Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (26)

Двадесет и пета глава

Филип припряно сграбчи телефонната слушалка. Беше прекарал цялата нощ, пиейки кафе и крачейки отчаяно из стаята, когато го осени мисълта да позвъни в полицията в Обан. Това беше най-близкият голям град до Ардачи и ако бе станала някаква катастрофа в района, сигурно щяха да знаят.

— Пожар? — повтори Филип. — В Крийгнеч? — внезапно се почувства крехък като яйчена черупка и му се стори, че при най-лекия допир ще се разпадне на части. — Има ли някакви щети или жертви?

— Не знам, но ще ви свържа с дежурния.

— Благодаря — Филип чакаше, изпаднал почти в несвяст. През цялото време бе подозирал, че нещо не е наред и се проклинаше, задето не се бе обадил в полицията в Обан по-рано.

— С какво можем да ви помогнем? — попита женски глас.

— Опитвам се да разбера дали има жертви при пожара в Крийгнеч в Ардачи. Приятелката ми и втората й майка са отседнали там, а аз не мога да се свържа с тях.

— Не можем да бъдем сигурни. Прекалено рано е да се каже. В момента там са противопожарните коли и докато не получим рапорта им, не бихме могли да ви дадем никаква информация — тонът й беше приятелски, но рязък.

Филип затвори очи, представяйки си как разравят жаравата, търсейки човешки останки. Как по друг начин биха могли да разберат дали някой е изгорял или не? Но все още в него тлееше слаба надежда, че Камила и Едит са успели да избягат, преди огънят да обхване къщата.

— Имате ли представа кой е съобщил за пожара? — отчаяно запита той. — Ако те са вдигнали тревогата, тогава биха могли да се преместят в някой хотел за през нощта?

— Бихте ли ми дали имената на двете дами, моля?

— Камила Итън и Едит Елиът. Тя е собственичка на Крийгнеч.

— Задръжте така, ако обичате — последва изщракване и Филип се напрягаше да чуе нещо, но жената бе изключила телефона, докато правеше справките. Хиляди кошмарни видения минаха през съзнанието му, докато чакаше. Може би трябваше да спомене и факта, че името на Камила е сред черния списък на ИРА! Тогава го осени прозрението, че може би пожарът е бил подпален умишлено. Някой от поддръжниците на ИРА е видял двете жени, които щяха да бъдат най-важните свидетелки на процеса, и нарочно е подпалил къщата, за да унищожи всички доказателства, които биха могли да се намерят там. Изобщо не трябваше да пуска Камила да заминава сама!

— Там ли сте още? — чу се отново гласът по линията.

— Да — Филип стисна слушалката още по-здраво.

— Все още няма сведения, че къщата е била обитавана. За пожара е съобщено някъде от Ардачи, но записките ни сочат, че е бил местен човек. Не знаем нищо за мисис Итън и мисис Елиът. Те в къщата ли живееха?

Колкото може по-накратко Филип разказа цялата история. От забележките, които подхвърляше от време на време, той остана с впечатлението, че жената записва всяка негова дума.

— Къде бихме могли да се свържем с вас? — попита най-накрая тя.

Той съобщи адреса и името си, и продиктува телефонния си номер. Нищо друго не му оставаше да стори, освен да чака обаждане от Камила или от полицията в Обан, или от Специалните служби към Скотланд Ярд. А най-тежкото от всичко беше очакването. То само подсилваше страховете му, объркването и чувството за безпомощност. Една част от него изгаряше от желание да наеме кола и да тръгне към Шотландия, за да разбере всичко сам, а другата го убеждаваше, че е много по-разумно да остане до телефона. Днес изобщо нямаше да ходи на лекции и щеше да прекара целия ден в апартамента си.

Като си направи още кафе, той отиде да си вземе душ, но остави вратата на банята отворена, за да може да чуе, в случай че телефонът звънне. После се отпусна в топлата вода с надеждата така да успее да прогони напрежението в крайниците си. Вече беше девет сутринта.

 

 

Той беше възрастен, много по-стар, отколкото й се бе сторил в първия момент, когато го бе забелязала. Косата под шапката му беше снежнобяла и на огнения отблясък сбръчканото му лице изглеждаше бледо. Докато той се приближаваше, тя остана неподвижна, изчаквайки да види каква ще е реакцията му. Ръката, в която държеше нещо, се отпусна надолу и тя забеляза, че това не е оръжие, а дебела тояга. Но все пак какво правеше тук посред нощ, скрит сред храсталака? Въпреки че изглеждаше съвсем безобиден, тя подозираше, че той е един от онези, които помагаха на Аластър Рос да изпразни къщата от всичко ценно, преди да започне пожарът.

— Какво искате? — извика тя силно, за да заглуши грохота, показвайки далеч по-голяма смелост, отколкото изпитваше вътрешно. Ако той понечеше да я нападне, тя би могла да се възползва от предимството на годините си и да побегне, без да му остави никакъв шанс да я настигне.

— Идвам да видя пожара с очите си — отвърна той толкова меко, че тя се стресна. Очакваше отново да бъде засипана със заплахи и поведението на този старец я учуди. — Обадих се на пожарната, но те няма да пристигнат скоро.

— Обадили сте се на пожарната?

— Ами да. Тези пламъци се виждат още от пристанището. Там вече се насъбира голяма тълпа. Скоро ще дойдат насам. Тази нощ няма да спим много.

Камила го наблюдаваше с нарастващо удивление и облекчение. След всичко случило се за нея беше изненадващо, че този стар човек не идва тук, за да й стори нещо лошо.

— След колко време ще пристигнат пожарникарите?

Той поклати глава.

— Имат да изминават доста път.

— Откъде ще дойдат? — тя се питаше дали изобщо ще остане нещо от къщата на баща й, ако не се появят скоро.

— Обан — лаконично отговори той.

Те стояха вече един до друг и заедно наблюдаваха гибелта на Крийгнеч. Тя искаше да му зададе много въпроси, но той заговори пръв:

— Знаеш ли как е избухнал пожарът?

Камила поклати глава.

— Не съвсем — уклончиво отговори тя.

— Страхотен пламък, само това мога да кажа.

— Да, нали? — с ъгълчето на окото си тя го проучваше отблизо и се питаше дали може да му се довери. Нещо я караше да мисли, че би могла. В него имаше нещо много простовато и земно и тя предположи, че е обикновен земеделец. Усещаше също, че няма никаква представа коя е тя.

— Познаваш ли Аластър Рос? — предпазливо попита тя.

Той извъртя сините си очи към нея и я изгледа изненадано:

— Никога не съм го виждал. Той е инвалид. Никога не излиза навън. Има си една прислужница, която се грижи за него, след като арестуваха баща му.

— О, да. И аз чух, че е инвалид. Наистина ли никога не излиза навън, дори в инвалидна количка? — настоя тя, като наблюдаваше каква ще бъде реакцията му.

— Не съм го виждал от много години. Той претърпя някаква катастрофа и никога повече не успя да проходи — старецът говореше така убедено, че Камила разбра, че й казва истината. — Голям късмет е, че къщата е била празна — продължаваше разговора той.

— Познавахте ли предишните собственици?

— О, да, познавах леърда. Не познавах много добре новия собственик, но ми се струваше добър човек. А жена му беше много приятна. Племенницата ми, Дорис, им помагаше в отглеждането на кучетата им.

Ама разбира се, сепна се Камила. Дорис, прислужницата, която се грижеше за елзаските. Дорис, която бе очаквала да види още първия път, когато беше дошла да посети Едит. Дорис, която бе изчезнала заедно с градинарите. Всички те, както й бяха казали, са били уволнени и все още живеели в селото, но какво беше станало с Дорис?

— А с какво се занимава племенницата ви сега?

Старецът поклати глава и се усмихна.

— Не й хареса селският живот — със съжаление каза той. — Намерих й подходяща работа тук, но тя реши да се върне обратно в Глазгоу. Каза ми, че предпочита да работи като продавачка в магазин. Днешните млади са доста по-различни от нас на младини.

Камила въздъхна облекчено.

— Радвам се, че е добре.

— О, да. След няколко седмици ще се омъжи за някакъв младеж, който работи в един гараж.

Камила се усмихна. Дали някога този старец щеше да узнае за опасността, която бе дебнала Дорис?

В този момент дочуха множество гласове и стъпки, идващи откъм Ардачи. Както беше казал възрастният човек, беше се събрала голяма тълпа, която идваше да наблюдава с любопитство разрушаването на къщата на техния леърд. Тогава от далечината се чуха сирените на противопожарните коли. За броени минути районът на имението Крийгнеч се оживи, изпълни се с рева на двигателите на пожарната, последван веднага от виещия рев на полицейските сирени. Миг по-късно пожарникарите започнаха да се борят с огъня, докато полицията се стараеше да държи тълпата настрана от къщата.

Камила тръгна към най-близката полицейска кола и се обърна към шофьора:

— Вие от полицията в Коулдеър ли сте?

Той нагласи униформената си шапка и я изгледа с любопитство.

— Не, мис, идваме от Обан.

— В такъв случай бих искала да дам показания.

Изненадан, той взе предавателя.

— Как е името ви, мис?

— Аз съм Камила Итън, а Крийгнеч… — изви тъжно очи към горящата къща. — … принадлежеше на баща ми. Бих могла да ви кажа кой подпали пожара, но преди това бих искала да ме отведете в хотел „Балагейч“ в Кининвър — от очите й неочаквано бликнаха сълзи и тя не знаеше какво да прави. — Виждате ли, тази вечер изгубих нещо много по-голямо от къщата на баща ми.

 

 

Беше вече късно сутринта, когато Камила най-после се отпусна в леглото в хотела, където преди няколко месеца бяха отседнали с Филип и Люси. Дежурната на рецепцията я помнеше все още, което се бе оказало голям късмет, тъй като Камила нямаше нито пари, нито кредитни карти, нито документи за самоличност. Дори я настани в същата просторна стая на първия етаж, която имаше изглед към остров Керера.

Бяха поръчани кафе и сандвичи и тя седна с двама полицаи в безлюдното фоайе на хотела, за да им разкаже какво се бе случило през нощта. Каза им за Аластър Рос, за убийството на Едит, за това как беше примамена да дойде на север и всичко, което се бе случило след това. Отне им доста време, но след като приключи и подписа показанията си, тя мислено се замоли това да е краят на цялата история.

— Къде бихме могли да ви намерим, в случай че се наложи да ви зададем още няколко въпроса? — попита я сержантът.

Камила му обясни, след което заяви, че отива да си легне.

— Наистина съм много изморена. Напуснах Лондон малко след пет часа сутринта… искам да кажа, вчера сутринта — отново беше на път да се разплаче. Напрежението вече си казваше думата и тя умираше за малко сън.

След като я увериха, че повече няма да им трябва засега, те си тръгнаха и тя се заизкачва към стаята си по излъсканата дъбова стълба. Как щеше да се върне в Лондон, след като нямаше кола, нямаше пари, нито кредитни карти? Утре първото нещо, което трябваше да направи, беше да се обади в офиса. След това трябваше да разговаря с Филип и точно това я плашеше най-много. Щеше да бъде началото на най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да прави.

 

 

Ферис чакаше Камила на летище „Хитроу“ с наета кола. Ако беше шокиран от вида й, не го показа. Прислужницата в хотела беше изпрала и изгладила панталоните и копринената й риза, така че тя изглеждаше доста спретнато, но когато влизаше в колата, раменете й бяха приведени и върху лицето й бе изписано напрегнато изражение.

— Благодаря ти, Ферис — погледна ръчния си часовник. Беше два следобед в събота и тя знаеше, че Филип ще си бъде в апартамента, потънал в учебниците си. — Би ли ме откарал до дома на мистър Хамилтън, ако обичаш. Ще задържа колата за целия ден. Нали можеш да се прибереш пеша до „Уилсън Кресънт“?

Ферис изглеждаше изненадан, но беше прекалено възпитан, за да го покаже.

— Разбира се, мадам. Много добре.

— Благодаря ти. Съжалявам за случилото се. Намерили са мерцедеса под същия навес, където преди това беше скрита колата на татко, но полицията иска да я задържи заради пръстовите отпечатъци. Надявам се, че ще можем да си я приберем до една седмица. Дотогава ще трябва да се оправяш някак си с ягуара — Камила знаеше колко много обича мерцедеса той и колко разстроен е бил, след като Анабел му е съобщила, че е откраднат.

— Няма да бъде същото, мадам, но за известно време ще се задоволим с него.

Когато наближиха центъра на Лондон, сърцето й заби ускорено и ръцете й изстинаха. След двадесет минути щеше да бъде при Филип, а той не я очакваше. Когато му се бе обадила предишния ден, за да му разкаже всичко, беше му казала само, че ще се върне в Лондон следобед. Може би смяташе, че ще му се обади от „Уилсън Кресънт“, защото ще предпочете да се прибере направо вкъщи.

Ферис успя да намери място и паркира колата на петдесетина ярда от апартамента на Филип.

— Резервоарът е пълен, мадам — увери я той, докато й подаваше ключовете. — Ще се видим в обичайното време в понеделник, нали?

— Точно така, Ферис.

Като пусна ключа в джоба на панталона си, Камила прокара пръсти през косата си и осъзна, че е без грим и без парфюм. Не че Филип не я беше виждал и преди негримирана, но изведнъж й се прииска да е облечена в един от обичайните си строги костюми и със спретната прическа. Добрият външен вид винаги я правеше самоуверена и именно затова полагаше толкова усилия да изглежда елегантна, когато е на работа. Но тогава си помисли, че външният й вид нямаше нищо общо с настоящия момент. Нищо не беше в състояние да я накара да изглежда по-добре.

Натисна звънеца, над който имаше надпис „Хамилтън“ и зачака, докато чу гласа му отвътре:

— Кой е?

— Аз съм… Камила — отвърна тя и започна да трепери.

Гласът му звучеше зарадвано:

— Мила! Влизай! — чу изщракването на ключа в ключалката и тежката черна врата се отвори. Щом се озова в малкото антре, тя се запита дали краката й ще я удържат. Обливаше се в пот и й се струваше, че е направена от олово. „Трябва да мина през това, трябва, отчаяно се убеждаваше тя. Трябва да го направя заради всички ни.“

Отиде до асансьора, чиито врати се отвориха веднага щом натисна копчето, Филип я очакваше на площадката пред апартамента си. Когато разтвори ръцете си, за да я прегърне, тя почти се хвърли в тях и си помисли с ужас за онова, което я очакваше.

— Моля те, Филип… — помоли се тя, ала той разбра забележката й като признание, че е прекалено уморена, за да започнат да се любят още сега, така че я поведе към дивана в малката си всекидневна.

— Сигурно си капнала, скъпа — съчувствено каза той. — Да донеса ли нещо? Чай?

Филип вдигна ръка.

— Не, нищо, благодаря, мили. Добре съм. Дойдох да те видя, защото… защото трябва да си поговорим.

— За какво? — неуверено попита той.

Тя се загледа в очите му и вътре в себе си умря хиляди пъти. Не можеше, не можеше да направи това… тя го обичаше… и все пак трябваше.

— Филип — започна отново с усилие, — много мислих по този въпрос. Това е някаква луда идея… искам да кажа… — нямаше сили да му каже какво има намерение да направи.

Той я гледаше напрегнато и изражението му се промени.

— Какво има? — попита с опасно тих глас.

— Трябва да престанем да се виждаме… това наранява прекалено много хора. Попи, твоето семейство. Трябва да сложим край, Филип — сега тя плачеше, покрила лицето си с ръце, знаейки, че ако го погледне в този момент, ще изгуби цялата си решителност.

— Но, Камила! — гласът му преливаше от ужас, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Не искаш да кажеш…

— Да! Точно това искам да кажа… Нима не разбираш? Ние двамата заедно нямаме бъдеще. И как бихме могли при тази разлика във възрастта ни? Семейството ти ненавижда мисълта за нашата връзка, особено майка ти… Същото се отнася и за Попи. Притеснявам се за нея. Струва ми се, че съм я изоставила и искам да поправя нещата, преди да е станало прекалено късно.

— Не мислиш ли, че имаш право и на свой собствен живот? — беше ядосан, огорчен и много потиснат.

Камила вдигна глава и го погледна.

— Но имам и отговорност към детето си — отвърна тя. — Струва ми се, че след смъртта на Дейвид бях много лоша майка и искам да изкупя грешката си…

— Как, като съсипеш собствения си живот, и моя също? Как би могла да направиш подобно нещо?

— Моля те, Филип, изслушай ме — извика тя и изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Не бързай да се ядосваш толкова. Бог ми е свидетел, че това е най-трудното нещо, което някога съм правила. Нима не разбираш? Нима не разбираш, че то ме убива, че не мога да ти кажа сбогом… — гласът й заглъхна и тя започна да хлипа.

— Камила, скъпа, грешиш — нежно започна Филип. Опитваше се да обвие ръце около раменете й, но тя го отблъсна. Ако му позволеше да я докосне дори веднъж, щеше да бъде принудена да се предаде. Не би могла да отстоява решението си. Дори само като го гледаше, се възбуждаше, особено когато той я наблюдаваше с този познат поглед, който сякаш проникваше до дъното на душата й.

Тя се изправи рязко и отиде до прозореца.

— Хайде да не го обсъждаме, Филип. Аз взех своето решение… Не успях да намеря по-добро… Това е единственият възможен начин!

Той скочи от мястото си и застана напрегнат пред нея.

— Не можеш да направиш това! Господи, какво си мислиш? Ние се обичаме. Не смяташ ли, че това е по-важно от всичко друго?

Очите й открито срещнаха погледа му и тя внезапно почувства сила, каквато не предполагаше, че притежава.

— Понякога най-силната проява на любов е да пуснеш човека, когото обичаш, да си отиде. Не искам да съсипя живота ти.

— Точно това ще направиш, ако ме изоставиш — в очите му блестяха гневни сълзи.

— Твоят живот е пред теб — започна тя, но той я прекъсна, като заговори бързо, докато кръстосваше малката стая.

— Моят живот си ти! Обичам те, Камила! Как да те накарам да ми повярваш? Ние си принадлежим един на друг. Нима можеш да го отречеш? Лудост е да спрем да се виждаме само заради майка ми. Тя ще се примири след известно време. Колкото до Попи… тя е вече голяма. Има си личен живот. Напусна дома си…

— Не, не е — прекъсна го Камила. — Не живее у дома, защото е нещастна. Това не е като да напусне дома си заради училището, работата си, или защото се омъжва.

Филип се извърна гневно към нея:

— Попи е едно разглезено момиче и ти много добре го знаеш! Всичко това е заради нея, нали? Ти си се поддала на изнудването й, Камила! Знаеш ли какво ще се случи после? Веднага щом стане така, както тя иска, ще напусне отново и ще си прави каквото пожелае! Попи е…

Камила поклати глава.

— Ето, виждаш ли какво става? Ние вече започнахме да си говорим горчиви неща. А точно това е, което исках да избегна.

— Да не би да очакваше, че ще дойдеш тук, ще ми кажеш, че между нас всичко е свършено и аз ще си стоя, кротък като агънце?

— Не… да… не, но очаквах да ме разбереш. Господ ми е свидетел, че ако си мислиш, че това е едно от нещата, които най-много са ме забавлявали досега, много грешиш! Това ме убива! Не виждаш ли? И аз не по-малко искам да останем заедно, не искам да скъсам връзката си с теб…

— Как можеш да наричаш това връзка? Връзката представлява евтин любовен романс с някого, когато харесваш. През цялото време ли си гледала на това като на „връзка“? — попита той и закри лицето си с ръце, прекалено наранен, за да я погледне.

Камила се приближи към него и обви главата му с ръце. Той се притисна към нея, ридаейки:

— Чуй ме, мили — започна тя, сякаш той беше дете. — За мен не беше само връзка. Никога няма да разбереш колко много те обичам и какво означаваш за мен. Но ние наистина постъпихме егоистично. Не искаш да продължаваш да нараняваш майка си, нали? Тя ти мисли само доброто. Не е ли по-добре да се разделим сега, вместо след време, когато ще се мразим… или ще бъдем упреквани от семействата си?

— Не мога да живея без теб! — изхлипа той.

— О, мили, разбира се, че можеш — тя се учудваше на това колко силна се чувства в момента. Може би защото се чувстваше повече като майка, отколкото като любовница. — Онова, което преживяхме заедно, беше най-прекрасното нещо в живота ми. Сигурно никога няма да престана да те обичам, но трябва да сложим край, мили, и е много по-добре да го направим сега, отколкото да се разкъсваме вътрешно през цялото време. Повярвай ми, знам какво говоря.

Той се отдръпна от нея със зачервени очи и разрошена коса.

— Не мисля, че мога да те пусна да си отидеш.

— Ще го преживееш — опита се да го успокои тя. — Отначало ще бъде тежко и самата аз не знам как ще го понеса… — „продължавай да говориш, продължавай да говориш, повтаряше някакъв глас в нея. Докато говориш и не мислиш, ще можеш да се справиш, а след това ще си отидеш вкъщи и ще изплачеш болката си насаме.“

— Не знам как бих могъл да го преживея — говореше Филип. — Не вярвам, че искаш да сложиш край на всичко. След като означаваме толкова много един за друг! След всичко, което преживяхме заедно! Камила, да не си полудяла?

Тя го погледна тъжно.

— Може би точно сега дойдох на себе си. Може би всичко беше една моментна лудост… Не знам, но съм сигурна, че трябва да скъсаме още сега.

— Не мога да приема това — възрази той. — По дяволите мнението на моето семейство! Вече не съм дете! А ти ми говориш така, сякаш съм точно такъв — заблудено дете! Няма да те оставя да си отидеш! — каза най-накрая Филип.

— Нека не продължаваме по този начин. Моля те. Опитай се да разбереш. Не го приемай толкова болезнено. Не искам да те наранявам, но повярвай ми, мен също ме боли… може би защото ти отново ще срещнеш любовта и ще имаш съпруга и деца. А за мен това е краят. Никога не бих могла да обичам друг, както обичах теб, така че не прави нещата още по-тежки, отколкото вече са. Сега си тръгвам и повече няма да се върна.

Тя решително се отправи към вратата, отчаяно искайки да избяга, преди да се поддаде на чувствата си.

Филип скочи след нея, сграбчи я за раменете и насила я обърна към себе си.

— Камила, любов моя, за Бога! Не знаеш какво правиш! Не можеш да ме изоставиш просто така. Господи, изобщо ли не ме обичаш?

Тя стоеше неподвижна, вперила поглед в него, молейки се горещо да издържи докрай.

— Може би никога няма да разбереш колко много те обичам… и че точно затова сега си отивам.

Той я стисна в прощална прегръдка така силно, че почти секна дъха й, и зарови глава в извивката на врата й.

Когато я освободи, тя цялата трепереше, много добре знаейки, че ако не напусне апартамента му веднага, ще припадне. След няколко минути беше в колата си, а по бузите й се стичаха горещи сълзи. Не можеше да се прибере у дома, не още. В един момент я осени мисълта, че е глупаво да поддържаш такъв начин на живот, който не ти позволява да се прибереш у дома, когато си разстроен, от страх да не бъдеш забелязан от прислугата. Колко абсурдни могат да бъдат хората. Не беше ли това една от причините, които бяха прогонили Попи? Винаги да се държиш добре, винаги да си добре облечен…

Започна да рови за салфетка, но се сети, че не караше своята кола и изруга. Беше помолила Анабел да й изпрати по Ферис малко пари, така че можеше да спре до следващия павилион за вестници и да си купи пакет книжни кърпички. Момичето я погледна странно през стъклото и тя осъзна, че сигурно изглежда ужасно с разплаканото си лице и разрошената си коса. Съвсем не така, както обикновено изглеждаше президентката на преуспяващата рекламна агенция „Итън и Итън“.

Седна отново в колата и потегли, без да се замисли накъде отива, защото още не бе готова да се прибере вкъщи. Раздялата с Филип я караше да се чувства разнебитена: ребрата я боляха, стомахът й се свиваше, а ръцете и краката й тежаха като оловни. Ако имаше на разположение няколко часа само за себе си, може би отново щеше да изглежда като за пред хора!

След един час Камила се озова в провинцията, движейки се по криволичещ път, ограден от двете страни с високи дървета, които създаваха впечатлението, че минава през зелен тунел. Внезапно стана по-светло, пътят се отвори, дърветата се отдръпнаха някъде встрани като завеса и разкриха толкова красива гледка, че тя се спря да я погледа. Късното следобедно слънце хвърляше дългите сенки на дърветата върху равната морава, която се простираше, докъдето стигаше погледът й, обагрена в зелено и златисто, а някъде в далечината като сребърна лъскава лента се виеше широк поток, който се губеше сред дърветата.

Камила нямаше представа колко време е стояла там, облегната на прозореца на колата, но когато пое обратно към Лондон, се чувстваше много по-спокойна. С някаква новооткрита решителност разбра, че може да посрещне бъдещето. Хаосът на последната година беше вече зад нея и сега, незаслепявана от любовта и страстта, осъзна, че би могла да подреди живота си много добре. Може би не толкова вълнуващо, но наистина добре. Усмихна се за момент, като си представи колко щастлива щеше да бъде Люси. Ами Попи? Все още се надяваше, че двете отново биха могли да намерят предишната си близост. Беше обичала и от тази любов бе научила много, може би повече, отколкото предполагаше Филип. А сега бе дошло време да приложи наученото на практика.

 

 

Попи отвори вратата и подскочи стреснато, щом видя Филип. За първи път го виждаше насаме от момента, в който го бе сварила да прави любов с майка й сред разпилените по пода лилии, затова почувства как се изчервява, когато той застана пред нея.

— Мама тук ли е?

— Ъъъ… да… мисля, че е тук — заекна Попи. — И Алтъни си е вкъщи — после влезе в къщата и се заизкачва по стълбите. — Люси, къде си?

— Какво има? — отвърна Люси от спалнята на втория етаж.

— Търсят те!

Чуха Люси да казва:

— Идвам след минутка.

Попи се извърна и остави Филип сам на прага на къщата. Люси забързано слизаше по стълбите и засия от удоволствие, когато видя сина си.

— Влез, миличък. Защо стоиш така на вратата? Позвъни ли на звънеца? Не съм чула. Нямаш ли ключ? — тя го прегърна топло и го целуна по двете бузи. — Добре ли си, миличък? Изглеждаш…

За неин най-голям ужас, Филип започна да плаче. Олюлявайки се като пиян на вратата, той се разхлипа, скри лице в ръцете си и сълзите му закапаха върху реверите на сакото му.

— Господи, какво се е случило? — извика ужасена Люси. Ръката й бързо обгърна приведените му рамене и тя го притисна към себе си, както правеше, когато беше малък и се бе ударил.

— Т-тя ме напусна… — беше единственото, което успя да каже Филип и разбирайки, Люси го поведе нагоре по стълбите към своята стая, където беше сигурна, че никой няма да ги безпокои. Без да задава излишни въпроси бе разбрала какво се бе случило. След време Филип щеше да й разкаже сам, а тя щеше да го изслуша внимателно и никога нямаше да му каже: „Аз те предупреждавах.“ Докато седеше там и го успокояваше, изпита внезапно жал към Камила. Как би могла да я обвинява, че се бе влюбила във Филип? Когато той започна да говори, и двамата не забелязаха Попи, която се бе облегнала на вратата на спалнята и внимателно слушаше.

 

 

Сега Камила искаше само да се прибере вкъщи. Този ден й се бе сторил най-дългият в живота й. Беше отворила нова страница и трябваше да се научи да живее отново, този път без Филип. Без да се отдава изцяло на работата си. През последните четири години бе работила неуморно. Целият й ден от сутрин до вечер минаваше под знака на компания „Итън и Итън“. Дори светският живот, допреди да срещне Филип, беше подчинен единствено на интересите на работата й. Кога за последен път бе вечеряла с някой близък приятел, който няма нищо общо със скъпоценната й агенция? Нито веднъж, откакто умря Дейвид. Кога за последен път бе прекарвала свободното си време у дома, без да прави нищо определено? Отговорът бе същият. А след като се бе влюбила във Филип, бе успяла някак си да въвлече и него в характерния си ритъм на живот.

Докато се движеше покрай Темза, Камила знаеше, че ще си бъде у дома след около петнадесет минути, тъй като движението в събота следобед не бе натоварено.

 

 

Попи крачеше бързо по Иърлс Кърт Роуд. На спирката успя да хване веднага автобус номер девет. Погледна часовника си. Беше шест и половина. Настанявайки се на горния етаж, тя се опита да концентрира вниманието си върху витрините на магазините, покрай които минаваше, само за да има какво да прави и да не се чувства толкова нервна. Магазини за обувки, книжарници, магазини за готово облекло, антиквариати. Но Попи не ги виждаше. Пред очите й беше разстроеното лице на Филип и в ушите й все още звучаха риданията му.

Камила заобиколи Белгрейв Скуеър, където се намираха посолствата и резиденциите. Никога не бе харесвала този площад особено, независимо от красивата градина по средата. Според нея беше прекалено викториански, мрачен и неуютен. „Уилсън Кресънт“, която започваше именно оттук, беше далеч по-приятна. Часовникът върху таблото на наетата кола показваше седем без двадесет. Щеше да мине от задната страна на къщата си и да остави колата пред гаража, за да е готова за понеделник сутринта. Плановете й за почивните дни не включваха пътуване.

Попи слезе от автобуса, пресече улицата и забърза надолу по „Гросвентър Кресънт“. Куфарът й тежеше цял тон и тя често спираше да го мести от ръка в ръка. Нямаше представа, че вечерта е толкова топла. Джинсите й бялата й риза бяха влажни от пот, а косата й, вързана на конска опашка, неприятно лепнеше по врата й. С нетърпеливо движение тя я отметна и мислено благодари, че вече е наблизо.

 

 

Камила бавно заобиколи къщата. Беше й горещо, кремавите панталони и ризата й се бяха измачкали, а косата й се спускаше, разпиляна върху раменете й, и я правеше да изглежда с няколко години по-млада. Без грим, тя по нищо не приличаше на елегантната жена, която всяка сутрин се качваше в очакващата я кола с дипломатическо куфарче в едната ръка и ръчна чанта от „Гучи“ в другата. Поспря се за момент и тогава забеляза една фигура, която й се стори много позната, но и доста по-различна, да върви към нея откъм другия край на улицата. Младото хубаво лице, обградено от руси коси, й беше до болка познато, но усмивката, съвсем различна от тази, която помнеше, и топлият блясък на сините очи накараха сърцето й да трепне.

— Попи? — прошепна тя.

Попи застана неподвижно на няколко крачки от нея и я погледна право в очите. На Камила й се стори, че двете се изучават, всяка учудена от вида на другата. Камила, толкова обикновена, Попи — толкова чиста, без обичайния си грим. Без да откъсват поглед една от друга, всяка от тях се мъчеше да отгатне мислите на другата и следващата й реакция. Последния път, когато се бяха срещнали, си бяха разменили горчиви думи и отношенията им бяха обтегнати. Бяха застанали на противоположните страни на пропаст, над която не можеше да се хвърли мост, и им се струваше, че никога няма да могат отново да изпитат близостта, на която се бяха радвали в миналото. Двете бяха обичали и двете бяха изстрадали своята любов, но и двете бяха успели да я превъзмогнат и това беше единственото, което имаше значение. След време, с надежда мислеше Камила, неразбирателството и горчивината ще избледнеят. Това беше нещо, за което и двете трябваше да се погрижат. И двете трябваше да се научат да прощават.

Камила пристъпи напред, но Попи заговори първа.

— Радвам се, че отново си си вкъщи, мамо — каза тя със сладък глас, който напомняше за малкото послушно момиченце, което беше някога.

Миг по-късно двете се прегръщаха, застанали там, на тротоара пред дома си. Попи бе обвила ръце около врата на майка си, докато Камила я притискаше силно към себе си.

— Радвам се, че и двете вече сме си у дома, миличка.