Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (23)

Двадесет и втора глава

„Научих за акцията срещу трафика на оръжия в Ардачи. Разбира се, баща ти и аз бяхме наясно какво става… но предполагам, че знаеш всичко или поне се досещаш. Сега, след като хората, замесени в тази история, са арестувани, имам намерение да се върна в Крийгнеч, за да го продам. Не мисля, че бих могла да понеса мисълта да продължа да живея там, защото ще ми навява много тъжни спомени. Ще имам много работа, а там има и доста неща на баща ти, които би трябвало да останат при теб, така че би ли могла да ми отделиш няколко дни и да дойдеш да ми помогнеш?“

Писмото беше написано с обичайния едър разкривен почерк на Едит. Пликът носеше печат от Лозана, а датата сочеше, че е писано преди шест дни. По-надолу Едит разказваше за намеренията си да остави вещите си на съхранение, докато си купи друга къща, този път в Глоусестършир. Междувременно щяла да пътува за Париж, където смятала да остане около седмица. Съобщаваше, че ще уведоми Камила, когато пристигне в Шотландия.

— Толкова се радвам, че е добре — отбеляза Камила, след като прочете писмото на Филип, докато отпочиваха в библиотеката след вечерята. — Горката жена. Откакто татко почина, непрекъснато е принудена да бяга. Доволна съм, че най-сетне се връща в Англия завинаги.

— Не споменава ли къде смята да отседне в Париж? Би могла да й позвъниш, за да я попиташ кога смята да тръгне към Шотландия.

Камила отново взе писмото.

— Не пише. Но не смятам, че е човек, който обича да прави планове. Все пак ми е чудно защо е решила да мине през Париж на връщане към Шотландия?

— Трябва да е доста богата, за да си позволи подобно пътуване.

— Предишният й съпруг май й е оставил доста пари, а и татко я осигури добре.

— Смяташ ли да отидеш в Шотландия?

— Да. Бих искала да й помогна да прибере нещата на татко, а пък и много ми се иска още веднъж да отида в Крийгнеч — усмихна се, припомняйки си, че точно там двамата бяха разбрали за първи път, че се обичат.

— Но дали ще бъде безопасно?

— Може би дори повече, отколкото в Лондон.

— Какво имаш предвид?

— Всички заподозрени във връзка с ИРА в района на Ардачи, са арестувани, докато никога не можем да бъдем сигурни какво ни очаква тук. В този момент май онова селце е най-безопасното място във Великобритания. Там всеки знае всичко за другия. И един новопристигнал непознат ще се забелязва като превързан показалец.

Филип изглеждаше замислен.

— Знаеш, че не бих могъл да дойда с теб. Сега съм точно по средата на семестъра — намръщи се. — Не ми харесва идеята да отидеш сама.

— Нали Едит ще бъде там?

— Няма да ти е от голяма помощ, ако нещо се случи — изсумтя той. — На колко години е? На шестдесет и пет? Трябва да вземеш някого със себе си.

— Мили! — Камила се протегна и улови ръката му. — Всичко ще бъде наред. Ще се консултирам със Специалните служби, преди да тръгна.

Той се наведе напред и нежно я целуна по устните.

— Безпокоя се за теб. Вече знаем на какво са способни… Не смея дори да си го помисля. А мисълта, че след всичко искаш да се върнеш в Ардачи, ме подлудява.

— Казах ти, че първо ще се консултирам със Специалните служби. Ако сметнат, че ми е необходима защита, сигурно ще ми я осигурят. Ами Едит? Ако нещо заплашва мен, значи тя също е в опасност.

— Да, само че ти, а не тя информира полицията — възрази Филип. — Ето в това е разликата — когато беше притеснен или ядосан, той изглеждаше още по-млад.

— Всичко ще бъде наред, мили — обеща тя. — Нали не си мислиш, че ще поема излишни рискове? — положи двете си длани отстрани на лицето му и го придърпа към себе си. — Прекалено много те обичам, за да правя глупави грешки. Би ми се искало да можеш да дойдеш с мен, за да те чувствам близо до себе си, но няма да се излагам на опасности, бъди сигурен. Ако полицията ме посъветва да не заминавам, ще се откажа.

Филип зарови лице в извивката на врата й и плъзна ръце по гърба й. После вдигна краката й върху дивана, на който бяха седнали, и се отпусна до нея.

— Толкова се страхувам да не ти се случи нещо! Не бих могъл да живея без теб.

Обвила ръце около врата му, Камила се притисна към него и почувства възбудата му.

— Аз също не мога да живея без теб.

— Любов моя… Господи, обожавам те! — той притисна устните си към нейните, стрелна езика си между тях и тя изстена от удоволствие. Докато отвръщаше на продължителната целувка, тя откопча копчетата на ризата му и дръпна ципа на панталона.

— О, Камила! Скъпа… — стенеше той, докато ръцете й продължаваха да го галят, да се плъзгат по тялото му и да го докарват до лудост. Вдигнал копринената й пола, той пъхна ръка под сатенените й бикини, желаейки я все повече и повече след всеки удар на сърцето си.

— Искам те — задъхваше се тя. — Толкова много те искам…

Със силните си ръце той я положи на килима нежно, внимателно, с едва въздържана страст, но и с желание да продължи колкото може по-дълго този момент. Камила се попривдигна, обви ръце около врата му, нетърпелива да го почувства в себе си, да усети тежестта му, притискаща я към килима, но без да бърза, защото знаеше, че колкото по-дълго изчаква, толкова по-голямо щеше да е удоволствието.

Той се наведе над нея, разтвори копринената й риза и откри гърдите й с потъмнели и втвърдени зърна, пламнали от неговия допир. Тя потръпна, улови главата му между дланите си и започна да се движи леко нагоре-надолу. Когато усети езика му във вдлъбнатината между гърдите си, тя зашепна в забрава:

— Не мога да издържам повече… За бога, Филип, люби ме…

Извивайки се, тя се вкопчи в него със затворени очи и с мощно движение той влезе в нея. Свързани, стенещи от удоволствие, те се движеха в синхрон, докато с последния мощен тласък свършиха заедно.

После дълго лежаха, обърнати с лице един към друг, наслаждавайки се на чудото на любовта, което току-що бяха споделили. За Филип тя беше откровение. Дори в най-смелите си фантазии не си бе представял, че сексът би могъл да бъде нещо толкова прекрасно. За Камила беше прераждане и преоткриване в един период от живота й, когато бе мислила, че радостта е останала завинаги зад нея.

Разговаряйки за незначителни неща, смеейки се от време на време, те разкриваха мислите си, изповядваха се и научаваха нови неща един за друг и им се струваше, че никога няма да успеят да си кажат всичко. Почиваха така, прегърнати, докато Филип отново я целуна и веднага го заля вълна от желание! Колкото и често да любеше Камила, всеки път изпитваше някакво ново вълнение. Да задоволява тази прекрасна жена беше за него нещо невероятно. Мисълта, че и тя бе лудо влюбена в него — точно колкото и той в нея, също не преставаше да го очарова. Докато целуваше шията и гърдите й, усети ръцете й нежно да го галят и това го подлуди. Беше научил много неща за нея. Ако той притежаваше страстта на младостта, тя знаеше как да го накара да изживее пълноценно удоволствието на всеки миг. Камила беше тази, която го водеше нежно и умело, учеше го да бъде търпелив, така че когато моментът настъпеше, удоволствието беше неописуемо.

Почувства езика й върху шията си и по гръбнака му премина тръпка. След това нежно зарови пръсти в косата, която се спускаше на вълни над него. Със свито гърло, той пожела за момент да разкъса тънките нишки на търпението и въздържанието си, да я направи своя, да влезе в нея, изливайки без задръжки страстта и нетърпението, които го заслепяваха. Почти изгубил контрол, едва не се поддаде на порива да я вземе още сега, в този момент, да направи завинаги своя тази прекрасна жена, която беше готова да му се отдаде. Ала тя продължаваше да се опитва да отдалечи края, плъзгайки длани по ръцете му, и когато пръстите й се сплетоха с неговите, тя се привдигна и нежно целуна устните му. Вече не Филип, а Камила беше тази, която, стенейки от страст, не можеше да се въздържа нито миг повече.

— Моля те… мили… моля те… — гласът й звучеше почти болезнено. — Господи, моля те, желая те…

Силите, които го възпираха досега, бяха готови всеки момент да се отприщят и почувствал, че повече не би могъл да се върне назад, той влезе в нея и усети влажната й топлина, която го подлудяваше.

— Да! — извика Филип. — О, да… Господи, да… Камила!

Мощни вълни една след друга го тласкаха все по-близо към края. Нищо не можеше да се сравни с това усещане, никой не можеше да запали у него огъня, който разпалваше тази жена. За този миг, наситен с удоволствие, той би умрял с радост… изцеждайки от себе си всичките си жизнени сокове ведно с кръвта, която пулсираше в главата му, заслепяваше го, замъгляваше съзнанието му и го караше да изпитва едно-единствено чувство — върховна наслада. Задъхвайки се, най-после се отпусна върху нея и пожела този миг да продължава вечно.

 

 

Камила ги видя, преди те да я забележат. Попи и Люси разглеждаха готовите облекла в „Хародс“. Беше събота сутринта и след като извървя пеша краткото разстояние от „Уилсън Кресънт“, тя влезе в магазина с намерението да си купи няколко официални костюма. На първия етаж вървеше бавно между изложените модели, които съвсем скоро щяха да я накарат да извади кредитната си карта от Американ Експрес. Спря се да разгледа красивите бански костюми и почти се поддаде на импулса да си купи един лъскав с подходящи плажни хавлии, но си припомни, че скоро не й се очертава по-дълга почивка, а докато дойдеше времето, когато щеше да може да си я позволи, щяха да излязат още по-красиви модели. В бутика се спря пред класическите костюми на Ив Сен Лоран и Валентино и точно щеше да попита дали може да изпробва един, когато между закачалките забеляза Попи, която разглеждаше кадифените панталони. Люси наблюдаваше момичето, но Камила не чуваше какво му говори.

Без да може да си обясни причината, тя усети сърцето си да бие ускорено и бавно тръгна към тях. Като видя дъщеря си без ужасния й грим и одърпаните дрехи, тя отчаяно закопня за нея. Стори й се трагично това, че не можеше просто да се приближи до Попи, да обвие с ръце крехките й рамене и да я целуне.

— Здравейте! — тихо каза тя, като се приближи към тях. Попи се стресна, сякаш беше чула изстрел, а Люси застина неподвижно. — Как си, миличка?

Попи се извърна рязко настрана и продължи да разглежда панталоните с преувеличено внимание. Люси кимна студено.

— Има много красиви дрехи, нали? — продължи Камила, като се опитваше да скрие обидата си от отношението им. Припомни си времето, когато двете с дъщеря й правеха покупки и често се присмиваха на някои от изложените модели. Тогава и двете обичаха красивите неща, но това време сега й изглеждаше много далеч в миналото.

— Хубави, но скъпи — отбеляза Люси хладно. — Ние само разглеждаме! — в тона й пролича порицание, сякаш искаше да каже на Камила, че сега, когато Попи живее при нея, нещата са се променили.

— Тук нищо не ми харесва — нагло заяви Попи. — Хайде да си вървим, Люси.

— Не бихме ли могли да изпием по едно кафе в ресторанта? — предложи Камила.

— Защо? Какво още имаме да си кажем?

Камила трепна от жестоките думи.

— Много неща, скъпа — отговори тя колкото можа по-спокойно.

Внезапно Попи потръпна от гняв. Бледите й страни станаха тъмночервени, а очите й се напълниха с кръв.

— Е, аз нямам какво да ти кажа! И никога повече не желая да говоря с теб! Нито пък да те виждам! — избухна в сълзи и се затича към асансьора.

Камила се обърна обвинително към Люси:

— Ти си виновна за всичко!

Люси я изгледа твърдо:

— Не, Камила. Вината си е изцяло твоя. Нищо нямаше да се случи, ако бе обръщала повече внимание на Попи, вместо да се отдадеш изцяло на работата си. Тя се чувства пренебрегната години наред. А сега се чувства отхвърлена по най-жестокия начин, и то заради Филип.

Камила отвори уста да възрази, но Люси вдигна заповеднически ръка:

— Не, остави ме да довърша. От мига, в който за първи път видя Филип, ти го постави на първо място и това дълбоко нарани Попи. Ти си властна и опасна жена, Камила. Завъртя главата на Филип, което, както знаеш, аз категорично не одобрявам. Не само защото е мой син, а защото ти обърна гръб на дъщеря си и позволи на Филип да заеме най-важното място в живота ти и в дома ти.

— Това са глупости! — отсече Камила. — Аз помолих Попи да се върне…

— За какво? За да сподели любовното ти гнезденце с мъж, достатъчно млад да й бъде брат? Ако искаш детето си обратно, Камила, трябва да направиш избора между двамата, Филип или Попи. Едно обаче е сигурно — не можеш да ги имаш и двамата. Това никога няма да стане и ти добре го знаеш.

— Говориш абсурдни неща — избухна Камила. — Ти си тази, която ги прави врагове!

Люси се наведе напред и каза отчетливо:

— А за Попи те са си точно такива!

Извърна се рязко и бързо се отдалечи — спретнато облечена жена, с ниски токчета и посивяваща коса, чиято единствена грижа беше щастието на семейството й. Камила също понечи да си тръгне и улови отражението си в едно огледало — стройна фигура в къса пола, на високи токове и блестяща златиста коса. Как са могли двете с Люси някога да бъдат приятелки? Тогава през съзнанието й премина една неприятна мисъл. Възможно ли беше Люси да е по-добрата от двете? Наистина ли бе проявявала егоизъм, като бе вземала всичко, каквото поиска, без да се съобразява с щастието на Попи?

Бавно и замислено, без да си купи нищо, Камила напусна магазина и тръгна към дома си. Думите на Люси и Попи кънтяха в ушите й. Тя ли беше наистина виновна за промяната у Попи? Дъщеря й не вземаше наркотици, така че бе направила поне едно нещо както трябва. Но трябваше ли да се откаже от Филип, за да помири двете семейства? Никога, дори след милион години, бързо си помисли тя. Никога, независимо какво щеше да се случи. Прекалено много го обичаше. Точно сега не би могла да сложи край на връзката им, но щеше ли и занапред да устои на натиска, който упражняваха върху нея Попи и Люси?

Натъжена, отиде в стаята на Попи, която й навяваше много спомени от нейното детство. Копнееше да върне времето назад, в миналото, когато животът й бе минавал без проблеми. Тогава Попи беше сладко и послушно дете. Всичко бе изглеждало много лесно. Може би малко скучно на моменти, но лесно. И много добре подредено.

 

 

Четири дни по-късно, когато отиде в офиса си заради бизнес обяда с един клиент, Анабел я посрещна с новината, че втората й майка я е търсила по телефона.

— Едит? — нетърпеливо попита Камила. — Слава Богу! Толкова много хора искат да се срещнат с нея. Върнала ли се е вече в Шотландия? Трябва да й позвъня веднага.

Придавайки си важност, Анабел погледна в бележника си. Откакто Джийн я нямаше, тя изпълняваше работата на лична секретарка, но все още имаше проблем с необходимостта да помни толкова много неща, което предшественицата й бе постигала без усилие.

— Мисис Елиът позвъни от някакъв хотел в Париж. Каза, че след няколко минути тръгва към летище „Шарл де Гол“, за да хване самолета за Глазгоу. Но няма да можете да й се обадите, защото телефонът й е изключен.

Камила учудено повдигна вежди.

— Изключен? Телефонът в Крийгнеч? Много странно.

Анабел заговори компетентно:

— Не съвсем. Тъй като в къщата от няколко месеца не живее никой, телефонът е изключен заради неплатени сметки.

— А! — Камила кимна с разбиране. — Логично е. И какво каза още? Ще ми се обади ли пак?

— Да. Каза, че ще остане една нощ в Глазгоу, а на сутринта ще наеме кола да я закара до Ардачи. Питаше дали имате възможност да отидете при нея утре.

— Утре? — стреснато запита Камила. — Но какво си мисли тя? Че по цял ден се чудя какво да правя? Как бих могла да се оправя тук за толкова кратко време? Имам да върша милион неща. По-добре да й се обадя довечера и да й кажа, че не мога. В кой хотел в Глазгоу е отседнала?

Анабел я погледна смутено.

— Боя се, че не попитах. А пък и тя не спомена нищо.

— О, Господи! — изстена Камила. Искаше й се да се разкрещи на момичето, но каква полза? Анабел нямаше необходимата квалификация за тази работа и правеше най-доброто, на което беше способна, а една гневна забележка би я объркала още повече.

— Е, добре. Остави това на мен, ще видя какво бих могла да направя.

Да тръгне към Шотландия в този момент й изглеждаше най-невъзможното нещо, защото бе затънала в работа. Може би идния месец или дори следващата седмица, но не и сега. Но, от друга страна, Малкълм би искал тя да помага на Едит, доколкото може. Баща й бе обичал втората си жена и в негова памет тя трябваше да бъде до нея, когато е нужно.

— След като не мога да й се обадя по телефона, утре сутринта ще замина за Шотландия.

— Сама ли отивате? — изумено я погледна Анабел.

Камила се замисли върху думите й за момент. Не искаше да кара Ферис да шофира през целия път, а Филип имаше много да учи. За миг си помисли да се обади на Джефри. След всичко случило се навярно щеше да му бъде интересно да посети отново Ардачи и да поговори с Едит, но той, разбира се, щеше да й откаже. А тя не можеше да го вини. Внезапно осъзна, че няма нито един приятел или приятелка, на които би могла да звънне, прекарвайки цялото си свободно време с Филип, постепенно се бе отчуждила от всички. Не че бе имала много приятели след смъртта на Дейвид. Никога не й бе оставало много време. През последните четири години повечето от хората, с които общуваше, бяха свързани с работата й, но те не бяха от онези, на които просто би могла да се обади и да ги помоли да я придружат, докато помага на втората си майка.

— Да, ще отида сама — решително заяви тя.

Така беше най-добре. Едит не би се зарадвала на някой непознат, когато трябваше да изживее травмата от продажбата на Крийгнеч, където двамата с Малкълм бяха градили толкова хубави планове за бъдещето.

— А сега да се заловим за работа и да свършим всичко необходимо до довечера — нареди тя отривисто. — Трябва да действаме бързо, защото ще се наложи да отменя всичките си ангажименти за следващата седмица, а ти ще трябва да уредиш някои неща за пътуването ми.

Налагаше се да се посъветва със Специалните служби, а също и да уведоми Люси и Попи, въпреки че те не се интересуваха, че ще отпътува за Ардачи. Накрая, но не на последно място, оставаше Филип. По някаква причина, различна от необходимостта да прекарат далеч един от друг няколко дни, най-много се страхуваше от разговора с него.

 

 

Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Наистина ли се налага да заминеш?

Камила хвана ръката му.

— Да, мили. За Едит ще бъде много тежко да подрежда нещата на татко, а и аз знам, че той би желал да й помогна, доколкото мога.

— Но мисля, че е опасно — настояваше той. — Говори ли със Специалните служби?

— Да, и те твърдят, че Ардачи е най-безопасното място за мен в момента. Всички заподозрени са арестувани, а полицията в Глазгоу непрекъснато държи под око целия район, за да са сигурни, че нищо няма да се случи. Малко вероятно е да се изложа на някаква опасност в село, където всеки знае всичко за другите, докато в град като Лондон терористите биха могли да останат незабелязани сред множеството.

— Въпреки всичко не ми харесва — той поклати глава с тревога. — Бих искал да дойда с теб. Не можеш ли да отложиш малко пътуването?

— Не, Филип. Едит иска да уреди всичко и да се махне от онова място колкото се може по-скоро. Ако не замина сега, това би означавало само да отлагам неизбежното.

— След няколко месеца ще мога да те придружа.

— Но Едит има намерение веднага да се премести в Глоусестършир — отбеляза Камила. — Налага се да отида, мили, и нека повече да не обсъждаме това. Неприятно ми е да те оставя сам, но колкото по-бързо свърша с това, толкова по-скоро ще се върна. Така и ти ще имаш повече време да се отдадеш на учението си. Знам, че отнемам голяма част от времето ти, през което всъщност трябва да учиш.

— Кой ти е казал подобно нещо? Предполагам, майка ми.

— Не трябва да ми го казват — тихо отвърна Камила. Тя бе наясно от известно време насам, че той отделя много малко време за учене и това бе започнало да я безпокои.

— Имам достатъчно време да чета.

— Въпреки това отсъствието ми ще ти даде възможност да наваксаш пропуснатото. Може би дори ще можеш да посетиш семейството си. Като ме няма, може пък да успееш да смекчиш гнева им.

— Това си е тяхна работа. Ако не са съгласни да приемат положението, не ме интересуват. Не искам да кажа, че ми е приятно да се карам с тях, но ако продължават да се държат и да мислят така тесногръдо, то това си е техен проблем. Смятам, че поведението им просто е смешно.

Камила изглеждаше притеснена. Люси беше права. Тя бе застанала между него и семейството му и се чувстваше неловко, че е единствената причина за този раздор.

— Филип, не би ли могъл да не обръщаш толкова внимание на неодобрението от тяхна страна? Майка ти все още иска да те види и отново да бъдете близки като преди, въпреки че живеем заедно. Ти си този, който ги отбягва.

— Да не би да ме упрекваш? — изглеждаше обиден, сякаш искаше от нея да му бъде благодарна, задето се бе изправил в нейна защита.

— Но, за Бога, колко време би могла да продължава тази студена война? — тя бе ядосана, защото знаеше, че ако той продължава да отказва да се среща със семейството си, това щеше да се отрази върху живота на всички. — Държиш се точно като Попи. Тя не иска да има нищо общо с мен докато ние двамата сме заедно, а ти отказваш да се сдобриш с родителите си заради тяхното неодобрение.

— Как можеш да ме сравняваш с Попи? — неочаквано избухна Филип. — Попи е една капризна и невъзпитана глезла… Извинявай, Камила, но трябва да ти го кажа. Тя е глезла, готова да направи сцена, ако нещо не стане така, както й се иска.

Камила пламна. Това беше първата разпра между тях.

— А не ти ли се струва, че ти се държиш по същия начин спрямо Люси? — не му остана длъжна тя. — Ти не се ли държиш като разглезен хлапак само защото майка ти не одобрява онова, което правиш? Убедена съм, че можем да поправим положението само ако седнем и поговорим спокойно, вместо двамата с Попи да се инатите? Тя също не иска да има нищо общо с мен.

— Кога ти каза това?

— Има ли някакво значение? Важното е, че нашата връзка разцепи семействата ни, а на това трябва да се сложи край.

— Няма да се откажа, докато не се примирят — заинати се той. — Не могат да ми нареждат какво да правя с живота си! За Бога, та аз съм почти на двадесет и пет години и ако те не живееха още в Средновековието, това нямаше да се случи. Бихме могли да се разбираме много добре. Представи си колко хубаво би било да бъдем всички заедно.

Камила се опита да си представи какво би било да можеха всички заедно да ходят на театър или на вечери, но нещо в картината не се връзваше. Не можеше да си представи тях четиримата като две семейни двойки. За секунда в съзнанието си видя Люси и Антъни, завели Филип на вечеря, както когато той е бил съвсем малко момче… да му показват различни неща… да го въвеждат в света на възрастните… Това едновременно я развесели и натъжи. Как досега не бе забелязала забавната страна на ситуацията? Точно това щяха да правят заедно — да се надсмиват над човешките си слабости. Само че й беше пределно ясно, че с Попи и Хамилтънови това никога не можеше да се случи.

За момент остана мълчалива. Когато заговори, гласът й беше нежен и тя осъзна, че се обръща към него така, както майка би се обърнала към сина си:

— Това е идеалният живот, мили — със съжаление и тъга каза тя. — Но ние трябва да се възползваме от най-доброто в сегашното положение и ако има хора, които не могат да ни възприемат, да се опитаме да ги убедим.

— А не правим ли точно това? — лицето му гореше и за момент тя се уплаши, че той ще се разплаче. Очевидно беше, че е много разстроен от разрива със семейството си, но прекалено упорит, за да седне и да обсъди положението разумно.

— Може би като се върна от Шотландия, бихме могли да поканим родителите ти и Попи на вечеря, така че всички да приемат идеята, че ние сме заедно — предложи тя. — В края на краищата бихме могли да се опитаме да поговорим като възрастни хора.

— Те никога няма да ни приемат като двойка — той стискаше силно ръката й в своята. Седеше с наведена глава.

— Може би просто не могат.

Филип рязко изправи глава и я погледна с безумна тревога:

— Тогава какво?

— Но съм убедена, че ще ни приемат поотделно.

— Какво имаш предвид? — в гласа му се долавяше паника.

— Имам предвид, че Попи може би ще се съгласи да говори с мен насаме, а Люси и Антъни ще се радват да се видят с теб. Ако трябва да останем заедно, но разделени от…

Филип скочи от мястото си.

— Но това означава да се оставим да ни манипулират!

— Това се нарича компромис, мили.

— Не искам да правя компромиси! Ако мама, татко и Попи не искат да ни приемат, тогава не искам да чуя за тях.

Камила въздъхна. Той беше не по-малко упорит от Попи и тя си помисли, че и двамата действат с присъщата на младостта импулсивност.

— Честно казано, мисля, че за тях просто всичко дойде много неочаквано. За нас може би беше съвсем естествено да се влюбим един в друг, но те бяха шокирани. Трябва да разбереш това, скъпи. Смятам, че трябва да им дадем повече време да свикнат. Точно затова ти предлагам да се срещнем с тях поотделно, преди да се наложи да ги принудим да ни приемат като двойка.

— Ако ние означавахме нещо за тях, отдавна трябваше да се примирят с връзката ни — отвърна той с болка в гласа.

— Не смятам, че го разбират. Може би с времето и това ще стане — продължи тя, но дори докато произнасяше думите, усети някаква ледена ръка да сграбчва сърцето й. Нито Люси, нито Попи щяха някога да разберат любовта им. Още от самото начало връзката им беше заклеймена от страна на семейство Хамилтън и те никога нямаше да променят отношението си.

— Наистина ли вярваш в това? — с надежда попита Филип.

Камила се насили да се усмихне весело:

— Трябва да се опитаме да ги убедим.

Внезапно той вдигна очи към нея и в тях тя прочете цялата му тревога.

— Скъпа, толкова се страхувам, че те ще застанат между нас! Не искам да те загубя!

Камила се наведе към него и улови лицето му в ръце.

— Не, никой не би могъл да застане между нас — освен ние самите — ала когато той обви ръце около нея, тя усети сърцето си студено и натежало. Той беше толкова млад. Тази вечер това личеше особено ясно от начина, по който, говореше, сякаш беше малко момче, което се оплаква от възрастните. Копнееше да притисне главата му към гърдите си и да го увери, че всичко ще бъде наред и в същия момент осъзна, че се държи покровителствено, точно както се очаква от една майка. Той беше нейното момче, което трябваше да бъде утешено — и изведнъж се почувства много стара. Може би жените рано или късно се поддаваха на вродения си майчински инстинкт, мислеше си тя. Дейвид също много пъти бе разчитал на нея, ала кой знае защо, това й се струваше много по-различно, защото самата тя също често бе търсила опора в него.

— Всичко ще бъде наред, нали? — знаеше, че той иска тя да му отговори положително. — Ще те обичам до края на живота си, Камила. И искам да го изживея с теб. Не искам някой да разруши щастието ни.

Натъжена, тя отвърна на целувката му, но всяка негова дума засилваше съмненията й за съвместното им бъдеще.

— Ти също ме обичаш, нали? — прошепна Филип.

— Разбира се, че те обичам — отвърна тя и това беше самата истина. Обичаше го пламенно и нежно с цялата си душа. Но някакъв глас дълбоко в нея безспир задаваше въпроса дали ще има достатъчно сили да се пребори с отношението на семействата им.

 

 

На следващата сутрин Камила стана в пет часа, измъкна се тихо от леглото, за да не събуди Филип и се облече с дебел пуловер и светли панталони. Куфарът й беше готов още от предишната вечер.

Спусна се безшумно по стълбите, отиде в кухнята и си направи малко кафе и няколко препечени филийки. Половин час по-късно Ферис докара колата пред входа, като преди това внимателно я провери, както правеше всеки ден.

— Резервоарът е пълен, мадам, а двигателят работи като оса — осведоми я той.

Камила се усмихна, Ферис обичаше мерцедеса, сякаш беше домашният им любимец или дори дете. Излъскан като огледало, той блестеше под бледите отблясъци на зората.

— Благодаря ти, Ферис — беше му дала едноседмичен отпуск, за да посети сина и снаха си в Хемпшир и сега му пожелаваше приятно пътуване. — Опитай се да си отпочинеш добре.

Ферис работеше много, като често возеше не само нея, но и директорите на други големи компании. Често оставаше на работа дори след полунощ, особено когато се налагаше до късно да забавляват бъдещите си клиенти.

— О, разбира се, мадам — засия той. — Снаха ми винаги се грижи много добре за мен, а понякога дори ми носи закуската в леглото.

Камила се разсмя.

— Радвам се за теб, Ферис. Забавлявай се добре, докато се върна следващата седмица.

— Благодаря ви, мадам — той затвори вратата на колата и се поклони. — Приятно пътуване.

Минута по-късно Камила бързо се носеше към Хайд Парк Корнър, преди да завие наляво. Беше шест и половина. Към обяд може би щеше да пристигне в Глазгоу. Последната част от пътуването, когато трябваше да се движи по криволичещия път сред Шотландските планини, щеше да я позабави, така че едва късно следобед щеше да стигне до Крийгнеч. Обаждането на Едит предишната вечер доказваше, че тя с нетърпение очаква пристигането й, както се бе изразил Мейтлънд, който беше разговарял с нея.

Пусна радиото и изслуша ранните новини и прогнозата за времето. После избра една касета измежду онези, които винаги стояха в колата, и включи касетофона. Под звуците на Бах колата бързо се носеше напред и скоро напусна предградията на Лондон. Пред нея се простираше красивата природа на Англия и тя разполагаше с няколко спокойни часа, за да й се наслади. Седем часа, през които да мисли за Филип и да се чуди какво ли ги очаква в бъдеще. Беше сигурна само в едно — нещо трябваше да се промени.

 

 

Филип се събуди от дълбокия си сън, изтърколи се в широкото легло и протегна ръце към Камила. Изстиналото й празно място го накара мигновено да отвори очи и да си припомни, че рано сутринта тя бе отпътувала за Шотландия. Но защо не го беше събудила да се сбогуват? Изтегна се по гръб, впери поглед в тавана и се запита какво ли щеше да прави през следващите няколко дни без нея. Тя го бе предупредила, че може да отсъства цяла седмица. Взе дантелената й възглавница, зарови лице в нея и с наслада вдъхна аромата на парфюма й. Камила… Неговата любов. Единствената. Никога през живота си не бе обичал някого така. От първата целувка за „добро утро“ до последния миг, когато заспиваха, след като се бяха любили, тя запълваше всяка негова мисъл, всеки негов миг денем и нощем. Прииска му се да не бе заминавала за Шотландия. Може би сестрата на Едит би могла да й помогне да се оправи с всичко. Не че имаше за какво да се притеснява, убеждаваше се той. Специалните служби ги увериха, че в Ардачи няма нищо опасно. При все това той чувстваше някакво безпокойство, което го подтикна да стане от леглото и да отиде да си вземе душ в облицованата със зелен мрамор баня. Би могъл да се премести в своя апартамент, докато Камила отсъства. Тя му бе казала, че ще се радва, ако остане в къщата й на „Уилсън Кресънт“, „за да поддържа леглото топло за нея“, но без нея се чувстваше някак си неудобно. Въпреки че Мейтлъндови се отнасяха към него любезно и почтително, нещо в поведението им го караше да осъзнава, че и те не одобряват тази връзка, а това го караше да изпитва срам. Когато бе споменал на Камила как се чувства, тя се бе разсмяла и му бе казала да не става глупав.

— Това е моята къща и мога да каня, когото и когато си поискам. Чувствай се като у дома си, мили. Всичко мое е и твое, нали знаеш?

Но той реши, че това не е добра идея. Не само защото имаше доста да учи, но смяташе, че ще може да се концентрира повече далеч от всичко, което непрекъснато му напомняше за Камила. Погледна на рафта в банята и забеляза шишето с парфюма й, кремове и уханни сапуни и почти веднага го заля копнеж. Ако сега тя беше тук, до него под душа… Даде воля на фантазиите си, в които виждаше как я люби във ваната, на пода, до стената. Възбуден, пусна крана на студената вода. Нямаше никакъв смисъл да се самонавива, след като Камила беше на десетки мили от него. Облече се набързо и отиде в кухнята да закуси. По-късно щеше да й се обади. Просто за да се увери, че всичко е наред.

 

 

— Боя се, че мисис Итън замина за Шотландия рано тази сутрин, мистър Хенеси — бодро съобщи Анабел. — Бихте ли се обадили другата седмица или искате да й предам нещо?

Джефри премисляше бързо, чудейки се какво бе накарало Камила да се върне в Шотландия!

— Ще отсъства цяла седмица? — осведоми се той и преди да успее да се въздържи, добави: — Сама ли замина или… с някого?

— Мисля, че замина сама. Да й предам ли нещо?

— Не, благодаря ви. Ще й позвъня друг път.

Неочаквано обзет от щастие, Джефри затвори телефона и като се облегна на облегалката на масивния си стол в редакцията на Глоуб, се запита дали Камила не е скъсала с онзи младеж — Филип Хамилтън. Не можеше да разбере какво я бе привлякло в това момче, освен може би неговата мъжественост. Като гледаше разсеяно екрана на компютъра, той се прокле, задето бе позволил това да се случи. Ако бе споменал на Камила нещо малко по-рано, ако й бе намекнал нещо за тяхното бъдеще! Защо, дявол да го вземе, не й бе признал, че я обича? Дали вече не беше прекалено късно?

Джефри въздъхна, при което един от колегите му, застанал наблизо, го изгледа любопитно.

— Това не е типично за теб, Джефри! Какво има?

Той поклати глава.

— Постъпих като истински глупак — призна си. — Прекалено дълго изчаквах и май безнадеждно закъснях.

— Никога не е късно да се оправиш с една жена — засмя се колегата му, — ако това имаш предвид.

— Късно е, когато тя вече се е впуснала в любовна авантюра с красив, строен мъж, който по години може спокойно да й бъде син!

— Ако питаш мен, тя е луда! Покажи й какво означава опитът, Джефри! Жените обожават опитните мъже!

Джефри сви рамене.

— Щеше да бъде чудесно, ако ми дадеше тази възможност.