Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (13)

Дванадесета глава

След скандала и двете бяха дълбоко разстроени. С усилващи се гняв и горчивина си бяха разменили много тежки обвинения и злобни упреци.

— Ти мислиш само за себе си! — избухна Попи. — Когато татко беше жив, ние бяхме истинско семейство. А сега се тревожиш единствено за работата си и за това кого да поканиш на следващата си вечеря!

— Това не е вярно! — възкликна Камила. — Попи, не е честно да говориш така! А и нищо не извинява факта, че си постъпила като обикновена крадла, като си подправила подписа ми, за да изтеглиш парите от банката.

— Моите пари! А и среброто щеше да ми принадлежи един ден. Татко би желал то да бъде мое — след това добави нагло: — Не съм направила нищо друго, освен да взема част от наследството си в аванс.

Отново и отново следваха нападки, контраобвинения и презрителни насмешки, а Попи все отказваше да обясни постъпките си. Упорито твърдеше, че парите са нейни и би могла да прави с тях каквото пожелае, а и среброто така или иначе един ден е щяло да стане нейно притежание.

Когато най-после затвори телефона, Камила се загледа през прозореца, чудейки се какво да прави по-нататък. Двете с Попи никога не са били толкова чужди. Дейвид сигурно би се оправил с нея. Дори Малкълм би могъл да поговори с внучка си разумно. Ала сега не бе останал никой, който да го стори. Близостта, на която се бяха радвали в детството й, бе унищожена непоправимо и Камила отчаяно желаеше да я върне. Попи беше единственото й дете и тя я обичаше от цялото си сърце. Къде бе сбъркала като майка? И какво трябваше да направи, за да поправи грешката си?

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Филип. Беше влязъл някъде към края на разговора й с Попи и въпреки че веднага се бе извинил и се бе извърнал, за да излезе, тя му махна с ръка да остане.

— Не. Но ти благодаря все пак — отвърна Камила. — Кажи ми, Филип, случвало ли се е някога вие с брат ти и сестрите ти да се карате с родителите си? Мислили ли сте някога, че общуването ви с тях е невъзможно?

Филип се замисли.

— Като цяло се разбираме много добре. Моите родители, както знаеш, са много разбрани хора.

— Не мисля, че съм била сурова с Попи — отбеляза Камила. — Безпокоя се за нея и бъдещето й. Все още не знам какво е направила с парите.

— Тя не спомена ли нещо за революционното движение, в което се е забъркала?

Камила поклати глава.

— Попитах я, но ми отговори, че това си е нейна работа.

— След като мама вече си е в Лондон, защо не я помолиш да поговори с Попи? — предложи Филип. — Единственият път, когато мама имаше проблем с една от сестрите ми, беше, когато Хенриета отказа да продължи образованието си. Мама позвъни на леля Хелън и тя направи чудеса. Хети й се довери така, както никога не се бе доверявала на мама, и накрая се оказа, че е имала намерение да става фотомодел и е смятала образованието за глупост.

— Хмм. Предполагам, че бих могла — отвърна Камила, но в гласа й прозвуча съмнение. Много унизително беше, помисли си тя, че не е способна да се справи с единственото си дете, след като Люси без особени усилия бе отгледала четири. А пък и да потърси помощта на приятелката си би означавало да се признае за победена.

— Ако имах някакъв проблем, бих се обърнал по-скоро към теб, отколкото към мама — продължи Филип. — Често човек, близък на семейството, вижда нещата доста по-ясно.

— Хмм — отново измърмори Камила.

Забележката му, с която я постави редом до майка си и й напомни за възрастовата разлика помежду им, рязко я върна към настоящето. Без да може да си обясни причината, тя се почувства засегната. Навярно дълбоко в подсъзнанието й бе таяла слабата надежда, че Филип изпитва към нея чувствата, които и тя хранеше към него, и намекът, че би се обърнал към нея като към майка, заседна в гърлото й като горчив хап. Струваше й се, че едва вчера бе на неговата възраст и смяташе четиридесетгодишните за старци, застанали вече на прага на смъртта. Дали и той не гледаше на нея по същия начин? Не я ли поставяше редом до посивяващата си вече майка? Дали не я мислеше за жена, която би могла да разбере проблемите на младостта, защото те вече са престанали да я безпокоят?

— Да — каза тя. — Ще се обадя на Люси и ще я помоля да поговори с Попи.

Надяваше се гласът й да звучи като на разумна жена, достигнала зрелостта на живота и загърбила лекомислието. Като на жена, която приема отговорностите си на възрастен сериозно. Но защо тогава се чувстваше като младо момиче, чието тяло се разтърсва от нова любов, която не може да бъде споделена?

— Ела да обядваш — предложи Филип и прекъсна размислите й. — Нищо друго, освен вкусната храна не е в състояние да те развесели, а ти изглеждаш като човек, който има нужда да бъде разведрен.

Хвана я приятелски за лакътя и я поведе към вратата.

— Какво ще ядем? Останаха ли някакви колбаси?

— Нещо много по-добро — тайнствено отговори той. — И аз бях доста зает, докато ти говореше по телефона.

Камила повдигна вежди. Докато прекосяваха вестибюла, откъм кухнята се носеше апетитна миризма и тя внезапно почувства глад.

Той тържествено отвори вратичката на фурната, където се притопляше съд с агнешки котлети, оградени с печени домати и грах. Беше приготвил дори сос.

— Филип! — по лицето й се разля доволна усмивка.

— Аз не съм само красиво лице! — пошегува се той. — Почакай, докато опиташ печеното ми телешко и йоркширския пудинг. Те са моят специалитет!

Смеейки се, двамата се настаниха на масата, но дори докато ядеше вкусната храна, приготвена от него, из съзнанието й се лутаха безпокойство от поведението на Филип и страх от собствените й чувства.

— Много си мълчалива — забеляза той най-сетне.

— Имам да мисля за доста неща — неопределено му отговори Камила.

— Следобед трябва да си отпочинеш. Предстои ни дълга нощ. Нали не искаш да се почувстваш изтощена още преди да сме започнали?

— Много съм добре. Не съм уморена. Само малко притеснена може би.

— В крайна сметка мама ще поговори с Попи, така че имаш една грижа по-малко.

Малко по-рано тя бе позвънила на Люси, която бе откликнала със съчувствие и разбиране.

— Много съм й благодарна. Все пак ще се радвам да се върна в Лондон.

— Престоят ни тук изобщо ли не те забавлява? Искам да кажа, че отначало бе малко неприятен, след като откри кучетата и всичко останало, но последните няколко дни са чудесни, не мислиш ли?

Трябваше да стане и да отиде до хладилника за киселото мляко, защото разочарованието в гласа му късаше сърцето й. „Разбира се, че се забавлявах и прекарахме чудесно, копнееше да му извика тя. Всъщност от години не съм се чувствала толкова щастлива, докато се занимавам с най-обикновени неща, които никога не съм правила, като да пазарувам, да готвя и да разговарям до късно през нощта с някого, при това съвсем не за работата си. Да споделям мислите си с някого, когото чувствам близък. И точно защото беше толкова хубаво, трябваше да му се сложи край.“

А на глас каза бързо:

— Разбира се, че ми беше забавно. Съжалявам, че Люси не можа да остане, но когато се върнем, ще има какво да й разказваме, нали? — Филип не отговори и тя си помисли, че се е отнесла неблагодарно с него. — Не зная какво щях да правя без теб. Много ти благодаря, че остана, Филип.

— Няма защо. Пък и ти вече ми благодари.

Камила бързо погледна към него и го видя да си играе с лъжицата си с нещастно изражение.

— Искаше ми се да не се налага да си тръгваме — неочаквано каза той.

Тя се върна до масата и зае мястото си срещу него.

— Но трябва, Филип. Рано или късно ще трябва да се върнем и според мен колкото по-рано, толкова по-добре.

Той я погледна открито в очите и тя пожела да може да прочете мислите му. Беше сигурна само, че няма и най-малка представа защо толкова настоява да си тръгнат.

— За светския живот ли ти домъчня? — попита той. — Омръзна ли ти вече скуката на провинцията?

— Съвсем не — честно отговори тя. — Знаеш ли, светският живот изобщо не ме влече. Всичко е по-скоро свързано с работата ми. Ако не беше компанията, бих била щастлива да прекарвам вечерите си спокойно у дома, без значение какво казва Попи. Не настоявам да се върна в Лондон, само за да заема мястото си в обществото!

Тя си помисли за Джефри и за вечерята с него, която й предстоеше след два дни. Слава Богу, че съществуваше добрият стар Джефри. В момента той изглеждаше единственото стабилно нещо в живота й и тя се надяваше да успее да я върне към здравия разум.

— Тогава защо искаш да се върнеш?

Стресната от гласа на Филип, тя се потопи в настоящето.

— Какво каза?

— Защо искаш да се върнеш? Съмнявам се, че тази вечер ще разкрием нещо кой знае какво и тогава цялото ни пътуване ще се окаже само загуба на време.

— Бихме могли да стоим тук цял месец и пак да не разберем какво става.

— Вярно е, но аз се надявах да поработим над тази загадка по-дълго.

Разбира се, тя знаеше, че той е прав и при други обстоятелства нищо не би било в състояние да я накара да се откаже. Ала ако останеше, щеше да се озове пред друг вид опасност, която можеше да я въвлече в нещо, което не би могло да си позволи.

По-късно тя последва съвета му и се оттегли в спалнята си. Имаше намерение да се изтегне на леглото и да дочете романа, който бе започнала, ала вместо това само се взираше невиждащо в белия таван и премисляше отново и отново думите на Филип. Напоследък това й бе станало навик — да си припомня всяка дума, всяко изречение, да анализира смисъла им. Какво бе изражението на лицето му, когато каза това… или онова? Колкото и опасно да беше, не можеше да го изхвърли от мислите си. Сякаш обзета от лудост, тя се надяваше да улови някакъв знак, който да й разкрие, че и той е увлечен по нея. Докато лежеше, отдадена на мечтите си, Камила се обвиняваше, че е способна дори да допусне подобна мисъл.

Вдигна книгата и се опита да чете, ала буквите се размиваха пред очите й и от страниците я гледаше лицето на Филип — понякога усмихнато, с познатите бръчици около очите; понякога капризно, с повдигнати вежди и бликащ от ъгълчетата на устата му смях, или пък сериозно, с откровен поглед и здраво стиснати челюсти. Разбира се, трябваше да признае, че по някакъв начин той й напомняше Дейвид, когато беше млад, но нали казваха, че човек се увлича по един и същи тип хора? Но приликата със съпруга й не беше това, което я привличаше към него. Филип беше доста по-различен, не притежаваше всепоглъщащата същност на Дейвид и беше по-чувствителен. Камила се усмихна на себе си. Люси бе казала нещо за младото поколение мъже, които са по-нежни и не такива егоисти като бащите си, защото са принудени да признаят правата на жените и в съвременния свят не беше останало място за шовинизъм. Беше ли Филип един от тези млади мъже? Разумен и способен на съчувствие? Великодушен и готов винаги да протегне ръка? Дейвид бе притежавал всички тези качества, но именно той бе направлявал брака им и бе очаквал от нея да се грижи за домашния уют. Нещо караше Камила да мисли, че Филип не би оставил съпругата си да прекара живота си в старание да задоволява потребностите му. Може би точно това бе имала предвид Люси, когато бе говорила, за младото поколение.

Най-сетне, неспособна да заспи или да се концентрира върху книгата си, тя стана и слезе да направи чай. Противно на очакванията й, Филип не се виждаше никъде из долния етаж. Гостната и библиотеката бяха празни. В кухнята, залята от слънчевата светлина, процеждаща се през полуразтворените прозорци, не се виждаше никакъв признак на живот и внезапно Камила се почувства ужасяващо самотна. В огромната притихнала къща нищо не помръдваше. Дори от ъгъла не се чуваше обичайното монотонно бръмчене на хладилника и застанала в средата на стаята, болезнено усещайки отсъствието на Филип, Камила се запита дали този миг не символизира целия й бъдещ живот.

Дали не й бе съдено да живее сама в просторните стаи на огромните къщи, чувайки единствено своите стъпки и тъжните удари на собственото си сърце? „Как ще я карам така? — помисли си тя и за момент я обзе паника. — Все още съм млада. Все още съм в разцвета на силите си — подвижна, както когато бях на двадесет и четири, сексапилна — колкото и на осемнадесет… Не искам да прекарам живота си сама — стисна юмруци и се озова сред водовъртеж от отчаяние. — Искам отново да живея — мислеше Камила. — Искам да се смея, да върша глупости, да танцувам и да карам лодка по реката преди изгрев. Искам да започна живота си отново, да усещам топлата кожа на любовника си до своята, допира на ръцете му нощем и да чувам гласа му навсякъде около мен…“ За свой ужас обаче тя знаеше, че фантастичните ръце и глас си имат своя първообраз, и че през цялото време мисли за Филип. Какво щеше да направи той, докато тя се отдаваше на тези невъзможни сънища наяве? Отговорът дойде с убийствена яснота — щеше да прекарва времето си със семейството си, да ходи на събирания с млади хора и да излиза с красиви двадесетгодишни момичета… „Трябва да престана — яростно си каза Камила. — Този път води към лудостта.“

Точно слагаше чайника, когато Филип застана на вратата на кухнята. Носеше един от бастуните на Малкълм и обувките му бяха целите окаляни.

— Добре дошъл — заговори тя, като се опитваше гласът й да звучи съвсем нормално въпреки слабостта, която почувства при вида му. — Точно правех чай.

— Чудесно! — той се усмихваше и изглеждаше доволен от себе си. — Аз пък оглеждах пътя, по който ще минем довечера. Ако се промъкнем покрай онези дървета — посочи през прозореца, — ще се изкачим до върха на могилата. След това, ако завием наляво, вместо да се насочим направо към селото, ще стигнем до вълнолома, без никой да ни забележи. Оттам много добре ще можем да наблюдаваме какво става, а пък и винаги бихме могли да се приближим към кея по стената, въпреки че това е доста по-опасно.

Камила извади чашите и сложи чиния с бисквити на масата.

— Сега никой ли не те видя?

— Наоколо няма жива душа. По това време на деня в селото и на пристанището всичко е спокойно.

— В колко часа ще тръгнем?

Филип се замисли.

— Стъмнява се едва след десет часа, нали така? Според мен трябва да излезем към единадесет, за да можем да си намерим подходящо място за наблюдение, преди пристанището да се оживи.

Тя леко присви рамене.

— Бих желала Едит да е тук, за да ни обясни в какво се забъркваме.

— Може би точно това я е накарало да замине.

— Защото е знаела какво става? Не мога да разбера защо тогава не се е обърнала към полицията. Те биха могли да й осигурят защита, нали така?

— Не съм сигурен. Виж как се отнесоха към нас. Дори не проявиха интерес към изтровените кучета. Убеден съм, че каквото и да става в Ардачи, полицията е замесена.

— И Джефри мисли така — каза Камила. — В такъв случай какво ще правим, ако открием какво става? Ще се обърнем към полицията в Обан?

— Бихме могли, но според мен най-добре е да отидем направо в Глазгоу. Там се намира Главното полицейско управление за целия район, така че не биха могли да бъдат замесени в някакви местни тъмни сделки.

Още сутринта към западния бряг беше задухал силен северен вятър, който сплиташе клоните над главите им и размяташе снопчета тръни в краката им, докато Камила и Филип се изкачваха по възвишението, което започваше от края на земите на Крийгнеч. Придържайки се близо до дърветата, те вървяха бързо и безшумно, докато се изкачиха на върха. Там спряха и заразглеждаха пристанището в подножието на могилата.

— Все още няма нищо интересно — шепнешком забеляза Камила.

— Много е рано. Не си ли спомняш, че последния път, когато наблюдавахме от таванския прозорец с бинокъл, всичко започна след един часа?

— Да, вярно.

Филип приклекна и й направи знак да направи същото.

— В случай че някой погледне нагоре — обясни той.

— Не вярвам да могат да ни забележат. Много е тъмно — каза тя. Можеше да усети присъствието на Филип зад себе си, чувстваше широките му рамене и мускулестите ръце, които я караха да усеща някаква слабост.

Постояха така около час. Тогава северният вятър се нахвърли върху им на ледени талази, сякаш искаше да опровергае факта, че е юли и само допреди няколко часа температурите са били съвсем подходящи за летен ден. Сега всичко наоколо като че ли се движеше и огъваше под напористия ураган и Камила усети как кожата и мускулите на лицето й се схващат, все едно че някой я бе ударил с тежка възглавница.

— Гледай! — внезапно прошепна Филип. Долу, между магазините и близките до пристанището къщи, бе започнало леко оживление. Миг по-късно дочуха познатия вече тътен от двигателя на камиона, който се приближаваше по главния път, минаващ пред вратите на Крийгнеч. Когато мина покрай тях, те едва успяха да различат очертанията му в тъмнината. Колата спря пред задния вход на пощата и фаровете угаснаха.

— Да вървим — прошепна Филип и тръгна надолу по склона към рибарските хижи. Движеше се полубежешком и Камила го последва, надявайки се, че няма да се препъне или да стъпи в някоя дупка.

Не им отне много време да стигнат до подножието на възвишението и Филип бързо и уверено тръгна към хижите.

— Можем да се прикрием в сянката и да наблюдаваме оттук.

Трите постройки приличаха повече на хамбари, а дъските, от които бяха сковани, бяха боядисани с някакво подобно на катран вещество, което ги предпазва от соления въздух и лошото време. Наоколо се носеше остра, наситена миризма на риба. Покрай тях минаваше тесен път, който свързваше селото с пристанището.

— Какво държат в тези навеси? — попита Камила, докато се спотайваха в тясното пространство между две от бараките.

— Най-различни неща, предполагам. Рибарски мрежи, сандъци, в които да извозват рибата… и може би резервни части за моторите на лодките.

Чакаха и се взираха в тъмнината, докато соленият вятър насълзи очите на Камила. Много по-силен сега, той се спускаше яростно откъм планините и морето.

— Оттук няма да видим нищо — каза Камила. — Не можем ли да се приближим още малко?

— Нека изчакаме. Гледай, камионът спря на края на кея. Виждаш ли? Около него се суетят много хора.

— Изглежда, разтоварват някакви сандъци — Камила се вдигна на пръсти и се наклони напред, за да вижда по-добре.

Те се напрягаха да видят какво става, разчитайки само на слабото сияние на стоповете на камиона и мъждукащата светлина, която се прецеждаше през задната врата на пощата, но не можеха да различат нищо друго, освен сновящи насам-натам мъже. Нямаха вид на хора, които много бързат. Сякаш всеки изпълняваше своята задача с методични и точно премерени движения, напомнящи мълчаливото старание на мравки в мравуняк.

— Каквото и да правят, то изглежда доста добре организирано — каза Филип. — Жалко, че има вятър. Бих желал да чуя какво си говорят.

— Не можем ли да се приближим още малко? — предложи Камила.

— Това няма да промени нищо. Вятърът така вие, че за да чуеш нещо, трябва да застанеш до тях.

Докато говореха, двамата забелязаха неколцина мъже, които правеха нещо около двете най-големи рибарски лодки. За Камила и Филип бе очевидно, че се готвят да отплават.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Камила, ядосана, че не може да чуе нищо. — За нощен риболов ли се готвят или не?

— Възможно е — отвърна Филип, а в гласа му пролича съмнение. — Но не мога да разбера какво общо има това с камиона и разтоварените от него сандъци. Разбира се, може и да няма никаква връзка между двете, но се питам дали има някакъв начин да разберем това.

В този момент от групата пред пощата се отдели един човек и тръгна към кея. Той размахваше ръце, сякаш искаше да даде сигнал на двамата рибари.

Камила сграбчи ръката на Филип и се задъха, сякаш не й стигаше въздух.

— Мили Боже! — извика тя. — Знам какво става!

— Какво? — присвил очи срещу вятъра, той се опитваше да види какво прави мъжът. Беше объркан и учуден. — Какво става?

Камила го погледна с победоносно изражение на лицето.

— Те не внасят, а изнасят нещо от страната. Каквото и да има в тези сандъци, то се превозва с камиона в Ардачи, откъдето се изнася навън с рибарските лодки. Чудя се само какво ли е?

— Какво от това, което притежава Шотландия, би могло да представлява интерес за някой друг?

Намираща се почти на ръба на истерията, Камила се изкикоти.

— Саздърма от агнешки дреболии — каза тя, като се бореше със смеха, който се надигаше в гърлото й. — Кървавица и овесена каша.

За момент трябваше да се върнат към прикритието на хижите, за да се предпазят от порива на вятъра.

Филип се усмихна, но в момента не бе настроен на нейна вълна. Когато заговори, в гласа му се долавяше напрежение:

— Какво ще кажеш за норките? Наоколо има много ферми за отглеждане на норки и хората се страхуват, че Организацията за защита на животните ще ги разкрие и ще ги пусне на свобода.

— Откъде знаеш?

— Една сутрин се разхождах наоколо и стигнах до една висока ограда, на която бе закачен надпис: „Частна собственост. Влизането строго забранено!“. Разбира се, аз съм любопитен и влязох през незаключената врата. Мислех си, че ще открия ядрена станция! След това се запознах със собственика на фермата за отглеждане на норки. Той ме закле да запазя всичко в тайна. Изглежда, около дванадесет семейства се изхранват с отглеждането им. Безпокоят се само, че могат да бъдат разкрити и това да сложи край на бизнеса им.

— Възможно ли е да изнасят от страната кожи? — недоверчиво попита Камила. — Защо тогава не ги изпращат за обработка в Лондон?

— Един Господ знае.

Отново излязоха иззад прикритието на къщите. Хората все още продължаваха да сноват между камиона и закотвените рибарски лодки. Сцената беше толкова нереална, че й напомняше някакъв филм, който бе гледала неотдавна. Слабо осветеният кей и мъжете, движещи се равномерно под ледената луна, приличаха на действие от пиеса, която се играе на сцената на Ковънт Гардън.

— Питам се кога ще отплават!

Филип сви рамене.

— Можем само да гадаем.

Продължиха да наблюдават в мълчание, докато вятърът вилнееше, пенеше водите на залива Лорн и изпращаше солени пръски високо над вълнолома. И през цялото време товаренето на лодките продължаваше с някаква зловеща последователност. Би ли могло подобно невинно занимание като товаренето и разтоварването да се извършва при такива обстоятелства, и то в полунощ? Заради вятъра те не можаха да чуят стъпките, които се приближаваха към хижите откъм пътя.

Изведнъж Филип застина.

— Насам, бързо! — настойчиво прошепна той и сграбчи ръката на Камила.

Тя се поспря, за да разбере какво става, обърна се към него да го попита нещо и тогава видя фигурата, която бързо се приближаваше към тях. Беше едър мъж, облечен в мушамени дрехи и с широкопола шапка. Движеше се съвсем целенасочено и с всяка секунда идваше все по-близо. Ръката на Филип трескаво затърси дръжката на голямата двойна врата на къщата. Най-сетне пръстите му усетиха съприкосновението със студения метал и като натискаше с всички сили, успя леко да я открехне.

— Внимавай! — задъхано изрече и дръпна Камила, като продължаваше да натиска вратата с рамото си.

Тя се притисна към стената, а ревът на вятъра й бесните удари на сърцето й се сляха в непоносимо бучене в ушите й.

С раздиращ, изскърцващ звук вратата поддаде под тежестта на тялото на Филип и се отвори и той едва не падна. След това Камила почувства силната му ръка, която я прихвана през кръста и почти я повлече навътре към тъмнината на навеса. След минута Филип отново затвори вратата и се облегна тежко върху нея, за да попречи на повторното й отваряне отвън.

— Господи, беше на косъм! — задъхваше се той. Застанала съвсем близо до него, тя усещаше дъха и сладникавата миризма на тялото му. За секунда някаква слабост подкоси краката й и той, сякаш предусетил нещо, я прихвана за лакътя, за да я задържи.

— Добре ли си? — прошепна й.

— Много съм добре — твърдо каза тя и се стегна. — Какво ще правим сега?

— Ще останем тук, докато се разотидат.

— Мислиш ли, че ни видя?

— Не смятам. Беше се привел, за да се предпази от вятъра и поне доколкото можах да видя, шапката му бе прихлупена ниско над очите.

— Ако ни беше видял, сега вече щеше да нахълта тук — окуражаваше се тя.

— Щях да бъда малко по-щастлив, ако можех да намеря нещо, с което да залостя вратата. При този вятър не мога да чуя какво става навън. Може да ни е видял и да е отишъл да извика другите.

— Ще се опитам да намеря нещо — Камила бръкна в джоба си и извади малкото фенерче, което беше донесла.

— Не насочвай светлината близо до вратата, опасно е, в случай че са отвън — предупреди я Филип.

— Господи! Ама че място, където да се озовеш затворен! Ами ако ни се наложи да седим тук до сутринта?

— Може и това да стане — допусна той.

Камила включи фенерчето и тънкият ярък лъч разряза тъмнината и като стрела се насочи към нещо голямо и метално, което заемаше по-голямата част от пода. В тревожно мълчание тя плъзгаше светлината по очертанията му.

Обяснението на находката се стовари върху й като удар, когато тесният лъч попадна на висока около три инча метална пластинка, върху която бе изобразена елзаска овчарка. Познаваше тази емблема много добре.

— Какво е това? — настойчиво я запита Филип.

Почти изгубила способността си да говори, тя се облегна на него.

— Това е колата на татко — прошепна най-сетне. — Същата, с която катастрофира и загина.