Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (5)

Четвърта глава

Попи от два дни спеше в квартирата на Дени и му помагаше в изготвянето на листовките, които трябваше да бъдат отпечатани.

— Имаш ли някаква представа от реклама? — неочаквано запита той, докато четеше току-що написаното.

Тя се стресна. Нямаше начин да е разбрал, че майка й е президент на рекламната компания „Итън и Итън“.

— Н-не… никаква — заекна тя. — Защо?

— Не е лошо някой от бранша да хвърли един поглед на това. Тия драскачи си имат някакъв свой начин да правят нещата лесноразбираеми за хората. Не знам… Ти к’во мислиш?

Попи взе от ръцете му листа и се зачете в изписаното с дребния му нечетлив почерк. Той бе описал достойнствата на организацията, целта й — да бъде унищожена аристокрацията, да се отърве страната от кралското семейство и да се унищожи капитализмът във всичките му зловещи форми.

— Страхотно е! — възкликна Попи ентусиазирано. — Кога ще стане това?

Дени я погледна предпазливо:

— Когато му дойде времето.

— Какво чакаш? — изпод плътния грим лицето й беше по детски развълнувано и очите й искряха.

— Бързаш, а? — той нямаше намерение да й разкрива плановете си. Според него момичетата не умееха да пазят тайни.

— Да… ами… не много. Просто ми е интересно.

Тънките й китки бяха отрупани с различни гривни. Да се говори за политика беше много досадно. Вече искаше да стане свидетелка на някакво действие. Нещо, което да покаже, че управляващите класи вървят към своята гибел, а на тяхно място идват бездомните и безработните. Тогава тя и Дени щяха да поведат борбата за равенство. Или пък, мислено се поправи тя, Дени щеше да я оглави, а тя щеше да върви до рамото му, доказвайки на всички, че не му е омръзнала. Веднъж бе дочула един от „последователите“ да казва нещо от рода на: „Чудя се колко ще се задържи тая!“ Може би нямаше предвид нея, но нещо й подсказваше, че си беше точно така. Някак си трябваше да успее да задържи вниманието на Дени върху себе си, да спечели одобрението му и да стане незаменима за него.

— Взе ли добра цена за среброто? — с пресилено безразличие попита тя и се сви във вдлъбнатото кресло като пухкаво жълтеникаво котенце.

Дени се загледа в плътно прилепналата къса пола и блузката без ръкави, под която при всяко движение на ръцете й изпъкваше младата й гръд.

— Доста добра — неохотно каза той. — Но недей да носиш повече. Оказа се трудно за пласиране, защото има фамилен знак. Не ми се ще да привличаме вниманието към себе си.

Лицето на Попи остана непроменено, а очите й — безразлични. Слава Богу, във вестниците не бе публикувано нищо за „кражбата“, въпреки че по едно време се бе страхувала точно от това. И никой не я бе заподозрял. „Е, пък и как биха могли? — разсъждаваше тя. — Никой не краде от себе си.“ Внезапно я порази друга мисъл. Щом Дени не искаше повече сребро, какво би могла да му даде? Бе открила, че със скъпоценностите ще бъде невъзможно, защото майка й ги държеше в сейфа на офиса си и вадеше някое само при специални случаи. Картини? Не, нямаше да стане. Празните им места на стените щяха да бъдат забелязани веднага. Тогава си спомни нещо толкова хубаво, че се зачуди как не се бе сетила за него веднага. Отиде до леглото, където той се бе изтегнал с ръце под главата и купчина листове върху корема си, легна до него и сложи глава на рамото му. Той остана неподвижен, загледан право напред, сякаш изобщо не я забелязваше.

— Дени? — тихо каза Попи.

— Да се чукаме ли искаш?

— Не… ъъъ, да. Да, разбира се, но преди това искам да ти кажа нещо.

Той бавно свали листовете на пода, плъзна ръка под полата и почувства голотата й.

— Е? Какво има?

— Ами чудех се… — сега тя приличаше на котенце, което е намерило купа, пълна със сметана. Очите й бяха широко разтворени, а устните трепкаха в очакване.

— Е? — нетърпеливо настоя, той. Щом веднъж помислеше за секс, той бързаше да пристъпи направо към действие и големите му пръсти вече я галеха, повдигаха, подготвяха я да го приеме. — К’во има?

— Ще бъде от голяма помощ, ако донеса голяма сума пари в брой, нали? — прошепна тя и затвори очи, оставяйки се във властта на ръцете му.

 

 

Камила посвети цялата седмица на кампанията на „Криспи Кранч“. Клиентът беше много доволен от работата на „Итън и Итън“, която включваше тридесетсекунден телевизионен клип и цветни реклами в отбрани женски списания. Мотото също се бе оказало много подходящо: „Да отслабнем с Криспи Кранч“.

Кой беше чувал за шоколад, от който се отслабва? Красивата блондинка, облечена в лъскави бикини и с обсипана с перли шия, придаваше на продукта първокачествен вид. Плакатът убеждаваше:

„Криспи Кранч ще засити глада ви“

„Един шоколад може да замести едно хранене. Така ще намалите теглото си по най-приятния начин.“

А в телевизионния клип моделът лежеше върху покрито с балдахин легло и замечтано ближеше шоколада, докато пръстите си играеха с перлите.

Камила беше доволна, още повече, че идеите бяха нейни, включително и перлите. Благодарна, че клиентът й бе дал пълна свобода за действие при оформянето на рекламната стратегия на шоколада, тя се зае да проучва плановете за рекламата на друг продукт. Този път беше нов парфюм на Луиджи Ромоло, наречен „Фантазия“. „Итън и Итън“ рекламираха цялата гама от козметична и парфюмерийна продукция на Ромоло и планът беше по-скоро да се разшири вече създаденият имидж, отколкото да се прави нещо по-различно.

Увлечена в работата си, тя отначало не забеляза влязлата в стаята Джийн.

— Мисис Итън? — нерешително започна тя.

Всички знаеха, че Камила мрази да я безпокоят, когато се е съсредоточила в работата си, и предпочитаха да я оставят насаме, докато съобщенията се трупаха.

Камила вдигна глава, изправи се и се протегна, доволна от краткото прекъсване. Беше в офиса си от осем и половина, а вече наближаваше обяд.

— Какво има, Джийн?

— Извинете, че ви безпокоя, но мистър Хенеси от половин час ви очаква навън с надеждата да се срещне с вас. И тъй като вече е почти обяд, аз си помислих…

— Мистър Хенеси ли? Джефри Хенеси? — усъмни се Камила. — Но той не би могъл да се върне от Шотландия толкова скоро. Какъв ден е днес? Четвъртък? Та той замина в понеделник!

Докато говореше, тя тръгна през коридора на сградата, строена през осемнадесети век, намираща се на Апър Гросвентър Стрийт, която беше седалище на „Итън и Итън“ от 1934 година. Първоначално дом на благородник, сега стените й вече бяха поизбелели от времето, а от украсените тавани кристални полилеи пръскаха ослепителна светлина. Докато кабинетът на Камила беше модерно обзаведен с кожа и хром, помещението, в което се намираше секретарката й, бе останало непроменено от времето, когато бащата на Дейвид бе основал компанията. Старинни извити столове бяха подредени от двете страни на мраморната камина, брокатени завеси висяха на прозорците, гледащи към американското посолство, а върху лъскавата масичка бе поставен букет от лилии и божури.

Джефри стоеше с гръб към камината — масивна фигура, не много висока, но излъчваща сила и увереност.

— Джефри! — Камила забърза към него по тъмночервения килим. — Много се радвам да те видя толкова скоро — целуна го по двете страни с напрегнато от очакване лице. — Как се справи? Как е татко?

Докато отвръщаше на целувките й изражението върху лицето му беше сдържано, но той положи ръце върху раменете й и заговори с бодър тон:

— Задръж малко! Не мога да отговоря на всичките ти въпроси наведнъж! Какво ще кажеш за един обяд? Би ли могла да се откъснеш за малко от „Криспи Кранч“ или от… с каквото там се занимаваш?

— Да, разбира се — Камила го погледна неуверено. — Няма нещо нередно, нали?

Той сякаш се поколеба, но след това я потупа внимателно по гърба, като че ли бе решил да изчака, преди да й отговори.

— Имам да ти казвам доста неща, но не би ли било по-добре да го направя пред чаша вино, вместо прав в офиса ти?

— О, разбира се. Само да си взема чантата — тя се обърна и го погледна в лицето. — Татко е добре, нали?

Джефри кимна бързо.

— Мога да те уверя, че нищо не заплашва баща ти.

Камила въздъхна облекчено.

— Сега идвам.

— Запазих маса в „Уилърс“ — извика след нея той.

 

 

След като се настаниха в един отдалечен ъгъл на луксозния рибен ресторант на Саут Молтън Стрийт и отпиха от шампанското в очакване на поръчаните стриди, Камила, неспособна повече да потиска любопитството си, го запита какво е свършил в Шотландия.

— Умирам да разбера какво става — допълни тя.

— От колко време не си виждала баща си? — внимателно заговори той.

Тя го погледна учудено и леко сви рамене.

— От пет или шест месеца. Защо?

— Просто питам.

— Какво не е наред, Джефри?

— Нека да започна отначало — той отпи от виното си, сякаш искаше да се подкрепи. — Джим и аз наехме кола веднага щом пристигнахме в Глазгоу и се отправихме към Ардачи. Както знаещ, планът ми беше да разбера колкото може повече, като се представям за турист, за да добия възможно най-вярната представа за това отдалечено село. А то действително е доста усамотено. Километри наоколо няма нищо друго, освен планини, брегове и дива природа.

— Знам — съгласи сетя, като разглеждаше внимателно лицето и непроницаемите му интелигентни очи.

— Двамата с Джим се престорихме, че сме отишли да прекараме там отпуската си. Това ни даваше възможност да задаваме най-разнообразни въпроси, още повече че и двамата бяхме посещавали тази част на Шотландия преди. Разговаряхме с хората, които обслужват малката местна поща, която е едновременно и нещо като универсален магазин. Говорихме с рибари, овчари и с много от жителите. Джим стигна дотам, че им каза, че скоро ще се жени и си търси някаква малка къщичка в района! Излъга, че ще живее в Глазгоу, където работи като електротехник, но му трябва местенце, където да прекарва уикендите и отпуските си — Джефри се разсмя, припомняйки си измислиците, които бяха разправяли на хората от Ардачи, докато се бяха наслаждавали на „няколкото капки“ уиски в селската кръчма.

— И? — нетърпеливо попита Камила. — Какво стана?

— Точно в това е работата. Нищо не се случи.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички, с които говорихме, без изключение, бяха очарователни. Никога не съм виждал по-приятелски настроени и по-отзивчиви хора. Джим ясно им обясни, че е англичанин, но те приветстваха с отворени обятия идеята му да си купи къща в района. Съдържателят на странноприемницата, Алекс Мактавиш, дори се пошегува, че Джим би могъл да започне работа в селото. Не мога да изимитирам шотландския му акцент, но каза нещо от рода на: „М’ойш да се окайш доста зает, ако отвориш работилница тъдява.“

Камила изглеждаше озадачена.

— Нищо не мога да схвана. Ако не одобряват това, че татко живее там, защо не са се противопоставили на идеята на Джим? Да не би да е, защото е купил къщата на стария леърд? Това ли е същността на проблема?

Джефри отново отпи от чашата си и като че ли се подвоуми, преди да отговори:

— Не мисля, че имат нещо против това, че баща ти е купил Крийгнеч.

— Но…

— След като се запознахме с няколко души в кръчмата, ние посетихме баща ти и съпругата му. Поговорихме с него, а след това и с Едит, която ни заведе да ни покаже къде отглежда кучетата. Те имат доста елзаски и се справят с работата много професионално. Тя ми обясни, че освен за продажба, отглеждат и кучета-пазачи. Изглежда, слухът им е невероятно развит.

— Знам — Камила не успяваше да прикрие нетърпението си. — Какво каза татко?

Сдържаността, която бе изчезнала, докато говореше за кучетата, отново се върна, по-ясно изписана върху лицето му от преди.

— Почти същото, което е казал и на теб.

— Значи ще напишеш статия за това, че го тормозят? За това, че крадат писмата и подслушват телефона му?

— Както ти казах, поговорих със съпругата му — продължи Джефри и в очите му внезапно се появи съчувствие. — Нещата не стоят точно така, както са ти представени.

— Не разбирам. За какво говориш?

Той се наведе напред, сложи ръце върху нейните и настойчиво я загледа в очите.

— Камила, страхувам се, че баща ти е болен.

Тревога изпъна всяка черта на пребледнялото й лице и очите й се разшириха.

— Искаш да кажеш, че напрежението, което изживя през последните няколко месеца, му се е отразило?

— Той не страда физически. За годините си се радва на превъзходно здраве. Не. Имам предвид, че може би… може би остарява… и започва да проявява признаци на сенилност^[1].

Изумление замени тревогата върху лицето й.

— Сенилност? Не, не може да бъде. Аз говоря с него поне по веднъж в седмицата. Той не проявява признаци на сенилност повече от мен.

Джефри пое дълбоко дъх и я погледна прямо.

— Но нищо от онова, което ти е казал, не се е случило в действителност.

Внезапно настъпи напрегната тишина. Камила поклати глава, объркана.

— Ами пощата му? Всички онези липсващи писма? Нали от писмата, които му изпратих, той получи само едно? Разбира се, че всичко, което ми каза, е истина. Той не би могъл да си го въобрази.

Лицето й гореше, тя бе разстроена, но преди всичко я измъчваше някакъв непознат страх. Направи знак на сервитьора да й донесе чаша вода.

— Това е цялата работа, Камила — говореше Джефри. — Ужасно съжалявам, че трябваше да ти го кажа, но нищо не е истина. Той си е въобразил всичко. Изглежда, страда от мания за преследване.

— Не вярвам — сряза го тя. — Извинявай, Джефри, не че се съмнявам в думите ти, но познавам баща си. Бих разбрала, ако нещо не е наред. Кое те кара да мислиш, че всичко е плод на въображението му? Нима си очаквал в пощата да си признаят, че са отклонявали писмата му? Нали не си очаквал, че някой ще дойде при теб и ще ти признае разкаяно, че е подслушвал телефона му.

— Не — съгласи се той и стисна ръката й, за да й покаже, че разбира чувствата й, — но защо, ако това е истина, тогава съпругата му ми каза да го оставя на мира и да престана да го разпитвам за тази работа, защото, цитирам думите й: „той страда от параноични илюзии“?

— Едит е казала това? — гласът й премина в дрезгав шепот.

Джефри кимна съчувствено.

— Боя се, че да, скъпа. Точно заради това ме отведе да ми покаже кучешките колиби. Това беше само предлог да отстрани баща ти за малко и да може да ми обясни истинското положение на нещата.

— Не мога да повярвам… Имам причина да не вярвам. Баща ми е напълно с разума си, точно колкото съм и аз. Но ако допуснем, че е истина, защо Едит не ми е казала? Как е станало така, че аз не съм осведомена? Първото й задължение, в случай че той се разболее, е да ме уведоми — в гласа й се долавяше болка и объркване. Ами ако беше истина? Ако баща й действително бе започнал да проявява признаци на старческо слабоумие? Малкото, което знаеше за тази болест, бе, че страдащите започват да си въобразяват различни неща и често — че някой ги преследва. Ровеше се из паметта си да си припомни последните си разговори с Малкълм, да възстанови казаното от него, да намери някакъв знак, който да й докаже, че баща й е напълно нормален. Тогава си припомни нещо. Последния път той беше звънил от дома на ветеринаря. Заля я вълна на облекчение, когато в съзнанието й изплува целият разговор.

— Има нещо, което не би могъл да си въобрази — тържествуващо заяви тя, — и то е смъртта на осемнадесетте кученца! Той ми позвъни от дома на ветеринарния лекар веднага след случката. Лекарят беше в стаята заедно с него и дори му бе предложил чаша уиски. Това доказва, че татко не си е измислил всичко!

Джефри заговори бавно, като плискаше виното в чашата си, докато върху повърхността му изплуваха балончета.

— А, да. Хектор Рос — ветеринарният лекар. Приятен човек с ярко изразен шотландски акцент и слабост към малцовото уиски.

Камила засия:

— Точно така! И татко каза, че е чудесен.

Джефри кимна:

— Има ограничен брой пациенти. Грижи се главно за животните из фермите, но твърди, че изкарва достатъчно, за да преживява.

Тя се наведе напред напрегнато:

— Той каза ли ти за изтровените кученца?

Джефри смутено повдигна вежди:

— Проблемът, Камила, е в това, че Хектор Рос ми каза, че кучетата на баща ти дори не са боледували, откакто се е настанил в Ардачи преди шест месеца!

 

 

Попи пристигна в Кингс Армс точно преди Дени да открие една от поредните сбирки. В колана бе пъхнато портмоне, натъпкано с банкноти от по петдесет лири, привързани с ластик. А там, откъдето бяха дошли тези, имаше още много, със задоволство си помисли тя. Банковият чиновник само бе погледнал чека, за да се увери, че има покритие и да сравни подписите. Единият, разбира се, беше напълно автентичен. Нейният собствен. Това беше сметката, открита от баща й преди много години, когато се беше родила. Но другият подпис — този на майка й, бе подправен толкова умело, че никой не би могъл да се усъмни в истинността му.

Дени разговаряше с някакъв суров на вид мъж, когато Попи се приближи до него, прикривайки с ръце скъпоценния товар.

— Туй шъ стани през юли, нъл’ тъй? — на едва разбираем кокни диалект попита мъжът. Беше с отдавна немита прошарена коса, която се спускаше около раменете му.

— Или при юли, или идния март — прошепна в отговор Дени. — Ама трябва да сме готови, в случай че стане през юли.

— О, шъ бъдим готови! — гласеше жлъчният отговор.

И двамата не забелязваха Попи, която стоеше в сянката на Дени и се напрягаше да чуе нещо повече.

Дени каза:

— Всичко трябва добре да се обмисли, нали знайш!

— Знам. Не щем няк’ви тъпи издънки, нъл’ тъй? Дали шъ успейш да привлечеш повечко таз вечер, а?

— Стига си крещял! — изръмжа Дени. — Много е рано да разкриваме картите си. Никой не трябва да знае какво готвим.

— Както кайш — мъжът се отдалечи навъсено, оставяйки след себе си неприятната миризма на пот, която се носеше от коженото му яке и панталона. Попи се олюля за момент, затвори очи от погнуса и точно в този миг Дени усети, че тя стои до лакътя му.

— К’во правиш тук? — войнствено извърна към нея небръснатото си лице той и я изгледа свирепо.

Тя потръпна и в очите й неочаквано се появиха сълзи. Не можеше да понася, когато Дени й се сърдеше. Той беше смисълът на живота й, всичко, което имаше значение, и Попи се нуждаеше само от любовта и одобрението му.

— Нищо — бодро отвърна тя и преглътна сълзите си. Дени мразеше да я вижда разплакана. — Аз… Аз имам нещо за теб…

— Какво? — той се намръщи и нетърпеливо заоглежда стаята, без да я удостои дори с поглед. Всяка седмица се появяваха по няколко нови лица, а той обичаше да държи под око присъстващите. От Чок Фарм до Оувъл, от Уембли, където срещаше широка подкрепа сред азиатците, до Уайтчепъл той бе събрал пъстроцветна тълпа. Тази вечер също не правеше изключение. Разбира се, Дени копнееше за онзи решителен ден, когато щеше да събере тези групи в един огромен крещящ ураган от ярост и щеше да го поведе напред. — Върви да седнеш! — нареди й. — Ще започваме.

Смирена като кученце, което току-що са нахокали, тя тръгна към другата страна на стаята, понесла подаръка си за него. На пода до нея с кръстосани крака седеше един младеж, когото беше виждала и преди. Той четеше някакъв вестник, който скри бързо, щом я забеляза. Тя му се усмихна неуверено и той й отвърна с приветливо кимване.

— К’во правиш? — попита я. Тениската, върху която бе щампирана емблемата на организацията, бе безупречно чиста, а правата му руса коса блестеше под мъждукащата светлина.

— Какво четеш? — попита Попи след размяната на баналните любезности.

Той я погледна подозрително.

— Шпионираш за лидера, а? Ти си гаджето му, нали?

Попи беше изумена, а сълзите, бликнали от очите й, размазаха черната очна линия.

— Разбира се, че не шпионирам.

Младежът я погледна разсеяно.

— Трябва да поразпусна малко преди срещата. Класовите различия хич не ме притесняват…

— Тогава защо си тук?

Той я изгледа с ъгълчето на окото си.

— Предполагам, поради същата причина, поради която си тук и ти. Виждаш ли онова момиче там? Онова с дългата черна коса. Това е приятелката ми. Идвам заради нея.

— А какво четеш? — полюбопитства Попи.

Той се наведе напред и прошепна в ухото й:

— Татлър.

— Тат… — тя запъна от изумление. За Бога, това беше вестникът, който четяха майка й и всичките й ужасни приятелки. — Но в него няма нищо друго, освен описания на разни приеми — страница след страница — запротестира тя. — Дебютантки, титулувани глупаци и всякакви подобни щуротии! Как можеш да четеш подобно нещо?

— Това ме навива, напомня ми, че съм тук, за да се отърва от тези безполезни лицемери и слабоумници — докато говореше, тонът му ставаше все по-агресивен.

Попи изпита симпатия към него и се развесели от мисълта, че някой можеше да поддържа класовото недоволство, четейки Татлър.

Събранието започна и Дени, отново влязъл в ролята си на лидер, започна да им внушава какво трябва да мислят, какво трябва да чувстват, да им внушава справедлив гняв против класите с патетичния плам на човек, който знае кое е най-доброто за неговите последователи.

Докато Попи седеше и слушаше думите му, които я заливаха като студен поток, който ставаше все по-бърз и по-дълбок, тя си помисли, че се бе получило по-добре, че се наложи да изчака края на събранието, за да му даде парите. Отначало бе имала намерение да му ги връчи още при влизането си — злато, смирна и тамян за краля, но после щяха да бъдат сами, което беше още по-добре. Замечтано си представяше удоволствието му, когато ги вземе, как ще каже, че е чудесна…

Най-после събранието свърши. Попи се сбогува с младежа с Татлър, който сега се бе зачел в „Нюс ев дъ уърлд“, и се запъти към Дени, който стоеше с пъхнати в джобовете на дънките си ръце и изпъната върху широките си гърди тениска. Стори й се, че измина цяла вечност, преди другите да се разотидат и те да останат сами. Усмихна му се и потупа колана, с който бе пристегнала кръста си.

— Познай какво има тук? — подразни го тя.

Очите на Дени бързо обходиха фигурата й и внезапно го обзе гняв, от който лицето му пламна и очите му засвяткаха.

— Ти, тъпа шибана крава! — изрева той толкова силно, че тя бе уверена, че го бяха чули всички, които пиеха долу в клуба.

Поразена, тя се дръпна, сякаш я бе ударил.

— Какво има? — заекна.

— Как може да си толкова тъпа? — крещеше той. — Е, оправяй се сама, рожбо. Не очаквай да се забърквам в това.

Той грабна коженото си яке от облегалката на стола и тръгна към вратата.

— Но, Дени… — извика тя и хукна след него. — Ти не ме разбра, Дени! Спри!

Той се спускаше по вонящите на урина стълби на клуба, а Попи се опитваше да го настигне, задъхвайки се от усилието да измъкне парите.

— Ти не ме разбра! Чакай…

Ала той си беше отишъл, оставяйки след себе си ехото на думите, който още звучаха в ушите й:

— Шибана тъпа крава!

 

 

— Опитай се да се успокоиш, скъпа — Джефри целуна Камила за довиждане пред офиса на „Итън и Итън“. Тя все още изглеждаше много разстроена и на него му се искаше да може да я отведе на някое спокойно място и да я утеши.

— Какво ще кажеш да отидем с колата до Кю Гардънс? — бе предложил той, след като бяха приключили обяда си. — Ти обичаш да гледаш цветята, нали?

За момент върху красивото й лице се бе изписал копнеж, но след като бе поела дълбоко дъх, тя бе отвърнала решително:

— Идеята е чудесна, Джефри, но наистина съм затрупана с работа. Може би в края на седмицата.

— Работиш прекалено много — отбеляза той, докато подписваше сметката, след което прибра златистата кредитна карта на „Америка Експрес“. — От време на време трябва да си почиваш.

Тя се усмихна сковано, а върху лицето й все още личеше шокът, който бяха предизвикали думите му за баща й.

— Знам, но дните летят толкова бързо и отново идва краят на седмицата и щом погледна в бележника си, разбирам, че ми предстои още една дяволска седмица. Струва ми се, че това никога няма да свърши.

Наблюдавайки я, Джефри си припомни как изглеждаше тя, когато я бе видял за първи път с Дейвид в дома на един приятел. Бе си помислил, че никога не е виждал толкова красива жена, с толкова дълги и стройни крака и с лице като дрезденски порцелан — толкова деликатни бяха формите й и толкова прозрачна беше кожата й. Но това, което го бе поразило най-много бе, че тя непрекъснато се смееше. Изглеждаше като човек, който постоянно се наслаждава на живота и лови всеки миг от него. Двамата с Дейвид представляваха идеалната двойка. Всички ги харесваха. Неговите успехи в бизнеса и нейните качества на блестяща съпруга и майка, ги бяха превърнали в една от най-популярните двойки в Лондон. Никое парти не беше успешно без тях, а когато се забавляваха в собствената си великолепна къща на „Уилсън Кресънт“, Камила се представяше като разумна и внимателна домакиня, изпипваща всичко до последния детайл.

И тогава се бе случила трагедията. Камила бе проявила невероятна смелост, поемайки ръководството на компанията „Итън и Итън“, но като я гледаше сега, Джефри разбираше огромната цена, която й бе коствал нейният кураж. Струваше му се, че се бе обвила в някаква защитна броня, която да я предпазва от новия й живот. Сега беше самотна и принудена да работи, за да поддържа за Попи онзи жизнен стандарт, който Дейвид би желал за единственото си дете. Ала веселият огън в очите й беше угаснал. Тя изглеждаше толкова обременена, че Джефри пожела от дъното на душата си да му позволи да поеме част от товара върху раменете й.

— Благодаря ти, Джефри… за всичко — усмихна му се Камила, преди да влезе в сградата. — Много съм ти благодарна, макар че това, което ми каза, никак не ми хареса.

Усмивката й стана тъжна и за миг му се прииска да я прегърне, но тя му махна с ръка и изчезна, оставяйки след себе си само слабото ухание на парфюма си.

 

 

Камила прекара целия следобед в опити да се свърже с Малкълм, но телефонът му даваше непрекъснато заето. „Кой, за Бога, би могъл да разговаря толкова дълго?“ — питаше се тя. Или пък го бяха изключили? Притеснена и объркана, чудейки се какво да прави, помоли Джийн да продължи да набира номера.

— Провери в пощата, да не би да са го изключили — допълни тя.

На бюрото я очакваше цял куп работа, а й предстоеше и среща с Леели Форбе, но въпреки отчаяните й усилия, мислите й непрекъснато се връщаха назад към казаното от Джефри. Ако някой друг бе допуснал, че Малкълм страда от параноични видения, тя би го обвинила в лудост. Ала дългата й дружба с Джефри й бе доказала, че той не би твърдял подобно нещо, ако наистина не го вярваше. Какви причини би имал да я лъже? И все пак бе убедена, че баща й е далеч от старческото слабоумие. Никога в живота си не бе проявявал склонност към параноя, не я проявяваше и сега. Спомените й отново я върнаха към последния им разговор, когато се беше обадил от дома на ветеринаря, за да й съобщи, че осемнадесет от кученцата му са били отровени. Как би могъл да твърди това, ако то е било лъжа, и то в присъствието на Хектор Рос, който в същото време му е предлагал чаша уиски? Освен ако… В съзнанието й едно съмнение хвърли мрачната си сянка. Освен ако ветеринарят не се беше подигравал с него!

— Господи! — високо каза тя, поглеждайки часовника си. Ако беше възможно, ако само можеше да се откъсне за малко от работата си, която тежеше на раменете й, тя щеше да хване още следващия полет и да провери сама какво, по дяволите, става.

Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого, затова позвъни на Люси, която, също като нея, през целия си живот бе познавала Малкълм.

— Ела на вечеря у нас — каза Люси веднага щом Камила й разказа за посещението на Джефри в Шотландия. — Имаш късмет, защото за първи път от много време насам съм съвсем сама и имам намерение да си направя няколко яйца.

Камила се засмя, поободрена донякъде от практичността и разума на Люси.

— Няколко яйца и на мен ще ми дойдат добре. А къде е голямото ти семейство? Не мога да повярвам, че наистина си сама!

— Какво блаженство, а? Въпреки че ще се побъркам, ако отсъстват дълго. Антъни отиде на някаква вечеря в клуба си, на която ще присъстват само мъже. Филип се премести в апартамента си, а Хенриета е на дискотека. Реджи и Шарлот заминаха в пансиона на новото си училище. Ще си побъбрим чудесно, скъпа. Сигурна съм, че няма причини да се притесняваш за Малкълм.

— Надявам се — със съмнение каза Камила, — но Джефри е човек, който заслужава доверие. Защо би направил нещо такова?

 

 

Когато свърши работата си в офиса и Ферис я откара вкъщи, тя отиде направо в спалнята си, за да смени скъпия си черен костюм. След това разпусна кока си, разпиля дългата си коса върху раменете и облече бяла жарсена рокля. Тази промяна я направи да изглежда поне десет години по-млада. За минути разумната бизнес дама се превърна в нежната мила жена от времето, когато Дейвид беше жив.

Отново набра номера на Малкълм. Все още даваше заето. Телефонистът бе обяснил, че по линията няма никаква повреда и Камила реши, че баща й може би умишлено бе оставил слушалката отворена. Но независимо от причината, тя беше разстроена, че не може да говори с него. Ами ако?… Изхвърли веднага мисълта от съзнанието си, уверена, че баща й е прекалено прям човек, за да бяга от истината. И все пак, ако… ако бе оставил слушалката отворена, защото не искаше да разговаря с нея? Наистина ли се опитваше да я отбягва, защото смяташе, че Джефри ще й разкрие, че той е жертва на собствените си измислици? Не. Тя разтърси решително глава. Подобно поведение беше съвсем нетипично за Малкълм. Освен ако, разбира се, психическото му състояние не го караше да се държи така. Дали хората, страдащи от старческо слабоумие, осъзнават, че са болни?

Объркана и разтревожена, тя отиде в библиотеката. Беше прекалено рано да тръгне към дома на Люси и внезапно се почувства много самотна. Къде беше Попи? Ако Попи беше по-сговорчива, би могла да отиде и да разбере как е дядо й. Позвъни със звънеца върху камината, за да повика Мейтлънд. Той се появи веднага.

— Добър вечер, мадам. Да ви донеса ли нещо? — беше се възстановил от удара, нанесен от изчезването на среброто, и влажните му сини очи отново блестяха.

— Чудех се дали не си виждал мис Попи. Казала ли ти е дали ще закъснее? — Камила мразеше да пита прислугата къде е дъщеря й, но тъй като прекарваше времето си от ранно утро до вечерта в офиса си, нямаше друга възможност.

Мейтлънд поклати глава с всичкото неодобрение, на което се осмели.

— Мис Попи снощи не си беше вкъщи, мадам, и цял ден не се е прибирала. Да й предам ли нещо, в случай че я видя?

Камила се намръщи. Ужасно унизително беше да не знае къде е собственото й дете. Това доказваше слабия контрол, който имаше над Попи. Сви устни и отново се състари.

— Да, Мейтлънд. Кажи й, че много се безпокоя за дядо й и бих желала да отиде в Шотландия, за да го види колкото се може по-скоро, тъй като аз нямам възможност.

— Добре, мадам — сведе той глава с разбиране.

В този момент телефонът иззвъня със звук, наподобяващ мъркането на огромна котка.

— Аз ще се обадя — каза тя.

— Добре, мадам — Мейтлънд мълчаливо се оттегли и тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Камила?

— Едит? Цял ден се опитвам да се свържа с вас, но телефонът ви непрекъснато даваше заето — с облекчение се отпусна в креслото.

Гласът на Едит бе нервен и сърдит.

— Изобщо не трябваше да изпращаш онзи журналист при нас — веднага започна тя. — Никога вече не прави подобно нещо…

— Ей, чакай за момент… Той е мой приятел и искаше да напише статия за това как хората в селото ви тормозят и задето…

— Слава Богу — прекъсна я Едит, — че никой, освен Хектор Рос и самите нас, не разбра, че е репортер. Но ти нямаш право да ни изпращаш никого, било то твой приятел или не, който да се върти наоколо и да задава въпроси.

— И защо не? Какво има, Едит? — разгорещи се Камила.

— Питаш прекалено много. Голяма грешка е, дето си го накарала да дойде. И без това е достатъчно трудно. Това още повече ще влоши нещата — Едит е изключително твърда жена, помисли си Камила, но в момента изглеждаше, сякаш е на ръба на истерията.

— Едит, искам да поговоря с татко.

— Това е невъзможно.

— Защо?

— Сега разговаря с Хектор Рос. В момента сме у тях и аз ти се обаждам от неговия телефон — обясни Едит.

— Значи вашият наистина не работи, така ли? Цял ден се опитвах да…

Едит не я слушаше, а продължи нервно:

— Направи голяма грешка, Камила. Защо не поговори с мен, преди да ни изпратиш онзи репортер? Той дори беше довел някакъв фотограф! А баща ти е толкова доверчив. Едва не умрях, когато го чух да разправя за изчезналите писма… за отровените кученца… и всичко останало! Направих всичко, което можах, да го спра, но много се обезпокоих, че може да напише нещо. Мислиш ли, че ще го направи?

— Нищо няма да напише! — избухна Камила. — Дявол да го вземе, Едит, какво става?

Изведнъж я порази мисълта, че Едит се бе опитала да отклони вниманието на Джефри от Ардачи.

— Ти ли му каза, че татко е болен и си е въобразил всичко? — остро запита тя.

— Налагаше се, Камила. Трябваше да го направя. Баща ти му разправи всичко. Поканих приятеля ти да го разведа до колибите на кучетата и тогава му казах да не вярва на нито една дума на Малкълм, защото той страда от старческо слабоумие. Съжалявам, Камила, но само това можах да измисля.

Камила бе разкъсвана от облекчение от разкритието, че баща й е съвсем здрав, и безпокойство, породено от неизвестното.

— Защо не искаш Джефри да опише в статия онова, което става? — настойчиво запита тя. — Ако хората крадат писмата и тровят кучетата ви, те трябва да бъдат разобличени. И как си могла да кажеш, че татко страда от параноя? Това е ужасно непочтено.

— Не, не е. Много по-добре беше приятелят ти да повярва, че баща ти си е въобразил всичко, отколкото да научи истината. Като го изпрати тук, ти ни изложи на огромна опасност.

Тъмните облаци, които се бяха разсеяли, след като бе научила, че баща й е напълно здрав, отново се скупчиха над главата й, още по-черни и заплашителни.

— Опасност? — повтори тя и сърцето й се обърна. — Каква опасност?

— Не мога да ти обясня по телефона. Да се надяваме, че телефонът на Хектор не се подслушва. Според него всичко е наред… но никога не трябва да позволяваш на баща си да говори по този въпрос по нашия, защото него със сигурност го подслушват.

— Но нищо ли не може да се направи? Имам предвид, че това положение е абсурдно. Едит, от какво се страхуваш? Защо не се обърнеш към полицията, ако има нещо сериозно?

Едит не обърна внимание на думите й.

— Ситуацията е много по-сериозна, отколкото можеш да си представиш, и далеч по-опасна. За бога, Камила, не идвай тук. Това би било опасно!…