Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (16)

Петнадесета глава

Джефри пристигна в ресторанта на Скалини малко преди осем и веднага бе отведен до резервираната от него маса. Това беше любимото му заведение. С дискретното си осветление, опушени огледала и изобилието от разкош, то му действаше успокоително след дългия ден, прекаран пред компютъра в широката шумна редакция. Погледна часовника си. Беше точно осем. Камила щеше да пристигне всеки момент.

От мига, в който тя бе приела поканата му, той с нетърпение очакваше тази вечер. В последно време мислите му все по-често бяха заети с Камила и той стреснато осъзна, че откакто бе заминала за Шотландия, тя му бе липсвала. От много дълго време насам никога не бе усещал отсъствието на друг човек, а още по-отдавна не беше изпитвал любов. Бързата му женитба с негова колежка журналистка преди няколко години бе оставила у него първо горчивина, след като тя бе избягала с редактора на някакъв вестник, а след това го бе направила предпазлив. През десетте години след развода си Джефри често си бе задавал въпроса дали би искал да поеме отговорностите и неприятностите, свързани с една нова сериозна връзка, и винаги отговорът беше „не“. Ала с Камила нещата стояха по друг начин. Тя беше сърдечна жена, която щеше да бъде любвеобилна и вярна съпруга. След като светът й се бе разбил на парчета, бе проявила невероятна смелост. Сега единственото нещо, което искаше, беше да върне щастието в живота й. Искаше да види лицето й отново озарено от любов и да чува смеха й. Но най-вече искаше да възвърне страстта й.

Докато отпиваше от сухото мартини, което си беше поръчал, той се обвини, че се е отдал на мечти. Камила беше много по-сексапилна, отколкото предполагаше, и далеч по-привлекателна. Той би искал да събуди отново онези забравени чувства, да я гледа, облечена в романтични феерични дрехи, с разпуснати коси, вместо в обичайните й елегантни костюми и стегнат кок, би желал… Джефри отново погледна часовника си и забеляза, че е осем и двадесет. Поръча си още едно питие и се запита дали натовареното движение по пътищата не я е забавило. Все пак тя щеше да пристигне всеки момент. Камила беше толкова прецизна, че щеше да се обади в ресторанта, ако нещо я бе възпрепятствало да дойде.

Невъзмутим, но леко разочарован, той продължи да чака, като подскачаше всеки път, щом някой влезеше в ресторанта, но всеки път се оказваше, че не е Камила.

Към девет часа бе силно обезпокоен. Тя никога не бе закъснявала толкова. Сигурно нещо й се бе случило. През съзнанието му премина мисълта за автомобилна катастрофа. Миг след това си помисли нещо още по-тревожно. Ами ако нещо се е случило в Ардачи снощи? Ако?… Не можеше да понася повече това. Извади мобифона от джоба на сакото си и набра номера на нейния, като предположи, че тя сигурно го държи в колата си. След няколко изпуквания записаният на касета глас на оператора го уведоми, че избраният от него номер е извън обсега. Дали това беше лош или добър знак, запита се Джефри с нарастваща тревога. В този момент би дал всичко, за да я види да влиза в ресторанта с обичайната си топла усмивка, в елегантна черна рокля и нежно обвиваща врата й перлена огърлица.

Вече беше уверен, че нещо й се е случило. Проклинайки се, задето изобщо я бе пуснал в Шотландия, той набра номера на „Уилсън Кресънт“. Може би Попи или някой от прислугата знаеше нещо? Телефонът обаче даваше заето. Отново разсеяно се запита дали това е добър или лош знак и си поръча трето питие.

— Господи! — измърмори на себе си. — Ако нещо се случи с нея…

Отново набра номера, но и сега даваше заето. Може би трябваше да отиде направо там? Ами ако телефонът е зает, защото звънят в болницата или в полицията?

— Може ли сметката, моля? — обърна се той към минаващия сервитьор.

— Сметката ли, сър? — младият мъж го погледна объркано. — Но няма ли да си поръчате нещо за вечеря?

— Нещо се е случило — отвърна Джефри. — Бих искал сметката.

— Разбира се, сър — с прекалена любезност сервитьорът се поклони и изчезна, докато Джефри отново набираше номера на Камила.

Сърцето му се сви, когато чу сигнала „свободно“. Значи вкъщи имаше някой! Някой, който щеше да му каже…

— Ало? — чу се момичешки глас.

— Попи, ти ли си?

— Кой се обажда?

— Джефри Хенеси.

— О! Здрасти! — в гласа й ясно личеше отегчение.

— Здравей, Попи. Майка ти вкъщи ли е?

— Ъъ.

— Днес не се ли върна от Шотландия?

— Ъъ. Нещо да й предам? — личеше си, че бърза да се отърве от него.

— Ами да. Много се тревожа за нея, Попи. Тази вечер трябваше да вечеряме заедно, но тя не дойде. Знам, че смяташе да напусне къщата на дядо ти днес. Имаш ли някаква представа къде може да се намира? — Джефри се опитваше да звучи спокоен. Нямаше смисъл да плаши момичето.

— А, да, знам къде е — чу той гласа на Попи и веднага почувства облекчение.

— И къде е? На път ли? — нетърпеливо попита той.

— Ъъ. Отседнала е в един от онези замъци, които са превърнати в хотели. Някъде из Шотландия.

— Какво?

— Аха. Обади се днес на Мейтлънд. Нямам представа кога ще се върне — продължи Попи и стана съвсем ясно, че последният въпрос изобщо не я интересува.

Той се почувства обиден.

— Мислех, че ще се върне днес.

— Не. Не смятам, че ще си дойде тези дни. Аз не съм говорила лично с нея, но Мейтлънд спомена нещо за някаква отпуска.

— Разбирам — разочарование сви сърцето му и веднага го осени друга мисъл: — Тя е със сина на Люси Хамилтън, нали? — веднага, но вече много късно, съжали, че каза това. От една страна, защото нямаше право да обсъжда личния живот на Камила, а, от друга, защото беше издал внезапната ревност, която го бе обзела.

— Възможно е — равнодушно отвърна Попи.

— Ще й предадеш ли, че съм се обаждал, ако обичаш?

— Добре.

Нямаше какво повече да си кажат, така че той й благодари и изключи мобифона. В този момент сервитьорът му донесе сметката. Не беше ял нищо, като се изключи един сандвич на обяд, но по някаква необяснима причина бе изгубил апетита си.

 

 

Попи вдигна към Дени разширените си от изумление очи.

— Метеж?

— Аха, точно така — докато се разхождаше из стаята, той изглеждаше напълно доволен от себе си. — Само че не казвай на никого, ясно? Ще те убия, ако си отвориш устата.

— О, няма да кажа — задъха се тя. — Да не би да казах на някого за това, че ти и приятелите ти непрекъснато говорите за нещо през юли? Какво толкова ще стане през този месец?

Дени я погледна загадъчно:

— Нещо велико ще стане през идната седмица.

— Какво?

— На деветнадесети президентът на Съединените щати пристига на официално посещение във Великобритания.

— И какво от това? — Попи беше заинтригувана, но никак не можеше да направи връзката между американския президент и онеправданите в Англия.

— Ами кралицата ще даде банкет в негова чест в Бъкингамския дворец, нали така — не беше въпрос, а съобщаване на неоспорим факт.

— Така ли? Все още не разбирам…

— Шибана кучка! — неочаквано изрева Дени, изпускайки нервите си. — Накъде ще бъде насочено вниманието на всички световни медии в този ден?

Попи постепенно започна да разбира.

— Към Бъкингамския дворец?

— Точно така.

Тя се задъха.

— Искаш да кажеш, че ще…

— Ще нападнем двореца! Хиляди наши хора от цялата страна. Голямата Марджи ще поведе жените, а аз ще застана начело на мъжете. Разбира се, ще бъдем въоръжени с бомби и с нашето тайно оръжие.

— Какво тайно оръжие?

Дени се почеса по носа й я погледна:

— Това е тайна, която няма да ти кажа.

— О, Дени, моля те. Можеш да ми вярваш. След като вече ми каза толкова много, би могъл да ми се довериш.

— Няма начин — той се отпусна върху леглото и остана неподвижен, загледан в тавана.

— Моля те! — Попи седна до него.

— Вече ти казах прекалено много — сряза я той.

Тя прокара ръка по крака му и погали ханша му.

— Не е честно да се опитваш да ме работиш по този начин — каза той.

— Не се опитвам да те работя. Искам само да ми имаш доверие. На никого няма да разкрия плановете ти.

— И добре ще направиш.

В стаята настъпи тишина и след малко тя подхвана отново:

— Какви са тези оръжия?

Дени изръмжа:

— Стига вече за това! Не трябваше да ти казвам нищо!

— Обзалагам се, че Голямата Марджи знае за тях — тросна се Попи и се отдалечи от него. Бе обзета от мисълта за огромната груба жена, която се радваше на доверието на Дени. Знаеше, че дори се бяха срещали в нейно отсъствие в къщата на Чок Фарм, където тя бе отнесла краденото сребро. Но защо именно Голямата Марджи бе удостоена с подобна чест? Защо не можеше да се довери на Попи? В края на краищата те на практика живееха заедно. Тя имаше право да знае. С какво Голямата Марджи беше толкова специална?

— Ти си като шибана развалена грамофонна плоча! — кресна й Дени. — Затваряй си мръсната уста! Още една дума за Голямата Марджи или за нашите планове и ще забравиш за тях завинаги!

Попи разбра, че е прекалила. Не можеше да рискува да загуби Дени. Без него не би могла да живее. Той беше единственото нещо, което имаше значение за нея. Беше нейният живот.

— Извинявай — прошепна виновно.

Той не отговори, а продължи да гледа към напукания таван.

Тя отново се приближи.

— Не ми пука за нищо, докато сме заедно. Ти си шефът. И можеш да не ми казваш нищо, ако не искаш — допълни отчаяно и погледът й помръкна. Ако й кажеше, че не иска да я вижда повече?… Ако й кажеше да върви на майната си и никога вече да не се връща… Погали с малката си ръка слабините му и извърна лице, за да не може той да забележи мъката в очите й.

След малко Дени сграбчи косите й, нави ги около ръката си и придърпа главата й така, че да може да вижда лицето й.

— Тогава помни кой е шефът — впери хипнотизиращ поглед в очите й, който в първия момент я развълнува.

Попи кимна.

— Ще запомня — обеща тя.

— Добре тогава — като дръпна косата й още по-силно, така че тя едва не извика от болка, той впи устни в нейните с неочаквана страст. Попи не се съпротиви. Отпускайки се, тя се оказа изцяло във властта на големите му ръце, които отново станаха нежни, и на жадните му целувки. — Малка шибана кучка — одобрително каза той и Попи разбра, че доброто му настроение се връща. Обви ръце около врата му и се притисна към него.

— Обичам те — страстно извика тя. — О, Дени… Дени…

— Ела тук — измърмори той. След това очите му се замъглиха, повдигна я и я настани върху себе си. Сякаш заслепен от собствената си страст, влезе в нея рязко и изстена от удоволствие. Вперил поглед в някакъв невидим хоризонт, той продължаваше да се движи навътре и навън от нея, докато Попи извиваше гръб и галеше гърдите му, наслаждавайки се на властта, която имаше над него в този момент.

Тогава се случи нещо много странно. Точно когато беше съвсем близо до оргазъма, на прага на върховното удоволствие, което я караше да крещи, Попи си помисли за своята майка, за Камила — елегантна и хладна в скъпите си костюми и стегната в кок коса; Камила, качваща се в колата, карана от шофьор, с дипломатическото си куфарче в ръце; Камила — винаги господарка на положението, президент на преуспяваща рекламна агенция, домакиня на блестящи вечерни приеми, изпълнена с презрение към хората, които не бяха успели да подредят живота си така добре като нея. Тя никога нямаше да изпита тази страст, разсъждаваше Попи, това усещане за абсолютно отдаване, това чудесно нещо, наречено любов, защото винаги щеше да успява да държи под контрол чувствата си.

Неочаквано изпита искрено съжаление към майка си.

 

 

— Вземи ме, Филип, мили, любов моя… — задъхваше се Камила със затворени очи и разтворени устни. — Искам да ти принадлежа.

Като я притисна по-плътно, Филип целуна врата и ухото й, без да престава да гали гладката кожа на корема, гърдите и зърната й, разпалвайки в нея пламък, който отново и отново я караше да крещи името му.

— Отдай ми се! — стенеше тя. — О, Господи, Филип, отдай ми се. Искам да те почувствам в себе си.

Никога преди не се бе чувствала така. Дейвид беше нежен, внимателен любовник, но никога не я бе докарвал до подобно състояние на лудост, когато й се струваше, че сърцето й ще спре. „Това е забраненият плод, помисли си тя. Това е всичко, което някога съм искала.“ Той отново я целуна и те отново се сляха в едно, вкопчени един в друг, обгърнати от плътна завеса, която ги отделяше от целия свят, понесени от огнен вихър, издигащ ги към мъгляви височини, и едва след като достигнаха върха, притихнаха — потни, изтощени и стенещи в прегръдките си.

По-рано същата вечер бяха наели стая в „Гленкепъл Кастъл“, великолепен замък на няколко мили от Глазгоу, близо до Дъмфрайс, който материално затруднените собственици бяха превърнали в хотел преди няколко години.

— Налага ли се вече да се връщаме в Лондон? — бе попитала Камила, след като напуснаха полицейското управление в Глазгоу, където часове наред бяха отговаряли на различни въпроси.

Филип сграбчи ръката й:

— Не, освен ако ти не искаш. Бихме могли да отседнем някъде в околността.

— На някое спокойно и отдалечено място? — Камила го погледна съучастнически. — Заслужили сме си кратка почивка, не мислиш ли?

Той се засмя в отговор.

— Където и да е, само не в Крийгнеч, разбира се! Полицаите ги бяха предупредили в никакъв случай да не се връщат в Ардачи.

— Веднага след като частите за борба с тероризма се заемат със случая, те ще разберат, че вие сте ни донесли информацията — каза им началникът на полицията. — Страхувам се, че по този начин ще попаднете в черните им списъци.

Полицията обеща също да се обърне към Интерпол, за да бъде издирена Едит.

— Тя ще ни бъде необходима при по-нататъшното разследване — продължаваше инспекторът. — Жалко, че не се е обърнала към нас, преди да замине за чужбина.

— Може би е била много уплашена — допусна Камила. — Изгуби не само съпруга си, но и всичките й кучета бяха изтровени. Това са достатъчни основания да се страхува.

— Имате ли сведения дали не се е обаждала на сестра си.

— Очевидно не е.

С огромно облекчение Камила и Филип най-после се качиха в колата си, напуснаха оживения Глазгоу и се отправиха на юг, наслаждавайки се на красивата природа. Нямаха представа накъде отиват, докато Камила забеляза назъбените стени на един замък, разположен като бижу сред пурпурните планини, и бе силно заинтригувана.

— Питам се кой ли живее там — отбеляза тя, докато Филип внимателно управляваше колата по приличащите на сребърна панделка криволичещи пътища. Само след броени минути получи отговор на въпроса си. Елегантната табела на хотела гласеше: „Гленкепъл Кастъл“. Отблизо той изглеждаше още по-величествено.

— Не е ли великолепен! — възкликна Камила, докато се приближаваха по алеята към импозантните входни врати.

— Хайде да видим дали нямат свободни стаи — предложи Филип.

Случайно разполагаха с няколко свободни стаи, в това число и с една, която привлекателното момиче на рецепцията нарече „Разкошната стая“.

— Звучи страхотно — каза Филип.

Камила се разсмя.

— Предполагам, че и така изглежда.

— Това е една чудесна стая на първия етаж с изглед към залива Солуей — обясни момичето. — Мисля, че много ще я харесате.

В стаята видяха огромно легло с тъмночервен балдахин.

— Боже мой, то със сигурност датира от Средновековието! Струва ми се, че ще трябва да си лягам с ризница! — развеселен, възкликна Филип.

— Но не очаквай от мен да нося девствен пояс! — изкикоти се Камила и започна да разопакова багажа.

Той се приближи към нея, откъм гърба й, обгърна я с ръце и я притисна към себе си.

— Никога досега не съм спал в легло с балдахин.

— Първия път, когато ми се случи, бях на шест години — каза му Камила. — Гостувах в дома на една възрастна леля. Спомням си, че изпитвах ужас да не би в завесите да се крие някакъв вампир.

Филип галеше врата й и се притискаше към нея.

— Тази нощ няма да има от какво да се страхуваш.

Камила се обърна към него с широки отворени очи.

— Знаеш ли нещо?

— Какво?

— Това ще бъде първата нощ от седмица насам, в която няма да се чувствам уплашена или… самотна.

Той се вгледа в очите й.

— Отсега нататък никога няма да се чувстваш самотна. Знаеш това, нали?

Повече от всичко на света Камила искаше да му повярва. Чудесно беше да е влюбена отново и да отговарят на чувствата й. От години насам не се бе чувствала така жизнена, но смееше ли да се надява, че това ще продължи?

— Имаш ми доверие, нали? — настоя Филип, забелязал съмнението в очите й. — Обичам те, Камила. Обичам те повече, отколкото някога съм смятал, че е възможно.

Той говореше толкова искрено, че тя повече не се съмняваше в думите му.

— Аз също те обичам — отвърна и Камила напълно честно. За нея това беше миг на сериозно обвързване. След смъртта на Дейвид никога не бе мислила, че е способна да отдаде така изцяло на някого сърцето, душата и тялото си.

За първи път от четири години насам искаше изцяло да принадлежи на мъж и този мъж беше Филип.

— Хайде да си вземем душ заедно — каза той, пристъпи към нея и започна да разкопчава копчетата на ризата й. Бавно, без да откъсват очи един от друг, те се разсъблякоха, докато останаха съвсем голи. След това се приближиха един към друг с отпуснати ръце, телата им се докоснаха и те изпитаха вълнение от близостта си. Камила първа разпръсна надвисналото напрежение. Много нежно тя улови с ръка члена на Филип и се надигна на пръсти да целуне устните му. За миг той остана пред нея неподвижен, след това в гърдите му пламна друго чувство, вдигна я на ръце и я отнесе в банята. Парфюмът й изпълни ноздрите му и Филип го вдъхна дълбоко. Копринената гладкост на кожата й караше неговата да гори и той я пусна под душа и затвори стъклената врата. Миг по-късно се целуваха, докато върху им се изливаше струя топла вода, която обливаше лицата им, пръскаше искрящи капки върху раменете им и бързо образуваше малка локва около стъпалата им.

Камила вдигна крака около хълбока му и се притисна към него колкото може по-плътно. Със силните си нежни ръце той погали чувственото възвишение между тях и предизвика у нея такъв копнеж, че тя веднага пожела да стане част от него, да го почувства като част от себе си и повече от всичко искаше този миг никога да не свършва. След това го усети да влиза в нея с такъв мощен тласък, че извика отново, отметна глава и затвори очи. Той зарови лице в извивката на врата й и нежно започна да я хапе, наслаждавайки се на вкуса й… на аромата й… на хлъзгавата влага… В ушите му се надигаше тътен от засилващото се удоволствие, докато тя, вкопчена в него, изцеждаше и последните му сили. Виковете им се смесиха и в този момент му се стори, че душата напуска тялото му и отлита към небето, докосвана от ангелите.

 

 

Люси нетърпеливо затвори телефона.

— Вече цяла сутрин се опитвам да се свържа с Камила и Филип. Никой не отговаря на мобифона й.

Изтегната върху дивана във всекидневната сред купчина лъскави списания, Шарлот вдигна очи от „Вог“.

— Може да са излезли да се поразходят.

— Но те не искат никой да знае, че са в къщата. Предполага се, че ще се крият, докато разберат какво става — възкликна майка й.

— Това ми звучи доста пресилено — практична като майка си, Шарлот никога не даваше воля на фантазиите си.

— И аз бих казала същото, ако не бях видяла онези кучета със собствените си очи — призна Люси. — Камила получи две предупредителни писма да не се меси в тази работа!

— Обзалагам се, че Филип си прекарва чудесно — лукаво се усмихна Шарлот.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш! Хващам се на бас, че е влюбен в Камила.

— Не говори глупости! — ядоса се Люси. — Камила е на моите години.

— И какво от това?

— Това, че не би могла да има нещо общо с някой толкова млад, който би могъл да й бъде син. Не ставай смешна, Шарлот. Прекалено много глупави романи си чела.

Шарлот се попривдигна и я погледна с достойнство.

— Не е вярно. Много жени в днешно време имат доста по-млади любовници. Това е нещо съвсем нормално.

Люси се намръщи.

— Може би, но не и Камила, при това с Филип. Самата мисъл е абсурдна! Между другото ти си прекалено малка, за да разбираш тези неща.

— Не съм! Тя е остроумна, амбициозна жена, много приятен събеседник и все още изглежда доста секси! — Шарлот наклони глава на една страна. — Филип би могъл да направи и доста по-лош избор.

При описанието на Камила, дадено от собствената й дъщеря, Люси изведнъж се почувства остаряла. Разбира се, Шарлот беше права — Камила бе много запазена за годините си във всяко отношение. Но все пак…

— Нали не мислиш, че между тях наистина има нещо? — прямо запита тя.

Развеселена, Шарлот сви рамене:

— Кой знае?

Настъпи мълчание, след което Люси се обади с тон, който, въпреки усилията й, прозвуча напрегнато:

— Мисля да им позвъня отново.

Към четири часа следобед тя все още не бе успяла да ги открие нито в Крийгнеч, нито по мобифона на Камила. Тогава си спомни за Джийн. Набра номера и веднага чу гласа на секретарката.

— О, мисис Хамилтън! — възкликна Джийн, разпознала гласа. — Те напуснаха Ардачи и ще прекарат няколко дни в хотел „Гленкепъл Кастъл“ близо до Кънфрайс. Да ви дам ли номера?

Когато Джийн затвори телефона след няколко минути, тя прибави името на Люси Хамилтън към списъка на хората, които бяха търсили Камила този ден. Забавно й беше, че то следваше веднага след обаждането на Джефри Хенеси. На Камила ще й се налага да дава доста обяснения, помисли си тя.

 

 

Камила внезапно се събуди в четири часа сутринта от забързаните удари на сърцето си. Стреснато приседна в леглото и стисна ръцете си в юмруци.

„Как можах да направя такова нещо! — разтревожено си каза тя. — Какво, за Бога, ще му кажа!“

Беше си припомнила за забравената вечеря с Джефри. Внимателно, за да не разбуди Филип, тя се отпусна отново върху възглавницата, но бе обзета от безпокойство. Никога преди не бе правила подобно нещо. Да забрави за среща с близък приятел? Това беше немислимо. Тогава осъзна, че през последните няколко дни изобщо не е поглеждала в бележника си, едва бе разменяла по няколко думи с Джийн и бе забравила всичко друго, освен това колко много иска да бъде с Филип.

Той се размърда до нея, сякаш доловил тревогата й.

— Добре ли си, любов моя? — измърмори и се протегна към нея.

Камила потъна в прегръдката му, благодарна за топлината на тялото му.

Бързо му обясни какво я бе разбудило.

— Започвам да ставам разсеяна — призна тя. — Ето как ми влияете, мистър Хамилтън. Следващото нещо, което вероятно ще забравя, е съвещанието на борда на директорите.

— Чудесно! — самодоволно отвърна той.

Камила му се скара престорено:

— Съвсем не е чудесно! Ще се разоря, ако не изкарвам на ден поне за една коричка хляб!

— Много е възможно! — подигра се нежно той. — Както и да е, дай ми само още две години, докато завърша образованието си в Академията по архитектура. Тогава ще бъда в състояние да ти осигуря начина на живот, към който си привикнала.

Камила се притисна към него.

— Какво блаженство! Искаш да кажеш, че няма да ми се налага да работя?

— Разбира се! — започна да я целува. — Хайде да останем тук поне до края на седмицата. На нито един от двама ни не се налага да мисли за работа до следващия понеделник.

— Нищо не ме устройва по-добре! — съгласи се тя и отвърна на целувката му.

 

 

— Има още една картичка от втората ви майка — осведоми я Джийн, когато позвъни в офиса на следващата сутрин.

— Откъде? — нетърпеливо попита Камила. Бе обещала на полицията в Глазгоу да ги уведоми, в случай че се получи някакво известие от Едит.

— От Португалия. Няма никакъв адрес, само изглед от Лисабон. Да ви я прочета ли?

— Да, ако обичаш — докато слушаше, Камила със свито сърце разбра, въпреки че липсваха каквито и да било подробности, че Едит копнее да се види с нея. Накрая съобщаваше, че има намерение да посети Венеция.

— Дявол да го вземе! От това не можем да разберем нищо! — изкоментира Камила. — Но все пак ще е по-добре да се обадя в полицията.

Поговориха още няколко минути и Джийн я увери, че всичко е под контрол и няма никакви проблеми, освен няколкото обаждания на Джефри Хенеси и едно от Люси Хамилтън.

— В такъв случай няма да се върна на работа до понеделник, но ако се случи нещо важно, винаги можеш да ме намериш тук. Ще позвъня на Джефри и ще му се извиня за провалената вечеря.

В гласа на Джийн се долавяше прикрит смях.

— Много добре. Приятна почивка, мисис Итън.

Камила затвори телефона и погледна към Филип.

— Боя се, че скоро ще развържем езиците на хората.

— Заради връзката ни ли!? — развеселено попита той.

— Разбира се, че заради нашата връзка. А никак няма да бъде приятно, знаеш ли?

— Ако това не те притеснява, и за мен няма никакво значение. Освен това в отношенията ни няма нищо нередно. И двамата сме свободни да правим каквото си искаме.

— Да, знам.

— Притеснява те разликата във възрастта ни, нали?

Тя кимна бързо, без да го погледне:

— В днешно време възрастта няма никакво значение. Никой не се интересува от това. Лично мен не ме притеснява — увери го тя, — но не всички мислят по този начин. Много хора ще изразят неодобрението си.

— Е, и какво? На кого му пука?

— На майка ти?

Той я погледна стреснато:

— Какво за майка ми?

Камила се приближи, седна до него на леглото и улови ръката му.

— Както знаеш, тя искаше да тръгнеш с Попи — напомни Камила.

— Попи? — Филип изглеждаше поразен. — Та тя е още дете!

— На шестнадесет години е.

— Дори и така да е, но… — той беше искрено объркан. — Сигурен съм, че тя е чудесно момиче, но не е моят тип.

— Както и да е — додаде Камила с усмивка, — мисля, че Люси ще бъде ужасно шокирана.

Замисли се за приятелката си, която през живота си бе делила леглото си само с един-единствен мъж и чийто морал датираше от средата на петдесетте години.

— Мама? Шокирана? Сигурен съм, че не — Филип отметна глава и се разсмя. — Винаги съм смятал, че тя и татко са хора с доста широки възгледи. Разбира се, държат се много покровителствено към Хенриета и Шарлот, но те са момичета.

— А това по-различно ли е? — развеселена го запита Камила.

Лицето му пламна и той се усмихна глуповато:

— Предполагам, че според тях е по-различно.

Тя не продължи коментарите по тази тема. Техните нови отношения бяха прекалено отскоро и твърде нежни, за да бъдат дискутирани като търговска сделка. Имаше достатъчно време да се изправи лице в лице с Люси, след като се върне в Лондон, но Камила предварително знаеше каква ще бъде реакцията на приятелката й.

 

 

— Джефри, би ли могъл да ми простиш някога? Бях толкова погълната от онова, което ставаше тук, че трябва да си призная, съвсем забравих за срещата ни. Не е ли ужасно?

— Е, поне си откровена — отвърна Джефри, въпреки че от думите й го обземаше хладна безнадеждност. Не откритието я бе задържало в Шотландия, а присъствието на младия Филип Хамилтън. — Може да си определим нова среща.

Камила като че ли се поколеба, сякаш не искаше да се обвързва.

— Защо да не ти позвъня, когато се прибера в Лондон? Може би ще можеш да дойдеш на вечеря у дома някоя вечер?

Това беше най-категоричният отказ, който бе чувал някога. Много любезен, но все пак отказ. Трябваше само да замени думите „на вечеря някоя вечер“ с израза „но в присъствието на много други хора“, за да разбере какво точно има предвид тя.

— Благодаря ти — каза той, опитвайки се да прикрие разочарованието в гласа си.

— Е, добре. Ще ти се обадя, Джефри.

Щастието и безгрижието в гласа й късаха сърцето му. След смъртта на Дейвид не бе я виждал да излъчва такова радостно оживление.

— Много добре — каза той, въпреки че съвсем не се чувстваше добре. Беше убеден, че това е краят на прекрасните планове, които бе градил за бъдещето.