Уна-Мери Паркър
Покана за среща (4)

Четвърта глава

В понеделник сутринта Антония пристигна в офиса си рано, напълно изтощена от почивните дни, прекарани със семейството й. Линда вече седеше зад бюрото си и се занимаваше с пощата. Слава Богу, изглеждаше много по-добре от последния път.

— Как вървят нещата? — запита веднага Антония, възползвайки се, че останалите още не бяха пристигнали.

— Преместих се в Уилтън Плейс. Наистина къщата е невероятна — отвърна Линда. — Не знам как ще ти се отблагодаря за всичко. Осигури ми покрив над главата точно когато имах най-голяма нужда от това. Още тази седмица ще започна да търся нещо подходящо под наем.

— Определено ми изглеждаш освежена — отбеляза Антония одобрително. — Ако не си заета довечера, защо не дойдеш с мен на приема, даван от асоциация „Найтбридж“, а след това ще отидем да вечеряме у дома? Няма да има никой друг, освен Краш. Бихме могли да погледаме нещо на видеото. Сигурно няма да ти е приятно да седиш съвсем сама.

— Благодаря. Би било чудесно. Въпреки че нямам нищо против да остана сама. Атмосферата в онази къща е неповторима. Свършила си страхотна работа.

— Да се надяваме, че скоро ще успеем да я продадем. Онзи възрастен мъж… как му беше името?… Мистър Приди. Обаждал ли се е?

— Досега не. Марк му е показал и къщата на „Виктория Роуд“, но според мен тя е прекалено голяма за него.

— Мисля си, че един апартамент ще бъде много по-подходящ за тях. Очевидно двамата вече не са в първа младост, а всичките тези стълби… — замислено каза Антония. — Кажи на Марк да му подхвърли идеята при следващата им среща.

В този момент Линда нададе лек вик:

— Боже мой! Какъв ужас!

— Какво има?

Секретарката взе последния брой на „Дейли Мейл“ и се зачете в статията на първа страница.

— И това е третата! — възкликна тя.

— За какво говориш?

— Станали са три убийства в центъра на Лондон и полицията смята, че си има работа със сериен убиец. Всички жертви са жени в средата на тридесетте години и с процъфтяваща кариера. Тялото на последната е било намерено в събота вечерта. Била е удушена, както и останалите.

Заета с пощата си, Антония почти не слушаше.

— Наистина е ужасно — подхвърли тя машинално.

Линда зачете на глас:

„Трупът на първата жертва — тридесет и четири годишната Полин Ашфорд, беше открит в изоставен паркинг близо до „Хай Холбърн“ преди месец, само на няколко метра от офисите на фирмата, в която е работила като главен счетоводител. Втората — Валери Мартин, тридесет и три годишна, изпълнителен директор на веригата хотели „Уогнър“, бе намерена преди десет дни. Тя също е била удушена и тялото й е било захвърлено в екипа на строеж близо до „Шефтсбъри Авеню“. Третата жертва — Роксана Бърч, на тридесет и една години, наскоро назначена за директор на отдел „Международни връзки“ във фармацевтичния концерн „Юпитер“, също е била удушена, а трупът й бе открит в мазето на дома й в района Пимлико.“

По всичко личи, че убиецът изпитва странна ненавист към преуспяващите жени. Не е ли ужасно?

— Светът днес като че ли е пълен с психопати — отбеляза Антония. — Слушай, Линда, получих ценоразписа на килимите, които поръчахме за къщата на „Белгрейв Скуеър“. Ще ни излязат няколко хиляди, но са най-доброто, което ми предлагат до момента. Би ли им писала, за да ги уведомиш, че приемаме офертата?

Секретарката веднага остави вестника със зловещата статия. Напрегнатият работен ден започваше.

 

 

След обяда, състоящ се днес от замразени домати и банан, Антония тръгна пеш към „Итън Плейс“, нетърпелива да види как изглеждат новите апартаменти в триетажната сграда. Строителите и декораторите вече си бяха отишли, отнасяйки всичките си принадлежности. Утре щяха да поставят килимите и да закачат завесите, да подредят мебелите. След това тя щеше да се заеме с дребните подробности по украсата, които бяха допринесли за огромния успех на компанията й през годините. Влезе в широкия коридор, където имаше намерение да сложи маса с огромно огледало над нея, и отвори първата врата към апартамента на партера. Остана доволна от факта, че той вече не е тъмен и неуютен. Разширените прозорци гледаха към вътрешния двор, а двете съборени преградни стени създаваха впечатление за простор и светлина. Съвсем скоро можеше да го предложи за продан, но не като партерен етаж, а като апартамент на нивото на градината, което щеше да й донесе най-малко двеста хиляди лири над първоначалната му цена. Най-хубав, разбира се, беше мезонетът, заемащ първия и втория етаж, с огромно антре, отвеждащо право към терасата и голямата спалня. Банята представляваше екстравагантна смесица от оникс и златисто, което не беше съвсем по нейния вкус, но безспорно щеше да се хареса на някой чуждестранен клиент. Таванският апартамент предлагаше великолепна гледка към покривите на жилищата и църквите в Лондон и въпреки че таванът на спалните беше наклонен, тя бе подбрала подходящи тапети, които създаваха впечатление за простор. С малко повече късмет, щеше да предложи цялата сграда за продан най-много след две седмици. Реши да изпробва новия асансьор и се озова отново в коридора на партера. Забеляза, че входната врата е леко открехната.

Точно преди да излезе от къщата, се сети, че е оставила папката с плановете на сградата на перваза на прозореца на партерния апартамент, когато бе решила да изпробва здравината на дървената дограма.

— По дяволите! — изруга тя на глас и тръгна нататък. Едва бе успяла да влезе, когато чу стъпки в стаята на горния етаж. За момент те спряха, после отново се чуха ясно, сякаш някой търсеше нещо.

Антония застина на място. Кой би могъл да влезе в къщата? И защо? Нямаше нищо за крадене. В петък следобед, след като бяха приключили работата си, работниците бяха минали през офиса й, за да оставят единствения комплект ключове. Тези, които сега бяха в ръката й. Шумът отгоре отново заглъхна, после ясно се чу как някой се изкачва по стълбите към последния етаж. Антония се втурна обратно към коридора. Трябваше веднага да се обади в полицията, но първо бе нужно да напусне къщата. Затръшвайки вратата след себе си, тя се затича по стълбите към улицата, без да се осмели да погледне назад. Точно преди да стигне до централния вход, из празната сграда отекна тревожният звън на звънеца. Стресната, тя разтвори вратата широко и се озова лице в лице с Бърт, директора на строителната компания. Той беше неин стар приятел — бяха работили заедно в продължение на няколко години. С усилие се въздържа да не се хвърли в ръцете му от облекчение.

— О, Бърт! Толкова се радвам да те видя!

Мъжът изгледа тревожно побелялото й лице.

— Какво става, мис? Случайно минавах оттук и забелязах на прозореца нечий силует. Реших да проверя дали всичко е наред.

— Някой се е промъкнал в къщата. Бях в партера, когато чух стъпки на горния етаж.

Бърт беше нисък набит човек с оредяваща коса, кръгли сини очи и овално розово лице.

— Какво… тук? — посочи той към вътрешността на сградата и разкърши рамене, сякаш се готвеше за битка. — Вътре ли е още?

Антония кимна, ровейки из чантата си, за да намери мобифона.

— Горе е. Но как е успял да влезе, Бърт? Затворих вратата след себе си, а и… О, предполагам, че съм оставила апартамента отворен, докато се спусках към партера, но това беше само за минута. Не, не виждам как е могъл да влезе.

— Изчакайте отвън, мис — нареди той. — Ще видя какво става.

Тя го погледна притеснено.

— Не бива да правиш това, Бърт. Може да е въоръжен!

— Не. Не и ако е старецът, когото забелязах на прозореца. Той едва ли би могъл да убие и муха. Много често разни бездомни просяци се промъкват в необитаеми сгради, за да пренощуват. Обикновено са пияници или наркомани. Обадете се на полицията, мис. Аз ще се поогледам.

Докато, набираше 999, Антония наблюдаваше как Бърт изкачва стълбите с късите си набити крака.

Стъписана от обзелия я ужас, тя съобщи за натрапника на полицията в Челси и зачака. Стори й се, че Бърт се бави прекалено дълго, а къщата беше зловещо притихнала. Реши, че изобщо не трябваше да му разрешава да влиза и за момент си го представи — пребит до смърт в някоя от горните стаи или ударен по главата с оръжие. Когато входната врата се отвори, тя така се уплаши, че сърцето й щеше да спре. Но оттам, съвсем спокоен, излезе Бърт и поклати отрицателно глава.

— Отишъл си е — обяви той и в гласа му се долови отвращение. — По същия път, по който е влязъл.

— Как?

— Прозорецът на партера е счупен. Онзи до противопожарната стълба. Очевидно е минал отзад и така се е добрал до втория етаж. Много ловко за човек на неговата възраст — додаде той почти с възхищение.

 

 

— Каква неприятна случка — отбеляза Линда, докато двете с Антония вървяха към „Кадогън Скуеър“ след приема същата вечер. — Питам се какво ли е търсил. Няма нищо за крадене, нали?

— Абсолютно нищо. Но естествено той може би не е знаел.

— Но нали е могъл да види през прозореца, че в момента къщата дори не е обзаведена?

— Така е — въпреки че не си го признаваше, Антония беше силно притеснена от инцидента, фактът, че нямаше какво да се открадне, правеше нещата още по-необясними. — Наредих на Бърт да укрепи допълнително прозореца, макар че, както той съвсем правилно отбеляза, противопожарният изход става съвсем излишен, ако го заключим с катинар.

— Съгласна съм — сухо каза Линда. — Човек ще бъде принуден да избира дали да изгори жив, или да му бъде отмъкнато всичко ценно.

Когато влязоха в апартамента на Антония, Краш приветства господарката си с доволно мяукане и започна да се търка в краката й. После бавно тръгна към кухнята, спря до хладилника и я изгледа многозначително.

— Котарак с характер, а? — засмя се Линда.

— При това какъв! — съгласи се Антония и извади едно сварено пилешко бутче. — Само ще му го разчупя и после ще пийнем по нещо.

— Пилешко? Когато гледах котка, я хранех само с готова котешка храна — каза Линда и се настани на дивана.

— Разглезих го още когато беше малък — призна Антония — и сега, разбира се, иска само най-доброто: телешки дроб, пуйка, пъстърва…

— Пъстърва?

— От рибата обича само пъстърва. Случва се на вечеря аз да ям треска, но той си получава пъстървата.

За първи път днес Линда се разсмя весело:

— Сега вече знам всичко.

— Е, не мога да кажа, че и аз съм лишена от най-доброто — пошегува се Антония. — В момента имам нужда от чаша шампанско. Какво ще кажеш?

— Не мога да се сетя за нищо по-добро.

Минута по-късно двете се настаниха във всекидневната с бутилка шампанско и домакинята предложи да изгледат новините по телевизията.

— Искам винаги да съм наясно какво става по света, преди да започна да върша нещо — обясни тя и взе дистанционното.

Бяха пропуснали началото, но успяха да хванат водещата новина.

— … Тялото на Роксана Бърч — третата жертва, намерена удушена в центъра на Лондон през последните два месеца, е било открито в мазето на къщата, където е живеела. Предполага се, че трупът е престоял там няколко дни, защото е бил наполовина покрит от брезента, оставен от строителни работници…

Лицето на Линда се изкриви от ужас.

— Това е историята, която ти прочетох днес сутринта.

— Зная.

Двете продължиха да слушат, загледани в снимката на много красива млада жена с тъмни коси.

— … Роксана Бърч, тридесет и една годишна, наскоро е била назначена за директор на отдел „Международни отношения“ във фармацевтичния концерн „Юпитер“…

Следваше дословно повторение на статията, публикувана във вестника същата сутрин. На екрана се появи къщата в Пимлико, където бе намерено тялото, а след това и снимките на другите две млади жени.

— … И двете — Полин Ашфорд, тридесет и четири годишна, и Валери Мартин, на тридесет и три години, бяха открити…

— Отвратително, нали? Очевидно някой изпитва дълбока ненавист към преуспяващите жени — отбеляза Линда.

— Да — поради някаква причина, която не можеше да обясни, Антония бе обзета от безпокойство. Все още не беше преодоляла шока от днешния инцидент. Внезапно си припомни таксито, което едва не се бе нанизало в задницата на колата й. Какво означаваше всичко това? Не каза нищо, за да не изглежда като глупачка, а и Линда си имаше достатъчно свои грижи в момента, освен това живееше сама в огромна празна къща. Нямаше смисъл да я притеснява.

В края на репортажа Антония взе дистанционното.

— Имаш ли нещо против? Вече видяхме достатъчно. Да го изключа ли?

— О, да. Ако гледаш редовно новините, рискуваш да изпаднеш в депресия — отвърна Линда и отпи от виното си.

По-късно Антония направи омлет с гъби и изслуша разказа на приятелката си за мъжа, в когото се бе влюбила, и за Робин, твърдо решен да сложи точка на брака им. Изглежда, Линда се успокояваше, когато разказваше всичко отново и отново до най-малките подробности, докато накрая Антония научи всичко наизуст, но проявяваше търпимост и само от време на време подмяташе по някоя утешителна дума.

— Опасявам се, че те отегчих до смърт — каза най-накрая Линда и издуха носа си във вече съвсем мократа кърпичка.

— Не, не си — увери я Антония. — Говори колкото искаш. Това помага.

Струваше й се, че не може да каже нищо повече. Линда бе направила ужасна грешка, като се бе влюбила в неподходящ мъж, който никога не бе имал намерение да напусне жена си и децата си, а Робин, за беда, точно сега не бе склонен да прощава.

— Мога да те посъветвам само да стоиш мирно и да не предприемаш нищо. Робин може и да промени решението си, като разбере, че разводът е прекалено крайна мярка. Сигурно ще съжалява, че не е проявил повече разбиране. Ако е възможно, ти би искала да се върнеш при него, нали?

— Бих искала да се върна само заради сигурността, която ми дава — честно си призна Линда, — но това няма да бъде справедливо. Проблемът е, че все още обичам Енгъс и сигурно ще го обичам винаги.

— О, Линда, толкова съжалявам — съчувствено каза Антония. Към никого тя не бе изпитвала толкова силни чувства и й бе невъзможно да разбере как приятелката й бе допуснала да й се случи всичко това. Винаги бе смятала, че е щастлива с Робин. Ако обичаш един човек, как бе възможно да се влюбиш в друг? И дали това, което Линда изпитваше, беше наистина любов, или бе само страст?

Сякаш прочела мислите й, Линда заговори:

— Сигурно всичко ти изглежда много налудничаво. Питаш се как изобщо съм решила да изневеря на Робин, нали?

— Нямам намерение да те съдя. Никога не съм се влюбвала така страстно в някого и не разбирам как е станало всичко.

Линда се усмихна уморено.

— И аз мислех така. Само допреди година не можех да проявя разбиране или съчувствие към хората, които объркваха живота си, защото са се влюбили в някой друг. Спомням си, че всеки път се питах защо не са запазили контрол над чувствата си. Възможно ли е да проявяват такъв егоизъм? — замълча за момент и очите й отново се напълниха със сълзи. — Мога да те уверя, че когато ти се случи, се чувстваш като ударен с чук по главата. Или като попаднал в центъра на торнадо. То е като да си се натъпкал с наркотици! Струва ти се, че летиш над земята и не можеш да се съвземеш. Не знам дали всичко щеше да бъде по-различно, ако имахме деца, но не ми се вярва. Изцяло съм обсебена от Енгъс. Мисля само за времето, което съм прекарала с него. Не можех… не мога да спя. Не мога да ям. Всеки час, всеки ден съм обзета единствено от копнеж да бъда с него.

— Но как така аз не забелязах нищо? — запита Антония. — Ти винаги си изглеждала толкова щастлива и делова.

— Не искам да мислиш, че те критикувам, но ти си винаги прекалено отдадена на работата си. Не е чудно, че не забеляза нищо. Което впрочем беше добре дошло за мен. Не исках никой да разбере, в случай че се върна при Робин. А и не биваше да допускам личните ми проблеми да пречат на работата ми.

— О, но това е ужасно, Линда. Нямах представа, че съм толкова сляпа за всичко, което става около мен. Разбира се, ти си права, че съм прекалено отдадена на работата си. И цената, която трябваше да платя за това, е, че сега съм напълно лишена от личен живот. Нямам приятел. Нямам съпруг и деца — облегна се отчаяно на отрупания с възглавници диван и се загледа в тавана, чиито бели орнаменти приличаха на ледени висулки. — Трябваше да забележа, че с теб става нещо, въпреки че ние никога не коментираме личните си проблеми в службата. Чувствам се неловко, като си помисля, че толкова време не съм забелязала, че си разстроена.

— Е, нищо не би могла да направиш, а и аз не бих те послушала, ако бе решила да ми даваш съвети. Майка ми се опита да ме убеди да изоставя Енгъс. Предупреди ме, че правя огромна грешка, но послушах ли я? Не, дори когато ми каза, че не постъпвам почтено спрямо Робин. И че любовникът ми няма да изостави жена си и децата си заради мен — Линда поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва в какво положение е изпаднала. — Просто не бях на себе си. Но най-лошото е, че все още не съм. Ако Енгъс дойде утре и каже, че иска да продължим връзката си, ще се съглася без никакво колебание.

— Трябва да е много страшно да си дотолкова привързана към един човек.

— О, да. И страшно, и чудесно, и вълнуващо е. Не прилича на нищо, което съм изживявала досега. Най-ужасното обаче е, че си мислиш, че си прав, а всички останали грешат. Единственото хубаво нещо е, че сега проявявам повече разбиране и се съобразявам с чувствата на другите. Съмнявам се, че ще си позволя отново да съдя някого. Поне така се надявам. Струва ми се, научих някои неща. В противен случай всичко е било напразно, нали?

— Много ужасен начин да научиш нещо — Антония бе потресена да гледа Линда, която винаги бе смятала за образец на самообладание, да страда така. От всички хора, които познаваше, най-малко за нея би допуснала, че може да се забърка в такава каша.

Джейн, Ема, Барбара, Денис… да. Не би се учудила, ако някоя от тях направеше неподходящ избор или ако се влюбеше в женен мъж. Но не и Линда. Тя винаги бе била толкова разумна, толкова делова, здраво стъпила на земята и изцяло концентрирана върху работата си.

— Благодарна съм, че нямам деца. Не знам как щях да се оправя, ако имах.

— Това наистина е най-лошото, което би могло да се случи на една жена — съгласи се Антония. — Не мисля, че бих изоставила детето си заради някой мъж.

Линда я изгледа мрачно.

— Не можеш да бъдеш сигурна. Не знаеш какво означава да се влюбиш в някого безпаметно. И аз мислех като теб, но промених мнението си. Това е като болест, Антония. Чувстваш се уловена в нещо толкова силно, за което си готова дори да умреш.

— Никога не съм го изпитвала — призна си Антония замислено. Щеше ли някога да познае подобно чувство? Щеше ли Колин Холбрук, след като се срещнеха, да я накара да изгуби разсъдъка си и да рискува всичко? Просто не можеше да си представи какво би могло да се случи. — Виж, Линда, вече стана късно, а ти си много уморена. Защо не останеш да спиш тук? Този диван се разтяга на чудесно легло. Самата аз спя на него, когато родителите ми дойдат в града.

Линда я погледна благодарно със зачервените си от сълзи очи.

— Би било чудесно — каза тя. — Благодаря ти, Антония. Наистина оценявам всичко, което правиш за мен, и ти обещавам, че до края на седмицата ще се опитам да се съвзема. Но точно в този момент се чувствам така, сякаш съм те предала.

— Разбира се, че не си. Просто си помислих, че мога да направя нещо, за да се почувстваш по-добре.

— Да имаш някого, с когото да си поговориш, е най-добрата помощ — усмихна се Линда.

— Винаги съм готова да те изслушам.

 

 

Най-после дойде вторник. Антония се събуди рано и обзета от вълнение, бързо скочи от леглото, за голямо разочарование на Краш, който обичаше да се гуши до нея сутрин. Този ден обаче тя се втурна в банята и застана под душа още преди той да бе успял да се качи на леглото.

Подбра дрехите си много внимателно — морскосин костюм и обувки в същия цвят. „Щом сега се чувствам нервна — мислеше си тя, докато решеше мократа си коса, — какво ли ще стане вечерта?“

В офиса денят й се стори безкраен и Линда, вече в много по-добра форма, се чудеше защо шефката й е толкова разсеяна. За първи път Антония изпита отегчение от работата си до такава степен, че неочаквано закопня за един свободен ден, през който да си остане вкъщи и да се заеме с домакинството, което винаги й се бе струвало еднообразно и безинтересно. Тази мисъл я накара да се стресне.

В седем часа всички напуснаха офиса, включително и Линда, която имаше среща с Робин, за да обсъдят подробностите около развода. Той настояваше всичко да мине мирно и тихо и колкото може по-бързо. Ако успееха да се споразумеят за условията, биха могли да минат и без адвокати и да спестят няколко хиляди лири.

Останала съвсем сама, Антония поправи грима си и се среса. Докато заключваше входната врата, ръцете й трепереха от страх и вълнение. Щеше да й бъде трудно да паркира колата си близо до хотел „Гросвенър Хаус“, затова махна на едно такси. Докато минаваха покрай „Хайд Парк“, тя се облегна на седалката, усещайки, че не й достига въздух. Господи, колко изнервящо преживяване, помисли си и си пожела всичко да е свършило, да се е срещнала с Колин Холбрук и двамата вече да вечерят в ресторанта.

Във фоайето на хотела нямаше много хора. Тръгна към бара, представляващ просторно слабо осветено помещение с малки масички, покрити със снежнобели покривки, и удобни кресла.

Мъж на средна възраст, облечен в тъмносин костюм, стоеше до вратата и се оглеждаше, сякаш търсеше някого. Антония веднага го позна и изруга наум. Последното нещо, което искаше, бе да срещне потенциален клиент преди толкова важна среща. Какво ли, за Бога, щеше да си помисли той? Без съмнение, след като Колин Холбрук не знаеше как изглежда тя, щеше да оглежда всяка млада дама в заведението. Би могъл дори да отиде до някоя от тях и да я попита дали не е Сюзън.

Антония извърна лице и реши да мине бързо покрай него с надеждата, че той няма да я познае. Но беше изминала само няколко крачки, когато мъжът я забеляза и вдигна изненадано посивелите си вежди.

— Мис Мъри, нали? — запита, взирайки се в нея през масивните си очила.

Тя вдигна поглед към него, но за момент не можа да си спомни името му.

— Аз съм Алек Приди. Вашият помощник, Марк Джилингъм, ми показа някои от къщите, които продавате — осведоми я той, предположил, че тя не може да го познае.

— Да, разбира се, мистър Приди — спокойно отвърна Антония и му протегна ръка. — Спомням си много добре. Ходихте до къщата на „Уилтън Плейс“, нали? Надявам се, че ви е харесала.

Посивелите вежди отново се повдигнаха и умореното лице се изкриви в някакво подобие на усмивка.

— Честно казано, много ви бива. Впрочем днес разговарях с колегите ви — или, по-точно казано, с вашите служители — и смятам да огледам още една къща на „Виктория Роуд“.

— Много добре. Тя ще стане чудесна, след като я обзаведем — докато говореше, тя оглеждаше фоайето на хотела с надеждата, че Колин Холбрук ще закъснее. Щеше да изпадне в много конфузно положение, ако той пристигнеше, докато тя разговаряше за работа с възрастния мъж. Но и не можеше да си позволи да бъде нетактична с мистър Приди, който очевидно беше богат клиент.

— Кога смятате, че ще бъде готова?

— След около шест седмици.

— Изглеждате много самоуверена, мис Мъри.

Антония кимна:

— Така е. Разполагам с първокласни строителни работници и декоратори, а и с допълнителни наказателни клаузи в договора, в случай че не спазят срока.

— Сигурен съм в това, мис Мъри.

Наистина ли долови сарказъм в гласа му? Поради някаква причина възрастният човек не й беше приятен и тя бързаше да се отърве от него. Но къде беше Колин Холбрук? Сега вече тя нямаше търпение да се появи и да я отведе оттук.

Мистър Приди продължаваше да говори:

— За мен и съпругата ми е доста скъпо да живеем в хотел продължително време, така че бихме искали да намерим някое подходящо жилище колкото може по-скоро. Всъщност сега чакам точно нея — погледът му обходи фоайето. — Тя отиде да пазарува. Очевидно това е любимото занимание на жените.

— Така е. Е, надявам се, че ще успеем да ви намерим дом съвсем скоро… — докато говореше, Антония понечи да тръгне край него.

Той погледна старомодния си златен часовник, пристегнат около китката му на кафява кожена верижка.

— О, Боже, тя закъснява повече от половин час.

— Ако ме извините… аз имам среща с един… клиент — отчаяно каза Антония.

— Защо не пийнем по нещо, докато чакаме? — предложи мистър Приди. — Ако седнем близо до вратата, аз ще мога да гледам кога ще пристигне съпругата ми, а вие няма да пропуснете клиента си. Как мислите? — още преди да изчака отговора й, той решително, но внимателно я поведе към една маса за двама.

Господи, помисли си тя. Съвсем беше забравила, че той бе казал на Марк, че двамата с жена му са отседнали в хотел „Гросвенър Хаус“. При толкова много възможности в Лондон, защо ли бе определила среща на Колин Холбрук точно на това място?

Но нямаше какво да направи. Беше принудена да изпие едно питие с Алек Приди, а когато пристигнеше Колин, щеше да се извини и да смени масата. Чувстваше се съвсем обезсърчена. Точно когато искаше да се представи в най-добра светлина, той щеше да я завари, потънала в делови разговор с възрастен клиент относно продажбата на собственост за няколко милиона лири. Това не беше многообещаващо начало за една връзка, която трябва да се окаже любовта на живота й.

Мистър Приди поръча джин с тоник за двамата. Сервитьорът постави пред тях фъстъци и маслини в малки купички от бял порцелан. Антония сложи в устата си една маслина, сдъвка я и едва не си счупи зъб в твърдата костилка. И през цялото време не преставаше да оглежда помещението, надявайки се да разпознае Колин Холбрук по снимката му.

— Отпуснете се и се насладете на питието си, мис Мъри — каза мистър Приди, опитвайки се да я въвлече в разговор.

Антония му се усмихна леко. Не можеше да му каже, че клиентът, когото очаква, е твърде важен за нея, защото той навярно би си помислил, че не го приема на сериозно.

Стисна здраво зъби и отпи от джина. Напитката беше толкова изстудена, че почти не можеше да усети вкуса й. Незабелязано погледна часовника си. Стрелките показваха осем без петнадесет. Колин Холбрук отново закъсняваше. Обзета от безпокойство, тя се запита какво ли го бе задържало този път. Разбира се, движението беше много натоварено, а и може да има неотложни служебни ангажименти. Възможно ли беше да е отишъл в другия „Гросвенър Хотел“ до гара „Виктория“? Не, не, беше малко вероятно. Напрегна се да си спомни дали бе споменала, че срещата им е на „Парк Лейн“. Моля ти се, Господи — замоли се тя мислено, не желаейки да се поддаде на мрачното подозрение, което я бе обхванало, — направи така, че той скоро да дойде.

Мистър Приди бърбореше за предимствата да живее в Лондон и нетърпението, с което очаква да се сдобие с нов дом, и, изглежда, напълно бе забравил съпругата си. Изброи всички музеи в столицата, картинните галерии и театрите, отбелязвайки колко е полезно човек да харчи парите си за подобен род културни развлечения. Антония го слушаше или се преструваше, че го слуша, кимаше от време на време и се съгласяваше с всичко казано, но нито за миг не отделяше поглед от вратата. Вече беше осем, а Колин Холбрук така и не се бе появил.

След малко мистър Приди като че ли осъзна, че и двамата очакват хора, които не идват.

— Надявам се, че със съпругата ми всичко е наред — отбеляза той, демонстрирайки загриженост за първи път. После малките му сиви очи се насочиха към Антония през дебелите рамки на очилата. — И вашият клиент закъснява, нали? Боже, Боже, в наши дни хората нямат никаква представа за времето. Много мразя неточността. А вие?

Вече минаваше осем и двадесет и младата лесна реши, че всичко й е омръзнало. Разочарованието й бе толкова огромно, че й се искаше да се разплаче, но вместо това се изправи и съобщи, че трябва да си върви.

— Сигурно нещо го е задържало — каза тя и започна да събира нещата си. — Благодаря ви за питието, мистър Приди. Надявам се, че ще успеем да ви намерим подходящо жилище. Дано съпругата ви скоро да се появи.

— Благодаря ви. Беше ми много приятно, че се срещнахме. Преди тази вечер за мен бяхте само служебно лице, седнало зад бюрото си. Вие сте много умна жена, нали? Сама управлявате малката си империя.

— Едва ли бих могла да нарека компанията си империя, но упорито работя по този въпрос — мрачно се усмихна тя.

— Сигурен съм, мис Мъри. Сигурен съм.

Антония огледа за последен път фоайето и бара, после тръгна към изхода в най-отдалечения край, за да пресрещне Колин Холбрук, в случай че е закъснял, но не се е отказал от срещата. Ала така и не забеляза никой, който да прилича на него. Хората вече бяха приключили с питиетата си и вечеряха в ресторанта. Махна отчаяно на едно такси, въпреки че можеше да се прибере пеш, и каза на шофьора да я откара до „Кадогън Скуеър“. Единственото, което искаше в момента, беше гореща вана. После щеше да си легне. Съжаляваше, че изобщо бе публикувала обявата си във вестника. И че се бе свързала с Колин Холбрук. Роланд се бе оказал прав, когато я предупреждаваше да не се обвързва с мъж, който си търси жена чрез обява. Беше направила огромна глупост и само бе пропиляла времето си. Надеждите й бяха излъгани и сега се чувстваше нещастна. Веднага щом се прибере у дома, ще скъса снимката на Колин и двете му писма, които пазеше в нощното си шкафче, и щеше да забрави за него. Може би не й беше писано да се омъжи. Нито пък да има деца. Когато влезе в апартамента си, по бузите й се стичаха черни вади от разцапаната спирала, защото не бе успяла да намери кърпичката си.

Краш, който очевидно я бе очаквал с нетърпение, веднага се втурна да я посрещне, но тази вечер тя не бе в състояние да си играе с него. Отиде направо в спалнята си и почти се бе съблякла, когато телефонът иззвъня. Антония автоматично вдигна слушалката.

— Ало?

Не последва отговор.

— Ало? — повтори тя гневно. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някой да мълчи и да диша в ухото й. Чу се леко изщракване и веднага след това последва сигнал „свободно“.

Антония сви рамене, наметна се с хавлията си и точно преди да пусне душа, телефонът отново иззвъня. За момент тя го изгледа подозрително. Дали да не го остави да звъни? Не, по-добре да се обади, защото можеше да бъде някой от семейството й.

— Ало?

Отново никой не отговори.

— Ало? — почти изкрещя тя. Миг по-късно чу вече познатото изщракване, последвано от сигнала.

Преди да затвори, тя набра 1471, за да може да проследи номера на човека, който се обажда.

— По дяволите! — изруга Антония. Който и да й звънеше, желаеше да остане анонимен и без съмнение се бе застраховал предварително, набирайки 141. Тъй като беше много уморена, реши да остави телефона отворен. Ако възникнеше нещо спешно, родителите и братята й биха могли да се свържат с нея по мобифона. А останалата част от света трябваше да се справя без нея.

Половин час по-късно, освежена и доста поуспокоена от душа, тя раздели малкото останало студено пилешко с Краш, сипа си чаша вино и седна да изгледа някаква развлекателна програма. Вечерта се бе оказала истинска катастрофа, но реши да не мисли повече за това. Когато тръгна към спалнята, си припомни, че трябва да махне снимката на Колин Холбрук от нощното си шкафче. За нея той повече не съществуваше. Чудесно би могла да мине и без него.

Точно преди да угаси осветлението, я стресна резкият звън на звънеца.

— Кой е? — попита тя по домофона.

— Ти ли си, Антония? — гласът беше плътен и напрегнат.

— Кой е? — повтори тя.

— Аз съм, Робин. Робин Дан. Случайно минавах оттук и си помислих дали не мога да се отбия за няколко минути.

— Да, добре. Качвай се — беше единадесет часът, но съпругът на Линда очевидно бе отчаян. Изглежда, срещата им по-рано вечерта не бе преминала гладко.

Минута по-късно отвори входната врата и Робин влезе в апартамента със зачервено лице и подпухнали, кървясали очи.

— Опитвах се да ти се обадя, но не успях да се свържа… Извинявай, че идвам толкова късно… — започна той, ръкомахайки енергично. Беше едър, леко закръглен и доста привлекателен мъж. Тази вечер обаче изглеждаше така, сякаш бе участвал в маратон. Целият бе облян в пот и тъмният му костюм беше измачкан. Ризата му бе разкопчана и вратовръзката висеше хлабаво около врата му.

— Добре ли си, Робин? — разтревожено го попита Антония.

— Добре? Та аз не съм на себе си, Антония — отвърна той и се наведе да я целуне по бузата. Дъхът му миришеше на уиски и цигари, а кожата му беше лепкава и студена. — Струва ми се, че Линда е изгубила ума си! Не мога да я накарам да разсъждава трезво! — без да изчака да бъде поканен, той се запрепъва към всекидневната и се отпусна тежко на дивана.

— Искаш ли кафе?

Тъжният му поглед се плъзна изпитателно из стаята и за момент едрият мъж й заприлича на Мечо Пух, който се чуди къде е скрито гърнето с мед.

— Предполагам, че имаш няколко капки уиски, а? Много се извинявам, че те притеснявам посред нощ, но съм напълно отчаян.

Наистина изглежда съсипан, помисли си Антония.

— Да, имам уиски — усмихна се тя. — С малко вода, нали?

Той не отговори, само продължи да се оглежда. Когато получи доста разреденото си питие, я погледна признателно.

— Благодаря. Ти си страхотна. Знаеше ли, че Линда се размотава насам-натам с друг?

— Току-що научих — предпазливо отвърна тя, тъй като не искаше да се забърква в толкова лична история.

Робин бавно поклати глава:

— Помислих си, че ако проявя твърдост, ще я стресна и ще я накарам да дойде на себе си. Както знаеш, изхвърлих я от къщи и й казах, че искам развод.

— Да, знам.

— Но това не помогна — въздъхна отчаяно той.

— Знам — повтори Антония.

Робин приглади с ръце веждите си и разсеяно изтри длани в панталона си.

— Продължава да настоява за развод, въпреки че, доколкото разбрах, е скъсала с онзи. Как ти се струва това?

— Никога не съм била омъжена, така че не мога да ти отговоря. Може би, ако проявиш малко търпение, нещата ще се променят.

Гостът изпразни чашата и погледна с копнеж към бутилката с уиски.

— Бих ли могъл…

Притеснена, Антония му приготви ново питие, като сипа алкохол само колкото да оцвети водата.

— Какво да правя, Антония? — това беше вопъл от дъното на душата му.

— Трябва да й дадеш време — предложи тя и седна на дивана до него. Той й приличаше на объркано и уплашено дете. — Линда е много интелигентна жена. Сигурна съм, че ще направи онова, което е най-добро и за двама ви.

— Вярно, че е интелигентна — съгласи се Робин. — Също като теб. И почти толкова силна. А фактът, че си невероятно сексапилна, те прави много особена, Антония.

Тя се изчерви от смущение.

— Не знаех — отвърна, опитвайки се да звучи шеговито.

— О, така е! Винаги съм го мислил — той улови ръката й и я стисна силно. — Трябва да се омъжиш, Антония. От красива жена като теб би излязла прекрасна съпруга.

Тя се опита да дръпне ръката си, но от това хватката му стана още по-силна.

— Робин, смятам, че е време да се прибираш. Стана доста късно…

— О, моля те, недей да ме гониш! — зачервените му очи се напълниха със сълзи. Остави чашата си на пода. — Ти прояви такова разбиране. Ако те бях срещнал преди Линда, сега нямаше да съм в това положение. Винаги съм бил увлечен по теб. Не може да не си го забелязала.

Антония се отдръпна стреснато. Това бе последното нещо, което бе очаквала от съпруга на приятелката си, още повече че го познаваше съвсем бегло. Направи решителен опит да се изправи, но ръцете му се обвиха около кръста й и я притеглиха към него.

— Скъпа… — зашепна дрезгаво той. — Не можеш да си представиш колко те желая… Няма да ме отпратиш, нали? — мускулестият му крак притискаше коленете й, приковавайки я на място, докато се опитваше да я целуне. Тежкият му, горещ дъх я удари в лицето и тя се извърна отвратено толкова рязко, че двамата се стовариха на пода. Слава Богу, че се озова върху него, за да може да се изправи, преди той да се съвземе, и се втурна към телефона.

— Ще ти извикам такси — каза тя с леден тон. — Не си в състояние да се прибереш сам.

Робин остана за миг на пода, загледан в тавана, после се изправи тромаво, отпусна се на дивана и скри лице в големите си длани.

— Съжалявам, Антония — измърмори приглушено той. — Не трябваше да правя това. Но наистина изглеждаш много секси.

Тя не отговори. Отвращението от постъпката му отстъпи място на ужасяващата мисъл, че само допреди секунда се бе наслаждавала на мъжката прегръдка, на факта, че е желана, че някой има нужда от нея. Страстта му, макар и плод на алкохола, я накара да осъзнае какво бе пропуснала в живота си. Само ако беше някой друг, помисли си тя. И каква ирония имаше в това, че в момента, когато най-горещо желаеше в живота й да се появи мъж, той се бе оказал не друг, а съпругът на секретарката й.

След като Робин се настани в таксито, сипейки непрекъснато извинения, тя се върна в спалнята и взе снимката на Колин Холбрук. Очите му гледаха право в нея, а устните му бяха изкривени в лека усмивка. Господи, той беше толкова привлекателен. Имаше вид на остроумен и мил мъж, с когото би й било добре и… Възможно ли беше да е влюбена в някого, когото дори не е виждала? Антония седна на ръба на леглото, без да откъсва поглед от снимката, и отново си припомни, че трябва да го забрави. Взе писмата, прочете ги отново и почувства съжаление. Сигурно, ако нещата се бяха подредили както трябва, от това би могла да се получи съвършена връзка. Но той се бе оказал човек, на когото не би могла да разчита. Вероятно за него всичко е било само игра: да се обажда на самотни жени, да им определя срещи, а после да се забавлява от мисълта как те седят самотни в претъпканите барове, очаквайки го напразно.

Внезапно я обзе гняв. Негодник! Как се бе осмелил да постъпи така с нея? Би могла да прояви разбиране, ако я бе излъгал само веднъж, но сега? Не, няма да остави нещата така, реши тя и грабна телефонната слушалка. Въпреки че беше полунощ, набра номера му.

Телефонът иззвъня само два пъти, преди да чуе гласа му:

— Моля?

— С Колин Холбрук ли говоря?

— О, Сюзън! О, Господи, ако само имах телефонния ви номер! Толкова отчаяно търсих начин да се свържа с вас, но не зная дори къде живеете, иначе щях да ви изпратя извиненията си.

— Е, какво ви задържа този път? — запита студено тя, без да се подведе от разкаянието му.

— Не мога да ви кажа колко съжалявам. Само Господ знае какво си мислите за мен! Отново същото! Можете ли да повярвате на лошия ми късмет? Точно преди да напусна службата, шефът ме извика на съвещание… Нещо, свързано с курса на японската йена. Разбира се, часовата разлика между нас и Япония не работеше в моя полза и нямах никаква възможност да се свържа с вас. Не можах да напусна офиса преди девет и половина. Едва не полудях! Нямаше смисъл да ходя до бара и бях сигурен, че сте разочарована. О, Сюзън, какво ли си мислите за мен?

— Мисля, че трябва да забравим цялата история — хладно отвърна тя.

— О! — гласът му заглъхна. — Наистина ли? Уверявам ви, че не бих допуснал това да се случи, ако зависеше от мен. Господи, каква каша! Толкова исках да се срещнем.

— Вероятно не ни е било писано.

— Не говорете така. Наистина нямах възможност да се измъкна. Не можех дори да ви телефонирам. Струва ми се, че в службата ми човек няма право на личен живот. И аз не съм единственият. Един от колегите ми трябваше да се прибере по-рано заради партито по случай рождения ден на съпругата му. Можете ли да си представите? Аз също много исках да ви видя.

— Така ли? — запита рязко тя, въпреки че бе започнала да омеква вътрешно. Ако той говореше истината, значи нямаше за какво да го обвинява. А гласът му звучеше толкова искрено. Дали не трябваше да му даде още един шанс? Разбира се, всичко се повтаряше точно като първия път, а тя не бе съгласна да я разиграват. Как да бъде сигурна, че не я лъже? Може просто да бе отишъл с няколко колеги в някое заведение. Или пък да е имал среща с друга жена… Не, не можеше да понесе тази мисъл. Може би беше от онези неорганизирани хора, които не успяват да се справят с ангажиментите си, но в този случай той беше последният човек, с когото би желала да се обвързва. Не хранеше никакво уважение към подобни мъже.

— Моля ви, Сюзън. За следващата ни среща съм съгласен с всяко ваше предложение. Закуска преди работа? Или по едно питие предобед? Обяд? Следобеден чай? Обещавам ви, че ще успея да се отърва от шефа и случилото се няма да се повтори.

— Не искам да изглеждам несговорчива, но съм много заета и не мога да пилея времето си за несериозни неща.

— Напълно ви разбирам. Аз също не обичам хората, на които не може да се разчита. Но не бихте ли ми дали още един шанс? Моля ви!

— Защо не оставим всичко на времето, Колин. Аз имам телефонния ви номер. Винаги мога да ви се обадя…

— Бих желал да ви се обадя аз — прекъсна я той с момчешка настойчивост. — Ако успеете да забравите двете ми провинения пред вас, бих могъл…

Докато той говореше, Антония отново се загледа в снимката. За момент едва не се поддаде на импулса да му каже адреса и телефонния си номер и да го покани за по едно питие още утре вечер. Някакъв глас вътре у нея й говореше: Ти си луда да отхвърлиш един мъж така лекомислено само защото са го задържали в службата и са му попречили да се срещне с теб…

— Може би бихме могли да уредим нещо — чу се да казва тя, — но през следващата седмица ще бъда много заета, така че…

— Много добре. Искам да кажа, радвам се, че все още смятате, че можем да се видим. Разкажете ми нещо за себе си, Сюзън. Не зная нищо за вас. Освен това, че имате приятен дрезгав глас, който звучи много секси — Антония се изчерви за втори път тази вечер, но не отговори. — С какво се занимавате? Знам, че сте млада жена с успешна кариера, но какво точно работите?

— В сферата на недвижимите имоти — предпазливо отговори тя.

— И винаги сте правили това?

— Да. Имам предвид, откакто завърших университета.

— Кой по-точно?

— В Единбург.

— Какво учихте?

— Икономика.

— Оу! Очевидно сте доста интелигентна — в гласа му прозвуча искрено, възхищение.

Антония се разсмя, обзета от странното усещане, че е започнала да го опознава.

— А вие? В кой университет сте учили?

— В Оксфорд. По-точно в Магдълън. По някаква необяснима причина се залових с политология. Заминах за Канада веднага щом се дипломирах и… останалото ви е известно. Ето ме сега отново в Англия, отдаден изцяло на работата си, самотен в наетия апартамент и обзет от мисълта да открия най-после момичето на мечтите си — шеговитият му тон не съответстваше на мрачните му думи. След кратка пауза той се разсмя: — Измъкнете ме от това мизерно състояние, Сюзън. Кажете, че ще ми позволите да ви почерпя едно питие или да ви заведа на вечеря, на закуска или дори да ви поръчам чаша чай!

Антония установи изненадано, че остроумието му бе успяло да я разсмее. Гласът му звучеше весело и приятно и напълно подхождаше на лицето, което я гледаше от снимката. Реши, че трябва да се види с него. Но не веднага. Не биваше да изглежда толкова леснодостъпна.

— Е, добре, ще ви се обадя веднага щом се поосвободя — обеща тя.

— Бележникът ви подръка ли е?

— Не.

— А имате ли мобифон, щом не искате да ми дадете домашния си номер?

Защо не?, помисли си тя. Вечната й предпазливост й беше омръзнала. Той очевидно бе почтен човек, така че нямаше нужда да се държи като параноичка.

— Чудесно — отбеляза Колин, след като записа номера.

— Скоро ще си уредим нова среща.

Щом си пожелаха лека нощ, Антония се отпусна в леглото, гушнала Краш, и се замисли над разговора. Колкото повече опознаваше Колин Холбрук, толкова повече се увличаше по него. Той й изглеждаше съвсем подходящ. И по възраст, и по професия, и по произход, и което беше най-важно — заради чудесното му чувство за хумор. Все още бе разочарована, задето не се бяха срещнали тази вечер, но имаше достатъчно богат опит в бизнеса, за да е наясно, че понякога спешните служебни съвещания бяха неизбежни. Беше просто случайност, че на Колин това му се бе случило два пъти, и то точно в дните, в които трябваше да се видят. Колко време трябваше да мине, преди да му се обади отново? Два-три дни? Или няколко седмици? Разбира се, в нейното положение не можеше да си позволи да се прави на недостъпна. Тази възможност имат дамите, постоянно преследвани от мъжете, но не и тридесет и две годишна жена, която бе пуснала обява, че си търси съпруг, в национален всекидневник. И все пак… Антония се претърколи на една страна и угаси лампата. Може би всичко ще се нареди както трябва. Може би, след като се срещне с Колин Холбрук, ще се влюби в него от пръв поглед.

Краш измяука недоволно, притиснат от коленете й.

— Съжалявам, миличък — каза извинително тя и отново зае предишното положение. Развеселена, помисли си, че той няма да бъде очарован от възможността да дели леглото й с друг мъж.

 

 

— Скъпа, толкова съм разстроена, защото мисля, че всичко стана по моя вина — говореше Хилъри, когато се обади на дъщеря си на следващата сутрин.

— Мамо, ти не си виновна за нищо — твърдо заяви Антония. Самата тя бе шокирана от новината, че Джини и Роланд са развалили годежа си. — Как можеш да се обвиняваш?

— О, заради онзи глупав спор около празненството. Може би трябваше да се съглася с Джини…

— Ти направи всичко възможно, за да й угодиш! — избухна Антония. — Тя е една разглезена хлапачка, а трябваше да ти бъде благодарна, задето изобщо се зае с цялата организация.

— Но това не беше партито, което тя искаше. Джини настояваше за нещо по-оригинално, с което да впечатли приятелите си.

— И какво? Нали двамата с Ро щяха да си го направят вечерта в Сейнт Обенс? Какъв е проблемът?

Гласът на Хилъри потрепери:

— Джини бе бясна, задето Роланд каза, че у дома ще се състои само малък прием, а двамата ще платят за голямото тържество вечерта. Твърдеше, че не могат да си го позволят. Скараха се жестоко, а после тя си тръгна.

— Какво мисли Ро?

— Смята, че Джини се е държала егоистично и детински. Но момичето няма родители и точно затова се чувствам толкова неловко. Искаше ми се да й бъда като истинска майка.

— Това е много благородно, ако и тя се бе държала като твоя дъщеря — отбеляза Антония. — Къде отиде?

— При някаква приятелка от училище.

— Надявам се, че брат ми не се е втурнал след нея. И, мамо, не трябва да се огъвате. Тя сигурно смята, че емоционалното изнудване ще принуди семейството ни да приеме условията й, но вие трябва да останете непоколебими.

— Сигурно, но сега ми се струва, че беше по-добре да се съгласим с нея. Поне нямаше да се чувствам толкова виновна.

— Мамо, чуй ме. За първи път в живота си Роланд взе самостоятелно решение. Не му отнемай радостта от новооткритата независимост. След време ще ти бъде благодарен, че си го оставила да поеме сам отговорността, а и, честно казано, ако Джини е наистина такава егоистка, той ще бъде по-щастлив без нея.

— Ти никога не си я харесвала особено, нали, скъпа?

— Не, никога.

— Но вие с Ро винаги сте били толкова близки, та ми се струва, че никоя жена няма да ти се стори достатъчно добра за него.

— Глупости! Просто смятам, че Ро винаги е бил прекалено зависим от нас. Бях много доволна, когато той доказа, че най-после е пораснал достатъчно, за да поеме сам разходите по сватбата си. Точно така трябваше да постъпи. За Бога, та той е вече двадесет и пет годишен, здрав и с подходяща работа! Крайно време беше да престане да разчита на вас с татко, особено от финансова гледна точка!

Антония знаеше със сигурност, че майка й често дава тайно пари на Роланд, за да може той да покрива разходите по самостоятелното си жилище.

— Предполагам, че си права, но от това не ми става по-леко — въздъхна Хилъри.

— Мамо, престани! Ти не си виновна, а и Роланд със сигурност ще го преживее. Защо не дойдеш при мен за един ден? Бихме могли да пообиколим магазините и да обядваме заедно.

— Ще си помисля, мила. Ще се радвам, ако мога да те видя.

— Обади ми се, когато решиш, за да резервирам маса в някое шикозно заведение в града — Антония със задоволство установи, че най-после е успяла да разсмее майка си. — Ето, така е по-добре. Твоето малко момче е вече зрял мъж.

— Той сигурно ще ти се обади, за да ти каже какво е станало.

— Не се и съмнявам. Мамо, сега трябва да свършваме. Имам да пообиколя няколко къщи и искам да успея да сваря работниците. В случай че искаш да ми се обадиш отново, тази вечер ще си бъда вкъщи.

— Добре, миличка. Обичам те.

— Дочуване, мамо. Поздрави татко.

Антония събра книжата си и ги сложи в куфарчето.

— Излизам, Линда. Можеш да ме потърсиш по мобифона, ако се наложи, но смятам да се върна следобед — реши, че е най-добре да не споменава за посещението на Робин предната вечер. Безсмислено беше да налива масло в огъня, още повече че инцидентът бе почти изтрит от съзнанието й. — Ще нагледам няколко обекта днес, а после вероятно ще мина през склада в Челси. Трябва да го огледам, преди да реша дали да го купя.

Линда кимна:

— Добре. Впрочем семейство Лебанес проявява интерес към къщата на „Уилтън Плейс“. Почистих всичко днес, преди да дойда. Марк ще им я покаже днес следобед.

— Много добре — Антония се обърна към сътрудника си: — Това ми припомни, че миналата вечер се натъкнах на мистър Приди. Струва ми се, че той е харесал апартамента на „Виктория Роуд“. Говорил ли си с него по въпроса?

— Опитах се да се свържа в хотела, но безуспешно. Оставих му съобщение да ми се обади веднага щом се прибере, но досега не е позвънил — отвърна Марк.

— Не бива да позволяваме да ни се изплъзне и да се обърне към друга компания — отбеляза Антония. — Изглежда, парите от продадената къща в провинцията парят в джоба му. Трябва да се оправим с него колкото може по-скоро.

— Дадено. Положението е под контрол, но той е човек, който много добре знае какво иска, и не бива да го насилваме.

Антония спря малко преди да стигне вратата.

— Дали наистина е наясно какво точно иска? Първо каза, че иска къща, след това се спря на апартамент. Снощи съвсем не ми приличаше на човек, направил своя избор. Спомена само, че бърза да се устрои, защото престоят в хотела му излиза доста солено.

— Не съм учудена — намеси се Линда.

Марк сви рамене.

— И аз не мога да го разбера — призна той. — Доста странен човек. Няма да се изненадам, ако жена му се окаже някакъв дракон. Изглежда много потиснат.

 

 

Антония реши да повърви пеш до „Итън Плейс“ и „Белгрейв Скуеър“, а след това да вземе колата си и да отскочи до „Марбъл Арч“ и „Виктория Роуд“. На няколко пъти, докато вървеше по „Кливдън Плейс“, й се стори, че някой я наблюдава, но когато се обърнеше назад, не забелязваше никого, който би могъл да я следи. По това време на деня хората в Челси и Белгрейвия бяха заети с ежедневните си занимания. Приятна млада жена в дънки вървеше бавно, натоварена с чанти от магазина на Питър Джоунс; възрастен господин разхождаше кучето си; две тийнейджърки разговаряха и се смееха на автобусната спирка; една бавачка разхождаше дете, облечено в скъпи дрехи. Таксита и коли профучаваха покрай нея или шофьорите им ругаеха високо, търсейки място за паркиране. Антония продължаваше по улицата, но неприятното усещане не я напускаше и я караше да се чувства неловко. Когато стигна до „Итън Плейс“, със задоволство забеляза Бърт, застанал на стълбите пред вратата.

— Добро утро, Бърт… или вече минава обяд? Как вървят нещата?

— Добър ден, мис Мъри. Всичко е наред. Проверявах резетата на прозорците, а в момента застилат килимите.

— Чудесно! — младата жена изкачи стъпалата и огледа улицата. — Знаеш ли, Бърт, имам странното усещане, че някой ме следи.

Приятното розово лице на мъжа се изкриви в гримаса.

— Това никак не ми харесва, мис. Забелязахте ли някого?

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, или поне никого, който да проявява някакъв интерес към мен. И все пак подозирам, че някой следи всяко мое движение.

— Възможно ли е да ви следят с кола?

Антония не бе помислила за подобна възможност.

— Възможно е — бавно отвърна тя, — но къде би могъл да е в момента?

— Движението по това време не е много натоварено, така че бързо може да се измъкне.

— Вярно. Е, както и да е, ще разменя няколко думи с хората, доставили килимите, и веднага ще си тръгна.

— Мога ли да ви откарам, мис Мъри? Свърших работата си тук и трябва да отида до „Марбъл Арч“, за да провери как вървят нещата там. Днес ще поставят паркета на партерния етаж.

— И аз смятах да отскоча дотам по-късно, но би могъл да ме оставиш на „Белгрейв Скусър“.

— Няма проблеми — мъжът бръкна в джоба на сакото си и извади ключовете на колата. — Вчера бях там. Почти са привършили. Корнизите са сложени, а утре ще монтират вратите. Не се притеснявайте, мис, ще спазим сроковете.

Антония се разсмя:

— Ти си единственият строителен работник, който не само се осмелява да даде подобно обещание, но успява и да го изпълни.

— Не мога да рискувам съвместната ни работа заради неоправдани отсрочки — усмихна се в отговор той.

— Прав си — кимна в знак на съгласие младата жена.

Щом пристигнаха на „Белгрейв Скуеър“ и Бърт потегли с мощното си „БМВ“, Антония обиколи голямата къща, която се състоеше от шест приемни, десет спални със самостоятелни санитарни възли и други шест стаи, които някога са били предназначени за прислугата, а сега бяха преустроени в удобни кабинети. На приземния етаж имаше просторна, модерно обзаведена кухия. Бърт не я беше подвел. Сградата изглеждаше така добре, че биха могли да я обявят за продан дори преди предварително определения срок. Работниците вече бяха успели да монтират тежките махагонови врати и оставаше само да ги полират.

Антония бе горда с направеното. Когато бе купила сградата, години наред използвана за седалище на Пенсионния фонд на транспортните работници, красивите старинни стаи бяха превърнати в десетина малки канцеларийки, чиито стени бяха облепени с плакати. Мебелите имаха вид на ветерани от двете световни войни, което най-вероятно не беше далеч от истината. Антония обаче бе успяла да я види във въображението си такава, каквато е била преди десетки години, когато в нея са живели аристократи, обградени с антики, кристал, свещници, копринени завеси и персийски килими. В днешно време онези, които биха могли да си позволят подобен дом, бяха единици, но от внушителната къща можеше да стане представително посолство. Сега, виждайки я почти завършена, Антония реши, че това е най-хубавото, което някога бе предлагала на пазара.

Час и половина по-късно тя бързаше по „Чесъм Плейс“ към „Понт Стрийт“ и „Слоун Стрийт“. Все още трябваше да огледа две къщи и вече се съмняваше дали изобщо ще й остане време да се отбие до склада на „Ембанкмънт“. Приближавайки „Кадогън Скуеър“, реши, че няма да успее да се отбие до апартамента си дори за чаша кафе.

И тогава всичко започна отново. Същото неприятно чувство, че някой върви след нея и наблюдава всяка нейна крачка. Антония спря объркано насред тротоара и се огледа. По това време на деня наоколо нямаше много хора. Няколко номера по-надолу от дома й спря такси и от него излезе възрастна жена. Добре облечена дама на средна възраст излезе от друга къща, спусна се по стъпалата и потраквайки с високите си токчета, тръгна към „Понт Стрийт“. Млад мъж с дипломатическо куфарче и официален костюм пресече улицата, без дори да погледне към нея. И все пак, докато отключваше колата си, тя можеше да се закълне, че някой я наблюдава. Антония сви рамене и се опита да притъпи безпокойството си, като мислено се убеждаваше, че си въобразява. Но нещо определено не беше наред. Усещаше го с мозъка на костите си. Но защо някой би я преследвал? При това да стигне дотам, че да нахълта в празна къща, докато и тя е в нея? Преследвачите обикновено издаваха присъствието си, като се опитваха да въвлекат жертвите си в разговор, изпращаха им писма или звъняха по телефона и мълчаха… Внезапно тя застина на мястото си, припомняйки си обажданията по телефона предната вечер. Всички, които го правеха, предварително блокираха номерата си, така че да не могат да бъдат проследени. Робин беше споменал, че се бил опитвал да се свърже с нея, но не успял. Означаваше ли това, че е звънил някой друг?

Поседя няколко секунди в колата си, чудейки се какво да прави. Как обикновено постъпват хората, когато подозират, че ги следят? Звънят в полицията? Опитват се да установят самоличността на преследвача и го заплашват със съд, ако не престане? Или се срещат с него лице в лице и му казват да ги остави на мира? Но как би могло да стане това, след като другият полага такива усилия да остане анонимен?

Обзета едновременно от безпокойство и гняв, Антония запали мотора и потегли, нетърпелива час по-скоро да се отдалечи от това място. Беше абсурдно, разбира се, присмя се на себе си тя, защото онзи, който я преследваше, със сигурност беше наясно къде може да я открие.

Докато паркираше колата си пред „Марбъл Арч“, тя си спомни за таксито, което едва не се бе врязало в задницата на колата й. Припомни си, че бе видяла гърба на клиента, който забързано се бе смесил с тълпата, без дори да си плати сметката. Дали пък не беше той?

След като поговори с работниците и внимателно огледа новопоставения паркет, тя потегли към „Кенсингтън“ през „Хайд Парк“, за да види и къщата на „Виктория Роуд“. Беше започнало да вали и сивата лепкава влага я потискаше. След като излезе от колата, тя се огледа, но не забеляза жива душа и реши, че онзи, който я бе следил, се е отказал от отегчителното си занимание. Последваха нови разговори с работниците, монтиращи кухненското обзавеждане в дома, който изглеждаше очарователно с добре поддържаната розова градина отпред и дърветата, обсипани с пролетни цветове.

След като разгледа къщата от приземния етаж до тавана, Антония погледна часовника си. Времето беше напреднало. Минаваше пет и петнадесет. Оставаше й само да отиде до Челси, но мисълта да обикаля сама из празния склад в мрачния, влажен следобед й се стори отблъскваща. За нищо на света не би признала, но подозрението, че я следят, я бе изнервило. Реши, че е много по-разумно, ако вземе някого от служителите си, когато реши да отиде дотам. В крайна сметка Гай беше специалист по оценка на имотите, а Карина бе натоварена със сделката, така че на никого не би му се сторило необичайно, ако ги помоли да я придружат при огледа.

Позвъни в офиса, за да провери дали няма някакви съобщения. Обади се Линда.

— Всичко е наред — увери я секретарката бодро. — Мебелите, които си избрала от Бивън Бюнъл, ще бъдат закарани до „Итън Плейс“ в края на седмицата, а завесите ще бъдат окачени още утре.

— Фантастично! Значи още в понеделник ще можем да се позабавляваме.

Анабел Хол от агенцията „Прайвит Лайф“ се бе справила отлично с декора, така че Антония действително можеше да започне „да се забавлява“, което означаваше да се заеме с последните детайли по украсата на къщата, за да я превърне в дом от най-висока класа. Леглата бяха застлани с ленени покривки, в кухнята бяха подредени стъклени чаши и порцеланови сервизи. Килимите съвършено подхождаха на мебелировката. В баните бяха нагънати цял куп снежнобели кърпи. Допълнителен уют внасяха няколкото антики, закупени от веригата магазини на Томас Гуд. Последното, което оставаше да направи, бе да поръча няколко букета свежи цветя. Помисли си, че бележникът й с телефони прилича повече на указател, отколкото, на каквото и да е друго. Мрачно си даде сметка, че именно това е причината да има само неколцина приятели и все още да няма съпруг.

След като всичко бъде доставено, тя щеше да прекара дни наред, за да подрежда внимателно подбраните вещи, „сякаш си играе в куклена къща“, както често я подиграваха братята й. Още при първата поява на заможен клиент щеше да се втурне в къщата, за да сложи на котлона прясно кафе, чийто приятен аромат да внесе допълнителен комфорт.

— Брат ти се обади — продължи Линда, откъсвайки я от мислите й.

— Кой по-точно? — Антония все още пресмяташе наум дали би могла да получи от това място три милиона лири.

— Роланд. Каза да му се обадиш, щом се върнеш.

— Добре. Ще се прибера вкъщи, така че можеш да ме търсиш там, ако се наложи.

— Добре ли си, Антония?

— Да. Защо?

— Гласът ти звучи уморено. Да няма някакъв проблем? Антония реши да не споменава за подозренията си, че я следят.

— Не — отвърна тя бодро. — Виж, няма смисъл да се връщам в офиса. Ще се прибера.

— Няма ли да отскочиш до склада на „Ембанкмънт“? Собствениците се обадиха преди малко и попитаха дали би могла да им върнеш ключовете, ако си приключила с огледа.

— Това е доста сериозна сделка и бих искала Гай или Карина да дойдат с мен, за да чуя мнението им. Предай на собствениците, че след няколко дни ще им се обадя.