Уна-Мери Паркър
Покана за среща (12)

Дванадесета глава

Антония знаеше, че трябва да си почине, но все още беше твърде превъзбудена и случилото се през нощта се връщаше отново и отново в паметта й като на филмова лента. Дори и да легне, нямаше да може да заспи, затова реши да се отбие до офиса, за да види как вървят нещата там.

— Ти си луда — осведоми я Роланд. — Ще припаднеш, ако продължаваш с това темпо. Ще се отърсиш от спомените само когато възстановиш силите си.

— И откога стана такъв психолог? — подигра го тя. — Нямам намерение да остана цял ден. Отивам само за около час.

— В такъв случай ще имаш ли нещо против да използвам леглото ти? — попита той, леко смутен. — Скапан съм, след като цяла нощ стоях на крак, докато разбера какво ти се е случило.

— Очевидно ти си по-зле от мен.

Посещението й в службата бе посрещнато с удоволствие и учудване. Навсякъде бяха разпилени броеве на „Ивнинг Стандарт“.

— Какво правиш тук? — възкликна Линда. — Господи, Антония, добре ли си?

Всички се насъбраха около нея и започнаха да изразяват съчувствието си.

— Не очаквахме да те видим днес — каза Сали. — Не мога да повярвам на случилото се.

Линда изглеждаше сломена.

— Всичко стана по моя вина. Нали аз те изпратих на „Белгрейв Скуеър“!

— Не си знаела — успокои я Антония. — Ако бях споделила с вас какво става, това нямаше да се случи. Смятах, че името на мъжа, който ме преследва, е Колин Холбрук.

— Всъщност тази сутрин разбрахме някои неща за мистър Приди — обади се Гай и вдигна едно писмо от бюрото.

— Чекът, който депозира за къщата на „Уилтън Плейс“, ни беше върнат. Не струва дори колкото една топка за тенис от турнира „Уимбълдън“.

— Значи е разбрал, че времето му изтича — замислено каза Антония. — Точно затова е решил да направи удара си още същата вечер — обърна се към Линда: — Би ли позвънила в болницата в Челси, за да провериш как е той? Много се безпокоя, че може да умре. Знаете ли, че тогава ще ме обвинят в непредумишлено убийство?

Секретарката я погледна съчувствено и без да каже нищо, набра номера на болницата. В Офиса настъпи тишина. Всички изоставиха работата и зачакаха. Дори компютрите, факсовете и копирната машина бяха спрени. Антония седна зад бюрото си, опасявайки се, че краката й няма да я удържат. Как щеше да се справи с този нов ужас? Струваше й се, че този кошмар никога няма да свърши. Наред с всичко останало, у нея се надигаше негодувание спрямо евентуалното несправедливо обвинение.

Линда затвори телефона и всички се обърнаха към нея.

— Няма промяна в състоянието му. Все още е в безсъзнание.

Антония почувства по кожата си хиляди ледени иглички и стисна ръце в юмруци, за да потисне обзелата я паника, но не каза нищо.

— Да ти донеса ли малко кафе? — попита секретарката. — Сигурно си изтощена.

— Да, ако обичаш.

— Трябва да се прибереш и да си легнеш.

— Всички ми го казват, но просто не мога да се отпусна. Ще изкарам деня така, а довечера ще се наспя, дори ако трябва, ще взема приспивателно.

 

 

Барбара пристигна малко след шест и поднесе на Антония огромен букет от рози и лилии.

— Как си, миличка? — започна тя притеснено. — Не мога да повярвам на лошия ти късмет. Знаеш ли, че Сюзън Синклер и Ендрю се запознаха чрез електронната поща? И виж какъв шанс имаха!

— Сюзън?… — Антония усети, че челюстта й увисва от изумление. — Не говориш сериозно!

— Честна дума! Сега, когато са вече женени, Сюзън дори не го крие. В наши дни това с нещо обикновено и няма място за срам.

Антония долавяше неспокойствието на Роланд. Той се бе преоблякъл и пристъпяше от крак на крак.

— Надявам се, че ти не правиш нещо подобно, Барбара?

Барбара, учудено вдигна оформените си руси вежди.

— Не, поне досега. Но нямам нищо против. Антония просто е извадила лош късмет. Всичко е въпрос на шанс, не мислите ли?

Когато двамата излязоха, за да вечерят навън, Антония забеляза, че Роланд улови ръката на приятелката й с доста собственически жест.

 

 

Със снежнобелите си покривки, кристални чаши и сребърни прибори, ресторантът на Сантини приличаше на малък екзотичен остров. Наоколо се носеше ароматът на богатството: от изобилната храна, новата дамаска на столовете, скъпите вина, чак до климатичната инсталация. Антония се огледа. Марк Драйдън не се виждаше никъде. За секунда през ума й мина неприятната мисъл, че историята се повтаря отново. В следващия момент той се появи от тъмнината на улицата и забърза към нея.

— Съжалявам, че закъснях — задъха се Марк, сякаш беше тичал. — Доста труд хвърлих, докато се измъкна от театъра, защото наоколо гъмжеше от журналисти и просто нямаше начин да ги избегна — усмихна се извинително и улови леко ръката й. — Чувствах се като Джоан Колинс! Най-после успях да се отърва от тях, но тогава трябваше да извървя — или по-скоро да пробягам — няколко мили, докато успея да хвана такси.

Антония се усмихна. Напрежението, породило се между тях сутринта, се върна отново, но този път беше примесено с приятно вълнение и пак й се стори, че го познава добре. Беше като да намериш другата половина от себе си. Шокирана от силата на чувствата си, тя го последва като в сън до масата им, чу го да я пита какво ще пие и после да дава поръчката. Докато се взираше в изразителното му лице с топли тъмни очи, тя разбра без никакво съмнение, че точно той е мъжът, с когото иска да изживее живота си. Забелязал, че го наблюдава, Марк й се усмихна.

Пътешествието им един към друг бе започнало и Антония бе доволна, че вървят бавно.

 

 

На следващата сутрин й се обадиха да й кажат, че Алек Приди е дошъл в съзнание и състоянието му се стабилизира. Облекчението й беше толкова голямо, че след като затвори телефона, направи нещо, което не бе правила от години — взе си свободен ден. Умората най-сетне я бе повалила и сега, в ранните часове на деня, след като Роланд си бе заминал, казвайки само: „Да, снощи с Барбара си прекарахме чудесно! Довиждане!“, тя реши да остане в леглото. Марая — жената, която почистваше апартамента й и която иначе рядко виждаше, й донесе кафе и препечен хляб, за да закуси, докато, подпряна на възглавници, четеше вестниците. Разбира се, всички бяха пълни с нови подробности за случилото се с нея и мистър Приди и с това как Марк Драйдън е бил арестуван по погрешка. Личният й живот бе изложен на показ, но какво от това, по дяволите? — помисли си тя. Дискретността едва не й бе коствала живота. Сънливо пусна вестниците на пода, изключи телефона и като прегърна Краш, се унесе в дълбок сън.

 

 

Три седмици по-късно, когато влезе в офиса си, Линда й подаде един брой на „Дейли Мейл“.

— Видя ли това, Антония?

За момент й се стори, че сърцето й ще спре. Огромното черно заглавие, което сякаш изпълваше цялата първа страница, гласеше: „Приди е мъртъв!“.

— О, не! — изстена тя и едва тогава прочете думата „самоубийство“.

Беше чула, че той е преместен от болницата в една психиатрична клиника, където трябваше да остане до процеса. С неприятно усещане в стомаха и обзета от познатия ужас, тя се опитваше да разбере смисъла на написаното, но буквите играеха пред очите й.

— … След като призна убийствата на Полин Ашфорд, Валери Мартин и Роксана Бърч, както и опита за убийство на Антония Мъри, Алек Приди, петдесет и седем годишен, от Хорнчърч, се е обесил в килията си…

Последва мълчание. Антония хвърли вестника върху бюрото.

— Господи, това е ужасно!

— Е, поне няма да ти се налага да свидетелстваш в съда — практично отбеляза Линда. — С това тази история е приключена за теб.

— Мислех, че вземат предпазни мерки, за да предотвратят такива неща — каза Антония, без да я слуша.

— Но така не е ли най-добре? За какво му оставаше да живее? Той загуби всичко и със сигурност щеше да получи доживотна присъда.

Антония не отговори. Разбира се, Линда беше права, но в този момент не можеше да се съгласи с нея. Съзнанието на Алек Приди бе замъглено от скръб и гняв, задето не бе получил признанието, което бе очаквал. Безспорно реакциите му бяха плод на лудост и той не би трябвало да придава такова значение на кариерата си, но коя, за Бога, беше тя, че да съди действията на другите? Беше превърнал живота на невинните си жертви и техните семейства в трагедия и затова щеше да бъде прокълнат навеки.

— Обаждане за теб — каза Линда, откъсвайки я от мислите й. — Марк е.

— Знам — отвърна Антония, въпреки че нямаше как да знае. И все пак беше уверена, защото през последните три седмици между двамата се бе създала невидима връзка, която им даваше възможност взаимно да отгатват постъпките, мислите и настроенията си. — Ало? Здравей. Вече си чел вестниците — това не беше въпрос, а констатация.

— Да — Марк изобщо не се учуди, че тя се бе досетила каква е причината за обаждането му. — Отвратителна работа. И много безотговорно от страна на властите, че са допуснали да се случи.

— Така е. Сигурно не е имал сили да посрещне бъдещето.

— Горкият нещастник. Изглежда, не е бил на себе си. Но поне едно нещо направи както трябва.

Антония се усмихна, напълно наясно какво има предвид Марк.

— Това, че ни събра? Да, прав си.

— Слава Богу, че всичко свърши, мила! Сега вече можем да продължаваме напред и да мислим за бъдещето си.

— Знам.

— Ще се видим довечера след представлението. По обичайното време — тонът на Марк беше интимен, гласът му — дрезгав. След първата им среща в ресторанта на Сантини двамата вечеряха заедно всеки ден. Понякога тя го взимаше от театъра и ходеха в малки заведения с китайска или италианска кухня, а друг път сама приготвяше храната и оставаха в апартамента й.

— Да, до довечера — меко отвърна Антония.

 

 

Тази нощ Марк остана при нея за първи път. Антония се бе оказала права, когато още в началото на връзката им бе предусетила, че им предстои бавно и приятно пътуване един към друг. Последните няколко седмици двамата прекарваха времето си, разказвайки за себе си, за семействата си, разменяйки мисли за живота, любовта, женитбата и кариерата, и тя се чудеше на многото сходни неща помежду им. Дори и най-незначителната промяна в настроението им като че, ли ги сближаваше все повече и на нея й харесваше, когато се смееха заедно — имаха сходно чувство за хумор. Малко по малко, като че ли сглобявайки огромен пъзел, стигнаха до извода, че са двете части на едно цяло. При това идеално си подхождаха. Чудото, което Антония бе очаквала толкова дълго, най-после се бе случило. Продължителното изчакване бе изострило и физическото им желание и сега, докато лежеше до него, тя изпитваше любов, която, ако бъде освободена, щеше да я повлече бясно натам, откъдето не би могла да се върне. Ръцете му бяха силни, а целувките му — нежни. Макар и да бе очаквала, че е добър и опитен любовник, нежната страст, с която я облада, я изуми. Марк я желаеше силно, но сдържаше тази си жажда, докато не се увери, че тя е готова да го приеме, и Антония неочаквано осъзна, че плаче и не престава да повтаря: „Обичам те… обичам те… обичам те…“ По бузите й се стичаха сълзи й той й се отдаде с такава сила, че тя потръпна.

Късно, много по-късно, докато разговаряха спокойно, усетиха, че Краш предпазливо пристъпя по чаршафите. Антония се разсмя:

— Никога не съм предполагала, че ще приеме някой друг в живота ми. Теб обаче определено те харесва.

Марк погали котарака и той веднага се размърка доволно.

— Нищо не би могло да спечели по-лесно благоразположението му от малко пресни скариди от Дъблинския залив — усмихнато призна Марк.

 

 

Колко много неща могат да се случат за една година!, казваше си Антония, докато стоеше изправена пред гостите до Марк, за да разрежат сватбената торта. Само преди дванадесет месеца бе почела с присъствието си венчавката на Сюзън и Ендрю, а ето че сега бе тук, облечена в бяла копринена рокля, с дантелен воал и с перлената огърлица от баба си. Не можеше да повярва, че всичко е истина и се случва именно с нея. Много от гостите на онази сватба бяха днес тук: някои, доволни от семейния си живот; други — изгубили илюзиите си и мислещи за скорошна раздяла. Няколко от приятелките й бяха отскоро бременни, а други показваха гордо бебетата, които очакваха миналата година. Сюзън бе родила и за голяма изненада на всички, Джейн също бе бременна.

— Не знам как се случи. През цялото време вземах хапчета, но ги забравих няколко дни и… — разказваше тя развълнувана и сияеща от щастие.

Хилъри, спокойна, елегантна и най-после доволна от възможността да организира традиционно сватбено тържество, се опитваше да събере семейството си за речите. Кръстникът на Антония бе поканен да каже няколко думи, а Куентин заяви, че не би могъл да откаже тази чест на единствената си дъщеря, още повече в такъв специален ден. Тристръм, като най-голям от братята, бе избран, да прочете поздравителните телеграми, докато Чарлс — братът на Марк и кум на младото семейство, трябваше да предложи тост за шаферките — група момиченца, все деца на приятели на Антония. С изключение на главната шаферка.

— Миличка, аз съм твърде стара! — бе отвърнала Барбара в първия момент, но след като Роланд й бе казал, че това ще бъде единствената й възможност, тъй като след три месеца, когато двамата се оженят, тя самата ще бъде младоженка, се бе разсмяла щастливо: — Какъв странен начин да направиш предложение! — това пък беше нейният начин да каже „да“.

Синьо-белият навес, из който се носеше аромат на свежа трева и рози, бе препълнен с гостите, дошли да пожелаят на новото семейство здраве и щастие.

От единия край се разнесе острият глас на уважаемата мисис Хенри Коуп:

— Крайно време беше! Толкова време й трябваше да си намери съпруг, та бях започнала да се опасявам, че ще остане стара…

— Бабо, мога ли да ти предложа още шампанско? — побърза да я прекъсне Лео.

— По-добре се погрижи да напълниш чашите на гостите за тостовете — посъветва го Куентин.

Наблизо мина Денис с димяща цигара в ръка, следвана неотстъпно от най-новата си приятелка.

— О, Боже! Нито един от приятелите на Марк не е гей — въздъхна отегчено тя. — А аз си мислех, че всички артисти са обратни!

Ема бе застанала до един възрастен джентълмен, който й зададе въпроса, толкова смутил Антония миналата година:

— А кой е вашият съпруг?

Болката на младата жена бе толкова дълбока, че тя се отдалечи, без да му отговори.

— Поздравления! Изглеждаш великолепно — чу Антония нечий познат глас зад гърба си.

Извърна се рязко и застана лице в лице с Линда. Приятелката й не беше сама.

— Робин!

Съпругът на Линда се усмихваше глуповато, обвил ръка около кръста на съпругата си. Не показваше и най-малко неудобство, че я вижда, и Антония бе доволна от това.

— Отново сме заедно — започна да обяснява Линда. Лицето й порозовя, а очите й заблестяха радостно. — Стана едва снощи, но много държахме да дойдем и да ви пожелаем щастие.

— Толкова се радвам за вас! — искрено каза Антония, докато целуваше секретарката си. Наскоро я бе представила като изпълнителен директор на компанията си, докато двамата с Марк са на меден месец в Санта Лучия.

— Дами и господа…

Беше дошъл моментът да се разреже сватбената торта, да се произнесат речите, а Марк да каже най-изтърканото клише в кариерата си на артист, което със сигурност щеше да предизвика смях:

— Моята съпруга и аз…

Антония се надяваше, че сценарият, който Марк бе написал с нейна помощ и бе базиран върху тяхната история, ще служи като вдъхновение, но и като предупреждение, че едно друго клише е вярно: Внимавай какво правиш, но винаги помни, че на света за всекиго има подходящ партньор. Стига само да го намериш.