Уна-Мери Паркър
Покана за среща (1)

Първа глава

Антония наблюдаваше как младоженците разрязват сватбената торта. Посипаната отгоре захар приличаше на девствен сняг, докато острието на ножа не разряза триетажната торта, начупвайки глазурата като тънък лед, за да разкрие вкусната плънка от плодове. Всички гости вдигнаха чашите си, готови да се разсмеят на задължителните речи и тостове.

Антония пристъпи по-близо. Сюзън Синклер, с която се познаваха, откакто и двете бяха дванадесетгодишни, се бе изправила пред сто и петдесетте приятели и роднини, облечена в зашеметяваща булчинска рокля и воал. Отправи щастлива усмивка към приятелката си и в цялото й изражение се четеше неизказаният въпрос: Не е ли прекрасен животът? До нея бе застанал Ендрю, неин съпруг от два часа насам, който разсмя присъстващите, започвайки речта си с думите:

— Моята съпруга и аз…

Последваха още няколко тоста, преди усмихнатата майка на младоженката да ги поведе към навесите, опънати за гостите, които бяха дошли да приветстват щастливата двойка.

Близо до Антония стоеше възрастен джентълмен, който оглеждаше тълпата, сякаш търсеше някого. В продължение на петнадесет минути двамата бяха водили любезен разговор, но сега тя знаеше какви ще бъдат следващите му думи.

— А кой от всички тук е вашият съпруг?

Този въпрос й бе задаван толкова често, че бе започнал да й омръзва.

— Не съм омъжена — отвърна тя по-остро, отколкото бе възнамерявала.

Светлите му очи я погледнаха изненадано.

— Моля? Такава красива млада жена като вас?

Комплиментът бе приет с резервирана усмивка. Точно в този момент тя не се чувстваше нито млада, нито красива. След като още една от приятелките й се омъжваше, а тя все още бе свободна, какво би трябвало да отговори? Че не е смогнала, тъй като собственият й бизнес поглъщаше цялото й време? А след това да добави, че не бърза да се обвързва и че все още не е срещнала подходящия мъж? Или може би трябваше да бъде съвсем искрена и да се унижи докрай, признавайки, че никой досега не й бе правил предложение? Дори си нямаше постоянен приятел. Последната й сериозна връзка бе преди четири години, при това не беше многообещаваща.

Антония се насили да се усмихне сладникаво.

— Предполагам, че някой ден и аз ще направя същото, но засега съм доволна от положението си.

Кого заблуждаваше? Загледана в стария джентълмен, тя се опитваше да разгадае мислите му, но той й се усмихна насила, очевидно нежелаещ да засилва болката й с по-нататъшен коментар. След продължително напрегнато мълчание той промърмори:

— Най-добре ще е да отида да видя как се чувства съпругата ми.

И остави младата жена сама с мислите й. Това беше третата сватба за последните четири месеца, на която присъстваше. Струваше й се, че между приятелите й е плъзнала някаква сватбена епидемия, което я караше да се чувства като стара вещ, захвърлена на рафта. Изглежда, болестта не е заразна, тъй като все я отминава, помисли си мрачно тя, докато вземаше нова чаша с шампанско от минаващия наблизо сервитьор. Това, разбира се, беше смешно, защото времето беше пред нея, но все пак… Някакво неприятно усещане стегна стомаха й на топка и тя се опита да прогони обземащата я паника, докато отпиваше от питието си. Кой е вашият съпруг? „Ех, ако само имаше такъв!“, каза си тя и огледа множеството млади мъже, красиви в официалните си костюми. Поне един от тях да бе неин. Не искаше да е красив, защото подозираше, че няма да й бъде верен, но трябваше да бъде по възможност по-висок от нея, строен и — най-важното — забавен. Би могла да прости на един мъж почти всичко, стига да я забавлява. Погледът й обходи семейните двойки, които познаваше — някои се държаха за ръце, други се суетяха около малките си деца, а три от съпругите бяха горди с напредналата си бременност. Едната от тях — Либи Пърсънс, я забеляза и забърза към нея.

— Здравей! Как си? От цяла вечност не съм те виждала — възкликна тя и изгледа Антония съчувствено. — Все така усърдно ли работиш?

— Да, имам много работа. Току-що купихме нова собственост близо до Марбъл Арч, от която смятам да направя шест луксозни апартамента. Трябва да продадем и огромната къща на „Белгрейв Скуеър“. Върнахме й викторианския блясък и от нея би станало чудесно посолство.

Очите на Либи я гледаха разсеяно и тя веднага разбра, че жената не я слуша.

— Хммм. Чудесно — рече приятелката й. — Казах ли ти, че ще купуваме къща в провинцията? Нали разбираш, с бебето и всичко останало за нас ще бъде много по-добре. Разгледахме една великолепна къща край Вирджиния Уотър. Има над шест декара земя… достатъчно място, за да има къде да тича хлапето — тя нежно поглади корема си. — Джайлс няма нищо против да си вземем няколко кучета. Вече нямам търпение да се преместим!

— Прекрасно — отбеляза Антония любезно. Всичките й семейни приятели бяха така вглъбени в собствените си проблеми, за да се интересуват от работата й. Вече й се струваше, че няма за какво да си говори с тях.

— Джайлс каза, че ще ми купи кола, за да се чувствам независима, когато той идва в града с нашата — продължаваше Либи. — Е, кажи, светът не е ли рай?

— Да, истински рай — сухо отбеляза Антония.

Щастието на другите толкова я разстрои, че тя се отправи към края на навеса, където седяха три млади жени, изтощени от безплодните си усилия да си намерят по някой подходящ свободен мъж. Бяха нейни приятелки и макар присъединяването й към тях да би означавало, че е претърпяла поражение, тя се отпусна на един стол и въздъхна облекчено.

— Цигара, скъпа? — Денис, светска лъвица и известна лесбийка, й протегна кутия „Марлборо“.

Антония поклати глава и посегна към сандвич с краставици.

— Знаеш, че не пуша.

— Миличка, ти не правиш и толкова други неща. За Бога, Тони, започни да живееш! — Денис издиша съвършен кръг дим и отметна русата си коса. Висока и много слаба в черния си панталон, тя имаше вид на жена, родена, за да шокира. Обаче Антония я познаваше от училище и знаеше, че зад скандалното й поведение се крие дълбока нерешителност.

— Антония си има свой живот — намеси се Барбара. — Тя е по-умна от всички нас, взети заедно. Погледни само каква кариера направи.

Барбара също беше руса, но бе много по-различна от Денис. Доста слаба, ала грациозна, мила и учтива, тя бе най-добрата приятелка на Антония още от времето, когато бяха шестгодишни. Напълно лишена от желанието да прави собствена кариера, тя се чувстваше щастлива като секретарка в една адвокатска кантора, докато, както сама твърдеше, не дойде подходящият мъж, който ще я направи своя съпруга. Антония бе изненадана, че Барбара все още не бе осъществила тази си мечта. Сигурно ежедневно се срещаше с десетки млади мъже, но очевидно не проявяваше интерес към тях, затова сега, на тридесет и три, беше все още неомъжена.

— О, Господи, Бар! Аз само се шегувах — опита да се оправдае Денис. — Тони си има своя живот, но изобщо не й завиждам за него.

Барбара се изчерви, разкъсвана между желанието да защити приятелката си и страха да не изпита върху собствения си гръб острия език на Денис.

Третата от компанията — Джейн, се обади за първи път:

— Всички ние очакваме своя рицар в железни доспехи да пристигне на бял кон. Излишно е да се преструваме, че не е така.

Беше тъмнокоса и убедена, че мъжът на мечтите й ще падне в ръцете й без никакво усилие от нейна страна. Другите намираха оптимизма й за глупав, но тя само им се усмихваше разсеяно и им показваше хороскопа си, който вечно я уверяваше, че „следващата седмица я очаква романтично изживяване“. Веднъж Денис бе заявила, че Джейн е толкова непретенциозна, че би била щастлива, с когото и да е.

— За теб може и да е така — отбеляза Денис и запали друга цигара, — но какво лошо има, ако някоя лейди Гуинивър се появи, за да ни избави от всичко това? — тя махна с ръка към пъстрата тълпа. — Поне няма опасност да забременееш.

Барбара се обърна към Антония:

— Смяташ ли, че Роланд ще се сгоди за Джини?

Антония я изгледа изненадано. Роланд беше един от тримата й братя и бе едва на двадесет и пет. Никога не й бе минавало през ум, че той или двадесет и три годишният Лео биха могли да се задомят преди нея.

— Не зная — отвърна тя. — Възможно е.

Роланд имаше успех сред момичетата още откакто навърши шестнадесет, но Джини се бе задържала повече от всяка друга.

— Харесваш ли я?

— Кого? Джини? Знаеш, че почти не я познавам. Ходя си у дома много рядко, а тогава обикновено Ро е много зает.

— Е, тя ще извади голям късмет, ако се омъжи за него — отбеляза Барбара.

В този момент вниманието на Антония бе привлечено от една малка шаферка, облечена в дълга бяла рокля, преследвана от момченце, вживяло се в ролята на Човека паяк. Така тя пропусна да забележи унилото изражение на Барбара, което обаче не убягна на Джейн. Момичето се усмихна съчувствено на приятелката си.

— Трябва да си направиш хороскоп — прошепна тя.

— Хванах теее! — победоносно извика малкото момче и изтича към масата им, понесло парче от сватбената торта в една ръка.

— Оууу! — ужасено изпищя момиченцето.

— О, Господи! Деца! — каза с отвращение Денис. — Няма ли кой да ги отведе?

Майката на момиченцето вече бързаше, проправяйки си път през тълпата. В нейно лице Антония разпозна една от съученичките си от колежа.

— Здравей, Розмари — усмихна се тя. — Изглежда, доста си заета.

— На мен ли го казваш? — изстена жената и изпъна уморения си гръб. После погледна безимения пръст на лявата ръка на Антония. — Да знаеш колко ти завиждам, че още не си омъжена. Тази сутрин съм станала в пет и половина. Трябваше да споря с Флора, защото не харесва роклята си. Джордж пък повръща през целия път дотук. Предстои ни да пропътуваме седемдесет километра обратно до вкъщи, а Едуард ще иска вечерята му да бъде сервирана, както обикновено, без да го е грижа, че нямаме прислуга. През цялото това време аз няма да искам нищо друго, освен да си легна. При това сама — в гласа й се долови горчивина.

— Горкичката — въздъхна Антония, но си помисли, че да готвиш скромна вечеря за двама, докато красивите ти деца спят, а съпругът ти отваря бутилка вино, е Божи дар.

 

 

След като сватбеното тържество в дома на майката на Сюзън Синклер завърши, Антония пое към апартамента си в Лондон. Въпреки че беше събота вечер и всичките й приятели бързаха да тръгнат към провинцията, за да се спасят от мръсотията, шума и ужасния смог, тя не искаше нищо друго, освен по-бързо да се прибере в града, от чието нестихващо оживление сякаш черпеше сили. Винаги й се бе струвало, че в събота — и особено в неделя — Лондон принадлежи на истинските лондончани, които живеят в него и го обичат. Те обикновено купуват вестници от най-близката будка и разхождат кучетата си в парка, а после копаят градините си или си мият колите.

Тази вечер обаче, докато пътуваше към апартамента си, Антония не мислеше с обичайното си въодушевление за предстоящите почивни дни. Сватбата я беше разстроила. Но още повече я бе засегнал видът на приятелките й, суетящи се около съпрузите и децата си. Най-отчайващо от всичко беше да види себе си, седнала до масата с Денис, Барбара и Джейн, които пушеха и водеха празни разговори, изгубили всяка надежда за бъдещето. „Дали и аз съм като тях? — запита се тя, докато паркираше на ъгъла на „Кадогън Скуеър“. — Една самотна, неомъжена жена? Копнееща да си има съпруг и семейство?“ Беше преуспяваща бизнес дама със собствената си компания „Мъри Пропъртис“ LTD, създадена преди шест години и специализирала се в купуването на недвижими имоти, които после се превръщаха в луксозни апартаменти и отново бяха предлагани на пазара. Живееше в прекрасно жилище в най-богатия квартал в Лондон, притежаваше гардероб, пълен с маркови дрехи, и можеше да си позволи почивка навсякъде по света. Всеки друг, мислеше си тя ожесточено, би бил щастлив и доволен от постигнатото, но кой знае защо, докато влизаше в изящната викторианска сграда, се чувстваше ужасно самотна. През последните дванадесет години се бе посветила изцяло на работата си и всички подходящи мъже като че ли се бяха изпарили, уловени в мрежите на по-млади и по-красиви момичета, които разполагаха и с повече време. Или дамите просто бяха извадили късмет, намирайки се на точното място в точното време.

Щом влезе в тристайния си апартамент, намиращ се на първия етаж и с изглед към градината, обзелото я отчаяние се изпари. Просторните стаи бяха боядисани в гълъбовосиво и бледожълто и бяха обзаведени с малко, но функционални мебели. Във въздуха се носеше ароматът на свежи цветя, подредени в няколко вази. Антония включи осветлението и цялото помещение беше заляно от мека приветстваща светлина.

Как се осмелих да изпадна в самосъжаление? — смъмри се тя, докато вървеше към спалнята си, за да се преоблече. — Много хора работят неуморно, но цял живот не успяват да постигнат това, което имам аз.

В този момент тишината беше нарушена от някакъв шум откъм кухнята. Тя бързо се извърна и забеляза, че вратата в другия край на коридора е открехната. Миг по-късно последва трясък от нещо, разбиващо се на пода.

Антония се втурна нататък и отвори широко вратата. По целия под се бяха пръснали парчета от счупени чаша и чинийка.

— Краш! Щеше ми се да си по-внимателен — високо извика тя.

Един невероятно красив персийски котарак с огромни златисти очи започна да се умилква около краката й.

— Толкова си непохватен! Това е третото нещо, което чупиш тази седмица — независимо от острия тон, тя се наведе, вдигна котарака и допря студения му нос до бузата си, карайки го да замърка силно. — О, Краш, защо не гледаш къде вървиш? Проблемът е, че изобщо не внимаваш.

В отговор животното само замърка по-силно.

— Хайде, ела да гледаме телевизия — продължи тя и угаси осветлението. — Ако строшиш още нещо, веднага ще те върна обратно в кухнята.

 

 

На следващата сутрин Антония се взираше в отражението си в огледалото, сякаш искаше да се увери, че все още изглежда добре. Гримът й беше пестелив и умел, а дългата й кестенява коса с руси кичури се стелеше като коприна върху раменете й. Не беше красавица, но в лицето й имаше някаква жизненост, която я правеше привлекателна. Устните й бяха сочни и изтеглени в леко насмешлива гримаса, а кожата й имаше приятен загар. Най-много харесваше очите си: кафяви, големи и с формата на бадем, също като тези на майка й. Краката й бяха дълги и стройни, ясно подчертани от деловия костюм и високите токчета, които винаги носеше в офиса. Краш се разхождаше край вратата на банята и я наблюдаваше, нетърпелив да получи закуската си.

— Не съм забравила — увери го тя и погали красивата мека козина. — Дори вече изчистих паничката ти. Е, не си ли късметлия?

Котаракът скочи на тоалетната масичка, бутайки чантичката с гримовете й. Съдържанието й се разпиля из цялата баня, а той вдигна към нея поглед, в който нямаше и следа от угризения, сякаш инцидентът нямаше нищо общо с него.

— Виж какво направи! — възкликна тя и го целуна по главата. — Наистина ми се ще да гледаш къде стъпваш!

 

 

Пътят от дома й до службата в края на площада не беше повече от пет минути. Офисът се намираше на приземния етаж на съвременна сграда, която правеше добро впечатление с металните си врати със затъмнени стъкла. Наемът беше огромен, но компанията „Мъри Пропъртис“ правеше крупни финансови сделки заради сигурността, която вдъхваше.

Преди дванадесет години Антония беше секретарка в агенцията за недвижими имоти „Дачет и Комптън“, която имаше дъщерни фирми из цяла Южна Англия и предлагаше на пазара собственост за средните граждани. Антония следеше всичко внимателно, изучаваше тънкостите на работата и съвсем скоро стана най-добрият агент. Когато убеждаваше някой клиент да закупи къща, обръщаше внимание и на най-малките подробности: стаите трябваше да бъдат подредени и почистени, задължително осветени, понякога дори мебелирани отново, навсякъде трябваше да има цветя, а малко преди да пристигнат кандидат-купувачите, от кухнята се носеше примамващият аромат на прясно сварено кафе и препечен хляб.

Когато реши да започне собствен бизнес в областта на недвижимата собственост, всички й казваха, че е полудяла. Мнозина предрекоха провал на амбициозните й планове, защото не вярваха, че има достатъчно опит в тази насока. Защо си мислеше, че ще успее там, където мнозина се бяха провалили? Как смяташе да финансира по-големи сделки, при положение че й трябва значителен начален капитал и още много средства, за да завърши ремонтите? Ами ако се провали? Ако не успее да продаде закупените вече имоти? А колко време ще й бъде нужно, за да си възвърне вложените пари!

Бяха й необходими две години, за да докаже на всички скептици, че не са прави. Благодарение на един банков управител, който й бе повярвал, и на връзките, създадени по време на предишната й работа, тя успя да финансира първата си голяма сделка. След нея бързо последва и втората. Сега, работейки съвместно с архитекти, строители, декоратори и продавачи на антики, тя бе в състояние за кратък срок да подготви за продажба всяка сграда, чак до тоалетния сапун „Шанел“ в банята. Веднъж с нея се бе свързал един белгийски милионер, който смяташе да прекара Коледа в Лондон със съпругата и трите си деца и се нуждаеше спешно от напълно уреден дом. За щастие тя разполагаше с модерно обзаведена къща и до 21 декември, когато пристигаше семейството, успя дори да допълни интериора с красива коледна елха, играчки за децата в детската стая, включително дървено люлеещо се конче и малък подарък за всяко едно от тях. Както бе споделила по-късно с баща си, това бе най-малкото, което би могла да направи за клиент, предлагащ й в брой шест милиона и четиристотин хиляди лири.

Антония обаче беше наясно с иронията в тази ситуация. Бе непрекъснато заета да устройва уютни и красиви къщи, в които да живеят семействата на напълно непознати хора, а не нейното. Удобните кухни не бяха създадени, за да готви тя в тях. Веселите детски стаи не бяха предназначени за нейните деца. Изящните спални със самостоятелна баня не бяха за нея и обожаващия я съпруг. Понякога това я потискаше толкова, че тя откриваше, че завижда на непознатите си клиенти, задето имаха всичко, за което тя копнееше.

И все пак, докато преминаваше през летящите остъклени врати, водещи към просторния й офис, бе обзета от задоволство. Започваше нова седмица, предлагаща нови възможности, срещи с нови клиенти, избор на подходящо обзавеждане. Независимо от всичко, Антония обичаше работата си и нямаше намерение да се отказва от нея.

— Добро утро — каза тя, докато се настаняваше зад бюрото си, отрупано с архитектурни проекти за три нови сгради.

В нестроен хор й отговориха жените и мъжете, работещи за нея. Всички те бяха прехвърлили тридесетте и копнееха за професионална изява. Справяха се добре под нейно ръководство. Тя ги въодушевяваше, окуражаваше ги и когато беше необходимо, им посочваше грешките. Тъй като не се страхуваше да изразява открито мнението си, критиката й винаги беше конструктивна.

— Има ли някакви съобщения, Линда? — попита Антония и отвори папката с информация за една къща, която имаше намерение да купи.

— Срещата ти в три часа с адвоката на собственика на сградата на „Уилтън Плейс“ се отлага за четири. Обади се и Джейн Инглиш, за да каже, че завесите за „Итън Плейс“ 18 са се оказали по-скъпи и искаше да разбере дали да ги купи.

— Благодаря ти — каза шефката и посегна към телефона. — Умирам за чаша кафе, Линда. След това ще обсъдим плановете ни за юли.

През следващите четири часа тя работи неуморно, като само от време на време искаше още кафе, но после отново така се вглъбяваше в работата, че забравяше за него и то изстиваше недопито. В момента беше толкова натоварена, че се чувстваше като жонгльор, който се опитва да задържи във въздуха всички топки. Към един следобед погледна часовника си и възкликна уплашено:

— О, Господи! Майка ми! Ще закъснея, ако не побързам — грабна припряно чантата си и се обърна към секретарката си: — Линда, нали резервира маса в „Дафни“?

Винаги спретната и делова, дребничката тъмнокоса Линда вдигна поглед от клавиатурата на компютъра.

— Да. Маса за двама за един часа.

— Ти си съкровище! — остъклените врати се отвориха и Антония потъна в тълпата на улицата.

 

 

— Мамо! Надявам се, че не си ме чакала дълго? — младата жена целуна майка си и със задоволство отбеляза, че им бяха дали добра маса.

Ресторантът вече бе препълнен от млади дами, придружавани от заможни на вид кавалери от двете страни на Атлантика. Атмосферата беше почти празнична.

— Не се тревожи, миличка — спокойно отвърна Хилъри Мъри. — Поръчах си чаша шампанско и се чувствам чудесно.

Антония се усмихна на майка си покровителствено. През изминалите няколко години отношенията им се бяха променили и тя бе започнала да се отнася към възрастната жена така, сякаш беше по-силната от двете. Не че мисис Мъри изглеждаше уязвима. Почти на шестдесет, тя бе активна, както винаги, и все така се грижеше за дома си в провинцията, който, както обичаше да се шегува, децата й използваха като хотел. Освен това отделяше по няколко часа на ден за любимата си градина. Омъжена за Куентин от четиридесет години, тя бе запазила топлотата и очарованието си, с които привличаше хората.

— Как вървят нещата, скъпа? — запита тя, след като дадоха поръчката си.

— Много добре, мамо. Имаме много работа и всичко се подрежда както трябва.

— Излизаш ли достатъчно навън?

Антония беше съвсем наясно какво има предвид майка й.

— В събота бях на сватбата на Сюзън и Ендрю, където се срещнах с много хора. Тържеството бе великолепно, а Сюзън беше много красива булка. Вчера прекарах деня у дома, за да презаредя батериите си.

Хилъри Мъри се усмихна и отпи от шампанското си.

— През останалото време бях прекалено заета — съвсем не на място допълни Антония.

— Ще си дойдеш ли у дома през уикенда?

— Не мисля, че ще мога, мамо. Ще се наложи да работя през двата почивни дни. Трябва да обядвам с едни клиенти — германци, които са много важни за мен. Вече им продадох няколко апартамента.

— Работиш твърде много, скъпа. Надявах се, че това лято ще успееш да си вземеш отпуска. Наистина трябва да си починеш.

Тъй като не знаеше какво да отговори, Антония само се усмихна. За първи път между тях като бариера се издигаше темата за неустановеното й семейно положение, но никоя не се осмеляваше да я подхване. Младата жена беше прекалено горда и долавяше, че майка й гледа на личния й живот като на провал. Хилъри, от своя страна, се придържаше към установената политика да не се меси в живота на вече порасналите си деца. Така че двете говореха за маловажни неща, предпазливо отбягвайки болезнените въпроси, за да не се наранят една друга.

— Може би ще успея следващия уикенд — отбеляза Антония и видя как лицето на майка й се озари от надежда. — Веднъж да завърша работата около „Итън Плейс“, няма да бъда толкова ангажирана.

Още докато изричаше думите, тя знаеше, че не е искрена, защото всеки съзнателен момент в живота й бе свързан с работата й.

— Е, ще се радваме да те видим, когато и да е — топло се отзова Хилъри и изгледа привлекателния сервитьор, натоварен с претрупани с блюда подноси. — Винаги ли са толкова заети?

Антония кимна утвърдително, благодарна, че майка й бе променила темата.

— Мястото е много посещавано — засмя се тя. — Наложи се да направим резервацията две седмици предварително.

— Боже мой! — стреснато я погледна Хилъри. — Колко са различни нещата в Лондон, нали? Не мисля, че бих могла да понеса подобен живот. Както каза баща ти преди няколко дни, нямам нужда от нищо, освен от градината си.

Дъщерята кимна разсеяно и мислите й се понесоха в съвсем друга посока. Спомни си Барбара, Джейн и Денис, които пушеха нервно около масата, и осъзна, че те никога не биха могли да си намерят някого, ако продължават да се държат така. Всяка несполука води след себе си друга, точно както успехът носи нов успех. Няма полза да седиш просто така и да очакваш да се случи някакво чудо. Човек сам трябва да си го направи. И точно както се бе борила сама да създаде компанията си, така ще се погрижи и да срещне любовта.

Тази идея я обсеби така, че тя престана да забелязва шума около себе си. С присъщата си деловитост трябваше да намери подходящия мъж.

— … така че бяхме много доволни, когато наехме градинар на половин ден — заключи Хилъри Мъри.

Антония примигна, за да се върне в настоящето, припомняйки си огорчението, обзело я, след като бе установила, че Либи изобщо не я бе слушала, докато й говореше на сватбата. Ето че сега сама постъпва така. Нима животът е толкова ограничен, че хората се интересуват само от онова, което ги засяга лично?

— Това е добре, мамо — гузно се съгласи тя. Толкова рядко се срещаше с родителите си, че би могла да ги удостои с повече внимание. — Обещавам, че ще ви посетя след няколко дни.

Лицето на Хилъри светна.

— Ще бъде чудесно, скъпа. Трябва да си починеш малко. Прекалено много работиш.

Тримата братя на Антония — Тристръм, Роланд и Лео си ходеха у дома почти всеки уикенд, уверени, че Куентин и Хилъри са винаги там, за да им предложат утеха, топла храна, дълги разходки с кучета и готови да приемат момичетата, в които бяха влюбени в момента. Момчетата инстинктивно се стремяха към сигурността, която им даваха родителите, в чието лице виждаха само приятна компания, но не и досадни наставници. Единствено сестрата, страстен работохолик, предпочиташе да е вечно заета и ако не помагаше на майка им в градината, организираше турнири по тенис или вечерни приеми, с чиято подготовка се заемаше лично. В интерес на истината, тя предпочиташе суматохата на големия град, а спокойствието на провинцията я караше да изпада в меланхолия. За да достави удоволствие на семейството си, прекарваше по един уикенд в месеца с тях в „Клифтън Хол“, като пристигаше в събота на обяд и си заминаваше в неделя следобед с вечното оправдание:

— Нали разбирате, не бих могла да оставя Краш без храна по-дълго…

Въпреки че ценеше високо всеки миг, прекаран с близките си, нямаше търпение да се завърне в Лондон, където знаеше, че е обградена от милиони хора, дори да седи в апартамента си и да не се среща с никого. Струваше й се, че черпи сили от суетата и непресекващата динамика на големия град и си мислеше, че би могла да покори целия свят, стига само да започне настъплението си от Лондон. Не би могла да създаде малката си империя, ако си бе стояла в родния дом, където животът бе прекалено прост, а атмосферата — твърде ленива, за да породи някакви амбиции.

 

 

И през следващите няколко дни Антония продължаваше да се безпокои за бъдещето си. Внезапно в живота й бе зейнала празнина, която работата й не бе в състояние да запълни. Понякога я обземаше страх, че така или иначе няма да успее да намери подходящия мъж, с когото да сподели живота си. Дали сватбата на Сюзън не бе разпалила тази тревога? Или въпросът на Барбара относно евентуалния годеж на Роланд и Джини? Знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да промени личния си живот, но какво? И после дойде новият прилив на отчаяние, когато прочете в Таймс обявата за женитбата на още една своя съученичка.

— И нашият час ще настъпи — опита се да я успокои Джейн, с която сподели новината. Двете седяха в един клуб в Челси, където се срещаха със стари приятели в неделя сутрин. Това време беше много подходящо за младите жени, но, изглежда, не бе удобно за свободните мъже.

— Нищо не се случва просто така — възрази Антония. — Моята работа не ми падна от небето. Наложи ми се да работя по осемнадесет часа на ден в продължение на цели шест години, за да вляза в крак. Апартаментът ми също не ми бе даден наготово. Изгубих години, докато успея да си го позволя, шест месеца, за да го намеря, и още толкова, за да го обзаведа.

Джейн разглеждаше отражението си в голямото огледало, застанала настрани, защото знаеше, че така изглежда по-стройна.

— Но да се влюбиш е съвсем различно. Не можеш да го направиш насила. Не смяташ ли, че бедрата ми са прекалено мускулести? — запита тя притеснено.

Към тях се приближи Барбара, предизвиквайки завистливите погледи на останалите момичета със съвършената си фигура.

— Краката ти са чудесни, Джейн — увери тя приятелката си, готова, както винаги, да успокои всекиго.

— Сигурна ли си? — Джейн се обърна с лице към огледалото и разголи коленете си. — Не искам да имам набити бедра.

— Няма такава опасност — заявиха едновременно Барбара и Антония.

Из дългия коридор се разнасяше оглушителна музика.

— Хайде, курсът започва — каза Антония.

Когато влязоха в обширното студио, то вече бе пълно. Тук се провеждаше най-популярният седмичен курс по аеробика, уважен от присъствието както на седемнадесетгодишни момичета, така и на жени, наближаващи седемдесетте. Трите приятелки заеха мястото си в редицата. Денис ги бе изпреварила и вече флиртуваше с добре сложената инструкторка на име Пам.

— Готови ли сте? — провикна се Пам. — Както вече знаете, започваме с малка разгрявка. Едно, две, три, начало!

Целият под се разтресе изпод краката, движещи се в ритъма на силната музика.

— Едно, две, три, четири! — продължаваше да брои инструкторката, пляскайки с ръце, и четиридесетте жени в залата се опитваха да й подражават.

— Господи! — изстена Джейн със зачервено, обляно в пот лице.

— Да, трудно е — съгласи се Антония.

Курсистките продължаваха да подскачат под ритъма на мелодията, хвърляйки коси погледи към отраженията си в огледалата, покриващи стените. Сред тях имаше няколко новозаписали се и Антония се запита какво ли ще стане, ако някоя от тях получи сърдечен пристъп. Самата тя се чувстваше доста непохватна и с тревога си мислеше, че трябва да направи нещо по въпроса. Сигурно всичко се дължи на продължителното заседаване зад бюрото. Кой изобщо бе казал, че това са приятни занимания? Започна да се пита какво изобщо прави тук. Беше единадесет и половина в неделя сутрин, а като малко момиче, по това време тя ходеше на църква, за да се моли и да пее химни. Какво правеше сега? Мислеше за краката си, вместо да сложи ред в душата си. Ако някой я обикнеше, той сигурно щеше да придава по-голямо значение на духовните, а не на физическите й качества. С ъгълчето на окото си забеляза, че сега Джейн бе пребледняла и се задъхва, сякаш не й достига въздух. А Барбара като че ли се забавляваше.

— Хайде да излезем — провикна се Антония, за да заглуши шума.

Облекчението, изписало се върху лицето на Джейн, бе почти комично.

— О, да побързаме, преди да се е наложило, да викате линейка!

Докато се измъкваха, опитвайки се да не обръщат внимание на неодобрителните погледи, мятани от Пам, двете забелязаха, че Денис се държи така, сякаш не ги познава.

— Какъв кошмар — отбеляза Джейн и застана под душа.

След като се изкъпаха, момичетата си облякоха дънки и обикновени тениски.

— Това е първият и последният път, когато идвам на този курс — кимна Антония. — Тази жена е садистка. Да отидем у дома. Един коктейл „Блъди Мери“ ще ми се отрази добре. А на теб?

— Като благословия — замечтано отвърна Джейн.

Антония бе паркирала колата си пред клуба. Преди да тръгнат, тя се отби да купи неделните вестници.

— Смятам, че си заслужихме една спокойна вечер след този ад.

— Но това ще означава да провалим всичко, което постигнахме с тренировката.

— Което постигнахме ли? — вдигна вежди Антония. — И какво постигнахме? Вече никога няма да бъда същата. Записах се в този курс, за да подобря фигурата си, но и с надеждата да срещна някой млад мъж. Нямам намерение повече да се самоубивам по този начин.

— Защо тогава не се запишеш в някой вечерен курс? Там може и да се намери нещо подходящо.

— Джейн, аз съм на тридесет и две — въздъхна Антония. — Според мен вечерните курсове се уреждат за възрастни дами, които искат да се научат да плетат кошници, или за тийнейджъри, твърде бедни, за да си позволят обучение в училища по изкуствата. Не смятам, че подобно занимание ми подхожда. Само след няколко месеца ще навърша тридесет и три — кой знае защо, тази мисъл я плашеше.

След като пристигнаха, в апартамента й, тя приготви два коктейла „Блъди Мери“, произволно подправяйки вкуса с малко пипер, и двете се настаниха в гостната.

— Точно това ми харесва — отбеляза домакинята, гушнала свития на кълбо Краш в скута си.

— И аз трябва да прекарвам почивните дни в Лондон — съгласи се Джейн. — Много е изтощително да пътуваш до провинцията.

Но мрачното настроение на Антония скоро се върна. Изглежда, всяко списание и вестник, които четеше, се бяха наговорили да задълбочават страховете й.

— Я чуй това, Джейн — каза тя и зачете на глас.

„Статистиката показва, че шансовете на една жена да си намери съпруг рязко намаляват, след като навърши тридесет и пет, и са почти равни на нула след четиридесетата й годишнина. Що се отнася до бременността, жените над тридесет се смятат за „остарели“, за да изпълнят тази си естествена функция.“

Не е ли ужасно?

Джейн извърна към нея спокойните си сини очи.

— Какво можем да направим против това? Според мен за всеки човек има подходяща половинка и съгласно теорията на вероятностите, ние сме предопределени рано или късно да срещнем онзи, който е отреден за нас.

— Не зная за теб, но аз предпочитам моят да пристигне, преди да съм стигнала дълбока старост.

Краш измърка силно, сякаш да изрази съгласието си, и се намести по-удобно в скута й.

— Приятелите ми продължават да ме канят на приеми и да ме запознават със свободни мъже — с надежда отбеляза Джейн.

— На мен ли го казваш? — засмя се Антония. — Едва ли има на света жена, която е ходила на повече неудачни срещи от мен! Това е катастрофа. Проблемът е, че човек винаги очаква много повече, отколкото би могъл да получи.

— Какво друго ни остава да правим?

— Не знам, но работя по въпроса — рязко отвърна Антония.

 

 

Няколко вечери по-късно, докато паркираше колата си пред дома на Кей и Мелвин Бъкстън в Кемпдън Хил, тя си спомни този разговор. Младото семейство се бе венчало преди осемнадесет месеца и скоро очакваше първото си дете. Междувременно Кей бе решила да използва оставащото й време до раждането за забавления, защото знаеше, че ще бъде твърде заета, щом бебето дойде. А тази вечер бе посветена изцяло на старата й приятелка Антония Мъри.

Каква ужасна вечер, мислеше си Антония, проправяйки си път сред паркираните пред къщата коли. Докато се препъваше по тясното слабо осветено стълбище, тя се зарече никога повече да не ходи на срещи с „необвързани очарователни мъже“ и да не роптае, когато й се налага да се прибира в самотния си апартамент и да си ляга в два пъти по-самотното си легло.

Какво си въобразява Кей, като ме кани на подобна среща? — въздъхна тя. — Не съм чак толкова изпаднала! А и как изобщо беше името му? Тод някой си? А, да, така беше. Тод Макензи. Слава Богу, че на партито щяха да присъстват още много необвързани жени, които биха могли да приемат предложението му за по едно питие и нещо специално след това. Но сякаш, за да направи нещата още по-лоши, на прага я очакваше Кей и вече правеше окуражителни жестове.

— О, на Антония сигурно ще й хареса, нали, скъпа?

В този момент младата жена осъзна, че на света съществуват стотици като Тод Макензи и това, че той бе близък на приятелката й, не бе в състояние да промени нещата. Дали пък бременността на бившата й съученичка не бе повлияла върху правилната й преценка? Най-отчайващо от всичко бе, че Кей бе уверена, че Антония няма да устои на чара на Тод.

— Той е много подходящ, нали разбираш — шепнеше в ухото й Кей. — Преуспяващ адвокат е и има чудесен апартамент близо до „Риджънт Парк“.

— Много се радвам за него — усмихна се сладко Антония, мислейки за собственото си луксозно жилище.

— Чудесен е. Но ти просто не му даваш шанс — сухо я обвини домакинята. В тона й ясно се долавяха неизречените думи: На тридесет и две нямаш много богат избор.

Поразена от истината в недоизреченото, Антония не отговори, защото не искаше да бъде груба. Това, че Кей се бе променила от предстоящото майчинство, не беше нейна вина. Тя беше сигурна в съпруга си и искаше приятелките й да са щастливи поне колкото нея. Според Антония това бе недопустима проява на попечителство дори когато намеренията бяха само най-добри.

В едно нещо обаче нямаше съмнение: всички срещи, уредени от омъжените й приятелки, се превръщаха за нея в унизителна катастрофа.

Когато паркира колата си и влезе в просторния си апартамент, приветствана от Краш, който скочи от кухненската маса, обръщайки на пода съда за масло, тя вече бе взела решение. Крайно време беше сериозно да се замисли за бъдещето си. Сигурно беше само, че има котка и не иска да завърши живота си като самотна стара мома.

 

 

— Обаждане за теб, Антония — съобщи й на следващата сутрин Линда, докато Антония разглеждаше страницата във вестника с обяви за продажби на нейни имоти. — Ще се обадиш ли? Роланд е.

— Добре — пое телефонната слушалка. — Здравей, Ро! Как си?

Ако Лео беше бебето в семейството, а Тристръм — тридесет и четири годишен, техен вечен съветник и защитник, Роланд беше нейният любимец. Когато двамата с Лео бяха малки, тя се грижеше за тях, къпеше ги и ги хранеше, играеше с тях и дори сега продължаваше да се държи по майчински покровителствено.

— Питах се дали не би могла да си дойдеш у дома през уикенда?

— Струва ми се, че ще бъда много заета — отвърна Антония.

— Не сме те виждали от цяла вечност! — леко раздразнен, каза Роланд. — Винаги оставаш в града през почивните дни.

— Е… — започна тя, обзета от чувство за вина, защото той казваше истината. — Добре де, ще дойда, но едва ли ще успея преди събота на обяд.

— Чудесно! — в гласа му прозвуча искрено задоволство, което я трогна.

— Да не би нещо да не е наред, Ро?

— Не, не. Всичко е точно. А как е при теб? Заета, както винаги, а?

— Ужасно заета.

— Ще се видим в събота.

— Добре. Кажи на мама, че ще дойда.

— Разбира се.

— Благодаря ти. До скоро. Обичам те.

 

 

Фамилията Мъри живееше в „Клифтън Хол“, на границата между Хартфордшър и Бъкингамшър, от близо сто години, но огромните данъци върху наследството, оставено от дядото на Антония, принудиха семейството да се откаже от стандарта, към който бе привикнало. Някога за тях работеха шестима градинари, поели грижите за двадесетте декара земя, а сега в градината работеха само Хилъри Мъри и един приходящ работник. Вместо десетте предишни прислужнички, идваха три жени от селото, за да почистят и да сготвят.

В първите години след като Куентин Мъри наследи имението от баща си, финансовите дела вървяха добре, но после настъпи срив: къщата се нуждаеше от обновяване на електрическата инсталация, от нов покрив и пълно пребоядисване. След като ремонтът бе заплатен изцяло, той и съпругата му Хилъри бяха принудени да направят някои саможертви, за да запазят собствеността си. Въпросът „Клифтън Хол“ да бъде продаден изобщо не бе поставен за разискване. Всички обичаха имението прекалено много, а и то бе техен дом в продължение на толкова години, че се бе превърнало в неразривна част от живота им. Един ден щеше да остане за Тристръм, най-големия от синовете, и за да избегнат повторното изплащане на наследствения данък, Куентин го бе прехвърлил предварително на негово име. Междувременно всички се радваха на красивата къща, в която можеха да се събират, когато бяха свободни.

Минаваше пладне, когато Антония спря на алеята пред „Клифтън Хол“. Колите на братята й вече бяха паркирани отпред.

— Здрасти! — Роланд стоеше до вратата, скръстил ръце пред гърдите си, и наблюдаваше сестра си, облечена в маркови дънки и тениска под сив блейзър. Минута по-късно до него застана Лео, едва удържайки трите кафяво-бели шпаньола на семейството.

— Здрасти! — отвърна тя.

Роланд беше точно копие на баща им: висок, слаб, тъмнокос, със скулесто лице. Той приличаше повече на поет, отколкото на икономист. Докато Лео, точно обратно, имаше нежната кожа на юноша, кафяви очи и тъмна начупена коса, наследена от майка им.

Най-малкият брат й помогна да свали куфарите си от багажника, докато Амбър, Джако и Рекс душеха глезените й, чудейки се защо толкова силно мирише на котка.

— Как си, Ро?

— Никога не съм бил по-добре — широко се усмихна той.

Антония го изгледа с любопитство.

— Какво, става тук? — запита, инстинктивно почувствала, че той крие нещо.

Усмивката му само стана още по-широка и сякаш раздели лицето му на две половини, а очите му заблестяха развеселено.

— Нищо особено — отвърна той нехайно.

— Защо непременно трябва да става нещо? — обади се и Лео.

— Защото наистина трябва да има нещо. За първи път през живота си предлагаш да отнесеш багажа ми — пошегува се тя.

— Впрочем как вървят нещата в огромния град? — смени темата Лео. — Колко милиона изкара тази седмица?

Антония се разсмя.

— Къде е мама?

— А ти къде мислиш, че е? В скъпоценната си градина, разбира се. Къде другаде би могла да е? А татко е в кабинета.

— Тристръм тук ли е? — най-големият и най-сериозният син на семейство Мъри беше преподавател в лондонския техникум по икономика.

— Нямам представа къде е — с пъхнати в джобовете на дънките си ръце, Роланд тръгна към кухнята. — Обядът няма да е готов скоро, а аз умирам от глад. Искате ли нещо?

— Не, благодаря. Ще отида да видя татко.

Антония откри Куентин да пише писма в кабинета си.

— Скъпото ми момиче! — приветства я топло той. — Толкова се радвам да те видя. Добре ли си? Седни да ми разкажеш новостите около теб.

Антония беше не само единствена дъщеря, но и любимката на баща си, въпреки че той никога не го признаваше. Още от момента на раждането й Куентин се възхищаваше на борбения й дух, на здравия й разум и на любовта й към живота. А с годините — Господи, наистина ли бяха вече тридесет и две? — тя ставаше все по-силна и по-добра, с усмивка, която винаги топлеше душата му, и единствената му грижа бе, че все още не бе успяла да намери човек, достоен за нея, което му се струваше необяснимо. Какво не им беше наред на младите мъже в днешно време? И защо нито един от тях не бе успял да се добере до нея досега? Това за него си оставаше мистерия. Тя би станала чудесна съпруга и майка. Единственото му желание сега беше да я види добре устроена и да се радва на децата й.

Когато тя се настани срещу него с приветливо лице и блеснал поглед, той копнееше да чуе какво е свършила.

— Работата ми върви добре, татко — увери го тя. — Сега е наред къщата на „Белгрейв Скуеър“.

— Изглежда, бизнесът ти е доста сериозен, а?

Тя кимна ентусиазирано.

— От сградата, за която ти говоря, ще стане чудесно посолство. Вече се обадиха от посолствата на Оман и Австрия. Наела съм най-добрата строителна фирма, защото, освен че всичко трябва да бъде много луксозно, ще се наложи да инсталирам електронна охранителна система, особено ако искам да я продам на чуждестранни клиенти.

— Разбирам, предстои ти още много работа — кимна Куентин.

— Да. Освен това ще ми коства много средства, но смятам да тегля кредит, с което ще ощастливя управителя на банката ми.

В този момент вратата се отвори и в кабинета връхлетя Хилъри с разрошена от вятъра посивяла коса и огромна гумена престилка.

— Миличка, толкова се радвам да те видя! — възкликна тя и свали градинарските ръкавици, за да прегърне дъщеря си. — Чу ли вече чудесната новина?

Антония погледна въпросително баща си. Куентин се усмихна и поклати глава към съпругата си:

— Смятах, че това ще бъде изненада, Хилъри.

Мисис Мъри се поколеба, обзета от несигурност.

— Не се ли видя с Роланд? — обърна се тя към момичето.

— О, да, той ме посрещна, когато пристигнах. Защо? Какво общо има това с него? Господи!… — очите на Антония се разшириха от изумление. — Но защо той не ми каза?

Майка й се засмя съучастнически:

— Точно затова се радвам, че си тук. Баба ти ще пристигне всеки момент.

— Баба? — стреснато я погледна Антония.

Уважаемата мисис Хенри Коуп — майката на Хилъри, стара аристократка и снобка до мозъка на костите си, никога не отсядаше у тях за по-дълго време. Тя живееше във внушителен апартамент в центъра на Бат. След като бе останала вдовица, бе напуснала огромното имение „Рипъл Менър“ — факт, който не пропускаше да спомене пред непознати хора от страх да не би те да останат в неведение за разкошния живот, който бе водила.

— Защо ще отсяда тук? — разочаровано запита момичето. Присъствието на старата дама означаваше, че трябва да се преобличат за вечеря, вместо да се разхождат боси в старите си дънки. Всъщност всички трябваше да се държат възпитано, сякаш са на гости в нечий чужд дом.

— Баба пристига! Колата й вече се движи по алеята! — извести високо от коридора Роланд.

Мисис Мъри побърза да скрие гумената престилка и ръкавиците си зад дивана. Куентин се изправи от мястото си и прегърна дъщеря си през раменете.

— Роланд искаше да ви изненада. Недей да му казваш, че мама е издала тайната му — прошепна той в ухото й.

Антония кимна и почувства как към гърлото й се надига някаква буца. Това беше нещо, от което се бе страхувала дълго време, но знаеше, че когато се случи, тя трябва да изиграе ролята си на любяща сестра. Но то означаваше, че едно от птичетата излита от гнездото и животът вече няма да бъде същият. Погледна към майка си, опитвайки се да разгадае чувствата й, но Хилъри Мъри се усмихваше топло, както винаги, и зад тази усмивка никой не би могъл да долови обзелите я тревога и дори тъга.

Антония и Куентин я последваха навън. Лавиния Коуп, облечена в старомодно кожено палто и тъмночервена шапка, тъкмо слизаше от колата, наета специално да я докара в „Клифтън Хол“, и щом се обърна да ги погледне, всички усетиха презрението и превъзходството в поведението й. Роланд, най-дипломатичният от тях, бързо тръгна към нея.

— Мила бабо! Изглеждаш превъзходно. Благодаря ти, че дойде — той целуна внимателно набръчканите й бузи и улавяйки я за лакътя, я поведе към вратата, сякаш тя му принадлежеше изцяло.

Малко омилостивена от посрещането, Лавиния позволи на дъщеря си и внучката си да я приветстват с добре дошла, после извърна към Куентин студения си остър поглед.

— Добре ли си, Куентин? — запита, демонстрирайки абсолютна липса на интерес към отговора.

— Да, още повече сега, след като те виждам, Лавиния — любезно отвърна той. От години насам двамата изпитваха един към друг неприязън, която успяваха да прикрият зад перфектните обноски.

Докато следваше майка си към гостната, където щяха да пийнат по нещо преди обяда, Антония леко намигна на баща си.

— Аз, разбира се, се досещам защо съм тук — отбеляза Лавиния, като подаде тежкото си палто на Куентин и пое предложената от него чаша с шери. — Къде е момичето?

По красивото лице на Роланд се изписа смущение.

— Джини ще слезе всеки момент — доловил погледа на Антония, той се засмя: — Мисля, че за никого вече не е тайна, но ми се струваше много забавно да го съобщя официално.

Сестра му се усмихна в отговор, щастлива заради него, но дълбоко в сърцето си желаеше годеницата му да е момиче, от което истински се възхищава.

Наближаваше един часът, когато в стаята се появи Тристръм, придружаван от Лео.

— Шери? — попита той, след като поздрави баба си и Антония. — Хм. Ако нямате нищо против, ще си налея уиски — и тръгна към малкото барче в другия край на гостната.

Докато отпиваше от сухото шери и се питаше вяло защо го бе приела, след като не го обичаше много, Хилъри се огледа наоколо и се почувства щастлива, обградена от цялото си семейство. Но къде се бавеше Джини? Не трябваше ли вече да се е присъединила към тях? Изглежда, прекарваше прекалено много време пред огледалото, оправяйки грима и прическата си. Погледът й попадна на Антония и сърцето й се сви болезнено при мисълта, че не се бяха събрали, за да съобщят предстоящо щастливо събитие и в нейния живот. За момчетата беше толкова по-лесно. Около тях винаги се навъртаха достатъчно момичета, готови да ги направят щастливи, но Антония… Хилъри потисна една въздишка и си пожела да притежава вълшебна пръчица, с която да направи съвършен живота на любимата си дъщеря.

— Няма ли да ми покажете стаята преди обяда? — високо се осведоми Лавиния Коуп.

Домакинята веднага скочи на крака.

— Разбира се, мамо. Веднага ще те отведа горе.

Двете се качиха по стълбите до първия етаж, и въпреки че вървяха рамо до рамо, помежду им зееше цяла пропаст. През целия си живот Хилъри бе чувствала, че майка й е непозната, студена и егоистична жена, но винаги се бе старала да бъде дъщерята, с която всеки родител би се гордял.

— Приготвихме стаята, в която отсядаш винаги — каза тя.

Лавиния изобщо не обърна внимание на думите й.

— Нали някоя от прислужничките ти ще разопакова багажа ми? Симпсън приготви куфарите ми, защото знае точно как да го прави.

Мисис Симпсън, която някога бе работила като камериерка в „Рипъл Менър“, сега работеше за мисис Коуп като жена за всичко и Хилъри я съжаляваше, защото не би могла да напусне, тъй като нямаше къде да отиде.

— Аз ще се погрижа за нещата ти веднага след обяда, мамо.

Лавиния спря рязко и се втренчи в дъщеря си.

— Защо да не го направи някоя от прислужниците ти? За какво им плащаш? Нали не се оправяш сама с цялото си домакинство?

— Мамо, жените, които се грижат за къщата, живеят в селото. Едната от тях се оказа чудесна готвачка. Но те не са прислужници.

Мисис Коуп, изглежда, изобщо не я чу, защото посочи към една затворена врата.

— Чия е тази стая?

— Ничия. Свободна е. Ти си единствената ни гостенка тази седмица, ако не броим децата.

Хилъри точно си мислеше колко е нелепо да се отнася като към деца с Тристръм, Антония, Роланд и Лео, когато майка й я улови за рамото и я дръпна рязко.

— Нали не им позволяваш да спят заедно под твоя покрив? — старата дама гледаше дъщеря си скандализирано, сякаш имаше намерение да я прокълне.

За момент Хилъри я погледна объркано, докато разбра, че говори за Роланд и приятелката му Джини. Двамата живееха заедно вече две години и нито тя, нито Куентин възразяваха, че момичето дели една стая със сина им, когато ги навестяваха през уикендите. Всъщност противното би им изглеждало твърде старомодно.

— Майко, нещата в днешно време са доста по-различни. Какъв смисъл има да ги настанявам в отделни стаи?

Уважаемата мисис Хенри Коуп пое с неподражаемо достойнство към спалнята си, сякаш възгледите на дъщеря й бяха непоносими.

 

 

— Здрасти, Антония! — Джини се появи в гостната, сякаш си беше у дома. Дребничка, много жива, със силна квадратна челюст, тя излъчваше непоколебима самоувереност, въпреки че беше само на двадесет и две години. Светлорусата й коса бе хваната на опашка и единственият грим, който носеше, беше бледорозово червило. Облечена в плътно прилепнали дънки и свободна тениска, тя се насочи към барчето да си налее джин с тоник с такова настървение, като че ли очакваше да открие злато.

Роланд бързо скочи от мястото си да я обслужи и като добави към питието малко лед и резенче лимон, й се усмихна мило:

— Заповядай, миличка.

— Благодаря — Джини пое кристалната чаша, без да го погледне, и отново се обърна към Антония: — Старата Кама не се ли е появила още? — от първия момент, в който се бе запознала с бабата на годеника си, тя я наричаше Камата „заради начина, по който се държи“, както бе обяснила по-късно.

Антония се усмихна любезно.

— Вече е тук — каза тя и погледна часовника си. Без съмнение предстоеше й един безкраен уикенд.

 

 

Един час по-късно, докато обядваха в трапезарията, Роланд леко почука с лъжицата по чашата си, призовавайки към тишина.

— Предполагам, всички знаете защо сме се събрали днес — започна той и неочаквано се смути.

Хилъри и Куентин, седнали от двете страни на продълговатата маса, го гледаха насърчително, докато Тристръм и Лео бързаха да напълнят отново чашите си с вино. Лавиния Коуп, както винаги, имаше вид на човек, който усеща неприятна миризма, но е достатъчно възпитан, за да го спомене, а Антония, напълно наясно, че независимо от мнението й, това е изключително вълнуващ момент за цялото й семейство, тревожно мислеше, че Джини не е най-подходящият избор за брат й. Струваше й се, че той ги изоставя завинаги. Никога вече нямаше да се прибира у дома за почивните дни и за Коледа сам. Никога повече нямаше да принадлежи изцяло на тях, защото в живота му винаги щеше да има друг, който стои на първо място.

Бе настъпило началото на разрива в сплотеното им семейство и очите й се напълниха с горещи сълзи. Упорито отбягваше да погледне майка си, защото знаеше, че и тя се терзае от същите мисли.

— Бих искал да съобщя на всички ви… да ви кажа, че Джини и аз… е, ние се сгодихме. Надяваме се да се оженим през есента — думите излизаха една през друга и по поруменялото му лице се стичаха струйки пот. Той стисна силно ръката на Джини.

Студена е като лед, мина през ума на Антония, докато наблюдаваше триумфалното изражение върху лицето на бъдещата си снаха. И тогава й хрумна ужасяващата мисъл, че момичето изобщо не е влюбено в брат й, а просто иска да си намери съпруг, също като… като Джейн, Барбара и Денис, въпреки че тя никога не би го признала. И като мен самата, призна си мислено.

— Поздравления! — разнесе се от всички страни. — Е, за бъдещото ви щастие… — чашите се вдигнаха и Хилъри побърза да целуне сина си и Джини, докато Куентин ставаше от мястото си, за да ги прегърне. Насред всеобщата глъч всички си разменяха целувки, а Тристръм и Лео тупаха окуражително брат си по гърба, съветвайки го да се наслади пълноценно на последните месеци от ергенския си живот, което изобщо не се стори забавно на бъдещата му съпруга.

— Покажи им пръстена си, мила — обърна се Роланд към нея. В гласа му имаше вълнение, което напомни на Антония за времето, когато той беше малко момче и им разказваше за колибата, която си е направил в гората, преди да ги заведе да я видят.

Джини се приведе напред и измъкна от пазвата си златна верижка, на която висеше пръстен.

— Дай да ти го сложа на пръста — настойчиво каза Роланд.

— О, много е красив! — топло възкликна Хилъри. — Заедно ли го избрахте?

— Не. Реших, че трябва да бъде изненада за Джини — гордо отвърна синът й.

— Сладък е — отбеляза Лавиния, загледана в огромния диамант на собствената си ръка. — Да, сладък.

Неочаквано Антония изпита желание да се разплаче за малкото момче, което някога познаваше и което сега празнуваше годежа си. Ако Джини не съумееше да го направи щастлив… Тя стисна зъби, твърдо решена да не се поддава на вълнението си.

Лавиния Коуп, почувствала се пренебрегната, защото не бе център на вниманието, на което не бе привикнала, заговори неочаквано:

— А кога, за Бога, ще се омъжиш и ти, Антония? Най-добре ще бъде да побързаш, преди да бъдеш захвърлена като непотребна вещ на полицата. Вече прехвърли тридесетте, нали?

Хилъри погледна ужасено майка си, но Куентин заговори преди нея:

— Антония ще се омъжи, когато се почувства готова за това, ако изобщо се случи. Вече не е срамно едно момиче да остане само, още повече, ако е решило да прави кариера. Така че аз не виждам къде е проблемът — той се усмихна с обич на дъщеря си, усетил неудобството й, защото двамата винаги се бяха чувствали близки. Беше твърдо решен да не позволи на тъща си да я унижава. Никога не бе харесвал Лавиния, която често през годините бе повтаряла на Хилъри, че е направила най-голямата грешка в живота си, като се е омъжила за него. Въпреки че никога не бе пренебрегвал задълженията си като домакин при редките й посещения, нямаше никакво намерение да й позволява да обижда дъщеря му.

Настана неловка тишина.

Тристръм, винаги чувствителен към неприятните положения, побърза да предложи да пият кафе в гостната.

— На теб ще ти донеса в стаята, бабо. Предполагам, че искаш да си починеш след дългото пътуване — отбеляза той и намигна на сестра си.

Лавиния му отправи леден поглед.

— И защо да искам да си почивам? Предпочитам да погледам надбягванията по телевизията.

— Е, това поне ще я накара да помълчи известно време — прошепна Трис в ухото на Антония.

— Бих искала да изведа кучетата на разходка — измърмори тя в отговор.

— Ще дойда с теб — обади се Лео.

— Аз също — каза най-големият брат и погледна Амбър, Джако и Рекс. — Искате ли навън? Да вървим, тогава.

Роланд избърза напред и улови ръката на сестра си.

— Не обръщай внимание на баба — каза тихо. — Нали я знаеш каква е.

Застанала до него, Джини изгледа Антония съчувствено.

— Не беше необходимо да ти говори така — отбеляза тя.

Антония вирна войнствено брадичка.

— Хайде да не правим трагедия от случилото се — каза бодро тя, но дълбоко в душата си бе наранена. Думите на старата дама я накараха да се запита дали хората не гледат на нея като на „непотребна вещ, захвърлена на полицата“. Защо изведнъж се оказа, че всички мислят за женитба? В това число и самата тя? Очевидно от всеки се очакваше да създаде семейство и деца, преди да е станало твърде късно. Трябваше да се замисли за това, за да не се окаже на перона на гарата, изпуснала и последния влак.

 

 

Краш беше толкова доволен да я види, когато се прибра в апартамента си в неделя следобед, че я посрещна, като мяукаше силно и се търкаше в новите й ботуши.

— Как си, миличкият ми? — измърмори тя, като го прегърна.

Котаракът се размърка радостно, а твърдите му мустаци погъделичкаха леко бузата й.

— Мисис Милър даде ли ти да обядваш?

Съседката на Антония — възрастна вдовица, живееща на горния етаж, обожаваше котките и винаги идваше да храни Краш, когато стопанката му отсъстваше.

В паничката му имаше остатъци от бяло пилешко месо, което той подуши, но отказа да дояде.

— А, пилешко? Глезан такъв! — Антония подозираше, че мисис Милър понякога му дава от собствения си обяд. — Учудвам се, че още не си избягал от къщи, за да се преселиш при нея.

Тя напълни паничката му с прясна вода, което според ветеринарния лекар беше много полезно за котките. Краш наблюдаваше действията й с неприкрито неодобрение и припомняйки си, че идването й бе прекъснало едно много интимно занимание, вдигна задния си крак.

Антония хвърли багажа си върху леглото с намерение да го разопакова по-късно и въздишайки с облекчение, се отпусна на дивана. О, толкова беше хубаво да се завърнеш у дома. Изтегна се удобно и разгърна „Сънди Експрес“ с успокоителната мисъл, че никой няма да я безпокои до края на вечерта. Не че не обичаше семейството си, напротив, а и бе сигурна, че и то я обожава. Но този уикенд се бе оказал твърде напрегнат.

В шест и половина телефонът иззвъня. Отмествайки Краш от скута си, тя стана да отговори.

— Антония? Слава Богу, че си вкъщи! — беше приятелката й Ема Хол, с която бяха работили заедно в кантората за недвижими имоти „Хътън, Дачет и Комптън“.

— Здравей, Ема! Как си?

— Ужасно — гласът на момичето заглъхна и Антония разбра, че се е случило нещо непоправимо.

— Какво има?

— Том ме напусна.

— Какво? Господи, много съжалявам!

Ема хлипаше толкова силно, че почти не можеше да говори.

— Може ли да… да дойда… у вас? Мисля, че не мога да понеса мисълта да остана сама.

— Разбира се. Идвай веднага — Антония бе изпаднала в шок. Том беше един от най-прекрасните мъже, които някога бе срещала: забавен, с неповторимо чувство за хумор, приятен на вид и много любезен. От много време сред приятелите им се смяташе за сигурно, че двамата с Ема ще се оженят.

Приготви джин с тоник и лед. От опит знаеше, че й предстои дълга вечер. Пет от приятелките й се бяха разделили с приятелите си през последните години и тя вече се бе специализирала в успокоителните фрази, като: „Ще ти бъде по-добре без него“, „Всъщност той никога не ми е харесвал“, „Никой не знае, може пък и да се върне“ или „Той ще съжалява“.

Бе изричала всичко това преди и без съмнение щеше да й се наложи да го повтори и тази вечер.

Двадесет минути по-късно, препъвайки се, Ема влезе в апартамента й с отпуснати като на стара жена рамене и лице, почервеняло от плач.

— Бих искала да умра — заяви тя театрално и се отпусна на дивана. Тъмната й коса, обикновено старателно пригладена, сега се спускаше на сплъстени кичури. В очите й, отправени към Антония, се четеше безмерно отчаяние. — Какво ще правя сега?

Антония обви ръце около раменете й.

— Горкичката! Какво се случи?

— Покани ме на обяд… Каза, че трябва да ми съобщи нещо. Аз… Аз бях толкова развълнувана…

— И после?

— Помислих си, че е решил да ми направи предложение. Заедно сме вече три години, та затова си казах: „Най-после!“ — момичето трескаво затърси салфетка в чантата си. — Бях толкова щастлива!

Антония можеше да се досети какво бе станало после.

— Ала вместо това — продължи да хълца Ема, — той ми каза, че вече не ме обича, и то в самото начало на обяда. Можеш ли да си представиш? От мен се очакваше да продължа да се храня, въпреки че се чувствах ужасно. Бих могла да го убия, задето ми го каза на обществено място.

— О, мила, толкова съжалявам! Каква свиня!

— Според мен е срещнал някоя друга.

— Не ми се вярва — опита се да я успокои Антония.

— Но тогава защо? Защо? — Ема отново се разтърси от ридания. — Чувствам се такава неудачница. Какво да направя, за да си го върна?

Домакинята заговори предпазливо:

— Не си ли мислила понякога, че би могла да се справиш по-добре без него?

— Никога няма да намеря друг като Том — поклати глава Ема. — Обичам го, а и той ме обича. Сигурна съм. Някой трябва да го е настроил против мен. Вероятно някоя кучка, която иска да се докопа до него.

Точно както бе очаквала Антония, вечерта се оказа невероятно дълга и й се струваше, че не би могла да направи нищо, за да успокои приятелката си. Ема не искаше друго, освен да говори, затова й се наложи многократно да изслуша случилото се през последните двадесет и четири часа — до момента, в който Том бе заявил, че между тях всичко е свършено, и мрачните перспективи за бъдещето.

— Как ще намеря друг като него? — непрестанно повтаряше Ема. — Нямам сили да преживея всичко отново. Нали знаеш, трябва да се запознаеш с някого, да научиш всичко за него, преди да се решиш да скочиш в леглото му. После години наред трябва да се опитваш да бъдеш съвършената партньорка. Винаги да показваш най-доброто от себе си. Да бъдеш любезна с майка му. Господи, толкова усилия хвърлих покрай Том и като си помисля, че всичко е било напразно!

Най-сетне гостенката осъзна, че минава полунощ.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — предложи Антония. — Този диван се разтяга и от него става много удобно легло.

Ема изпусна дълбока въздишка.

— Благодаря ти, но мисля, че е най-добре да се прибера. Ще се обадя утре в службата, за да кажа, че съм болна.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?

— Да, както винаги.

Антония й извика такси и обеща да й позвъни.

— Не бих искала да оставаш сама, Ема, независимо колко усилия ще ти коства това.

— Благодаря. Недей да казваш на Джейн и Барбара…

Антония я погледна учудено. Те всички бяха приятелки от много време и никога не бяха имали тайни една от друга.

— … нито пък на Денис — мрачно допълни Ема. — Тя ще каже само: „Нали ти казвах“, и ще насочи към мен лесбийските си мераци.

— Денис не се интересува много от мъжете, не мислиш ли? — усмихна се Антония.

— То е само защото не може да улови някого от тях — злъчно отбеляза приятелката й.

 

 

След като Ема си отиде, Антония лежа будна часове наред, размишлявайки върху изневярата на Том. Винаги бе смятала, че тяхната връзка ще завърши щастливо. Може би да се влюбиш не беше най-подходящият начин да си намериш партньор за цял живот? Вероятно човек трябваше да залага на по-делови начини, както правеха в някои страни, където сватбите бяха плод не на случаен шанс, а на предварителна уговорка. Наистина ли това беше толкова страшно? Докато времето минаваше, в съзнанието й се оформи план. Лично тя не познаваше никого, който бе прибягвал до него, но какво щеше да изгуби, ако опита? Още повече, ако никой не узнае за това? Но не беше ли рисковано? И откъде трябваше да започне? Обзета от нерешителност, тя най-сетне потъна в неспокоен сън, в който й се присъни, че баба й вече е наела Уестминстърското абатство за венчавката й.