Уна-Мери Паркър
Покана за среща (11)

Единадесета глава

Застанала на открития площад, Антония трепереше и зъбите й затракаха от студ. Беше все още тъмно, но първите проблясъци на зората вече променяха върховете на дърветата от черни в светлозелени. В далечината се дочуваше пронизителният вой на полицейските сирени. Тя обви ръце около тялото си, за да запази топлината му, затвори очи и горещо благодари на Бога, че помощта вече идва. След като се бе измъкнала от къщата, бе успяла да се отдалечи доста от мястото, за да може да се скрие от мистър Приди, в случай че той все пак продължи да я преследва.

Помощта идва, повтаряше си непрекъснато Антония. Бе толкова разтърсена от преживяното, че я обзе чувство за нереалност. Наистина ли бе прекарала дванадесет часа затворена? Дванадесет часа, през които животът й бе в опасност? И действително ли бе успяла да избяга? В този момент й се струваше, че всичко това се бе случило с някой друг. Беше й трудно да повярва, че все още е жива и нервите й не са се скъсали докрай. А мистър Приди? Мъртъв ли беше? Какво, за Бога, щеше да стане с нея, ако го е убила?

Антония прехапа устни с твърдото решение да не се предава точно сега. Полицията вече идва и ще се оправи с мистър Приди. Съвсем скоро ще се прибере у дома, най-после освободена от притесненията и за себе си, и за него. Тази мисъл трябваше да й донесе облекчение, но тя не чувстваше нищо. Нищо, освен студ и слабост.

Откъм широкия булевард се появи една кола със запалени фарове и спря в средата на площада. Нервите й бяха толкова опънати, че Антония подскочи стреснато и започна да трепери. Колата не беше полицейска. Нямаше ги отличителните сини светлини, нито предупредителния бял надпис отстрани. Беше най-обикновен „Форд Ескорт“ и мъжът от предната седалка вече слизаше от него.

Той бързо прекоси разделящото ги разстояние и застана до нея. Тя веднага забеляза, че е облечен в анцуг и маратонки.

— Добре ли сте? — гласът му беше плътен и настойчив. Антония го изгледа уплашено. Другият идваше към тях, накуцвайки.

— Ние сме цивилни полицаи — обясни мъжът, разгадал правилно изражението й. — Ранена ли сте? — тъмните му очи бяха пълни с разбиране и съчувствие.

— Аз… Добре съм — отговори тя, най-после възвърнала гласа си.

В следващия момент настъпи истински хаос от полицейски коли и фургони с виещи сирени, които за секунди блокираха всички изходи на площада, изпълнил се от униформени полицаи и мотоциклети с пукащи радиостанции. Отвсякъде се разнасяха заповеди, а двама вече опъваха синьо-бялата лента, за да отцепят района.

Замаяна, Антония наблюдаваше от мястото си цялото това оживление. Внезапно сред множеството разпозна лицето на инспектор Купър и тръгна бавно към него.

В първия момент той не я забеляза, но после премигна, сякаш се сети коя е, и я изгледа остро.

— Аз смятах, че става въпрос за онази къща? — започна рязко и посочи сградата, в която лежеше мистър Приди.

— Така е — отвърна тя тихо. — Той е… Той лежи на партерния етаж. Не съм сигурна дали…

— Въоръжен ли е?

— Мисля, че е… мъртъв.

Като дух, чийто вой предвещава смърт, на площада се появи линейка с включена сирена, която внесе и своя дял във всеобщия хаос.

Изражението на инспектор Купър не се промени.

— Да вървим тогава.

Линейката зави и спря на няколко крачки от тях.

— Ще поръчам на терапевтите да се погрижат за вас — обърна се той към Антония.

— Наистина съм добре — каза тя, въпреки че съвсем не се чувстваше така.

Едва сега усети студа на паважа под босите си крака и внезапно я налегна умора. Залитна леко и потърси опора в една от колите, за да не падне.

По сигнал на инспектора двама лекари скочиха бързо от линейката и се затичаха към нея.

— Защо не поседнете за малко, мис? — помогнаха й да се качи в колата. — Поне докато ви прегледаме.

Без да се съпротивлява, Антония седна на пейката и остави да премерят кръвното й. Помоли за чаша вода.

— Провалих празника по случай рождения ден на майка ми — каза тя със съжаление. — Трябва да се обадя, за да им кажа, че съм добре.

— След малко ще можете да си отидете — увери я единият от лекарите. — Кръвното ви е нормално, но имате нужда от почивка.

Водата я посъживи и тя усети, че силата в крайниците й се възвръща. Свали скъсания чорапогащник и двамата се погрижиха да дезинфекцират раните на коленете и ръцете й.

— Сега вече наистина съм добре — каза Антония и се изправи. — Оставих мобифона си на стълбите, и трябва да се обадя на семейството си.

Щом се озова отново на улицата, тя погледа към къщата, около която полицаите все още се суетяха. Точно в този момент изнасяха мистър Приди на носилка. Беше завит с одеяло и тя не успя да види лицето му.

— Мъртъв ли е? — попита уплашено.

Никой не й обърна внимание. Лекарите от щората линейка качиха носилката, затръшнаха вратите и колата веднага потегли, раздирайки утринния въздух със сирената си.

Към нея се приближи инспектор Купър.

— По-късно през деня ще изпратим някого в къщата, за да събере веществени доказателства — заговора спокойно той, сякаш ставаше въпрос за най-обикновена кражба. — Имате ли представа как е успял да влезе?

— Предполагам, като е заблудил работниците, както и колегите ми, казвайки, че работи в компанията за производство и доставка на паркет.

— Имате ли ключове от къщата, мис Мъри? Ще трябва да я заключим.

— Да, ще ви ги дам — Антония тръгна към сградата и той едва сега забеляза, че е боса.

— Но вие нямате обувки!

— Останаха в къщата. Там е и чантата ми. Трябва да се обадя и на семейството си, за да ги уведомя, че съм добре. Те сигурно…

— Вече ги информирахме, че сте в безопасност мис — забелязал учудването й, инспекторът поясни: — Към полунощ баща ви ни се обади и каза, че сте изчезнали.

— О, горкият татко! — Антония не беше изненадана. През цялото време бе мислила колко се притесняват всички за нея.

— Някой от хората ми ще отиде за нещата ви — любезно предложи инспекторът. Беше доволен от себе си. Щеше да рапортува, че е присъствал на арестуването на опасен сериен убиец на млади преуспяващи жени, което без съмнение означаваше повишение.

— Не, ще отида сама — твърдо заяви Антония.

— Не мисля, че… — запротестира той.

— Това е нещо, което трябва да преодолея. Моята работа е свързана с къщите и ако не вляза там сега… — погледна към отворената врата, през която преди малко бе излязла, викайки за помощ. — Е, нали разбирате, ще изпитвам ужас от празните къщи до края на живота си.

Инспектор Купър не изглеждаше убеден.

— Няма електричество. На моите хора им беше много трудно да се оправят в тъмнината.

— Знам. Аз го изключих — тя забърза към стълбите. Отвън имаше малка група полицаи, които я наблюдаваха с любопитство.

Те бяха разчистили тясна пътека, разбутвайки кофите и дървените стълби встрани, за да могат да изнесат мистър Приди. Един от тях й подаде мощно електрическо фенерче, за да освети пътя си. Тя го пое от ръката му и тръгна мълчаливо по коридора към кухнята. Моментът се оказа изключително тежък. В паметта й изникна окървавеното лице на преследвача й, пълзящ с усилие нагоре по стълбите и твърдо решил да я хване.

Антония се стегна, давайки си сметка, че ще изгуби самообладание, ако се поддаде на спомена. Най-лошото беше минало. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да забрави.

В кухнята вратата на хладилника беше все още отворена и слабата му светлина осветяваше кървавите следи върху теракотата. Шахтата на асансьора за храна също зееше, разкривайки празната тъмна дупка, в която се бе крила почти дванадесет часа.

Тя напрегна цялата си воля, за да не хукне, пищейки, обратно по стълбите. Отново я обзе ужас и трябваше да се бори с всички сили, за да запази спокойствие. Налагаше се да преодолее този кошмар, иначе щеше да получи фобия от приземните етажи, особено в празни къщи. С бързо, решително движение отвори вратата на електрическото табло и включи осветлението. Помещението веднага се изпълни със светлина. Внезапно кухнята й се стори странно подредена и обикновена. Дори асансьорът за храна изглеждаше като най-обикновено съоръжение, предназначено единствено да създава допълнително удобство на домакините. Въпреки това, тя грабна чантата и обувките си и бързо тръгна нагоре по стълбите, прекоси коридора и спря едва когато се озова на улицата.

 

 

Хилъри все още лежеше в леглото, облечена в най-хубавата си вечерна рокля, когато телефонът иззвъня. Стресната, с биещо до пръсване сърце, тя протегна ръка към него, но Куентин вече бе вдигнал слушалката в съседната стая. Миг по-късно го чу да възкликва развълнувано:

— Антония!

Хилъри скочи от леглото и се втурна към всекидневната, неспособна да повярва, че този път наистина се обажда дъщеря й. Погледна въпросително съпруга си и видя как той й кимна утвърдително с блеснали от радостно вълнение очи.

— Поговори с майка си — каза той в слушалката и я подаде на жена си.

— Миличка? — Хилъри установи, че цялата трепери и не може да стои права. — Добре ли си? Нямаш представа колко се безпокояхме за теб. О! Детето ми…

Куентин се отпусна тежко на дивана. През последните няколко часа изглеждаше остарял поне с десет години. Седнал до него, Тристръм сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Ще се справиш ли, татко?

Бащата кимна уморено.

— Тя е на път към полицейското управление, за да даде показания. Ще дойде тук веднага щом се освободи.

— Добре ли е? — обади се Роланд. Той обвиняваше себе си за случилото се. Трябваше да стои по-близо до сестра си, за да се увери, че няма да се забърка с някого от мъжете, които й бяха писали. Наред с това обаче разбираше нуждата й да има близък човек до себе си. С елегантния стил на живот, който си бе изградила, бе спечелила завистта на много от приятелите си, но никой от тях, дори той, не беше осъзнал колко силно копнее за някого, с когото да го сподели.

— Гласът й звучеше добре, но доста уморено естествено — отвърна Куентин. — Непрекъснато се извиняваше, че не е могла да дойде снощи. Каза, че ще ни разкаже всичко, когато се върне.

В този момент при тях дойде Хилъри, като едновременно плачеше и се смееше.

— О, не е ли чудесно? — възкликна тя и изтри сълзите си с ръка. — Антония е в безопасност и се чувства добре. Изглежда, прекарала е нощта затворена в една къща с онзи мъж, който е искал да я убие. О, Боже мой! Толкова се страхувах, че никога вече няма да я видим! — гласът й пресекна.

Тристръм се приближи до нея и я прегърна. Най-големият син се бе превърнал в опора за родителите си.

— Да поръчам ли кафе? — обади се Лео, изгарящ от желание да бъде полезен.

— Чудесна идея, момчето ми — одобри Куентин. — Тъй като едва ли някой от нас има желание да спи сега, няма да е лошо да се поободрим.

— Толкова съм напрегнат — оплака се Роланд, потънал в едно кресло. — Главата ми ще се пръсне. Не мога да повярвам, че всичко това се е случило. Тя наистина ли е добре, мамо?

Вече съвсем успокоена, Хилъри му се усмихна.

— Да, наистина. Но нали познаваш Антония, тя винаги омаловажава нещата.

 

 

Антония седеше на задната седалка в колата на инспектор Купър, докато се движеха из безлюдните улици към полицейското управление, където трябваше да даде показания. Скрити в клоните на дърветата, птиците вече будеха града с песните си. На „Гросвенър Плейс“ задминаха един автобус само с трима пътници. За лондончани новият работен ден започваше, а тя се запита кога ли най-после щеше да се изкъпе, да се преоблече и да се наспи.

— Само ще оформим окончателно документите и ще ви пуснем да си вървите — обърна се сержант Амброуз към Марк Драйдън, който все още седеше в стаята за разпити в полицията.

Марк се надигна леко от мястото си.

— Ще мога да си отида?… — лицето му светна от облекчение. — Слава Богу!

— Да, сър. Проверихме показанията ви с помощта на мистър Тод Силвестър и мистър Хъдсън. Вие сте свободен.

— Агентът ми е все още тук?

— Да, мистър Силвестър ви очаква навън. Каза, че може би ще пожелаете да ви откара до дома ви.

Марк откри Тод, Джейк Хъдсън и Брайън Икълс, седнали на пейката в чакалнята. Щом го забеляза, агентът възкликна доволно:

— О! Ето те, момчето ми! Казаха ми, че ще те освободят веднага щом оформят документите. Ела да седнеш. Слушай, запознат ли си с цялата история? Обясниха ли ти какво се крие зад неочаквания ти арест? — с блеснали иззад очилата очи, оживен като стара клюкарка, Тод поясни какво имаше предвид, без да даде възможност на Джейк и Брайън да се обадят: — Спомняш ли си колко често казваше, че искаш да напишеш сценарий за филм, но не можеш да намериш подходяща история? Е, момчето ми, ето ти я! В нея има всичко: богата, преуспяваща жена, живееща в къща като дворец… сериен убиец с три трупа зад гърба си… погрешно обвинение… тя е залостена в асансьора…

— Чакай, Тод. Я започни отначало. За коя жена говориш?

— За онази, която те насади в ареста, момчето ми. Хайде, съсредоточи се. Слушай, доколкото разбрах, тя идва насам, за да даде показания. Ще можеш да я видиш лично. Очевидно… — и агентът започна да повтаря отново всичко, което бе научил, докато бе чакал, слухтейки и за най-малката подробност. Сержант Амброуз бе попълнил празнините в историята и Тод веднага бе съзрял в произшествието възможност не само да увеличи популярността на клиента си, но и да му помогне да напише собствен сценарий.

Когато най-после свърши, той погледна приятеля си въпросително, очаквайки без съмнение да бъде поздравен за блестящата си идея. Марк обаче само свъси вежди, без да изглежда ни най-малко ентусиазиран.

— Е? Не смяташ ли, че е страхотно? — настоя Тод. — Ти би могъл да играеш самия себе си, момче. А за ролята на това момиче, как му беше името… Анабел или Антония, или нещо такова… ще поканим… коя наистина? Ема Томпсън не е достатъчно атрактивна. Какво ще кажеш за Клаудия Шифър?

— Чакай малко — възрази Марк. — Не бихме могли да направим филм за нечие ужасно преживяване просто ей така!

Лицето на Тод изразяваше неподправено изумление.

— И защо не?

— Защото не можем. Няма да стане, Тод. Последното нещо, което тази млада жена би желала, е да разкажем цялата история във филм. Помисли за това! Би означавало грубо да нахлуем в личния й живот! Няма начин да се захвана с такова нещо — разгорещи се Марк.

— Е, според мен е много глупаво от твоя страна да се отказваш от такава възможност, без да я обмислиш добре. Няма да има нужда дори да я допълваш с художествени измислици.

— Струва ми се, че трябва да погледнеш сериозно на предложението — намеси се и Брайън Икълс, подпрял лакти на куфарчето върху коленете си. — Помисли за популярността, която ще ти донесе. Американците много ще го харесат, защото ще се базира на истинска история, а в днешно време това много се цени там.

Джейк Хъдсън не се включи в разговора, но отправи към Марк състрадателен поглед, с който му показваше подкрепата си.

В това време към тях се приближи сержант Амброуз и подаде на Марк заповедта за освобождаването му.

— Искаш ли да те откарам до вас? — попита Тод.

— Няма нужда, ще си хвана такси. Благодаря ти, че дойде да ми помогнеш. Наистина оценявам жеста.

— Е, тогава аз тръгвам — той се изправи, последван от Джейк — двама мъже, опитващи се да прикрият възрастта си и събрани тази вечер тук от една човешка драма.

— Ако някога пак имаш нужда от помощ, обади ми се — каза Брайън Икълс и подаде на Марк визитната си картичка. — Винаги съм на твое разположение.

Разделиха се, всеки изгарящ от нетърпение да се прибере у дома. Марк благодари на сержант Амброуз и точно когато понечи да си тръгне, забеляза група полицаи, придружаващи млада жена. Тя беше висока и много стройна и той веднага беше поразен от бледите й деликатни черти, големите черни очи и гъстата, дълга до раменете коса. Без някой да му казва, той инстинктивно се досети, че именно това е жената, за която бе говорил Тод. Но агентът не бе споменал нищо за красотата й, за странната смесица от уязвимост и сила, която се излъчваше от нея, нито за достойнството й — въпреки измачканите дрехи.

В този момент тя го забеляза и за секунда замръзна на мястото си.

— О, трябва да го освободите — обърна се тя тревожно към инспектора. — Той е невинен! Направих ужасна грешка! Нали не го обвинявате в нещо? Мистър Приди призна, че човек с име Колин Холбрук не съществува… че просто е използвал снимката на Марк Драйдън! — лицето й поаленя от вълнението и тя жестикулираше енергично.

— Мистър Драйдън е свободен — спокойно й обясни Купър. — Свалихме всички обвинения от него.

— О, слава Богу! — отдъхна си Антония и когато погледна Марк в очите, той бе обзет от странното чувство, че я познава отдавна. — Наистина съжалявам! Бях толкова сигурна… О! Навярно сте преживели истински кошмар. Чувствам се ужасно!

Той й се усмихна мило, за да я успокои.

— Нямало е как да знаете. Предполагам, на вас ви е било много по-трудно.

През лицето й премина сянка, дланите й се притиснаха към гърдите и Марк забеляза, че кокалчетата на ръцете й са издрани.

— Да — простичко отвърна тя.

— Насам, мис Мъри — каза инспектор Купър и я поведе по коридора.

Антония мигом се съвзе и влезе в посочената стая. Миг по-късно вратата хлопна зад нея.

Марк тръгна към изхода с намерението да си хване такси и най-после да се прибере в апартамента си, когато го обзе импулсивно желание да остане. Съдбата го бе срещнала с Антония Мъри при тези необичайни обстоятелства и той се чувстваше донякъде отговорен за нея. В края на краищата именно неговата снимка я бе изправила пред толкова опасности, въпреки че не й я бе изпратил той. А и през цялото време, докато си е уреждала срещи с Колин Холбрук, е очаквала да види него!

Върна се и отново седна на пейката, знаейки, че не би могъл да си тръгне и да я остави тук, при онзи Купър с лисичето лице. Младата жена изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент, макар че държеше главата си изправена, а по лицето й можеше да се прочете стресът от преживяната ужасна нощ. Сърцето на Марк се сви от състрадание.

Сержант Амброуз бе дежурен и бе тръгнал на обичайната си обиколка.

— Знаете, че сте свободен, нали, сър? — отбеляза той, учуден да го види отново.

— Смятам да изчакам Антония Мъри. Трябва да й кажа колко съжалявам за случилото се — отвърна Марк.

Амброуз се усмихна.

— Да й кажете, че вие съжалявате? Та нали благодарение на нея бяхте арестуван? Няма причина да й се извинявате, сър.

— По-скоро излиза, че и двамата сме били жертви. Какво се е случило с мъжа, отговорен за всичко?

— Поне доколкото ми е известно, той все още е в безсъзнание. Откарали са го в Уестминстърската болница в Челси — сержантът пристъпяше от крак на крак, нетърпелив да си тръгне. — Да се надяваме, че няма да умре, защото в противен случай мис Мъри може да има проблеми. Ще я обвинят в непредумишлено убийство. Е, трябва да вървя. Довиждане, сър.

Марк се загледа след него, потиснат от последните му думи. Непредумишлено убийство. Това би била най-голямата несправедливост на света.

 

 

Подробните показания бяха записани и готови да ги подпише. Разпитът бе отнел повече от два часа, но най-накрая инспектор Купър й подаде листовете и я посъветва първо да ги прочете внимателно. Привикнала години наред да преглежда бързо документи, тя изчете написаното, поиска химикалка и сложи подписа си най-отдолу.

— Сега мога ли да си вървя? Искам да се видя със семейството си. Те ме очакват от седем и половина снощи.

— Да, разбира се. И ние си имаме къщи, нали? — Купър се усмихна за първи път. — Благодаря ви за съдействието, мис Мъри. Ще поддържам връзка с вас. Много неща зависят от това кога и дали изобщо Алек Приди ще дойде в съзнание. Както знаете, предполагам, в случай че умре, положението ви може доста да се усложни.

В стаята настъпи мълчание. За момент Антония закри лицето си с ръце, но бързо се съвзе и възвърна самообладанието си.

— Ще посрещна последствията, когато и ако се наложи.

Докато инспекторът я изпращаше до изхода, тя изненадано забеляза, че Марк все още седи на дървената пейка.

— Още ли сте тук? — възкликна. — Мислех, че са ви освободили.

Усмихнат, той се изправи.

— Така е, но исках да ви изчакам.

— О! — изражението й издаваше смесица от изненада и благодарност. — Много мило от ваша страна. Нямах представа… — следващите думи се изплъзнаха от съзнанието й, докато гледаше тъмните, добре познати очи и насмешливо извитите устни, които толкова я бяха покорили на снимката. Един дълъг момент двамата останаха загледани един в друг, забравили онова, което ги заобикаляше, забравили за инспектор Купър, нетърпелив да се прибере у дома, забравили целия свят, в който не съществуваше нищо, освен тях двамата.

— Мога ли да ви откарам? — запита Марк и развали магията.

— Ще ви бъда благодарна — машинално отговори тя.

Когато излязоха на улицата и той махна на минаващо свободно такси, отново я обзе познатото чувство за нереалност. Някакъв вътрешен глас й говореше: Това не може да е истина. До мен стои мъжът, с когото бях избрала да се срещна… Мъжът, за когото толкова дълго мечтах…

Настани се мълчаливо в колата. Лицето й бе пламнало и не можеше да се насили да погледне към Марк.

— Накъде?

— О, до хотел „Савой“, моля.

— Добре — в гласа му прозвуча изненада и тя се почувства длъжна да обясни:

— Родителите и братята ми са отседнали там. Снощи организирахме вечеря в чест на рождения ден на майка ми и аз трябваше да отида при тях… — гласът й бавно заглъхна. Антония се загледа през прозореца, докато таксито летеше по Мал, после покрай утринната зеленина на парка „Сейнт Джеймс“.

Срещата лице в лице с Марк Драйдън я бе разтърсила дълбоко, а наред с всичко идваше и новата й грижа: какво щеше да стане, ако мистър Приди умре? Почти не обръщаше внимание на онова, което говореше спътникът й, но внезапно думите му придобиха смисъл и форма и изискваха отговор.

— Да, ще ви дам телефонния си номер — чу тя собствения си глас.

— Може би ще можем да се видим довечера след представлението? — той направи кратка пауза и добави с трогателна нежност: — Бих искал да ви обясня по подходящ начин колко съм разстроен от случилото се.

Антония го погледна и веднага реши, че младият мъж до нея е точно такъв, какъвто си го беше представяла.

— А аз, от своя страна, трябва да ви кажа колко съжалявам, задето насочих полицията към вас. Трябва да е било голям шок. Сигурно сте се чудели какво става.

— Сега вече знам какво се е случило. Изпратили са ви моя снимка. Няма нищо странно, че сте си помислили, че именно аз съм престъпникът.

— Да. Освен това смятах, че точно с вас съм водила дългите телефонни разговори. Наистина ми се струваше, че ви познавам. Сега си обяснявам защо не ме познахте, когато ви отведоха под стража.

Марк повдигна удивено тъмните си гъсти вежди.

— Били сте там?

— Да. Бях с родителите си. За момент погледнахте към мен. Тогава се зачудих, че не ме познахте.

— Значи ще можем да се видим довечера? — меко попита той.

Неочаквано помежду им се появи някакво напрежение и Антония се размърда неловко. Марк бе отправил към нея тъмните си красиви очи, които й бяха толкова добре познати, и ъгълчетата на устните му се бяха извили умолително.

— Да — каза просто тя, защото в момента всякакъв друг отговор би бил невъзможен.

— Защо не дойдете зад сцената веднага след представлението? Завесата се спуска в десет и петнадесет. Бихме могли да пийнем по нещо, а след това да отидем на ресторант.

— Звучи чудесно — съгласи се тя и му се усмихна уморено. — Разбира се, ако дотогава все още мога да се държа на краката си.

— Трябва да си починете. Ще имате ли време да поспите, след като се видите със семейството си?

— Вероятно — отвърна младата жена.

Таксито мина по алеята пред хотела и спря до остъклените врати.

Марк слезе да я изпрати до входа.

— Е, значи до довечера.

— Да.

За първи път Антония не се притесняваше от измачканите си дрехи, разранените си колене, разрошената коса и размазания грим.

Униформеният портиер я изгледа подозрително.

— Всичко е наред — увери го тя. — Очакваха ме за вечеря, но закъснях с някакви си четиринадесет часа.

 

 

Наближаваше обяд, когато Антония най-после завърши разказа си. След като се бе обадила на ужасената Линда, за да й обясни защо няма да може да отиде на работа този ден, разказа на близките си цялата история с най-малки подробности.

— Но всичко не е свършило още — заключи накрая тя. — Ако този Алек Приди умре, може да имам сериозни неприятности.

— Но ти просто си се защитавала — възрази Куентин.

— И все пак могат да ме обвинят в непредумишлено убийство — неочаквано тя покри лицето си с ръце и цялата се разтрепери. — Ако не бях запратила по него онази кутия с боя! Сега ми се струва, че щях да се измъкна така или иначе, но бях толкова уплашена!

Хилъри бързо се приближи до дъщеря си и я прегърна.

— Като се има предвид какви са били намеренията му, ти си постъпила съвсем правилно. Татко ще се обади на стария си приятел Едуард Кросби. Той е много добър адвокат. Сигурна съм, че ще се погрижи за теб, ако се наложи.

— Съмнявам се, че полицията ще повдигне обвинение срещу теб, Антония — обади се Тристръм. — Какво друго си могла да направиш? Да стоиш и да чакаш онзи маниак да те убие?

Сестра му го погледна през сълзи.

— Тази сутрин ме предупредиха, че въпреки всичко, може да имам неприятности.

— В такъв случай ще се обадя на Едуард още днес — увери я Куентин.

Антония отиде до банята, за да се измие и среше и когато се върна, ги свари, седнали един до друг, да разговарят шепнешком за случилото се.

— Знаех, че поема голям риск… — говореше Роланд, но млъкна веднага щом я видя.

— Прав си — каза тя. — Наистина поех огромен риск и съжалявам, дето не ти казах, че съм решила да продължа. Знаех, че няма да одобриш, а не исках да те притеснявам излишно.

— Не е въпросът в одобрението или неодобрението, момичето ми — заговори Куентин. — Съжалявам, че си решила да си намериш някого по този начин. Ние нямахме представа, че се чувстваш толкова самотна.

— Това е нещо много повече от самота. По-скоро е чувство за провал, наслагващо се с времето съмнение, че нещо в мен не е наред.

Шокирана, Хилъри започна да протестира, но Антония поклати глава:

— Не ме разбираш. Знам, че всъщност нищо ми няма. Говоря ти за страха, че ще изпусна и последния влак. По твое време момичетата не са били принудени да работят така, както ние. Всъщност били са заети единствено с грижата как да прекарат времето си, докато се омъжат. Днес жените не просто работят, а градят кариера. Като изключим онази романтична връзка преди няколко години, която така и не доведе до нищо, никога не съм имала достатъчно време, за да опозная някого толкова добре, че да имам по-сериозни отношения с него. Не се оплаквам, тъй като исках да изградя своя собствена просперираща компания, която да ръководя лично, и успях, но все се надявах, че междувременно ще успея да се омъжа. Ала изведнъж се оказах на тридесет и две години и всички мъже, с които се срещам, или са вече женени, или обратни, или съвсем неподходящи. Нямате представа колко не на място се чувствах на сватбата на Сюзън Синклер. Всички около мен бяха семейни и се радваха на децата си, само аз стоях сама, както винаги.

— Не трябва да се притесняваш от мнението на другите — отбеляза Тристръм. На тридесет и четири години, той се гордееше, че още не е женен, въпреки че около него се навъртаха цял рояк момичета.

— Не се притеснявам. Просто дойде времето, когато искам да имам до себе си човек, когото обичам. Освен това желая да имам деца, преди да е станало твърде късно.

Копнежът в гласа на Антония разстрои и натъжи Хилъри. Всичко казано беше истина. Момичетата от днешното поколение прекарваха повечето от времето си в усилия да се доказват, да изглеждат добре, за да могат по приемите да си уловят подходящ съпруг, жадуващ също за семеен живот. По нейно време никой, ама абсолютно никой, не би си уредил среща чрез агенция за запознанства, а още по-малко би публикувал обява във вестника. Но пък, от друга страна, тогавашните млади жени не мислеха за сериозна кариера.

Лео се наведе към сестра си и я попита с неприкрито любопитство:

— А как изглежда този Марк Драйдън?

Антония с досада установи, че се изчервява.

— Много е приятен — отговори кратко.

— Ще се видите ли пак?

Тя се поколеба. Не искаше брат й да се меси в нещо, което беше толкова мило и ново за нея. Лео обаче не се отказваше:

— В крайна сметка нали именно него си избрала от всички останали? Сигурно си го харесала?

— Достатъчно! — отсече Куентин. — Антония има нужда от почивка. Мила, трябва да се прибереш и…

Дъщеря му извика леко и притисна устата си с ръка.

— Какво има? — попита разтревожено Хилъри.

Антония скочи от мястото си и грабна обувките.

— Съвсем забравих за Краш! Не е хранен, откакто излязох от къщи вчера сутринта. Трябва да тръгвам веднага.

Роланд също се изправи.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда.

— Но аз искам — настоя той. — Няма да те оставя съвсем сама в апартамента след всичко, което преживя.

— А ние трябва да тръгваме към провинцията — тъжно отбеляза Хилъри.

Очите на Антония се напълниха със сълзи, докато се сбогуваше с родителите и братята си.

— Развалих празненството по случай рождения ден на мама, нали? — Опита се да прикрие вълнението си. — Трябва да организираме всичко отново. Обещавам, че следващия път няма да отсъствам.

Всички се усмихнаха, твърдо решени да покажат доброто си настроение заради нея, защото беше очевидно, че и най-малкото вълнение е в състояние да разбие самообладанието й.

— Ще дойда да ви видя още този уикенд — обеща Антония.

— Ще бъде чудесно, миличка — топло каза Куентин. — И недей да се притесняваш за онзи Приди. Той сигурно ще се оправи, но дори и да умре, никой няма да те обвини за случилото се. Направила си точно това, което е трябвало.

Неспособна да отговори, тя само кимна.

— Разбира се, че всичко ще се оправи — решително се намеси и Тристръм.

— А сега побързай, за да нахраниш пухкавия си любимец — нежно я подкани Хилъри.

Докато пътуваха с таксито, Антония забеляза на един павилион купчина „Ивнинг Стандарт“. Вниманието й бе привлечено от огромна снимка на Марк на първа страница и голямо заглавие: „Звезда от Уест Енд попада в ареста“.

Дръпна нервно Роланд за ръкава.

— Господи! Погледни това! Предполагам, че сега цялата история ще излезе наяве!

Роланд се извърна, за да види по-добре.

— Изглежда, машината, работеща за популярността на Марк Драйдън, се е задействала на пълни обороти.

Сега хората ще се надпреварват да гледат „Коктейл за двама“.

Когато пристигнаха, Антония остави брат си да плати на шофьора и забърза към апартамента си. Още щом отвори входната врата, Краш се хвърли към нея, мяукайки силно.

— О, бебчето ми! — отпусна се на колене и го сграбчи в прегръдките си. — Толкова се радвам да те видя отново! Сигурно си ужасно гладен.

Антония се изправи бързо и тръгна към кухнята. Вратата беше отворена и тя спря изумена на прага.

— Какво, по…

Хладилникът зееше отворен, а целият под бе осеян с остатъци от пилешки кости, опаковки от кренвирши и което беше най-лошо — с два счупени буркана със сладко.

— Е, не трябва да се притесняваш, че ще умре от глад — отбеляза Роланд, застанал зад гърба й. — Докато твоят живот е бил в смъртна опасност, той си е устроил пикник за милионери! — издърпа леко ухото на котарака с известно уважение. — Знаеш как да се грижиш за себе си, нали, приятелю?

— Щом вече може да отваря вратата на хладилника, ще ми се наложи да го заключвам — засмя се Антония и отиде да вземе парцал и кофа.

— Дай на мен. Ти по-добре се изкъпи и иди да си починеш.

Тя не успя да прикрие облекчението си.

— Сигурен ли си, Ро? Подът трябва да се измие…

Иззвъняването на телефона я прекъсна насред изречението. Тя се огледа нервно.

— Ще се обадя — каза Роланд. Минута по-късно й подаде слушалката и прошепна дискретно: — Марк Драйдън те търси.

— Антония? — гласът му звучеше напрегнато. — Господи! Толкова съжалявам! Искаше ми се да убия агента си, задето е дал историята на вестникарите. Видяхте ли я?

— Не съм я чела, но забелязах заглавията на първа страница — хладно отговори тя.

— Никога не бих позволил това да се случи, ако онзи негодник ми бе доверил намеренията си. Нямате представа как се чувствам.

Докато го слушаше, Антония си даде сметка, че гласът му звучи напълно искрено.

— И на мен ми се искаше да не се бе случвало, особено по този сензационен начин — призна тя. — Сигурно е било наивно от моя страна да смятам, че всичко ще остане скрито. Но не очаквах чак това.

— Нито пък аз. Не беше необходимо. Сега не знам какво да правя. Ако отрека всичко, нещата още повече ще се усложнят. Аз поне изживях удоволствието да скастря Тод, но това едва ли е решение за вас, още повече че няма да ги спре да спекулират с името ви.

— Е, добре поне, че няма моя снимка.

Последва кратка пауза, преди той да заговори отново:

— Всъщност има. На нея изглеждате чудесно, с кремава шапка с рози и…

Антония веднага си припомни, че я бяха снимали на сватбата на Сюзън Синклер.

— Е, ами… — започна тя и се разсмя. — Както и да е. Не можем да направим нищо, освен да изчакаме бурята да отмине. Какво казваха хората в такива случаи? Всяко чудо за три дни, нали така? Да се надяваме, че другата седмица всичко ще бъде забравено.

— Дано да сте права. Вижте, папараците сигурно ще дебнат около изхода зад сцената цяла вечер. Защо, вместо да идвате в театъра, не се срещнем в някой спокоен ресторант? Как ви се струва заведението на Сантини на „Ебъри Стрийт“?

— Става. Съмнявам се обаче, че ще им трябва много време, за да открият къде живея.

— Наистина съжалявам, Антония.

— Вината не е ваша.

След като си казаха „довиждане“, тя се върна в кухнята. Роланд вече бе оправил бъркотията.

Докато Антония беше в банята, телефонът иззвъня отново. Няколко минути по-късно Роланд й съобщи през вратата, че Барбара е казала, че ще се отбие за по едно питие веднага щом излезе от работа.

— Прочела е вестника и е ужасена от онова, което си преживяла. Обади се да пита как си и дали би могла да ти помогне с нещо!

— Много мило от нейна страна. Не беше ли изненадана, че те намира тук?

— Нещо такова — Антония отбеляза развеселено, че гласът му звучеше като на човек, много доволен от себе си. — Имаш ли нещо против, ако остана да прекарам нощта тук? Ще спя на дивана. Помислих си, че бих могъл да заведа Барбара на вечеря.

— Бъди мой гост! — отговори тя и се зарадва, че брат й не може да види доволното й изражение.