Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (2)

Първа глава

Една година по-рано

Всичко започна с писмото на Малкълм. Камила обичаше да разговаря с баща си по телефона поне веднъж седмично, ала Малкълм Елиът принадлежеше към онова поколение, за което писането на писма бе неразделна част от поведението на възпитания човек. След като бе отишъл да живее в Шотландия с новата си съпруга Едит, той описваше забавно и остроумно живота им в отдалеченото селце Ардачи, намиращо се в планинската част на страната. За пенсиониран банкер, вече на седемдесет и две години, той не бе изгубил вкуса си към живота и отношенията му с местните жители често бяха доста бурни.

В едно писмо разказваше на Камила как новият им градинар Джок настоял да окоси ливадата в пет часа сутринта, вследствие на което се получили зигзагообразни ивици, „толкова криви, че биха могли да ти причинят морска болест“. И всичко това само защото си бил позволил „няколко глътки“ в бараката за инструменти. Тези няколко глътки впоследствие се оказали цяла бутилка уиски, с която Джок се бил приспал, свит на кълбо върху купчина стари чували… „И като капак на всичко — продължаваше Малкълм, — оказа се, че бутилката е една от моите. Проклетото му копеле!“

Тонът на днешното писмо обаче беше съвсем различен. От него лъхаше дълбоко безпокойство.

„Надявам се, че не сме сбъркали, като дойдохме да живеем тук. Но вече вложихме толкова пари в това място, че не можем да си позволим просто да си съберем багажа и да си тръгнем. Изобщо не бяхме подготвени за враждебността, която предизвика настаняването ни в селото.“

Камила се намръщи. Това не беше типично за баща й, чийто несломим дух и отказът му да обръща внимание на несполуките винаги я бяха възхищавали. Никога през живота си не го бе чувала да се оплаква, да роптае или да се самосъжалява. Дори когато преди осем години бе починала майка й. Той бе настоял да остане да живее сам в голямата им лондонска къща, в която бяха прекарали целия си живот, докато — за изненада на всички — обяви решението си да се ожени повторно. Отначало Камила бе възхитена, но веднага след това последва смайването, когато научи, че той има намерение да започне нов живот в Шотландия и да помага на Едит в бизнеса с отглеждането на елзаски овчарки.

— Но ти нямаш понятия от кучета, татко! — бе протестирала тя.

Ала Малкълм бе останал непреклонен, отхвърляйки възражението й.

— Имам нужда от промяна и предизвикателство — бе отвърнал той изпод щръкналите си мустаци и горящи от ентусиазъм очи. — Прекарах целия си живот зад бюрото в банката, което ме накара да закопнея за малко чист въздух. А пък и Едит от сърце желае да живее на север.

Сега, изглежда, идилията се бе разпукала. И какво ли искаше да каже с това, че настаняването им в Ардачи е породило враждебност?

Погледна часовника си. Беше осем и петнадесет. След няколко минути шофьорът й щеше да дойде, за да я откара до офиса, а тя още не бе закусила. Пусна писмото в ръчната си чанта, излезе от спалнята на първия етаж на елегантната си къща на Уилтън Крисънт и се спусна по широката вита стълба. Ослепителни слънчеви лъчи струяха през полуотворените прозорци, изпълваха помещението със светлина и превръщаха синия килим върху стъпалата в искрящо сапфирено море. Без да обръща внимание на красивата утрин поради многото проблеми, които занимаваха мислите й, тя слезе най-долу и спря.

В този момент остъклената метална врата бавно се отвори и през нея се промъкна стройна, облечена в безформена тениска и черен клин фигура, която хвърли върху безупречно излъскания мраморен под груба войнишка раница. Изящните съвършени черти бяха скрити под пънкарски грим, представляващ ярка смесица от виолетови сенки, черна спирала и тъмновиолетово червило, което грубо контрастираше с бялата кожа. Погледна към стълбището с намръщено, но предизвикателно изражение.

— Попи! Господи, миличка, толкова се тревожех! Хиляди пъти съм ти казвала да ми се обаждаш, когато имаш намерение да закъснееш. Къде беше, за Бога?

— Аз съм на шестнадесет и мога да правя каквото си поискам.

Майка и дъщеря се загледаха една в друга. Камила беше разтревожена и разстроена, а Попи — спокойна и студена. Беше първата седмица на лятната ваканция и Попи, която учеше в престижно лондонско училище, очевидно започваше светския си живот. Камила се питаше дали не сбърка, като я изпрати в Слоун Хаус, което се намираше в града, и по този начин изгуби възможността да контролира с кого дружи и какво прави. Но, от друга страна, Попи бе единственото й дете и тя не можеше да понесе мисълта да бъде далеч от нея по осем месеца в годината.

— Попи, не можеш да правиш каквото си поискаш. Не е безопасно. Наоколо се навъртат всякакви типове. Всичко може да ти се случи. Ужасно се безпокоя, когато не знам къде си, и започвам да си представям всички ужасии, които биха могли да те сполетят.

Беше казвала това хиляди пъти досега, но Попи като че ли изключваше, разсеяно загледана нанякъде, сякаш внезапно бе оглушала.

— Къде беше, мила? — не спираше Камила. — У Розмари? Едва се въздържах да не позвъня на майка й, за да я попитам дали не си у тях.

Попи погледна злобно майка си:

— Розмари е лепка. Вече не ми е приятелка.

— Къде беше тогава?

— Просто навън — отряза я тя и затътри тежките си обувки към трапезарията.

Потискайки въздишката си, Камила я последва.

Мейтлънд, прислужникът, който работеше при тях от години, се приближи и постави пред Камила кристална купа с един грейпфрут. Топчест и добродушен на вид, той се движеше внимателно, сякаш в съседната стая някой спеше. Въпреки безупречните си маниери, Камила забелязваше у него някакъв намек за прикрит смях, а във влажните му сини очи проблясваше неизречено веселие.

— Кафе, мадам? — той се приближи със сребърен поднос, върху който бе поставен сребърен кафеник.

— Благодаря, Мейтлънд — Камила разсеяно наблюдаваше Попи, която се присегна и взе един банан от изящната пирамида от плодове, подредена от прислужника.

— Кафе, мис Попи? — осведоми се той.

Тя поклати глава и дългата й руса коса се разпиля около лицето й в безредни кичури.

— Ще пия кола.

Майка й я погледна с безпокойство и тъга. Какво се бе случило с малкото сладко момиченце, което всички толкова обичаха? Отначало Камила си мислеше, че Попи се е възстановила сравнително бързо след смъртта на Дейвид преди три години. Бе преодоляла удара от катастрофата с хеликоптера, въпреки че, разбира се, загубата на баща й бе разбила сърцето й. Отдадена на собствената си скръб, Камила би била благодарна за философското отношение на дъщеря си към трагедията. Ала тогава, през последната година, Попи се бе променила до неузнаваемост. Като че ли за една вечер бе станала непокорно и трудно дете. Отказа да учи и веднага оценките й в училище се понижиха. Малко вероятно изглеждаше да успее да вземе изпитите си. Стана много сприхава. Нищо не беше както трябва. Къщата им беше огромна и внушителна и тя неочаквано бе обявила, че се срамува да кани приятелките си у тях. Майка й беше прекалено заета, твърде праволинейна и много старомодна. Начинът им на живот й се струваше отегчителен, безцелен, охолен и повърхностен. Вечно роптаейки, тя изкарваше Камила извън нерви, като подражаваше на пънкарското движение, което се бе зародило през седемдесетте. Като че ли единствено дядо й я разбираше.

— Това е последствие от скръбта и шока от загубата на баща й — обясняваше Малкълм на Камила. — Трябва да си благодарна, че поне не носи безопасна игла на носа си. Навярно гледа на този период от живота си като на времето, когато е била на девет години и се е чувствала сигурна и щастлива. Както знаеш, всички млади хора преминават през един или друг период — окуражително бе допълнил той.

— Но аз била ли съм някога такава, татко? — ужасено бе запитала Камила.

— Тогава времената бяха други, мила моя. Ти нямаше възможност да обърнеш гръб на традициите и да се държиш лошо. Слава Богу, обществото по онова време не позволяваше подобни неща.

Камила наблюдаваше Попи, която дояждаше банана си.

— Не можеш да пиеш кока-кола на закуска — запротестира тя.

— Имам новина за теб — отвърна Попи. — Ще правя каквото си поискам.

Тя предизвикателно пусна обелката от банана си в сребърната шампаниера и погледна нагло към Мейтлънд. После бавно изтри пръсти в клина си.

Очите на иконома блеснаха за момент и Камила си помисли, че ако беше баща на Попи, сигурно щеше да я плесне. Вместо това, той се извърна рязко и напусна стаята.

„Иска да ни вбеси, внезапно прозря Камила. Преднамерено се опитва да изкара и мен, и Мейтлънд извън нерви.“

Тя взе една препечена филийка, усмихна се топло и каза:

— Тази вечер ще се прибера по-рано и си помислих, че бихме могли да погледаме видео и да вечеряме заедно.

Последва пауза, преди Попи да отговори:

— Ако съм вкъщи.

— Какво значи това „ако съм вкъщи“?

— Ами значи — театрално заобяснява Попи, — че може би ще излизам.

— Къде ще ходиш?

— С приятели.

— С какви приятели? И какво правите, когато излизате?

Попи скочи и лицето и почервеня от гняв:

— За Бога, какво означава това? Испанската инквизиция?

Камила погледна през масата, твърдо решена да не се ядосва.

— Не е необходимо да бъдеш груба. Искам да кажа, че ако наистина ще излизаш, бих могла да поръчам храната по-рано, така че да можем да вечеряме заедно.

Попи се отправи към вратата, сексапилно поклащайки стройното си тяло. Докато я наблюдаваше, Камила се чудеше защо бе нужно да се обезобразява така с тези отвратителни дрехи и странния си грим. На какво си въобразяваше, че прилича? Фините черти се губеха под сенките, а тъмното червило на фона на бялата кожа й придаваше неестествен и доста изпаднал вид.

— Ако не възникне нещо непредвидено, ще си бъда тук — неохотно отстъпи Попи.

През отворената врата майка й я гледаше как се изкачва към стаята си с войнствено изправен гръб.

— Гледай да си вкъщи — извика след нея тя и веднага съжали. Не това беше начинът да се справи с опърничавата си дъщеря.

Отново погледна часовника си. Беше осем и половина. В антрето, докато вземаше чантата и ръчното си куфарче, улови отражението си в огромното огледало в позлатена рамка и за миг се запита коя е тази строго облечена, делова жена, която се взира в нея хладно и неодобрително. Тъмнорусата коса, изпъната назад в стегнат кок, разкриваше едно съвършено красиво лице, безупречно гримирано. Беше й трудно да разпознае себе си. Разбира се, стройната фигура и дългите крака й бяха познати. Не би могла да сбърка и тези големи сиви очи, които понякога добиваха синия цвят на Егейско море, ала това, което не можеше да открие в отражението си, бе собственият й облик. „Променила съм се, помисли си с болка, която прерасна в паника. Съвсем различна съм от онова, което бях преди четири години. Къде бе изчезнала топлата, приветлива жена? Съпругата и майката? Усмихнатата стопанка на великолепния дом в най-модерния квартал на Лондон? Жената, която обичаше да лудува с единственото си дете? Любовницата, която всяка нощ приемаше Дейвид, тръпнеща от страст? Къде бяха изчезнали младостта и смехът?“

Камила бързо се извърна, не желаейки да се взира повече в жената, в която се бе превърнала, не желаейки да вижда президентката на преуспяващата рекламна компания „Итън и Итън“. Компанията е била основана от бащата на Дейвид през 1934 година, а след това бе ръководена от самия него до деня на смъртта му. Тогава я бе поела тя. Сега развиваше огромна дейност с над шейсет клиенти, като се започне от производителите на минерална вода и парфюми и се стигне до продавачите на замразена храна и застраховки „живот“. Всеки път, щом включеше телевизора, започваше да се върти една или друга реклама, създадена от „Итън и Итън“. Във всички вестници и списания на няколко страници се рекламираше продукцията на някой техен клиент. Това беше вълнуваща, шеметна професия, при това с много силна конкуренция. Но тя бе започнала да я обича и през последните три години работата й бе помогнала да се възстанови от шока и скръбта от смъртта на Дейвид. Бе реализирала най-смелите си мечти, превръщайки се от съпруга на шефа — в шеф.

Камила отново погледна към огледалото. Нямаше значение, че оттам я гледаше една упорита жена към четиридесетте! Ако беше по-слаба, изобщо нямаше да успее да оцелее. Разбира се, имаше моменти, в които се питаше дали някога наистина е била неангажирано с работа покорно създание, доволно от ролята си на малката съпруга. Дали у нея не се бе спотаявала винаги силната волева жена?

Като изправи рамене, тя се отправи към вратата, която Мейтлънд държеше отворена заради нея. Единственото нещо, останало от миналото, беше красивата, изградена от сиви камъни къща на „Уилтън Крисънт“, където Дейвид я бе довел като младоженка и където сега живееше като негова вдовица.

Ферис, шофьорът, който работеше за семейство Итън от четиринадесет години, я очакваше в мерцедеса последен модел.

— Добро утро, Ферис — поздрави го тя усмихната, както всяка сутрин.

— Добро утро, мадам — отвърна той и докосна шапката си. Камила Итън, президентката, се настани на седалката с куфарчето върху коленете си, за да може да прегледа още няколко документа, докато пътува към офиса на „Итън и Итън“ на Апър Гросвентър Стрийт. От този миг до шест часа вечерта тя щеше да се потопи в работа, изтласквайки всички лични проблеми на заден план.

 

 

Попи се хвърли по корем върху леглото, без да я е грижа, че черните й обувки оставят мръсни следи по кретонената покривка с глицинии, нито че гримът й се размазва върху бродираните възглавнички, поставени откъм главата й на леглото.

Миналата нощ бе зашеметяваща, мислеше си тя и младото й тяло отново се възбуждаше от спомена за любовта с Дени… ако това изобщо беше правене на любов. Дени го наричаше чукане, но каквото и да беше, тя си спомняше единствено усещането от плътното притискане към матрака, докато ехото от току-що изживяния оргазъм се надигаше, нарастваше, отново избухваше в момичешките й слабини. Дени беше първият й любовник, ала тя беше сигурна, че той е неповторим. Със сигурност никой друг не можеше да се люби така. Със сигурност никой друг не би могъл да се въздържа толкова дълго, нито да я води от оргазъм към оргазъм, докато започне да крещи в екстаз.

Попи се обърна на една страна с втвърдени от страст малки гърди, докато всичко в нея я болеше от желание да бъде изпълнена отново. Дали и тази вечер Дени щеше да бъде на Кингс Арм? Той беше доста груб тази сутрин, когато си бе тръгнал и й бе казал, че е зает с организирането на нова среща вечерта, без да й каже къде ще се състои, така че тя можеше само да предполага, че ще бъде на обичайното място в стаята над клуба в Уайтчапъл, където обикновено се събираха новите членове на „Борци против класите“. Точно там го бе видяла и тя, когато новата й приятелка Лиз, с която се бе запознала на опашката за автобуса, я бе завела на една сбирка миналата седмица.

— Това е Дени Фокс, нашият лидер — й бе казала Лиз, докато я отвеждаше към едно високо момче с широки рамене, чиято възраст не можеше да се определи. Лицето му беше силно, с добре очертани ъгловати челюсти и с проницателни светлосини очи, чисти като изтъркан до блясък мрамор.

Дени я поздрави замислено.

— Как си? Ще останеш на събранието, нали? — той говореше с подчертан кокни акцент.

— Да — спонтанно бе отвърнала тя, без да има представа за какво става въпрос. Дени продължи да я наблюдава с любопитство още няколко минути, след което се обърна, за да поговори с току-що пристигналото чернокожо момче. Очарована, Попи не откъсваше очи от него. Очевидно той напълно контролираше положението, а всички го гледаха с такова обожание, че тя осъзна, че „нашият лидер“ е напълно подходяща за него титла. Без да притежава някакъв чар, той имаше огромно влияние; не ухажваше последователите си, но ги водеше, накъдето си искаше. Диктаторите трябва да са направени от същото тесто, разсъждаваше Попи, чудейки се за какво ли се провежда това събрание.

Когато Дени се изправи на единия край на задимената стая, за да произнесе речта си, тя се заслуша няколко минути и разбра, че той оглавява организация, наречена „Борци против класите“. През съзнанието й преминаваха откъслечни фрази: „в града е нужно положение на пълна анархия…“, „да предизвикаме хаос в страната…“, „да унищожим аристокрацията…“, но след малко спря да слуша. Само наблюдаваше, хипнотизирана от този суров на вид мъж с огромни ръце и мускулести крака. Той стоеше разкрачен, изправен като че ли пред някаква невидима барикада, и от време на време вдигаше едната си ръка, за да придаде по-голяма тежест на думите си.

„Дени е много умен, мислеше Попи.“ Аудиторията увлечено слушаше всяка негова дума, попиваше вярата му, идеалите му, представите му за това как ще изглежда страната, когато „ще управляват работниците и всички следи на сега установения ред ще бъдат заличени“.

Внезапно осъзна, че е обзета от желание. Дени я караше да се чувства така, както никога досега не се бе чувствала. Загледа се в суровата му решителна уста и в рязко очертаната челюст. Когато в края на срещата той й направи знак да остане след другите, тя чакаше замаяна и едва успя да промълви „довиждане“ на Лиз.

Най-после Дени се приближи към нея, като закопчаваше ципа на коженото си яке.

— Искаш ли да хапнем нещо?

Сърцето й трепна развълнувано.

— Би било чудесно.

— О, би било чудесно, така ли? — той се усмихна подигравателно, докато имитираше типичния й за висшите класи говор, но без да престава да бъде любезен.

Попи се изчерви.

— Е, разбира се, защо не? — опитваше се да изопачи говора си. — Имаш ли цигари? Моите свършиха.

Той поклати глава и светлите му очи блеснаха развеселено:

— Вредни са за здравето, рожбо. Айде да идем да хапнем. Наблизо има едно хубаво кафене, дет’ сервират вегетарианска храна.

Той тръгна да излиза от Кингс Арм, като безцеремонно разбута тълпата, която още се размотаваше на тротоара.

Попи го следваше като послушно кученце до Уайтчапъл и Хай Стрийт, докато стигнаха до изцяло боядисано в зелено ресторантче, на чиито прозорци бяха подредени глинени саксии с различни бобови растения.

Връщайки се назад, тя не можеше да си припомни за какво бяха разговаряли. Цялата вечер беше неясна смесица от подлютена леща, гняв против богаташите, недоволство от правителството, докато най-накрая бяха отишли в малката му стая в порутена къща, където всичко се фокусираше с яснота, която тя щеше да запомни до края на живота си.

— Обичаш ли коне? — попита я той, като я придърпа към себе си в леглото.

— Коне ли? — стресната, Попи си помисли за игрите на поло и конните надбягвания в Аскът.

— Жребците — той започна да я целува, плъзгайки огромните си длани върху малките й гърди. След това вмъкна бедрото си между краката й. — Виждала ли си някога оная работа на жребец? Виждала ли си някога как се чукат? Господи, това е великолепна гледка?

Той свали тениската и издърпа ципа на дънките й, без да престава да се движи нагоре-надолу, въпреки че още беше напълно облечен. Целувайки шията, гърдите и корема й със затворени очи, не преставаше да говори като в някакъв сън:

— Оная работа на жребците е дълга цяла стъпка, а понякога дори повече. Когато се качат върху кобилата, те са толкова възбудени, че не могат да го вкарат. Кобилата крещи, а жребецът пръхти и рие с копита, изпълнен с желание. Тогава се съединяват… — Дени смъкна дънките си, хвърли ги на пода, легна върху Попи и разтвори краката й. — Харесва ли ти това? Да се превърна ли в жребец? И да те чукам… да те чукам… докато закрещиш като кобила? Да вкарам ли това в теб?… Дълбоко, дълбоко…

Тя усети остра болка, веднага последвана от удоволствие. Въпреки вулгарния си език, Дени беше невероятно нежен и внимателен.

Попи изстена:

— Да. Да…

— Жребците обичат да се чукат и да вкарват огромните си членове дълбоко в кобилите. И любовта идва… идва…

Лицето на Дени се бе изкривило от страст, докато наблюдаваше как тялото му отново и отново потъва в нейното, внезапно озовал се в света на собствените си фантазии.

— О, да! — внезапно извика той. — Да! Сега, сега, сега! — като в някаква лудост, с обляно в пот лице и замъглени от страст очи, той излизаше и отново влизаше мощно в нея, докато свърши, издавайки нечленоразделни викове.

Сега, когато лежеше в собственото си легло и мислеше за него, Попи осъзна, че е влюбена за първи път в живота си. Да вървят по дяволите добре изразяващите се префинени млади мъже, с който майка й настояваше да общува. Онези млади мъже, които нямаха никаква представа за живота извън „Итън“ и „Оксфорд“. По дяволите светският живот с баналните разговори и безкрайните глупави партита. Всичко, което искаше сега, бе Дени — Дени, който да запълва дните и нощите й, да стане смисъл на живота й. И ако това означаваше да се включи в организацията „Борци против класите“, тя щеше да го направи.

 

 

Цялата сутрин на Камила бе претоварена от срещи, а вече наближаваше обяд. Най-сетне се обърна към секретарката си Джийн с уморена въздишка.

— Господи, каква сутрин! Струваше ми се, че никога няма да свърши! — от девет часа през офиса й бяха преминали цял поток клиенти, с които бе обсъждала различни рекламни проекти. — Нямаме нищо насрочено за следобед, нали?

Джийн, която бе започнала работа като секретарка на Дейвид, се усмихна съчувствено. Беше приятна на вид жена към тридесетте и с необходимата квалификация. Спретната, с късо подстригана кестенява коса и кафяви очи с дълги мигли, тя излъчваше работоспособност, докато се въртеше из офиса. Когато Камила пое управлението на „Итън и Итън“, Джийн я бе въвела в работата, бе прикривала грешките й при първите значителни сделки в началото. През последните три години те си бяха изградили здрави делови отношения и Камила знаеше, че винаги може да разчита на нея.

— Имате насрочен обяд с президента на „Ройъл Скотиш Еърлайнс“ — напомни й Джийн, докато събираше документите от голямата кръгла маса, поставена в единия край на стаята.

— Като че ли не си спомням за нея — отговори Камила.

„Ройъл Скотиш“ беше новосформирана компания, която искаше да повери на „Итън и Итън“ рекламната си кампания. Сумата все още не бе определена, но се очертаваше голяма сделка и ако успееше да си я осигури, щеше да бъде неин личен успех. Камила отдавна имаше амбицията да пробие в транспортни бизнес и ако успееше да привлече „Ройъл Скотиш“, щеше да си отвори пътя към още по-мащабни сделки.

В банята, приспособена до офиса й, която бе останала непроменена от времето на Дейвид, като се изключи това, че я бе пребоядисала от тъмносиня в значително по-топлото жълто, тя точно се зае да поправи грима си, когато Джийн почука на вратата.

— Извинете, че ви безпокоя, мисис Итън — извика тя, — но по телефона ви търси някаква жена, която твърди, че е ваша стара приятелка. Името й е Люси Хамилтън.

— Люси! — зарадвано възкликна Камила. — Наистина ли? Кажи й, че идвам след минутка!

Докато събираше козметиката в чантата си, Камила се опитваше да си припомни кога за последен път бе виждала Люси. Преди десет годиш? Дванадесет? Люси и Алтъни заедно с четирите си деца бяха заминали за Хонконг, където Антъни работеше за някаква инвеститорска компания, и оттогава не се бяха връщали у дома. Обаче не бяха спрели да поддържат връзка. Бяха приятелки от петгодишна възраст, заедно ходеха в детската градина, заедно бяха дебютирали в обществото, и двете се бяха омъжили на двадесет години. Въпреки че не се виждаха често, времето и географската отдалеченост не бяха охладили приятелството, което ги свързваше.

Камила прекоси боядисания в бяло просторен офис, мебелиран с черна кожа и лъскав хром, и грабна слушалката.

— Люси?

— Камила!

Двете избухнаха в смях, сякаш току-що си бяха казали нещо много смешно.

— Къде си? — запита Камила.

— Тук, в Лондон. Никога няма да се досетиш! Прибрахме се у дома завинаги! Преместиха Антъни тук и сега започвам да подреждам жилището, да търся ново училище с пансион за Шарлот и Реджи и Господ знае какво още!

Звучеше точно така, както Камила си я спомняше — жизнена, практична жена, която обожава Антъни, но чийто живот се върти около децата й.

— Трябва да се видим — веднага предложи Камила. — Защо не дойдете на вечеря?

— Сигурна ли си, скъпа? Филип и Хенриета също са тук. Компанията на Антъни ни осигури мебелиран апартамент и тъкмо се нанасяме. Такава неразбория е! Наистина ли си сигурна, че искаш да дойдем и шестимата на вечеря?

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Скъпа, ние сме свободни всяка вечер, поне засега. Пристигнахме едва преди два дни. Ти си първата, на която се обаждам. Дори още не съм разопаковала багажа. Не знам дали, като изключим теб, все още имаме приятели в Англия.

— Скоро ще го поправим. Ще организирам парти във ваша чест веднага щом се устроите — обеща Камила. — Впрочем елате към седем и половина, за да имаме възможност да си побъбрим.

— Ще бъде чудесно. Копнея да те видя отново, скъпа. За теб сигурно е било ужасно, когато Дейвид загина, но ти си проявила невероятна смелост, като си поела компанията и всичко останало — въпреки че говореше съвсем делово, в гласа й се прокрадваше състрадание.

— Изобщо не става въпрос за смелост — откровено отговори Камила. — Когато корабът се обърне, човек инстинктивно поема към брега, нали?

— Или към дъното.

— Или към дъното — повтори Камила. — Ала заради Попи не можех да си позволя подобен лукс — независимо от небрежния тон, в думите й имаше болка.

— Много искам да я видя. Тя беше едва на пет или на шест години, когато я видях за последен път. Пак ли е толкова хубава?

Камила отговори сухо:

— Хубава е, но в момента изживява някакъв период, през който се опитва да изглежда колкото може по-грозна.

Люси се засмя с разбиране.

— Скъпа, аз изживях същото с Хенриета, която, слава Богу, отново стана нормална. Не би ли било чудесно, ако Попи и Филип се съберат? Той е почти на двадесет и четири и е гордостта и радостта на живота ми — избухна в смях. — Чудя се как можах да родя толкова красив син.

— Очевидно прилича на Антъни — подразни я Камила. — Значи, до утре вечер?

— Както винаги — ентусиазирано отвърна Люси.

 

 

Когато Камила се прибра вечерта, Попи се бе изтегнала на дивана и гледаше телевизия. Тя погледна майка си и започна да сменя каналите с дистанционното, след което възкликна с отвращение и изключи телевизора.

— Ама че лайняна работа!

Камила срита обувките си, отпусна се в едно кресло и възрази:

— Попи, не се изразявай така! Между другото имам писмо от дядо ти.

— Е, и?

— Мислех, че ще пожелаеш да го прочетеш сама — отговори сдържано Камила. Попи и Малкълм бяха толкова близки, когато тя беше малка, а сега като че ли дори писмата му я отегчаваха.

— Какво пише? — вяло запита Попи.

— Мисли, че е сгрешил, като се премести в Ардачи.

— Защо?

— Прочети писмото и ще разбереш. Надявам се, че не е прав. Крийгнеч е чудесно място.

— Напълно обезобразено от проклетите кучешки колиби, които направиха отзад.

— Но Едит отглежда елзаски овчарки. Колибите са нужни.

— Дядо изобщо не трябваше да се жени за нея и да се забърква във всичко това.

„Тя ревнува, помисли си Камила със съжаление. Ревнува, защото изгуби и двамата мъже в живота си — баща си при катастрофа и дядо си след повторната му женитба.“

Камила продължи по-меко:

— Защо не заминеш при него да му погостуваш няколко дни? Той винаги много се радва, когато те вижда, а и би могла да разбереш какво го тревожи.

Попи сви рамене.

— Имам си друга работа — отговори тя, но все пак вдигна писмото и се зачете.

— Бих желала аз да мога да отида, но в момента сме така затрупани с работа, че е абсолютно невъзможно — говореше като че ли на себе си Камила.

— Би могла, ако наистина искаш. Не е необходимо да работиш толкова много.

— О, миличка, необходимо е, ако искам да върша работата си както трябва. Не си ли спомняш колко упорито работеше татко ти?

Попи потъна в мълчание. След малко пусна писмото на Малкълм на пода и се изправи.

— А сега излизам.

Майка й я погледна стреснато.

— Няма ли да останеш за вечеря?

— Ъъ — отвърна Попи и тръгна към вратата.

— Но, Попи! — Камила въздъхна шумно. — Е, утре на всяка цена трябва да си бъдеш вкъщи. Люси и семейството й ще дойдат на вечеря. Синът й Филип е на двадесет и три години и тя иска да ви запознае.

Попи изви очи към небето и преметна русата си коса така, че тя се спусна като водопад върху дясното й рамо.

— Господи, ама че ужас! — възкликна негодуващо. — Не мога да се сетя за нищо по-лошо. Мен не ме брой.

Камила я погледна гневно:

— Настоявам да присъстваш, Попи. Те са най-старите ми приятели, а Люси е твоя кръстница. Ще бъде нетактично, ако те няма.

Попи погледна майка си предизвикателно.

— Може да остана за едно питие — отстъпи тя, — но категорично отказвам да присъствам на вечерята.

 

 

Следващата вечер в осем часа в клуба на Хиър Хед се състоя следващата среща на „Борци против класите“. Дени Фокс бе събрал повече привърженици на движението, отколкото предишните вечери, и всички се бяха скупчили в една стая на първия етаж, която вонеше на евтини цигари и бира. Голият дървен под бе много мръсен, а напластеният дим придаваше на стените тъмнокафяв цвят. Движението навън все още трещеше по улиците на лондонското предградие, ала мекият, но пронизителен глас на Дени се извисяваше над глъчката и приковаваше вниманието на почти хипнотизираните му слушатели.

— Трябва да свалим правителството. Трябва да заличим и последните следи на капиталистическата система, всички следи на алчността и незаслужените привилегии — по риторика не отстъпваше на нито един политик, а контролът му върху слушателите бе абсолютен. — Когато настъпи времето, ние ще блокираме имуществото на богатите и ще го раздадем на бездомните — гласът му преливаше от горчивина. — Двеста, повтарям, двеста милионера живеят в тази страна, затънали в собствената си алчност, докато другите вегетират в картонени кутии, принудени да просят, за да се нахранят. Живеят при условия, при които не биха оцелели дори кучета!

Из стаята се понесе одобрителен шепот. Закимаха десетки глави, свиха се десетки юмруци.

Дени се поотмести и си пое дълбоко въздух.

— Другари, ние трябва да сложим край на това! Трябва да се обединим против правителството! Трябва да унищожим богатите! Трябва да се борим за своите права!

Облечен в сива тениска и избелели дънки, той излъчваше някакво спокойствие, което придаваше допълнителна сила на думите му, неподвижните му ръце и лице тревожеха със своята безизразност, а тихият му глас поразяваше по-силно и от най-силния вик. Светлината, която проникваше от прозорците зад него, осветяваше косите му и скулите му се очертаваха по-ясно. Наболата от два дни брада покриваше долната част на лицето му.

Дени отлично знаеше как да манипулира хората и никога не допускаше грешката да започва твърде драматично. Неговото мото беше:

„Подгрявай ги бавно. Започни с убедителни доводи, привлечи вниманието им, омагьосай ги и тогава, едва тогава бавно ги възпламени.“

Едва след като поставеше слушателите си върху дланта си, той можеше да ги призове към насилие, едва тогава можеше да им говори за реки от кръв. А междувременно те трябваше да се научат да го слушат, да му вярват, да му се доверяват, за да може той да бъде сигурен в тяхната лоялност.

Едва след като постигнеше всичко това, той можеше да призове отделните организации в страната към действие. Тогава можеше да каже на своите последователи да пренебрегнат ограниченията на закона и реда, атакувайки полицията, опожарявайки обществени сгради, превземайки радиотелевизионните центрове.

Дени повтори една от любимите му фрази:

— Ще установим административна анархия в страната!

— Даа! — закрещя тълпата и едно момиче, седнало на пода в първата редица, го загледа с обожание.

— Ще отървем тази страна от управляващите класи! Те са измет! — извиси глас той.

— Даа! Даа! — крещяха слушателите. — Долу управляващите класи!

Момичето затвори очи в екстаз.

Дени я погледна и очите им за момент се срещнаха. Неговите бяха пълни със страст, а нейните горяха от желание. След това погледът му се плъзна над хората, скупчени на пода, насядали върху грубите дървени столове или облегнати прави на обезцветените стени. Те бяха от различни раси: червенокоси шотландци, хора, родени сред Средиземно море или на Карибските острови, азиатци, ирландци. Но повечето бяха бели, а Дени беше най-белият сред тях.

Когато срещата приключи, всички по двама или по трима слязоха долу в бара, за да изпият по един „снекбайт“ — любимата отвара, състояща се наполовина от бира, наполовина от ябълково вино. В стаята останаха само Дени и момичето със страстните очи. Тя тръгна към него с разтворени устни и безсрамно изписан върху лицето копнеж. Вдигна дочената си пола и той видя, че отдолу е гола.

Суровата уста на Дени се изкриви от желание, щом протегна ръка и я притисна силно между краката й. Уви мократа й коса около пръстите на другата си ръка, впи двата си пръста дълбоко в нея и я придърпа към себе си.

— Мръсна кучка! — страстно прошепна той.

Попи го погледна похотливо.

— Вземи ме, Дени. Моля те, вземи ме — замоли се тя.

 

 

— Съжалявам, че Попи не можа да остане за вечеря. Тя изглежда толкова сладка! — отбеляза Люси, докато Мейтлънд и съпругата му, изпълняваща ролята на готвачка, сервираха храната в осветената от свещи трапезария.

— След като вече се завърнахте в Англия завинаги, ще имаме още много други възможности — бързо отговори Камила.

Семейство Хамилтън й бяха засвидетелствали топла привързаност: Люси, по-пълна от всякога, с къса посивяла коса и с изражение на спокойна благост; Антъни, със зачервено лице, който се шегуваше и флиртуваше от сърце. Шарлот и Реджи бяха все още в пубертета, имаха приятни лица, открити характери и учтиви, подходящи за случая маниери. Хенриета беше привлекателно двадесет и две годишно момиче, точно копие на майка си, като се изключи това, че бе наследила живостта на баща си. Най-големият, Филип, беше най-красив от всички — с тъмна коса и кафяви очи, в които проблясваше веселие дори когато беше сериозен. Устата му беше като изваяна, рязко очертана върху слабото му загоряло лице, и в ъгълчетата й трепкаше сподавен смях, сякаш той непрестанно се забавляваше от живота.

— Не е ли чудесен? — прошепна Люси в ухото на Камила, докато пиеха шампанско преди вечеря. — Не мога да се въздържа да не мисля, че събира погледите на момичетата. Скъпа, той действително е най-прекрасното същество на земята.

Камила се усмихна, развеселена от неприкритото възхищение на Люси към собствения й син.

— С какво се занимава?

— Ще става архитект. Започва стажа си след няколко месеца, а междувременно се сдоби със собствен апартамент. На тази възраст имат нужда от независимост, нали? Не смяташ ли, че е идеален за Попи? В момента си няма приятелка.

— Да, наистина — сухо се съгласи Камила и погледна към дъщеря си, която бе склонила да се присъедини към тях за едно питие, преди да духне „нанякъде“. Бе застанала с гръб към Филип, сякаш преднамерено го отбягваше. Камила си помисли, че тя изглежда ужасно в дочената си пола, с коженото яке, безбройните езически гривни около китките си и неразресаната си коса. Гримът й, както винаги, бе крещящ като на клоун.

— Тя е в доста трудна възраст — прошепна Камила, засрамена и заради себе си, и заради дъщеря си.

Люси кимна.

— По-добре да не обръщаш внимание, докато премине — посъветва я тя.

— Не е толкова лесно.

— Така е, защото тя е единственото ти дете. Когато ги имаш четири, скъпа, не ти остава време да се тревожиш за това как изглеждат.

Попи излезе няколко минути по-късно, без да се сбогува, и сега, като огледа масата, Камила си пожела да бе останала. Щеше да й бъде от полза да види отношенията в това сплотено семейство, приятелството, закачките и най-вече споделения смях.

В този момент Мейтлънд забързано влезе в стаята, приближи се към Камила и тихо прошепна в ухото й:

— Съжалявам, че ви безпокоя, мадам, но ви търсят по телефона.

Тя го погледна разтревожено.

— Какво има?

— Обажда се мистър Елиът. Казах му, че имате гости за вечеря, но той настоява да говори с вас. Твърди, че е спешно.