Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

89.

Не помня кога за последен път съм се обличала официално, но тази вечер изрових от дъното на туристическата раница единствената си рокля с тънки презрамки, която е по-луксозна, и се пъхнах в нея. Дори си сложих червило. Не помня кога за последен път съм била с червило, но знам, че не беше в Индия. На път за купона се отбих в къщата на Армения и тя ми закачи едно от красивите си бижута, даде ми назаем хубавия си парфюм, предложи да оставя колелото си в задния й двор, за да мога да отида на партито с луксозната й кола, както се полага на истинска жена.

Вечерята с изгнаниците беше много забавна и имах чувството, че пак се срещам с всички отдавна заспали страни на своята личност. Дори малко се понапих, което беше забележително след всичката тази чистота през последните месеци на молитви в ашрама и пиене на чай в балийската ми градина. И флиртувах! Не бях го правила от векове! Напоследък бях прекарвала времето си само в компанията на монаси и на шамана, но изведнъж се оказа, че отупвам праха от предишната си сексуалност. Макар че не знам с кого точно флиртувах. Сякаш се разпилявах навсякъде. Привличаше ли ме остроумният бивш журналист от Австралия, който седеше до мен? („Всички тук сме пияници — подметна той. — Пишем препоръки за другите пияници.“) Или мълчаливият интелектуалец от Германия по-нататък на същата маса? (Обеща да ми заеме романи от личната си библиотека.) Или най-вече красивият възрастен бразилец, който беше приготвил това пищно угощение за всички нас? (Харесах добродушните му кафяви очи и акцента. И ястията му, разбира се. Казах му нещо много предизвикателно, което не знам откъде ми хрумна. Той се пошегува за своя сметка: „За бразилец съм пълен провал — не мога да танцувам, не мога да играя футбол и не свиря на никакъв музикален инструмент.“ По някаква причина отвърнах: „Може и така да е. Но имам чувството, че можеш да играеш много добре ролята на Казанова.“ Тогава се погледнахме право в очите и времето застина неподвижно в много, много дълъг миг, сякаш казвахме: Интересна идея, изказана на тази маса. Безсрамното ми изказване се изви във въздуха около нас като аромат. Той не го отрече. Аз първа отместих поглед и почувствах, че се изчервявам.)

Както и да е, неговата фейхоада беше изумителна. Упадъчно, пикантно и мазно — такова ястие изобщо не може да се намери в балийската кухня. Изядох сума ти порции със свинско и реших официално да призная: никога няма да мога да стана вегетарианка, не и когато на света има такава храна. А после отидохме да танцуваме в един местен нощен клуб, ако може да се нарече клуб. Беше по-скоро готина колиба на плажа, само че без плаж. Група балийски момчета свиреха на живо приятна реге музика, а на мястото се бяха смесили веселяци от всякакви възрасти и националности — хора, дошли да работят тук, туристи и местни, великолепни балийски момчета и момичета. Всички танцуваха свободно, без да го съзнават. Армения не дойде с нас, защото трябвало да е на работа на следващия ден, но красивият възрастен бразилец беше мой домакин. Не беше толкова лош танцьор, колкото твърдеше. Харесваше ми, че е край мен, отваряше ми вратите, правеше ми комплименти и ме наричаше „любима“. А после забелязах, че към всички се обръща с „любима“ или „любими“ — дори към косматия барман. И все пак вниманието му към мен ми беше приятно…

Толкова отдавна не бях влизала в бар. Дори в Италия не отидох, а и през годините с Дейвид също не излизах много. Струва ми се, че последния път, когато ходих да танцувам, бях омъжена… когато бях щастливо омъжена, като се замисля. Мили Боже, това е било преди векове. На дансинга налетях на приятелката си Стефания, енергична млада италианка, с която наскоро се бях запознала на уроци по медитация в Убуд, и заедно танцувахме, развявахме коси насам-натам, руса и тъмнокоса, весело се въртяхме в кръг. Някъде след полунощ групата спря да свири и хората се смесиха.

Тогава срещнах онзи тип Иън. О, той наистина ми хареса. Веднага си паднах по него. Изглеждаше много добре, нещо средно между Стинг и по-малкия брат на Ралф Файнс. Беше от Уелс, затова имаше такъв чудесен глас. Беше изразителен, находчив, задаваше въпроси, говори с приятелката ми Стефания на същия бебешки италиански, на който говоря и аз. Оказа се, че той е барабанистът в тази реге банда, свирел на бонго. Затова се пошегувах, че е „бонголиер“ като момчетата във Венеция, но с перкусии вместо с лодки, и някак той много бързо схвана, засмя се и ни заговори.

Тогава дойде Фелипе — така се казваше бразилецът, Фелипе. Покани ни всичките да отидем в някакъв непретенциозен местен ресторант, собственост на европейци — място, на което всичко е позволено и никога не затваря, обеща той, и където сервират бира и всякакви боклуци по всяко време. Улових се, че гледам към Иън (той искаше ли да дойде?), и когато каза „да“, аз също казах „да“. Всички отидохме в ресторанта и аз седнах до Иън, говорихме и се смяхме цялата нощ и, о, наистина харесвах това момче. Той беше първият мъж от много време насам, когото наистина харесвах по онзи начин, както казват. Беше с няколко години по-голям от мен и крайно интересният му живот съдържаше всички важни подточки (харесваше „Семейство Симпсън“, беше пътувал по целия свят, веднъж бе живял в ашрам, спомена Толстой, изглежда, имаше работа и т.н.). Тръгнал от Британската армия в Северна Ирландия като експерт по обезвреждане на бомби, после разчиствал минни полета по света. След като строил бежански лагери в Босна, сега си беше взел почивка на Бали да се занимава с музика… все примамливи неща.

Не можех да повярвам, че в 3:30 сутринта още съм будна и освен това не медитирам! Бях будна посред нощ, облечена в рокля и говорех с привлекателен мъж. Ужасно крайно. В края на вечерта двамата с Иън си признахме един на друг колко ни е било приятно да се запознаем. Попита ме дали имам телефонен номер и аз му казах, че нямам, но че имам имейл и той отвърна: „Да, но имейлът е толкова… ъх…“ Така че в края на вечерта не си разменихме нищо друго, освен прегръдка. И той каза: „Ще се видим пак, когато те… — и посочи към боговете в небето — … решат.“

Малко преди зазоряване Фелипе — красивият възрастен бразилец — ми предложи да ме закара вкъщи. Докато пътувахме по криволичещите черни пътища, той каза:

— Любима, цяла нощ си говори с най-големия скапаняк в Убуд.

Сърцето ми се сви.

— Иън наистина ли е скапаняк? — попитах. — Кажи ми истината сега и ми спести проблемите по-късно.

— Иън? — повтори Фелипе. После се засмя: — Не, любима! Иън е сериозно момче. Той е добър човек. Имах предвид себе си. Аз съм най-големият смотаняк в Убуд.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— И освен това само се закачам — добави той. Отново последва мълчание и Фелипе попита: — Харесваш Иън, нали?

— Не знам — отвърнах аз. Умът ми не беше бистър. Бях изпила твърде много бразилски коктейли. — Той е привлекателен и интелигентен. Отдавна не съм се замисляла дали харесвам някого.

— Ще прекараш няколко чудесни месеца тук, на Бали. Ще видиш.

— Но аз не знам още колко пъти мога да се показвам в обществото, Фелипе. Имам само една рокля. Хората ще почнат да забелязват, че нося една и съща дреха през цялото време.

— Ти си млада и красива, любима. Нямаш нужда от повече рокли.