Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (12)

11.

Първото ми ядене в Рим не беше нищо особено. Просто някаква домашно приготвена паста (спагети карбонара) с допълнително сервиран към нея задушен спанак и чесън. (Великият поет на романтизма Шели веднъж с ужас писал до свой приятел в Англия: „Младите аристократки всъщност ядат — никога няма да се сетиш — ЧЕСЪН!“) Освен това си поръчах един артишок, просто да го опитам, понеже римляните ужасно се гордеят със своя артишок. После имаше безплатна изненада, донесена от сервитьорката — порция пържени цветове от тиквички с мека бучка сирене по средата (приготвени толкова внимателно, та цветовете сигурно изобщо не са забелязали, че са били откъснати). След спагетите опитах телешкото. А, изпих и една бутилка домашно червено вино, само за мен. И ядох топъл хляб със зехтин и сол. И тирамису за десерт.

Като се прибирах вкъщи след това ядене, около единайсет часа вечерта, чух шум в една от сградите на моята улица — звучеше като купон на седемгодишни, рожден ден може би? Смях, писъци и трополене. Изкачих стълбите до апартамента си, легнах в новото си легло и загасих лампата. Очаквах да заплача или да почна да се тревожа, понеже обикновено това ми се случваше, когато оставах на тъмно, но всъщност се чувствах добре. Усещах първите симптоми на удовлетвореност.

Изтощеното ми тяло попита изтощеното ми съзнание:

— Само от това ли имаше нужда?

Отговор не последва. Вече бях дълбоко заспала.