Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (6)

Пета глава

Попи извървя пеша късото разстояние от клуба до къщата на Уайвъл Стрийт, в която живееше Дени. На звънеца бе закачено листче, върху което с червен химикал бе надраскано: „Не работи“.

Тя почука и изчака. След, както й се стори, цяла вечност, вратата отвори висок негър със златни обици.

— К’во искаш? — нетърпеливо попита той.

— Идвам при Дени — тихо каза Попи.

Лицето й бе мокро от сълзи и тя се задъхваше, сякаш бе тичала.

— Няма го — негърът понечи да затръшне вратата, но тя сграбчи дръжката и го погледна.

— Знам, че го няма. Но трябва да се срещнем тук след малко — излъга. — Бяхме в клуба и той ми каза… ами да вървя напред, той няма да се забави.

Мъжът се поколеба за момент и в тъмните му като въглени очи се мерна съмнение. В тъмнината златните му обеци проблясваха в контраст с черната му кожа. Сви рамене и каза:

— Влез, щом искаш — по акцента му Попи разбра, че е от Ямайка.

— Аз съм приятелката му — обясни тя, пристъпвайки в тъмното коридорче, но той не я слушаше. Извърна се рязко и се отправи към кухнята, откъдето се чуваше ожесточена кавга.

— К’во правиш бе, лайно? — извиси се мъжки глас над звъна на разхвърляни чайници и тигани.

— Я да не ми говориш тъй, че мамка ти шъ… — изкрещя друг глас. — К’во искаш бе?

Попи усети миризмата на пържени картофи, примесена с лютивия аромат на къри, която се носеше из влажния застоял въздух. Прескачайки стълбите през една, тя се изкачи до втория етаж точно в момента, в който до слуха й достигна агонизиращ писък, последван от ужасен вик. Притисна се към стената със затаен дъх, докато шумът от нечии бягащи крака разтресе сградата.

— Не! — страховито отекна мъжки глас.

— Ей сега ще те докопам! — последва го веднага друг. Входната врата се затръшва и стъпките отекнаха към улицата, докато шумът от движението ги погълна.

Страхувайки се, че могат да се върнат, Попи забърза нагоре към слабо осветената площадка пред стаята на Дени. Той никога не заключваше вратата. Припряно натисна дръжката и влезе.

Завесата беше спусната и в мрака успя да различи неоправеното легло в ъгъла и дрехите, разхвърляни из цялата стая. Бавно като крадец се огледа наоколо. После се приближи до прозореца, разтвори евтините памучни перденца и погледна навън. Небето беше виолетово-синьо и единственото оцеляло дърво между множеството блокове хвърляше дантелена сянка върху улицата. През еднаквите прозорци на блоковете можеше да гледа направо в стаите, да стане свидетел на десетки съществувания в бездушната сграда. Това й напомняше за едно гнездо на оси, което баща й й бе показал веднъж, когато беше малка. С помощта на кухненски нож той бе разровил сложната конструкция от малки килийки, подпрени с колонки като миниатюрен многоетажен паркинг. Гледката отсреща не бе много по-различна.

Изолирани всеки в своята килия, хората се занимаваха с работите си, без да осъзнават близостта на другите. Едно семейство вечеряше в кухнята си, без да знае, че точно над главите им една двойка прави любов. В съседния до тях апартамент възрастна жена гледаше телевизия и похапваше бонбони от една кесийка, докато отдолу един баща наказваше сина си заради някаква поразия. По-нагоре мъж и жена боядисваха жилището си, а през друг прозорец се виждаше момиче, което се обличаше. Малки хора в малки кутийки — изолирани, нямащи нищо общо помежду си, отдалечени едни от други.

Потънала в любопитно изучаване на интимния живот на другите, тя се питаше кога ли ще се върне Дени. Колко глупаво се бе получило, че погрешно го бе оставила с впечатлението, че е бременна! И колко лошо се бе държал той с нея! Това я нараняваше повече от всичко друго.

Ставаше все по-тъмно и мрачното сиво изместваше всички други цветове от небето. Единствената улична лампа не успяваше да освети Ейвъл Стрийт. Ароматът на къри, носещ се откъм кухнята, бе заменен от миризмата на пържена риба. Без да може да определи дали е гладна, или й се гади, Попи се сви върху леглото и си пожела Дени да се прибере скоро. След десет минути вече спеше.

Доста по-късно вратата на стаята се отвори шумно и тя се стресна.

— Това е — чу гласа на Дени и като отвори очи, го видя изправен до вратата, придружен от тъмнокосо момиче. Беше слабо и с няколко години по-голямо от Попи. Дени запали лампата и Попи забеляза, че е облечено в скъпи дрехи.

Като видя Попи, момичето извика уплашено.

— Ей! — обърна се то към Дени. — Ти изобщо не ми спомена, че ще правим тройка!

Дени погледна съненото лице на Попи.

— Попи!… — възкликна той, сякаш се учудваше, че я вижда.

— Дени… ти сбърка — бързо започна тя, но преди да успее да обясни, той я прекъсна с неочакван гняв:

— Права си, наистина сбърках! — отиде до прозореца и рязко събра завесите, преди да се нахвърли яростно върху нея. — Изобщо не трябваше да се захващам с теб. А сега изчезвай! Приятелката ми и аз имаме нужда да се усамотим.

Попи погледна момичето — седеше до леглото, плътно стиснало тънките си устни, с нагло изражение на лицето. Съвсем лишено от грим, то изглеждаше странно оголено в пищната си рокля и златните си обеци.

— Да, искаме да се усамотим — повтори момичето. — Нямаме нужда от трети тук.

Внезапно Попи бе обхваната от гняв. За коя се мислеше тази евтина курва? Изправи се от леглото и се обърна към нея.

— Нито пък аз — извика тя и несъзнателно се върна към характерния за Найтбридж говор. След това се обърна към Дени: — За твое сведение не съм бременна. Не съм чак толкова глупава, което вече би трябвало да си разбрал.

Той я погледна неразбиращо, а момичето, пристъпяйки от крак на крак, ги наблюдаваше с неудобство.

— Тогава какво, по дяволите?…

Попи сви рамене.

— Просто нещо, което донесох за теб — спокойно обясни тя.

— И какво е то?

— Ще ти кажа, когато останем сами.

— Искаш да си отида? — извика момичето след кратка пауза. — Тая да не е откачила, Дени? Разкарай я оттук — замахна то към вратата с тънката си ръка.

— Няма да мръдна оттук — заяви Попи. — Ти си тази, която ще си тръгнеш.

— Ооо, за к’ва се мислиш, а? За лейди Макбет? Я да не ми заповядваш. К’ва е тая бе, Дени? К’во прай тук?

Дени не отговори.

— Аз имам много по-голямо право да се намирам тук. Аз съм приятелката на Дени — хладно каза Попи.

— Ха! Приятелка! Дрън-дрън!

— Махай се! — русите коси на Попи се разпиляха върху челото й на влажни къдрици, а лицето й пламна от гняв. — Нямаш право да стоиш тук!

— Ама к’во иска да каже тая бе, Дени? К’во иска да каже? И аз имам толкова права тук, колкото и ти, ясно ли ти е, малка кучко?

Попи прекоси стаята с хвърлящи искри очи.

— Курва! — не й остана длъжна тя.

— Ей, на кого викаш курва ма? — разярено, момичето се опита да я сграбчи за ръката, но не успя и секунда по-късно Попи я блъсна силно върху леглото. — К’во прайш, по дяволите… Дени, спри я…

Попи бе сграбчила косите на момичето и ги увиваше около ръката си, като в същото време се опитваше да се предпази с другата. Нищо подобно не би могло да се случи в Сдоун Хаус. Малките аристократки, които посещаваха училището, не знаеха дори как да се бият. Често се стигаше до разправии. Но през последния срок бяха слушали няколко лекции за самозащита и за момент Попи изпита задоволство, че скъпото й обучение я бе научило поне на едно полезно нещо.

— Проклета кучка! — крещеше момичето, опитвайки се да се докопа до шията на Попи, която го бе приковала към леглото, притискайки го с цялата си тежест. То се отблъсна с крака от таблата на леглото, поизправи се и двете се замятаха в кълбо от ръце и крака, преди да се изтърколят на пода.

Дени, запленен от белите бедра, вкопчени едни в други, и от сумтенето и ругатните на момичетата, наблюдаваше с ръце в джобовете.

В един момент ръката на момичето сграбчи колана на Попи и портмонето се разтвори. Преди някой да успее да забележи пачката, Попи се хвърли върху парите и ги прикри с тялото си, като в същото време ритна другото момиче с тежките си обувки. Последва остър болезнен вик и едва тогава Дени реши да се намеси. Със сила, която Попи определи като еротична, той обви ръце около кръста на момичето, изправи го на крака, сякаш беше парцалена кукла, и го повлече към вратата.

— Сега се омитай, хубавице — безцеремонно нареди той, — и не си струва да си правиш труда да се връщаш пак.

Момичето нададе серия протестни викове, извиваше се и ругаеше, наричайки го с всички възможни епитети, които му идваха наум, но Дени я изхвърли навън и затръшна вратата. Следващото нещо, което чуха, беше тропотът на острите й токчета по незастланото стълбище и заплахите й да повика полицията.

Дени се обърна към Попи и спря хипнотизиран, като я видя да се гърчи на пода с ръка между краката си, извила гръб и затворила очи в екстаз. Той облиза устни, наблюдавайки я с растящо желание, толкова възбуден от играта й със собственото й тяло, че когато посегна към ципа на панталона, се запита колко ли ще може да се въздържи, преди да свърши.

Неочаквано тя се разсмя тържествуващо. Погледна я стреснато, когато протегна ръка към него.

— Какво има, по дяволите?

Попи вдигна пламналото си лице, развеселена от собствената си игра.

— Това носех за теб — задъхано каза тя и му подаде парите — три хиляди лири.

Той ги взе замаян. Преброи ги, подсвирна тихо и й отправи поглед, пълен с възхищение.

— Ела тук, ти, чудесно малко теленце — каза Дени с натежал от страст глас.

Попи се отпусна усмихната отново върху леглото и отвори подканящо ръце.

 

 

Джефри Хенеси гледаше Камила с нарастващо объркване. Въпреки че беше доста късно, тя му се бе обадила да го покани за по едно питие и да му разкаже за обаждането на Едит и докато седяха в удобната й, обсипана с книги библиотека и пиеха бренди, удивлението му нарастваше след всяка нейна дума.

— Но това е лудост, Камила! — най-сетне заговори той. — Господи, през целия си стаж като журналист винаги съм усещал конфликта, ако такъв наистина съществува, но мога да ти се закълна, че в Ардачи не става нищо интересно.

— Трябва да става нещо — възрази Камила. — Не е възможно Едит и баща ми едновременно да си въобразяват или да страдат от старческо слабоумие. Тя ми каза, че положението е много сериозно и… опасно.

— Какво положение? Ето това е въпросът — Джефри объркано прокара ръка през брадата си. — Не успях да открия нищо нередно в Ардачи! Както ти казах, това е малко, спретнато рибарско селце, населено от нормални хора, заети с ежедневната си работа. Какво предполага баща ти?

Камила безпомощно разпери ръце. Беше почти полунощ и тя беше уморена, а Джефри задаваше прекалено много въпроси, на които не можеха да намерят отговор.

— Не знам какво става според него, освен очевидния факт, че местните хора искат да го принудят да си отиде. Но защо? Щом не е за това, че понастоящем е собственик на дома на стария леърд, тогава и аз знам, колкото и ти. Може пък да не искат кучетата? Може да ги смятат за досадни? Навярно лаят и ги будят нощем?

Обвил длани около кристалната чаша, Джефри поклати глава.

— Ако кучетата лаят нощем — бавно каза той, — от това следва, че нещо ги тревожи. Кучетата не лаят без причина. Едит ми каза, че голяма част от тях се обучават за пазачи и слухът им е много остър. Възможно е да пречат на нечия тъмна работа и именно за това хората в селото да искат да ги отстранят.

— Но съществуват и по-малко жестоки начини да се отърват от кучетата, вместо да ги тровят — забеляза Камила. — Татко е получил разрешение да ги отглежда от местната управа. Защо хората не са се оплакали в кметството, щом не са били съгласни? Това, което правят, си е чисто варварство.

Джефри се поколеба, преди да отговори, и Камила долови, че не е успяла да го убеди. Тя се наведе към кожения диван от другата страна на камината, където той беше седнал, и заговори нетърпеливо:

— Не вярваш ли на това, което ти казвам… сега, след като Едит обясни защо ти е казала, че татко страда от сенилност?

Той я погледна нежно и с привързаност. Остави чашата си върху голямата маса за кафе и започна предпазливо:

— На теб вярвам, Камила, но не мога да се преструвам, че разбирам какво става. Защо хората, с които разговарях, биха ми създали абсолютно невярно впечатление за живота в Ардачи? Защо ветеринарният каза, че нито едно от кученцата на баща ти не е било дори болно?

— Може би има двама ветеринари в района и ти си разговарял не с този, с когото трябва? — Камила чувстваше, че се лови за сламка, но трябваше да намери логично обяснение на случилото се.

— Проверих — кратко каза той. — Най-близкото място, където има ветеринарен лекар, е Обан — на около тридесет километра. Позвъних му да го попитам дали някога е викан по работа в Ардачи, но той отговори отрицателно.

В меко осветената стая настъпи тишина. Някой лъже, размишляваше Камила. Беше сигурна, че този някой не е баща й, но не беше и Джефри.

— Какво да правя? — разстроено попита тя. — Поболях се от тревога за татко. Може би трябва да се обърна към полицията и да ги помоля да проверят?

Джефри въздъхна тежко.

— Би могла да го направиш — със съмнение отвърна той, — но какво ще им кажеш? Че баща ти твърди, че крадат писмата и подслушват телефона му… което прави малката възрастна дама, увита в шал, която обслужва местната поща с помощта на дъщеря си? Че осемнадесет кученца са умрели, докато ветеринарят твърди, че е нямало подобно нещо?

— Уверена съм, че ще повярват на баща ми, ако той им разкаже всичко — отбеляза Камила. — Въпреки че… въпреки че ти не му повярва!

— Бих му повярвал, ако можеше да докаже всичко това, любов моя — каза той, но внезапно млъкна и лицето му пламна. За първи път през всичките тези години използваше подобно гальовно обръщение към нея. Засрамена за миг, Камила извърна глава, за да избегне погледа му.

Настана неловко мълчание и Джефри взе чашата си и отпи глътка бренди.

— Ако бях на твое място — продължи той, като се опитваше гласът му да звучи делово, — бих оставил нещата така за няколко дни. Може би ще имаш възможност да поговориш с баща си и да го накараш да обясни какво го тревожи. Той трябва да е наясно защо местните искат да го изгонят.

— О, и аз мисля, че знае — отвърна Камила. След като първоначалният шок от обръщението на Джефри бе отминал, тя откри, че е много доволна. Осени я смътно подозрение, че ако някога се реши на нова сериозна връзка, Джефри щеше да бъде най-подходящият мъж. Той беше не само стар и скъп приятел, но и в силното му брадясало лице имаше нещо много привлекателно. Харесваше земния му характер и остроумието му. Беше мъж, когото би могла да обикне — непоклатим като скалата при Гибралтар, човек, на когото винаги би могла да разчита, внимателен, великодушен. Някой, който винаги щеше да бъде до нея. За първи път осъзна, че за него тя е много повече от вдовицата на Дейвид и жената, която винаги бе харесвал и уважавал. По вените й се разля топлина и тя разбра, че не го слуша.

— Извинявай… за какво говореше?

— Точно казвах, че щом Малкълм знае какво става, защо не ти казва? — очите им се срещнаха и в един интимен миг сърцето й се обърна.

— Едит твърди, че е прекалено опасно — отвърна тя, внезапно останала без дъх. — Мисля да ида да ги видя.

Джефри кимна бързо.

— Може би идеята е добра. Иска ми се да дойда с теб, но съм затънал в работата си…

— О, не се притеснявай — бързо отвърна Камила, за да прикрие чувствата си. Откритието, че двамата с Джефри могат да имат общо бъдеще, я бе замаяло. Като че ли се бяха озовали в деликатен и фин сапунен мехур, който можеше да се спука при по-рязко или прибързано движение.

— Ще прегледам отново ангажиментите си и ще замина следващата седмица — продължи тя с цялата твърдост, която успя да събере. — Бих могла да накарам Попи да дойде с мен. Татко я обожава, а пък тя винаги успява да го развесели.

— Чудесна идея — отново кимна в съгласие Джефри, без да откъсва тъмните си интелигентни очи от лицето й.

В този момент в стаята влезе Мейтлънд, за да прибере кафените чашки — и магията бе развалена. Започнаха да говорят за незначителни неща и Камила изпита облекчение. Не беше още готова за друга сериозна връзка… а точно това щеше да стане, ако се обвържеше с Джефри. Тя го искаше, но не още сега. Не сега. Не и преди да изясни чувствата си и да обмисли бъдещето.

Най-после той стана да си върви. Беше почти полунощ, а тя се бе наслаждавала на всяка минута от присъствието му.

— Ще ти се обадя, след като се върна от посещението си при татко, и ще ти разкажа какво съм открила — каза тя, докато вървяха по коридора към тежката остъклена метална врата. Сребърната луна осветяваше извивките на сивата каменна къща и й придаваше неземен вид. Камила стоеше на бялото мраморно стълбище — изключително красива и елегантна жена, с разпусната върху раменете си коса и озарено — за първи път от много време насам — от щастие лице.

— Може би ще излезем на вечеря заедно? — попита Джефри, загледан в сочните й устни.

— Би било чудесно! — тя се засмя леко. — Може би дотогава ще съм разгадала мистерията в Ардачи.

— Може би те си имат своя версия на чудовището от Лох Нес — пошегува се той. — Вероятно всичко е дело на духове и дългокраки чудовища и същества, които вампирясват нощем!

— Вече съм в състояние, в което нищо не би могло да ме учуди — развеселено му отвърна тя.

Той се наведе напред и тя усети аромата на одеколона му.

— Благодаря за чудесната вечер — нежно каза Джефри и целуна бузите й близо до ъгълчетата на устните. Беше лека, почти нежна целувка, на която тя отвърна, усещайки копринената мекота на брадата му.

— Лека нощ, Джефри — тихо прошепна Камила.

— Пази се в Шотландия.

— Ще се пазя.

— Ще се видим, когато се върнеш.

Той закрачи по „Кресънт“, облян в лунна светлина, а широките му рамене изглеждаха достатъчно силни, за да понесат всички тревоги на света.

 

 

На следващата сутрин Камила получи най-тревожното писмо от Малкълм. Отвори го, докато се обличаше, и съдържанието му затвърди решението й да замине за Шотландия.

„Много съжалявам, че приятелят ти няма да напише нищо за това, което става тук, и обвинявам Едит, задето го е заблудила. Аз бях твърдо решен да дам гласност на всичко, дори с риск впоследствие да бъда прокълнат, но ни заплашиха и може би сега така е по-добре. Но отказвам да бъда обект на изнудване. Единственият ни приятел тук е Хектор Рос, но и той смята, че е в опасност. Може би ще бъдем принудени да продадем всичко и да си заминем, въпреки че се надявам да не се стигне дотам. Хората тук имат стабилни връзки в Глазгоу, а вероятно и в Лондон. Отваряй си очите, където и да ходиш сама, независимо че се съмнявам, че все още нещо те заплашва…“

Бълнувания на лунатик? Старческа слабост? Или пък Малкълм действително се бе натъкнал на нещо опасно?

Веднага щом стигна в офиса си, Камила позвъни на секретарката си.

— Джийн — започна направо тя, — искам да ми запазиш място в самолета за Глазгоу за събота сутринта и да ми наемеш кола, която да ме чака. Ще се върна в неделя следобед.

Джийн направи справка в бележника си. Беше вторник и нямаше да има проблем да резервира място няколко дни предварително.

— Добре, мисис Итън. Ще се заема веднага. Само за вас ли?

Камила не бе виждала Попи от няколко дни и нямаше представа къде може да бъде.

— Само за мен, Джийн — тъжно отговори тя.

Беше заета през целия ден, но й бе трудно да се концентрира и най-накрая, неспособна повече да понася напрежението, избра номера на баща си.

Той отговори почти веднага.

— А, Камила! — гласът му не звучеше, както обикновено. — Не мога да говоря сега, тъй като точно излизам, за да доставя храна за кучетата от Обан.

— Просто исках да те уведомя, че ще дойда да те видя този уикенд. Аз…

— Не прави това!

— Какво? Защо? Не съм те виждала от сто години!

— В никакъв случай не идвай! — властно заповяда Малкълм.

— Но аз искам да те видя!

— Не, Камила. Забранявам ти! Не мога да говоря в момента, защото искам да се прибера, преди да се стъмни, независимо че познавам пътя много добре. Ще се опитам да ти се обадя по-късно от Обан. Дочуване засега!

Чу се изщракване и линията бе прекъсната.

Камила мълчаливо, затвори телефона. Внезапно усети, че ръцете й треперят. Каквото и да не беше наред, въображаемо или реално, баща й бе говорил с тревога, каквато никога преди не бе забелязвала. За момент си помисли дали не трябва да заведе лекар в Шотландия, но след това си спомни думите на Едит, че той е напълно здрав, независимо от онова, което бе наговорила на Джефри. Но нещо наистина не беше наред. В това нямаше никакво съмнение.

 

 

Попи се върна на „Уилтън Крисънт“, за да се преоблече малко след като Камила се бе прибрала от „Итън и Итън“.

— А, Попи, радвам се да те видя — каза Камила, без да обръща внимание на раздърпания пуловер, нахлузен върху черната минипола, и на обичайния ужасен грим. — Отивам да видя дядо ти в събота, защото много се безпокоя за него. Предполагам, че няма начин да дойдеш с мен?

— Никакъв — Попи захвърли войнишката си раница на пода и се отпусна на едно кресло. — Ако нещо не е наред, за това е виновна онази вещица, за която се ожени — добави тя.

Камила я погледна смаяна:

— Какво искаш да кажеш?

Попи изобщо не се бе учудила, когато й бе казала как Едит е постъпила с Джефри.

Момичето вдигна рамене.

— А ти какво мислиш? Тя се омъжи за него заради парите му. След това го принуди да замине за Шотландия — колкото се може по-далеч от нас, а сега е на път да го подлуди. Съвсем умишлено, ако питаш мен. Тя ще бъде доста богата, ако той си отиде!

— Попи! — дълбоко потресена, Камила се загледа в дъщеря си, ужасена от начина, по който тя излагаше възгледите си. — Как можеш да говориш така? Едит обожава дядо ти!

— Обожава кучетата си. Едит е човек, който предпочита животните пред хората — категорично отсече Попи.

— Да, тя обича кучетата — призна Камила, — но също и дядо ти, още повече сега, когато има полза от тях. Не можеш да твърдиш, че тя стои зад всичко.

Попи се приближи до подноса с напитките и си наля кока-кола.

— Така изглежда според мен.

— Как така? — искрено учудена, запита Камила.

— Може би Едит сама крие писмата. Това би било много лесно. Достатъчно е само да стане преди дядо, да слезе долу и да прибере онези, които не иска да стигнат до него. Колкото до подслушването на телефона… това сигурно изобщо не е вярно! Може би тя му е внушила тази мисъл!

— Но сигурно не тя е отровила кученцата. Не говори глупости, Попи!

Дъщеря й се обърна да я погледне и въпреки дебелата очна линия, забеляза интелигентност в очите й.

— Според думите ти ветеринарят е казал на Джефри Хенеси, че кученцата не са били отровени.

— Да, така е.

— Ти дори каза, че Джефри смята, че дядо страда от старческо слабоумие! — обвинително продължи Попи.

— Но това не е вярно — запротестира Камила.

— Ние знаем, че не е вярно, но ако Едит разпространява този слух, може да свърши работа, нали? Всички ще започнат да се съмняват в думите му. Нима не разбираш? Гледала ли си „Геслайт“?

Камила я погледна неразбиращо.

— „Геслайт“?

— Да, онзи стар филм — нетърпеливо заобяснява Попи. — За съпруга, който се опитваше да подлуди богатата си съпруга, като й разиграваше всякакви номера, само и само да се добере до парите й. Накрая успя да я пречупи, като я накара да повярва, че наистина е луда. Точно това става в Крийгнеч. Дядо скоро ще започне да се пита кое е истина и кое — измислица.

Въпреки тревогите си, Камила се усмихна. Попи говореше с типичната за младостта категоричност, където черното беше черно, а бялото — бяло и не съществуваше сивият цвят на съмнението. За нея мистерията беше разгадана, а натрапената й баба — истинската престъпница.

— Е, ще разбера истината в края на седмицата. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Дядо ти много ще се зарадва да те види… — замълча, припомняйки си думите на Малкълм: „Не идвай за нищо на света.“ Какво трябваше да направи? Да пренебрегне предупреждението му и да замине? Да се забърка в някаква мелодрама?

— Какво има? — попита Попи.

Камила реши да не споделя опасенията си.

— О, нищо. А ти какво ще правиш през уикенда?

Попи отново сви рамене.

— Ами ще бъда заета — неопределено заяви тя, стана и се отправи към вратата. — Пак излизам. Дойдох само да се преоблека.

— Попи? — в гласа на Камила неочаквано прозвуча копнеж и съжаление.

— А?

— Иска ми се… Иска ми се да бъдем по-добри приятелки. Бяхме толкова близки, когато беше малка.

Очите на Попи станаха студени и празни и сякаш гледаха през Камила.

— Е, обаче нещата се променят, нали? — уклончиво отвърна тя.

След това се обърна и излезе.

 

 

Непрекъснатият звън на телефона проникна в съня й и тя помисли, че сънува. Но внезапно се разбуди, протегна се към слушалката и сърцето й заби до пръсване.

— Ало?

— Камила, ти ли си?

Напрегната до крайност, тя се изправи, а всяка клетка в тялото й крещеше, отричайки онова, което вече знаеше в дъното на душата си.

— Да — отговори тя, стараейки се да контролира гласа си. — Какво има, Едит?

— Баща ти… — Едит ридаеше, неспособна да говори. — Станала е катастрофа. Колата му е изскочила от пътя на връщане от Обан. Полицията току-що беше…

„Господи, моля ти се, не! Не!“ — крещеше някакъв глас в нея.

— Той е мъртъв, Камила. Намерили са го мъртъв в колата.