Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

30.

Понякога с огромно удивление осъзнавам, че сестра ми е омъжена и е майка, а аз не съм. Кой знае защо винаги съм мислела, че ще бъде обратното. Смятах, че аз ще съм тази, която ще се окаже с къща, пълна с кални ботуши и кресливи деца, а Катрин ще живее сама, като солистка на сцената, и ще чете нощем в леглото си. Превърнахме се в различни зрели хора от онова, което предполагаха за нас като деца. Обаче си мисля, че така е по-добре. В противоречие с всички предвиждания и двете си създадохме живот, който ни подхожда. Нейната склонност към уединение показва, че има нужда от семейство, което да я пази от самотата; моята стадна природа означава, че аз никога няма да остана сама, дори да не съм омъжена. Радвам се, че тя се връща у дома при семейството си, щастлива съм, че и аз имам още девет месеца пътешествие пред себе си, през което само трябва да ям и да чета, да се моля и да пиша.

Още не мога да кажа дали някога ще искам деца. Бях толкова изненадана, като разбрах, че на трийсет години още не искам. Споменът за тази изненада ме предупреждава да не правя сериозни допускания за чувствата си на четирийсет. Мога да кажа само как се чувствам сега — благодарна, че съм самичка. Знам също, че няма да тръгна да раждам деца просто за всеки случай, за да не съжалявам за липсата им по-късно в живота. Не мисля, че това е достатъчно силен мотив да доставиш още бебета на земята. Макар да предполагам, че хората понякога наистина се възпроизвеждат по тази причина — за да са сигурни, че по-късно няма да съжаляват. Мисля, че хората имат деца по всякакви причини — понякога заради истинско желание да отгледат и да видят как израства живот, понякога поради липса на избор, друг път, за да задържат партньора си или да оставят наследник, а в някои случаи изобщо не го обмислят. Не всички причини да имаш деца са еднакви и не всички са непременно самопожертвователни. Както и не всички причини да нямаш деца са еднакви. Нито пък всички са егоистични.

Казвам го, защото още се опитвам да разбера това обвинение, което беше повдигано много пъти от моя съпруг, докато бракът ни се рушеше — егоизма. Всеки път, когато го споменаваше, аз се съгласявах напълно, признавах вината, приемах всичко. Боже мой, та аз още не бях родила бебетата, а вече ги пренебрегвах, вече слагах себе си на първо място пред тях. Вече бях лоша майка. Тези бебета фантоми често се появяваха в нашите скандали. Кой ще се грижи за бебетата? Кой ще ги издържа финансово? Кой ще ги храни посред нощ? Помня, че когато бракът ми стана непоносим, веднъж казах на приятелката си Сюзан: „Не искам децата ми да израснат в такова семейство.“ А Сюзан отвърна: „Защо не извадиш така наречените деца от спора? Те даже още не съществуват, Лиз. Защо ти просто не признаеш, че повече не искаш да живееш нещастно? Че и двамата не искате. Между другото, по-добре е да го осъзнаеш сега, отколкото в родилното с пет сантиметра разкритие.“

Помня, че някъде по онова време отидох на едно парти в Ню Йорк. На двама преуспели художници тъкмо им се беше родило бебе, а майката празнуваше представянето на новата си изложба с картини. Помня как гледах тази жена, младата майка, моята приятелка, художничката, как се опитва да бъде домакиня на това парти (в нейния апартамент), като едновременно се грижи за детето си и се мъчи да обсъжда професионално своята работа. През живота си не бях виждала човек, толкова капнал за сън. Никога няма да забравя как изглеждаше — застанала в кухнята късно след полунощ, с ръце до лактите в пълната с чинии мивка, опитвайки се да почисти след събирането. Нейният съпруг (казвам го със съжаление и напълно съзнавам, че това изобщо не се отнася за всеки съпруг) беше в другата стая и гледаше телевизия буквално с качени на масичката крака. Накрая тя го помоли да й помогне в кухнята, а той отвърна: „Зарежи я, мила, ще изчистим сутринта.“ Бебето пак се разплака. От вечерната рокля на приятелката ми се стичаше кърма.

Почти сигурно е, че други хора от същото парти си бяха тръгнали с различно от моето впечатление. Много от гостите може би са изпитали силна завист към тази красива жена с нейното здраво мъничко бебе заради успешната й артистична кариера, заради брака й със симпатичен човек, чудесния й апартамент, вечерната й рокля. На това парти имаше хора, които веднага биха разменили живота си с нейния, ако имаха възможност. Самата тя вероятно си спомня тази вечер — ако изобщо помисля за нея — като уморителна, но напълно заслужаваща си нощ в общата картина на пълноценния й живот с майчинство, брак и кариера. За себе си мога да кажа само, че цялата вечер се тресях от паника и си мислех: Ако не разбираш, че това е твоето бъдеще, Лиз, значи си се побъркала. Не позволявай това да се случи.

Но можех ли да поема отговорност за семейство? О, Боже — отговорност. Тази дума ме глождеше, докато аз не я заглождих. Вгледах се внимателно и я разбих на съставните думи, които определят истинския й смисъл: способността да отговориш. А това, на което най-после трябваше да отговоря, беше фактът, че всяка частичка от съществото ми казваше да прекратя брака си. Вътре в мен някаква система за ранно предупреждение прогнозираше, че ако продължавам да издържам на нокти тези катаклизми, ще си докарам рак. И че ако отгоре на всичко родя на този свят и деца, само защото не съм искала да изтърпя кавгите и срама от разкриването на някои неудобни факти за себе си, това ще бъде проява на жалка безотговорност.

Накрая обаче най-добре ме насочиха думите на моята приятелка Шерил в същата онази нощ, на същото парти, когато ме видя как се крия в банята на шикозния апартамент на нашите приятели и плискам с вода лицето си, разтреперана от страх. Шерил тогава не знаеше какво се случва с мен и мъжа ми. Никой не знаеше. Не й казах и в онази нощ. Само успях да промълвя: „Не знам какво да правя.“ Помня, че ме хвана за раменете, погледна ме в очите със спокойна усмивка и простичко отвърна: „Кажи истината, кажи истината, кажи истината.“

Точно това се опитах да направя.

Но да приключиш брака си е тежко не само заради юридическите и финансовите усложнения или заради огромната промяна в начина на живот. (Както веднъж мъдро ме посъветва приятелката ми Дебора: „Никой не е умрял от подялбата на мебел.“) Това, което те съсипва, е емоционалното отдръпване, шокът, че излизаш от релсите на обичайния си живот и изгубваш всички съпътстващи удобства, които удържат толкова много хора в релсите завинаги. Създаването на семейство с брачния партньор е един от най-фундаменталните начини човек да намери приемственост и смисъл на живота си в американското (или в което и да е) общество. Преоткривам тази истина всеки път, щом отида на голямо семейно събиране при майка си в Минесота, и години наред наблюдавам как всеки уверено тежи на мястото си. Първо си дете, после си тийнейджър, после си млад, женен човек, след това ставаш родител, пенсионираш се, раждат ти се внуци — на всеки етап знаеш кой си, какви са задълженията ти и къде да седнеш на семейното събиране. Сядаш с другите деца или с тийнейджърите, или с младите родители, или с възрастните. Докато най-накрая седиш под сянката с деветдесетгодишните и бдиш със задоволство над потомството си. Кой си ти? Много просто — ти си човекът, който създаде всичко това. Удовлетворението от подобно осъзнаване е моментално и нещо повече — то е универсално признато. Колко хора съм чула да твърдят, че децата са най-голямото постижение и утеха в живота им? Винаги могат да се опрат на тях в момент на духовна криза или ако се усъмнят в своята значимост — Дори нищо друго да не съм направил в живота, поне отгледах добре децата си.

Но какво става, ако или съзнателно, или поради някаква нежелана необходимост се оказва, че не участваш в този утешителен цикъл на семейството и приемствеността? Какво става, ако пристъпиш извън него? Къде сядаш на събирането? Как отчиташ хода на времето, без да те е страх, че ей така, неуместно си прахосал дните си на земята? Ще трябва да си намериш друго предназначение, друга мярка, според която да се съди дали си успяло човешко същество или не. Обичам децата, но какво ще стане, ако нямам свои? Какъв човек ще бъда тогава?

Вирджиния Улф пише: „Животът на жената е огромен континент, над който е надвиснала сянката на меч.“[1] От едната страна на този меч, пише тя, лежи установената практика, традицията и алгоритъмът, там „всичко е наред“. Но от другата страна на меча, ако си достатъчно луда да я прекрачиш и да избереш живот, който не следва установеното, „всичко е объркано. Нищо не следва обичайния си ход.“ Тя твърди, че ако прекрачи в сянката на този меч, на жената й предстои много по-интересно съществуване, но със сигурност и много по-опасно.

Късметлийка съм, че поне се занимавам с писане. Това хората могат да го разберат. А, да, тя напусна мъжа си, за да запази своето изкуство. Има нещо вярно, но не съвсем. Много писатели имат семейства. Тони Морисън например не е позволила грижите за сина й да й попречат да спечели дребното украшение, наречено Нобелова награда. Но Тони Морисън е проправила собствения си път, а аз трябва да поема по моя. „Бхагавад Гита“ — този древен индийски йога текст, утвърждава, че е по-добре да изживееш несъвършено собствената си съдба, отколкото съвършено да имитираш нечий друг живот. Затова сега започнах да живея собствения си живот. Може да изглежда несъвършен и тромав, но в момента напълно ми приляга.

Както и да е, повдигам всички тези въпроси само за да призная, че — в сравнение с живота на сестра ми, с нейния дом, с щастливия й брак, с децата й — аз изглеждам доста нестабилна напоследък. Дори нямам адрес, а на зрялата възраст от трийсет и четири години това е направо престъпление срещу нормалното. Дори и в този момент всичките ми вещи са складирани в дома на Катрин и тя ми е предоставила на най-горния етаж на къщата си временна спалня (която наричаме „жилището на госпожица лелята“, тъй като включва мансарден прозорец, през който мога да се взирам в пустите полета навън, облечена в старата си сватбена рокля и оплакваща изгубената си младост). Катрин, изглежда, няма нищо против тази подредба и на мен определено също ми е удобно, но се опасявам, че ако прекалено дълго се оставя да ме носи течението, един ден може да се превърна в странната птица на семейството. А може и вече да се е случило. Миналото лято в къщата на сестра ми дойде на гости да си играят приятелка на моята петгодишна племенница. Попитах детето кога има рожден ден. Каза, че има на 25 януари.

— О-хо! — възкликнах аз. — Ти си Водолей! Излизала съм с много водолеи и знам, че носят неприятности.

И двете петгодишни момиченца ме погледнаха озадачени и с нещо като боязлива несигурност. Изведнъж видях ужасяващия образ на жената, в която може да се превърна, ако не внимавам: лудата леля Лиз. Разведената с шарената хавайска рокля и боядисаната оранжева коса, която не яде млечни продукти, но пуши ментови цигари, която винаги тъкмо се връща от обиколка из астрологията или къса с гаджето си арома терапевт, която гадае с карти таро на невръстни деца и говори неща като: „Донеси на леля Лизи още една кофичка с лед, пиленце, и ще ти дам да носиш енергийния ми пръстен…“

В края на краищата може би отново ще стана стабилен гражданин, знам.

Но още не… моля ви. Не сега.

Бележки

[1] Цитат от есето на Вирджиния Улф „Хариет Уилсън“ по мемоарите на известната куртизанка. — Б.пр.