докато пиеше и наблюдаваше как загасва огънят, мислите му се върнаха двадесет години назад. Нима мина толкова време? Всеки миг от онзи ужасен, трагичен ден му се струваше така жив, така истински. Преглътна и усети същата горчилка, както когато разбра, че хеликоптерът, на който разреши да лети в горещата зона, е под обстрел.

Спомни си как тогава си помисли, че не бива да се тревожи: Мат Старк пилотираше. На Железния му оставаше още месец от едногодишната служба, вече бе получил високи отличия за проявите си. Войниците се чувстваха спокойни, когато летяха с него.

Мисията трябваше да е лесна и безопасна: да закарат подкрепления на един взвод — този на лейтенант Самюъл Райдър — в „студена“ зона за кацане. Какво можеше да им се случи? Но се оказа, че зоната за кацане е „гореща“, и никой не съобщи на Старк, докато не стана прекалено късно и не се озоваха под вражески обстрел.

— Никой не беше виновен — промърмори Райдър на глас в тихия кабинет. — Беше война. Беше възможно да се случи всичко.

Макар Райдър да бе командващият офицер, първоначално се смая и ужаси от създалата се обстановка до степен да не забележи, че са под обстрел. Машината започна да пада.

Нямаше нищо, което дори Матю Старк да успее да направи.

Райдър си спомни, че чуваше писъци; продължаваше да ги чува и досега в кошмарите си. Прекалено късно се спусна към падащата машина… И още помнеше желязната хватка на Отис Реймънд — стрелецът го сграбчи и го бутна настрана, та картечната стрелба да не разкъса лейтенанта.

Спасителен отряд събра оцелелите и ги закара в базовия лагер. Като взводен Райдър трябваше да даде обяснения, но това далеч не го притесняваше толкова, колкото да застане очи в очи с Матю Старк. Железният обаче без видими емоции по младото му лице само погледна Райдър с тъмните си очи и не пророни нито дума.

Висшестоящите офицери настояваха да узнаят какво точно, по дяволите, се е случило, но Старк не се оправдаваше, нито приписа вината на друг, освен на себе си. Пое отговорността за хеликоптера и пътниците си. Той седеше на пилотския стол, не някой друг.

— Обстрелваха ни — каза единствено той. — Там навън се води война, нали знаете?

Случката обаче го разтърси не по-малко, отколкото всички останали и според Райдър действията на Старк го доказваха. Той не се прибра след изтичането на месеца, а се присъедини към разузнавателните отряди, които се придържаха към примитивна, но ефективна тактика: „примамката“ се впускаше и предизвикваше врага да стреля, с което издаваше местонахождението си. После се появяваха „змиите“ и откриваха огън. Работата, особено на хеликоптерите „примамки“, беше опасна. В разузнавателните отряди имаше висока смъртност. Но те пък не превозваха войници, а летяха сами. Матю Старк и Отис Реймънд, който последва своя кумир, Железния, бяха сред оцелелите.

Сам Райдър, вече у дома, във Флорида, се бе надявал, че ще загинат.

Сега, наливайки си поредното уиски, успя да си наложи да не мисли за тях. Разви способността да отхвърля нежеланите мисли. Трябва да забрави Железния и Невестулката; трябва да стане неоткриваем за Филип Блок. Независимо какво знае Матю, той не разполага с доказателства; няма нищо, което да може да напечата. А и е редно да бъде много-много предпазлив във всичко, което пише за сенатора Сам Райдър. Старк не би искал да го обвинят, че започва лов на вещици.

Нищо не трябваше да се случи. Райдър искаше единствено Блок да стигне до нешлифования Менестрел. Тогава, най-сетне, ще бъде доволен и ще се махне от живота му.

Блок трябва да се добере до Менестрела.

Но какво ще направи, за да го получи? Ти му даде имената на Пеперкампови. Той е в състояние да ги открие. Вероятно ще открие и Джулиана.

Джулиана.

Името й отново се появи. Защо не успява да спре да мисли за нея? Няма начин да е замесена в тази каша; не може да има нищо общо с Менестрела. Безпредметно е Блок да тръгне след нея.

Освен ако няма основание да смята, че камъкът е у нея. Няма да миряса, докато не е абсолютно сигурен, че не е. Докато не се убеди, че никоя от жените Пеперкамп не го съхранява, включително и Джулиана.

Райдър си пое дълбоко въздух и бавно отпи от уискито. Оставаше му да се надява, че Блок ще тръгне първо по следите на майката и лелята и че една от тях ще го отведе до Менестрела.

Освен това Сам Райдър не е отговорен за онова, което върши Блок.

Наля си още една чаша и я отнесе със себе си в леглото.