Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (12)

Единадесета глава

— Би ли могла да разпознаеш лицето, ако го видиш пак? — попита Филип.

Все още трепереща, Камила бе седнала върху кухненската маса, притискайки между дланите си чаша с горещо кафе.

— Не знам. Беше тъмно и само след миг той се отдалечи от прозореца и се изгуби. Остави у мен само смътното впечатление за изпито лице и хлътнали очи — поклати глава. — Показа се само за секунда и веднага изчезна.

Сърцето й все още биеше уплашено и тя бе благодарна за успокояващото присъствие на Филип.

— Смяташ ли, че те е видял?

— И в това не мога да съм сигурна. Библиотеката беше съвсем тъмна… Точно отивах към бюрото, когато забелязах този силует отвън. Изглеждаше така, сякаш се взира в мен, но не мога да бъда сигурна.

Филип се намръщи.

— Може би някой просто се върти и души около къщата — отбеляза той със съмнение в гласа.

— Нали не смяташ, че отиването ти в Ардачи е породило подозрения?

— Не, защо? Не съм говорил с никого и като че ли никой не ме забеляза.

— Но в едно толкова малко село като това един непознат не може да не направи впечатление. Това, че никой нищо не ти е казал, не означава, че присъствието ти е останало незабелязано.

— Малко е потискащо, че си седим тук и не правим нищо, не мислиш ли? — каза той.

— Знам — замислено отпи от кафето си Камила.

Филип обърна един стол обратно, седна и я загледа настойчиво.

— Смятам, че утре вечерта бихме могли да слезем до кея и да си намерим някое скришно място, откъдето да наблюдаваме какво става.

— Не е ли малко рисковано? — попита тя, но очите й блеснаха възторжено.

— Може би, но не знам какво друго бихме могли да направим. Очевидно денем това е едно обикновено, малко скучно рибарско село, но нощем се случват зловещи неща. И няма да разберем какви, ако стоим до таванския прозорец с бинокъл в ръце, нали?

— Прав си — съгласи се тя. — Много ще се радвам, ако имам възможността да поогледам наоколо и да разбера какво става, но нещата биха могли да тръгнат на зле, ако ни хванат! Нямаме никаква представа срещу какво се изправяме, освен подозрението, че превозват наркотици с рибарските лодки.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш и ти?

— Разбира се, че ще дойда! — възкликна Камила. — Мислиш ли, че бих поела риска да те изпратя сам? Господи, ами ако ти се случи нещо? Какво ще правя тогава? — докато говореше, тя беше наясно, че неразумно разкрива чувствата си към него и онази нежност, която я заливаше всеки път, когато го погледнеше. Страните й пламнаха и тя бързо извърна поглед, но успя да забележи любопитството, с което я следяха очите му. Насили се да се засмее весело:

— Имах предвид какво ще каже майка ти, ако нещо ти се случи? Тя е най-старата ми приятелка и най-малкото, което мога да направя за нея, е да върна първородния й син здрав и читав.

Поставяйки се редом до Люси, тя му припомни, че би могла да му бъде майка и отново се почувства в безопасни води.

— Но можеш да се озовеш в опасност!

— Глупости. Не казвам, че трябва да отидем при първия срещнат рибар и да го попитаме какво ще разтоварва тази вечер.

Двамата се разсмяха и напрежението се разпръсна.

— Хайде да поспим малко — предложи Камила.

Стана, отиде до мивката и изплакна чашката си.

— Хрумна ми чудесната идея да изляза в градината и да поразгледам наоколо, преди да си легнем — заяви Филип. — Само за да се уверя, че натрапникът си е отишъл.

Камила се извърна и се загледа в него.

— Филип, недей! — помоли го тихо. — Никой не би могъл да влезе в къщата, след като вече сме я заключили за през нощта. Откажи се!

Той се поколеба.

— Не съм сигурен…

— Да, откажи се, Филип — настоя тя. — Бих предпочела да не го правиш!

Дали не беше плод на въображението й, или той наистина я бе погледнал странно? Камила не се опита да разбере. Грабвайки електрическото фенерче от бюфета, тя излезе във вестибюла и се заизкачва по стълбите към стаята, в която се бе настанила. Бяха решили нощем да не палят осветлението, така че трябваше да си лягат, водени от светлината на джобни фенерчета. Едва сутринта щяха да имат възможност да се изкъпят и да се облекат, преди да слязат за закуска.

Тя се разсъблече на тъмно, заслушана в движенията на Филип в съседната стая. Представи си го как си ляга, как слага глава на възглавницата и се увива със завивките, за да се предпази от студа.

След като си легна, Камила остана будна дълго време, опитвайки се да насочи вниманието си към по-практични неща, като това дали ще им стигне хлябът до края на седмицата или какво да сготви утре за обяд. Домакинската работа беше нещо съвсем ново за нея, нещо, с което не се бе занимавала повече от двадесет години. Дейвид винаги бе настоявал да бъде жена, напълно разполагаща с времето си, така че Мейтлънд се бе заел да се грижи за всичко. А мисис Мейтлънд беше превъзходна готвачка. Никога не й се бе налагало дори да си вари яйца. Но сега, след като трябваше да се грижи за Филип… Мислите й отново настойчиво се върнаха към него. Какво ли би желал да има за закуска… за обяд… за вечеря? Как да го направи щастлив? Как да запази доброто му настроение през дългите часове на деня, когато бяха принудени да се крият в къщата? Отново и отново си припомняше начина, по който очите му се присвиваха, когато се усмихнеше, закачливите бръчици около устните му, начина, по който косата му се виеше около врата му, и ръцете… силни и опитни. След това се връщаше към всяка дума, която той бе произнесъл през деня, анализираше интонацията на гласа му, докато й се стори, че ще полудее. Какво ставаше с нея?

Камила се обърна на една страна и пожела да може да запали лампата и така вещите, подредени в стаята, да й помогнат да прогони фантазиите си. Реши, че каквото и да става, трябва да потиска тези чувства, които се бореха със здравия й разум. Какво си въобразяваше, че прави? Защо се държеше толкова неразумно? Как би могла да се влюби в двадесет и четири годишен мъж… при това син на най-добрата й приятелка. Без съмнение той имаше дузина приятелки в Лондон, които съжаляваха, че е трябвало да придружи майка си и нейната съученичка до Шотландия. Разбира се, тя не го бе чула да споменава конкретни имена, като например Джени, Мери или Кейт, но въпреки това си оставаше фактът, че беше младеж на двадесет и четири години, а тя — на четиридесет и четири, и възрастовата разлика между тях зееше като пропаст, върху която не би могъл да бъде прехвърлен мост. Върху която никога не би трябвало да бъде хвърлен мост. Пламнала като в треска, Камила се въртеше в леглото, припомняйки си как Люси бе казала, че Филип е подходящ мъж за Попи. Нейната дъщеря. Синът на Люси и нейната дъщеря. Съвършената връзка.

— Господи, не бих могла да понеса това! — на глас каза Камила и се протегна към фенерчето. Губеше контрол над себе си и не знаеше как да се справи с положението. Намираше се на върха на хлъзгава наклонена плоскост, в подножието, на която виждаше лицето на Филип, който я наблюдава с обожание. В този момент реши, че трябва да се върнат в Лондон при първия удобен случай, преди да бъде погубена от фиксидеята си. Ако утре сутринта му предложи да заминат, той щеше да се чуди какво, по дяволите, става. Ще трябва да се съобрази с плана му да отидат до кея утре вечер, но след това, независимо дали ще открият нещо или не, тя ще му каже, че трябва да се прибере у дома. И след като отново се озове в нормалния, забързан ритъм на живота си, погълната от работата в „Итън и Итън“ през деня и забавлявайки се може би на „Уилсън Кресънт“ вечерта, навярно би могла да забрави влечението, което изпитваше към него…

Обаждането на Джийн на следващата сутрин я накара да забрави всичко останало.

— От банката питат дали ще внесете някаква сума на името на Попи, тъй като сметката й е закрита.

— Какво? — Камила не можеше да повярва на ушите си. — Джийн, трябва да има някаква грешка. Не е възможно сметката й да се закрие. Всеки месец правя вноски. Последния път, когато видях спестовната й книжка, в нея имаше осемнадесет хиляди лири! Един-единствен път съм подписвала чек за сто и петдесет лири!

Попи нямаше нужда от големи суми джобни пари. Тъй като живееше вкъщи, разходите й включваха таксите за обучение, учебници и списания, а що се отнася до дрехите, тя настояваше да си ги купува от един магазин в съседство с Оксфам.

— Да ви прочета ли писмото им, мисис Итън? — майчинският глас на Джийн звучеше тревожно.

— Да, ако обичаш, Джийн.

С ясния си тембър тя прочете писмото високо. Докато я слушаше, Камила си мислеше, че банката не би могла да направи грешка с толкова голяма сума. Но тогава какво ставаше, по дяволите?

— За бога! — избухна тя, когато Джийн стигна до мястото, където се съобщаваше, че Попи е изтеглила през последните няколко седмици сумата от седемнадесет хиляди шестстотин четиридесет и пет лири и малкият остатък налага закриването на сметката.

— Божичко! Трябва да има някаква грешка, Джийн! — от гласа й личеше, че е на ръба на паниката. — Това е просто невъзможно. Дори Попи не би могла да похарчи толкова пари… Впрочем като се изключи последният чек, аз не съм подписвала други. Виж, остави това на мен. Ще им позвъня веднага.

— Добре, мисис Итън.

Десет минути по-късно Камила влезе в кухнята, където Филип вече приготвяше закуската. Той я погледна стреснато.

— Какво има?

— Не мога да повярвам — каза тя почти като на себе си и се отпусна тежко върху дървената маса в средата на стаята, където той бе подредил препечения хляб, маслото и мармалада. Закри лицето си с ръце. — Как е могла да го направи? И защо? Защо?

Филип остави вилицата, с която обръщаше бекона, и се приближи до нея.

— Кой? — нежно запита той. — Какво е станало?

Тя бързо му разказа онова, което й бе съобщил управителят на клона на Капитъд Банк, намиращ се на Найтбридж.

— Попи е изтеглила огромна сума пари. Няколко пъти е теглила по три, четири и пет хиляди. И най-лошото е, че сигурно е фалшифицирала подписа ми.

— И какво е правила с тях? — попита Филип удивен.

— Един Господ знае! В състояние съм да убия банковите служители, че са й позволили това. Не разбирам защо не са се консултирали с мен. Как са могли да й разрешат да изтегли такава сума? Нима не разбират, че тя е само на шестнадесет години?

— Говори ли с нея?

— Още не. Обадих се вкъщи, но Мейтлънд каза, че не си е у дома. Проблемът е, че тя рядко се прибира. Не знам какво да правя, Филип. До смърт се тревожа за нея.

— Тя е доста тясно свързана с онази революционна организация, нали?

— Тя ли ти го каза? — Камила поклати глава. — Ето, виждаш ли, на мен не ми казва нищо. Никога не говори за приятелите си или къде ходи и какво прави.

— Това е само временно, сигурен съм.

Камила въздъхна отчаяно.

— Филип, всички ми казват: „това е само временно“ или „скоро ще го изживее“, но какво да правя аз междувременно? Понякога ми се иска да я заключа… единствено за нейно собствено добро. Дейвид беше прав да настоява да внесем парите й в банката и аз да им бъда попечител. Не че това ни донесе нещо добро или пък помогна много. Какво друго ти каза за тази революционна организация?

— Всъщност не много. Поговорихме само няколко минути, когато бяхме на гости у вас. Но тя се ръководи от приятеля й и целта й е да бъде постигнато равенство между хората.

— За Бога! Като че ли не сме чували подобни приказки и преди — Камила отново поклати глава. — Двете с Попи често се караме на тази тема, но тя не слуша какво й говоря.

Филип изкриви устни.

— И все пак има хора, които вярват в равенството, знаеш ли? Попи съвсем не е създателката на тази идея.

— Това ми е известно, но тя е толкова твърдоглава — Камила въздъхна тежко. — Проблемът е, че откакто Дейвид загина, аз изцяло изгубих контрол върху нея. Тя не би направила нищо, което й кажа, а откакто Малкълм вече го няма, не остана никой, който би могъл да поговори разумно с нея.

— Убеден съм, че скоро ще го израсте — успокоително каза Филип. — Не съм сигурен, че когато бях на шестнадесет години, не бях възхитен от идеите на Троцки.

Двамата се разсмяха, но Камила все още изглеждаше притеснена.

— Това, което ме тормози най-много, е, че зад гърба ми е подправяла подписа ми, действала е като обикновен престъпник… Боже мой, току-що се сетих за нещо друго! — тя закри уста с ръка и отправи към Филип пълен с ужас поглед.

— И какво, за Бога?

— Мислиш ли, че Попи би могла да задигне среброто?

Филип я погледна изумен:

— Разбира се, че не, Камила!

— Но това би обяснило всичко.

Чувстваше се много неловко да говори така за собственото си дете, но имаше нужда да се довери на някого, а пък и чувствата й към Филип облекчаваха мъката й. Наред с всичко усещаше, че може да му има доверие.

— Защо не я попиташ? — предложи той.

— В случай че греша, това би влошило още повече отношенията ни. Не че ще бъде по-добре, ако се окажа права — сухо добави тя.

— Може вината да не е нейна. Искам да кажа, че е възможно всичко да е станало под въздействието на приятеля й. Не е изключено той да я е принудил да изтегли парите, особено ако е знаел, че произхожда от богато семейство.

— Едно е сигурно — твърдо каза Камила. — Няма да внеса нито пени в сметката й. Дейвид й остави солидно състояние, но нямам намерение да й го дам в ръцете, поне докато не поумнее достатъчно, за да знае как да го използва.

— Това ми звучи съвсем разумно — съгласи се Филип. — А сега хапни малко. Предстои ни дълъг ден и напрегната нощ.

Камила си припомни взетото снощи решение.

— Мисля, че бихме могли да се върнем в Лондон утре.

— Защо? Мислех, че смяташ да останем тук поне седмица. Или пък, докато открием нещо.

— Тази история с Попи промени всичко — бързо каза тя, мислейки, че това е идеално извинение в случая.

— Да. Разбирам — разсеяно отвърна той.

— Не бих могла да й разреша да се размотава и да раздава хиляди на този нехранимайко, нали?

— Не, разбира се, че не би могла. Но след като сметката й вече е закрита, тя няма какво повече да дава. Защо тогава да бързаме да се връщаме? Още няколко дни няма да се окажат фатални и нищо няма да променят, нали?

Камила внезапно изпита страх и гняв. Наложително беше да избяга от ситуацията, която я сближаваше с Филип по такъв интимен начин, а и Попи трябваше да бъде наказана подобаващо. Вината беше у нея, а не у младия мъж, но все пак тя се ядоса именно на него.

— Има още доста семейно сребро, което би могла да отмъкне — отбеляза тя. — А когато то свърши, из къщата има много произведения на изкуството и картини, които да изнесе.

Привършиха закуската, която той бе приготвил, в мълчание. Храната беше вкусна, но Камила бе изгубила апетита си. След това се изправи и тръгна към библиотеката.

— Ще се опитам отново да се свържа с Попи — кратко обясни тя и затвори вратата след себе си.

 

 

Час по-късно Камила все още седеше в библиотеката и водеше телефонни разговори. Докато разговаряше с Леели Форбис и следеше работата на „Итън и Итън“ отблизо, шокът от сегашното й положение избледняваше и тя отново беше в състояние да мисли перспективно. Докато обсъждаше рекламната кампания за новия шампоан и балсам за коса, които трябваше да се появят на пазара след три месеца, тя напълно забрави за Филип, престана да мисли за очите и сочните му младежки устни, за начина, по който раменете му се присвиваха напред, когато говореше разпалено, и спря да мечтае за опитните му ръце и навика му да върти златния си пръстен, докато мисли, и не анализираше отново и отново всяка казана от него дума…

— Мога ли да говоря с Джефри Хенеси, моля? — рязко запита тя, щом чу гласа на телефонистката на Глоуб.

— Мисля, че да — отвърна насмешливият глас на момичето. — Свързвам ви.

Миг по-късно той беше на телефона, излъчващ, както винаги, топлота и добро настроение.

— Камила! Чудесно е, че ми се обаждаш!

Внезапно тя изпита благодарност за любезния му глас и покровителственото му поведение. Джефри бе от хората, които винаги бяха готови да помогнат, неподдаващи се на промени и стабилни като скала.

— Аз съм добре. Ти как си?

— Великолепно. Можеш ли да говориш?

— Да. Междувременно си купих мобифон — тя се разсмя, отново стоплена и успокоена. Джефри винаги влияеше на хората по този начин. — Не се съмнявам, че ще намерят начин да ми откраднат и него след известно време, но междувременно възможността да ръководя бизнеса си оттук ми доставя удоволствие. Може би дори ще се науча да го харесвам.

— Когато имаш възможност да отпиваш от чашата си с шампанско с бележник и химикал в ръка, докато лежиш в ароматизираната си вана, даже ще го обикнеш — пошегува се той. — Всичко е въпрос на време, скъпа.

Камила избухна в смях.

— Защо ли не взема просто да монтирам един монитор в кабинета си и чрез него да провеждам съвещанията с изпълнителните си директори?

— Ще е много подходящо, ако е във формата на тиква — подразни я той.

— Много си остроумен.

— А сега ми кажи какво става.

Като прехвърли наум изминалите няколко дни, тя разбра, че решението й да се върне в Лондон колкото може по-скоро е било напълно правилно. Дори самата мисъл да гледа на Филип като на нещо по-различно от сина на най-добрата й приятелка беше лудост. Докато разговаряше с Джефри, осъзна, че ако иска да създаде сериозна връзка, трябва да избере равностоен партньор, някой, който е по-близко по години до нея. Що за лудост, питаше се тя, ме накара да мечтая за толкова млад мъж, който може да ми бъде син? Някой, който продължава да учи и живее само от скромната издръжка, осигурена от родителите му? Та това беше смешно. Истинска лудост. Нима Филип не разбираше, че тя е сериозна жена, президент на компания, която движи милиони и има определено положение в обществото? Проблемът беше, че тя не си даваше сметка за това. Когато беше с Филип, отново се чувстваше възторжено млада, сякаш животът й току-що започваше и всичко беше възможно.

— … В такъв случай какво ще кажеш да вечеряме заедно в сряда вечерта? — говореше Джефри. — Няма да мога да напусна редакцията на Глоуб преди седем, но бихме могли да се срещнем при Скалини в осем часа. Това устройва ли те?

Камила си помисли за бляскавата изтънчена обстановка в ресторанта на Скалини на модната Уолтън Стрийт, където се хранеха известни и богати хора, настанени удобно между множество картини и огледала, сред приглушена светлина и снежнобели покривки, и веднага прие поканата. Имаше нужда от постиженията на днешното време, които да я изтръгнат от сегашните й мисли, да вкуси от реалността вместо готическата обстановка, която я заобикаляше през последната седмица.

— Вече изгарям от нетърпение — каза тя.

— И бъди предпазлива довечера — предупреди я той. — Знаеш, че би могла да си навлечеш неприятности. Не разбирам защо не оставиш сина на Люси сам да отиде до пристанището, щом е достатъчно глупав да го стори?

Наистина ли бе доловила острота в гласа на Джефри? Някакво безразличие към младия мъж, който без съмнение бе тръгнал да търси приключения, но чиято безопасност изобщо не го засягаше?

— Но аз искам да отида — отвърна Камила. — Сама започнах всичко и искам да го доведа до край. Тогава ще мога да отида в полицията в Глазгоу, където със сигурност ще ме вземат много по насериозно, отколкото местните полицаи.

Настъпи кратко мълчание, след което Джефри каза тежко:

— Това е, защото местната полиция е корумпирана, скъпа Камила. Според мен е чиста лудост, че изобщо се забъркваш в това.

„О, да, лудост е, внезапно си помисли тя, но съвсем не такава, каквато си мислиш ти, скъпи Джефри. Това са безумни мисли, които на всяка цена трябва да бъдат прогонени, да бъдат унищожени така, че от тях да не остане и следа…“

— Ще се видим в Лондон — ведро каза тя — и аз ще ти разкажа всичко.

 

 

— Мисис Итън ви търси по телефона, мис Попи — съобщи й Мейтлънд, когато тя нахълта във вестибюла, затръшна яростно вратата според обичая си и захвърли целия си багаж на пода.

Забеляза как Мейтлънд се намръщи, като я видя да се разхожда из безупречно чистото помещение, и дори се взира в пода, за да провери дали тежките й кубинки не оставят кални следи по огледално изтърканата повърхност. Не че изобщо й пукаше. Мисълта й бе заета с далеч по-сериозни и неотложни неща, отколкото предполагаше Мейтлънд.

— А?

Мейтлънд вирна брадичка и за момент й заприлича на пингвин.

— Мисис Итън ще звъни през двадесет минути, мис Попи — каза той важно. — Изрично ме помоли да ви предам, че трябва да си бъдете вкъщи.

— О, майната му! Ами не можеш ли да й кажеш, че не съм се прибирала тази сутрин?

Мейтлънд никога не си бе позволявал нещо толкова вулгарно като повдигането на рамене. Лекото повдигане на вежди бе единственото, което можеше да стори, докато говореше хладно:

— На ваше място бих се изправил с лице към проблема, когато той се появи — каза той с достойнство. — Ще си вземете ли душ преди закуска? Или ще го направите след това?

Попи изглеждаше ужасно: черната й очна линия се бе размазала около очите и й придаваше вид на панда, а косата й висеше на мръсни кичури. Както обикновено, отбеляза той, дрехите й приличаха на дрипи.

— Преди — кратко каза тя. — Какво има за закуска?

— Мисис Мейтлънд приготвя свинско с доматен сос и пържен бекон, мис Попи.

Лицето й като че ли се проясни.

— Чудесно — обърна се откъм стълбището: — Наистина ли се налага да разговарям с майка ми, Мейтлънд?

За момент тя му напомни за малкото сладко момиченце, което беше преди, въпреки че дори тогава се бе опитвала да върти възрастните около малкото си пръстче.

— Наистина се налага, мис Попи.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли за какво иска да говорим?

— Боя се, че не.

— Наистина ли изглеждаше нещо важно?

Той кимна.

— Да. Да, наистина звучеше така, сякаш мисис Итън държи непременно да говори с вас.

— О, майната му! — повтори тя и тръгна към своята стая.

Десет минути по-късно, докато лежеше във ваната в банята до стаята си, Попи си мислеше, че животът е гадно нещо. Животът й на улица „Уилсън Кресънт“ беше достатъчно досаден, но понякога животът с Дени ставаше още по-лош. С майка си поне знаеше как да се оправя. Но Дени, от друга страна, оставаше непреклонен. По-голямата част от нощта бяха прекарали в кавги, защото той все още отказваше да й каже какво планира през юли. Фактът, че нещо щеше да се случи тогава, бе неоспорим, защото тя многократно го бе чувала да говори за това с приятелите си. Всъщност изразът „ще се видим през юли“ бе станал нещо като поздрав между членовете на „Борци против класите“. А той, както и преди, нищо не искаше да й каже.

— Но защо не можеш да ми кажеш? — питаше тя за хиляден път, докато утрото обвиваше с ледения си воал Уайтчапъл. — Нима не съм ти доказала, че съм равноправен член на организацията? Защо ме държиш в това неведение?

— О, майната ти, Попи! Почна да ми дотягаш. А аз не мога да понасям досадни жени — той се изтърколи далеч от нея и вдигна вчерашния брой на Морнинг Стар.

— Не ти дотягам — избухна тя. — Но имам право да знам!

Той вдигна очи към нея.

— Слушай, малката, поне що се отнася до мен, ти нямаш никакви права.

Попи обаче не се отказваше:

— Коя е Голямата Марджи?

Дени замълча за момент, след това каза предпазливо:

— Коя?

— Голямата Марджи. Чувала съм, че е водач на жените в организацията. Защо тогава аз никога не съм се виждала с нея?

— Няма причини да я виждаш — отряза я Дени.

— Тя ли оглавява женското движение?

— Нещо такова.

— Какво означава това „нещо такова“? Да не би да ти е съперничка? — попита Попи.

Дени внезапно избухна в смях.

— И кое е толкова смешно? — тросна се тя.

— Ами мисълта, че Голямата Марджи и аз сме съперници — той клатеше глава в забавно недоумение.

— Е, ами откъде да знам? Иска ми се да нямаш тайни от мен, Дени. В края на краищата аз съм твоята приятелка и имам право да знам какво става.

Неочаквано той се извърна към нея, сграбчи я за косата и насила извърна лицето й към своето.

— Нямаш никакви права! — изрева той. — Никакви! Никога не съм те молил да се присъединяваш към „Борци против класите“ и недей да забравяш това! Ти беше доведена при нас от едно момиче, с което се бе запознала на спирката, а това, мадам, не ти дава право да се лепнеш за мен и да ми дотягаш през цялото време! Не съм длъжен да ти казвам нищо и ако това не ти харесва, знайш к’во трябва да направиш, нали?

— Но, Дени…

— Никакво „но“! Ясно! Гледай си своята работа или се чупи. Това, което става отвън и отвътре в организацията, изобщо не те засяга.

— Защо да не ме засяга? — сега тя беше отчаяна, сякаш той се изплъзваше между пръстите й, лишавайки я от възможността да се доближи до онова, което най-много го вълнуваше, и отхвърляше мисълта, че тя е част от живота му.

— Имам си своите причини — кратко обясни той и отново вдигна вестника.

Попи изсумтя.

— И какви са тези твои причини? Я виж колко пари ти дадох! Ако не бях аз…

— А, ето че стигнахме и до това. Великото „аз“. Я вземи да пораснеш, Попи, и престани да използваш емоционалното изнудване, ’щото номерът ти няма да мине. Никога не си била част от организацията и никога няма да бъдеш. Да носиш тлъсти сумички не е всичко. Трябва да вложиш душата си… а теб каузата, която отстояваме, не може да те вдъхнови.

— Какво е това, което притежава Голямата Марджи, а на мен ми липсва? — попита тя, забравила всякакво достойнство.

— Същността й. Ето какво. И абсолютната преданост към каузата. Тя не се страхува от нищо и от никого. Тя може да се бори като мъж и вдъхновява жените из цялата страна да следват примера й. Когато му дойде времето, Голямата Марджи ще застане начело на борбата редом с мен, за да се убеди, че промените, за които настояваме, вече са започнали и в резултат ще настане равенство между хората из цялата страна — за първи път в историята.

— Тя започва да ми изглежда като образец на достойнството — изсумтя Попи. — Не мога да разбера какво те кара да мислиш, че аз не притежавам същите качества. И аз бих могла да убеждавам жените…

— Не, ти не би могла, защото не си една от нас. Ако не можеш да разбереш това, значи си по-голяма глупачка, отколкото си мислех! — Дени бе толкова разгневен, че скочи от леглото и започна да навлича дрехите си с резки, нетърпеливи движения.

— Наистина съм една от вас! — извика Попи.

— Не, не си! Ти не си нищо друго, освен разглезена кукла от богато семейство, която се размотава из бедните квартали и бърка в джоба си с позволението на мамичка заради удоволствието да си поиграе на лейди Щедрост! — яростно извика той.

Челюстта на Попи увисна. От колко време знаеше? Как бе успял да научи? Като забеляза неудобството й, той продължи:

— Наистина ли мислиш, че не съм се досещал, че не си една от нас? С изискания си говор? С безкрайните ти изчезвания, за да си вземеш някоя и друга ароматизирана вана? Не можеш да ме излъжеш, рожбо. И цялата тази измислица за кражбата на среброто… През цялото време знаех що за стока си. А ти искаш да се сравняваш с Голямата Марджи! — Дени отметна глава и се изсмя грубо. — Ама че смехория!

— Според мен аз съм по-близо до теб от когото и да било друг! — Попи не можеше да си спомни дали бе казала, че родителите й са живи или умрели.

— Забрави това — отвърна той. Вече беше напълно облечен и закопчаваше ципа на коженото си яке, готов да си тръгне. — Никога няма да станеш като нас — когато стигна до вратата, Дени се обърна и подхвърли последната си забележка: — Но си чудесна малка мръсница.

Миг по-късно беше изчезнал и Попи отново остана самичка в неговата стая, заобиколена от безпорядък. Само че този път нямаше да чака завръщането му. Щеше да се прибере у дома, да се преоблече и да хапне нещо вкусно, различно от вегетарианската помия, и да състави план как да си го върне отново. Каквото и да казваше той, тя принадлежеше само на него и това щеше да продължи през целия й живот. За нея съществуваше само Дени и той нямаше да може да го отрече, когато тя изпълни намерението си.

Попи излезе от банята освежена и изпълнена с решителност. Откъм кухнята по стълбите се носеше силният аромат на кафе и пържен салам. В този момент на вратата на стаята се почука и тя чу гласа на Мейтлънд:

— Мисис Итън ви очаква на телефона, мис Попи.

— Майната му! — изруга тихо тя и навлече синия хавлиен халат, който дядо й й бе подарил за Коледа. — Кажи й, че идвам след минута — провикна се, докато завиваше в кърпа мократа си коса. След това, тъй като нямаше телефон в нейната стая, тя се спусна по стълбите и влезе в спалнята на майка си. Въпреки че никога не го бе признавала, Попи харесваше украсените с рози завеси и завивки, които Камила беше избрала за широкото легло от осемнадесети век. Стаята беше старомодна, мебелирана с антики, по стените висяха няколко картини в златисти рамки и навсякъде имаше дребни красиви украшения, които Камила толкова много обичаше. В огледалото на тоалетната масичка се оглеждаха множество пудриери и кристални шишенца с парфюм. До крака на леглото бяха подредени цяла дузина кашмирени възглавнички, а върху ниската тръбна масичка в средата на стаята лежаха купчина списания, книги и семейни снимки.

Като подуши одобрително ухаещия на парфюм въздух и си помисли колко спокойна е къщата, когато майка й отсъства, Попи се подпря на ръба на леглото и вдигна слушалката.