Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (60)

59.

Станах добра приятелка със седемнайсетгодишна индийка на име Тулси. Търкаме подовете заедно всеки ден. Всяка вечер се разхождаме из градините на ашрама и говорим за Бог и хип-хоп музика, две теми, към които Тулси се чувства еднакво привързана. Тулси е най-сладкият книжен плъх, който сте виждали, и стана още по-сладка, когато едното стъкло на „очелките“ й (така нарича очилата си) миналата седмица се напука и заприлича на паяжина в анимационно филмче, но Тулси не престана да ги носи. Забелязвам у Тулси много интересни и чуждоземни неща едновременно — тя е тийнейджърка, мъжкарана, индийка, бунтарка в семейството си и душа, която е толкова побъркана по Бог, сякаш е ученическата й любов. Освен това говори възхитителен, ритмичен английски — такъв може да чуете само в Индия, който включва колониални думи като „splendid!“^[1] и „nonsence!“^[2], а понякога съставя красноречиви изречения като: „Благотворно е да се ходи по тревата сутрин, когато вече има роса, тъй като тя понижава естествено и приятно телесната температура.“ Когато един път й казах, че отивам в Мумбай за един ден, Тулси каза: „Моля те, бъди внимателна, тъй като ще откриеш, че там навсякъде фучат автобуси.“

Тя е точно два пъти по-малка от мен и на практика два пъти по-ниска.

Двете с Тулси напоследък много разговаряме за брака по време на разходките си. Тя скоро ще навърши осемнайсет години и на тази възраст закономерно ще я смятат за законна кандидатка за брак. Ще стане така — след осемнайсетия й рожден ден ще е длъжна да посещава роднински сватби, облечена със сари, като характерен белег за нейната зрялост. Някоя симпатична амма (леля) ще се приближи и ще седне до нея, ще почне да й задава въпроси и да я опознава: „На колко си години? Какъв е семейният ти произход? Какво работи баща ти? В кои университети кандидатстваш? Какви са интересите ти? Кога е рожденият ти ден?“ След това бащата на Тулси ще получи по пощата голям плик със снимката на внука на тази жена, който учи компютърни технологии в Делхи, както и астрологичните карти на момчето и оценките му от университета, заедно с неизбежния въпрос: „Дъщеря ти би ли искала да се омъжи за него?“

Тулси казва: „Гадна работа.“

Но за семейството е много важно да види децата си успешно задомени. Тулси има една леля, която наскоро си е обръснала главата като жест на благодарност към Бог, защото най-голямата й дъщеря — на преклонните двайсет и осем години — най-после се омъжила. А това момиче било трудно да омъжиш; много неща били против нея. Попитах Тулси какво прави едно индийско момиче трудно за омъжване и тя отвърна, че има безброй много причини.

— Ако има лош хороскоп. Ако е прекалено стара. Ако кожата й е много тъмна. Ако е твърде образована и не можеш да намериш по-високопоставен мъж от нея, а това е широко разпространен проблем напоследък, защото жената не може да бъде по-образована от мъжа си. Или пък ако е имала любовна история с някого и цялата общност знае за това, ще е доста трудно да й намериш съпруг…

Набързо прегледах списъка, за да проверя доколко съм подходяща за брак в индийското общество. Не знам дали хороскопът ми е добър или лош, но определено съм много стара и значително по-образована, а и целият свят знае, че честта ми е опетнена… не съм много примамлива кандидатка. Поне кожата ми е светла. Само това е в моя полза.

Миналата седмица Тулси трябваше да ходи на сватбата на друга своя братовчедка и повтаряше (не по индийски маниер) колко много мрази сватбите. С всичките им танци и клюки. Със специалното облекло. Предпочитала да стои в ашрама, да търка подове и да медитира. Никой в семейството й не може да го разбере, нейната отдаденост на Бог е доста по-силна от онова, което считат за нормално.

— В семейството ми вече са ме белязали като прекалено различна — каза ми Тулси. — Изградила съм си репутация на човек, на когото, ако му кажеш да направи нещо, по-скоро ще направи обратното. Освен това съм сприхава. И не съм много прилежна ученичка — но вече ще бъда, защото отивам в колеж и ще мога сама да избирам какво ме интересува. Искам да уча психология, точно като нашата гуру, когато отишла в колеж. Смятат ме за момиче с труден характер. Мислят ме за човек, на когото трябва да изложат основателна причина, за да направи нещо. Майка ми разбира това и винаги се старае да ми излага основателни причини, но баща ми — не. И той ми излага причини, но не мисля, че са достатъчно основателни. Понякога се чудя какво правя в това семейство, защото изобщо не приличам на тях.

Братовчедката на Тулси, която се омъжи миналата седмица, е само на двайсет и една години, а по-голямата, двайсетгодишна сестра на Тулси е следващата в списъка, което означава, че след това върху Тулси ще има огромен натиск да си намери съпруг. Попитах я дали иска някога да си намери мъж, а тя отвърна:

— Нееееееееееееееееееееееее…

… И думата се проточи, по-дълга от залеза, който съзерцавахме в градините.

— Искам да скитам! — каза тя. — Като теб.

— Знаеш ли, Тулси, не винаги съм можела да скитам така. Някога бях омъжена.

Тя ме погледна навъсено през напуканите очила и ме разгледа озадачено, все едно й бях казала, че някога съм била брюнетка, и сега се опитваше да си ме представи. Накрая се произнесе:

— Ти, омъжена? Не мога да си го представя.

— Но е истина.

— Ти ли сложи край на брака?

— Да.

Тулси отвърна:

— Според мен е похвално, че си прекратила брака си. Сега изглеждаш невероятно щастлива. Но аз? Как съм се озовала тук? Защо съм се родила индийка? Това е възмутителна неправда! Защо съм дошла в това семейство? И защо трябва да ходя на толкова сватби?

После Тулси отчаяно хукна в кръг, като викаше (доста силно за един ашрам):

— Искам да живея на Хаваите!