Уна-Мери Паркър
Покана за среща (3)

Трета глава

— Проклет да си, Колин Холбрук! — Антония хвърли снимката на пода и прегърна Краш. В продължение на няколко минути тя се разхождаше нервно напред-назад из всекидневната, обзета от разочарование. А беше толкова уверена, че… Е, това е краят, реши тя твърдо. Повече никой, никой нямаше да застава на пътя й.

Остави Краш на покрития с възглавници фотьойл, отиде в кухнята и наля кана с вода, надявайки се да се поуспокои, ако се погрижи за цветята на балкона. Имаше само няколко саксии с мушкато, петунии и цинерария, както и две малки лаврови дръвчета, но бе открила, че й действа разтоварващо да се грижи за тях, да ги полива и да се наслаждава на аромата им, изпълващ вечерния въздух.

Тази вечер обаче беше прекалено напрегната, за да се отдаде на цветарство, затова само ги поля набързо и се върна в кухнята. Предстоеше й още една самотна нощ, може би дори по-самотна от обикновено. Гневът й постепенно бе изместен от дълбока тъга. Направи си омлет и го раздели с Краш. Копнежът й да има някого до себе си и емоционалната празнина в живота й се бяха оказали твърде висока цена за успеха й в бизнеса. Беше се отдала изцяло на компанията си и сега бе обзета от неприятното подозрение, че не си е струвало. Не! Не бива да се отдава на самосъжаление, смъмри се тя. Печелеше много пари, притежаваше собствен апартамент, мебелиран със скъпи мебели и безценни антики, купуваше си само маркови дрехи и хубави бижута, имаше нова кола и можеше да отиде на почивка, където поиска… Но това вече не й стигаше. Докато седеше с Краш в скута си и наблюдаваше как той ближе остатъците от яйцата в чинията й, осъзна, че никакви материални придобивки не бяха в състояние да компенсират липсата на човек, когото да обича. Очите й се напълниха със сълзи при мисълта за съпруга, когото може би никога нямаше да има, за децата, които нямаше да роди, и за внуците, които нямаше да има възможност да глези. Заля я гореща вълна от скръб и отчаяние. Щеше да умре, без никога да разбере какво означава всичко това. Погледът й попадна върху снимката на Колин Холбрук, все още захвърлена на пода и леко измачкана вследствие на изляния, върху нея гняв.

Вдигна я много бавно и се вгледа внимателно в образа му. Господи, той беше толкова привлекателен. Харесваха й тъмните му очи, в дълбините, на които бликаше хумор, чувствените му устни, изкривени в усмивка. Харесваше й фината извивка на високите му скули и малката вдлъбнатина на брадичката му.

За момент се изкуши да му позвъни и да поиска обяснение защо я бе оставил да го чака напразно. Но наред с всичко друго, това щеше да бъде грубо. И тогава осъзна, че той не бе имал възможност да се свърже с нея, защото не му бе дала телефонния си номер. Но би могъл поне да се обади на бармана в ресторанта и да остави съобщение за Сюзън, която е „стройна дама с тъмна коса с руси кичури и е облечена в кремав костюм“.

Обзета отново от гняв, тя реши, че е най-добре да му напише кратко и остро писмо, в което да му обясни колко е разочарована от абсолютната му липса на галантност. Щеше също да му каже, че независимо от извиненията, които би измислил, при създалите се обстоятелства вече не желае да има нищо общо с него. Нямаше начин той да не разбере какво мисли за него. Щеше да му даде добър урок, така че, ако отново реши да си урежда среща с непозната, да не я обижда, като не отиде.

Мисълта за преживяното унижение я вдъхнови и тя включи компютъра си. Трябваше да направи нещо, а това й се струваше подходящ начин да излее яда си. Сложи в принтера лист обикновена бяла хартия и се залови за работа с ентусиазма, с който обикновено пишеше обявите за пуснатите на пазара завършени от компанията й обекти. В този момент Краш, който седеше кротко до нея и усърдно се занимаваше с педикюра на лапките си с помощта на дребните си остри зъби, неочаквано реши, че се отегчава. Без да проявява ни най-малък интерес към работата й, тръгна право към нея и в следващия момент върху екрана на монитора й се появи: „сддххх ?? 667,,,кккмммм; рррррррррррр-“.

— Краш! — изкрещя Антония и го бутна настрани. — Не можеш ли да гледаш къде стъпваш?

Котаракът тръгна в обратна посока с вирната високо опашка, настръхнала козина и изправена глава. С неподражаемо достойнство, сякаш изобщо не го интересуваше какво е мнението й за него, продължи да се занимава с тоалета си, ближейки с розов език пухкавите си лапки.

— О, Краш! — предаде се Антония, защото никога не можеше да му устои, още повече, когато изглежда толкова сладък. Наведе се към него и го взе на ръце. — Обичам те, въпреки че си толкова непохватен — погледна отново към монитора. — Но иначе си абсолютно прав. Няма смисъл от това писмо. Колин Холбрук не ми дължи нищо — натисна копчето и екранът угасна. — Хайде да го зачеркнем, а?

Краш, напълно забравил нанесената му преди малко обида, потърка студения си нос в бузата й и замърка доволно.

— А когато се омъжа, ако това изобщо се случи, съпругът ми ще трябва да те обича поне толкова, колкото и аз — увери го тя твърдо.

 

 

Скрит в сенките на кестените, плешивият мъж, все още в сивия си костюм, но сега и със сив шлифер, стоеше неподвижно и не откъсваше поглед от прозорците на Антония. Беше вече седем часът на следващата сутрин и бледорозовата зора разбуждаше птиците, скрити в клоните на дърветата в градината на „Кадогън Скуеър“ и изливащи радостта си в красиви трели. Продавачът на мляко вече бе продал стоката си и си бе отишъл, а малко след това мина и с велосипед момчето, което разнасяше вестниците. По това време на деня площадът беше съвсем безлюден, а къщите бяха безмълвни със спуснатите щори и заключените врати.

Мъжът продължаваше да стои неподвижно, без да сваля очи от обекта на наблюдението си. Бе твърдо решен да чака толкова, колкото е необходимо.

 

 

Антония се събуди много по-бодра, отколкото бе очаквала. За своя изненада, бе спала много добре и сега, застанала под горещите струи на душа, вдъхваше с наслада аромата на гардении от тоалетния сапун, който се смесваше с гъстата пара, и мислено прехвърляше какво трябва да направи през деня. Искаше да види докъде бе стигнало преустройството на апартаментите в сградата на „Марбъл Арч“, да отскочи до „Белгрейв Скуеър“ и сама да провери как се справят работниците, а после да погледне една постройка на „Ембанкмънт“, намираща се недалеч от пристана в Челси. Преди това тя е била използвана за склад, но екип от добри архитекти и строители би могъл да я преустрои в три-четири ателиета с прекрасен изглед към Темза. В такива моменти, когато адреналинът й се покачваше и главата й гъмжеше от нови конструктивни идеи, Антония си даваше сметка, че усилията, хвърлени през изминалите осем години, са си стрували. Никой не може да има всичко, каза си тя и реши да се радва на онова, което вече бе постигнала. В края на краищата нямаше да си помогне много, ако се отдаде на разочарованието си.

Извървя пеш краткото разстояние до службата си и щом влезе в офиса, Линда я посрещна с новината, че брат й Роланд я е търсил, тъй като замалко я изпуснал у дома й, и моли да му се обади; че мебелите за къщата на „Уилтън Плейс“ са пристигнали, което означаваше, че боядисването е приключило, и че вече има няколко обаждания от клиенти, проявяващи интерес към апартаментите на „Итън Плейс“.

— Чудесно — каза Антония и се настани на бюрото си. Всичко щеше да се нареди и само след минута щеше да позвъни на Роланд, но сега се загледа внимателно в Линда. Тя все още изглеждаше унила, а около очите й имаше огромни тъмни кръгове. Заговори й тихо, за да не чуят останалите: — Може ли да поговорим малко?

— Добре — неохотно се съгласи секретарката и седна на отсрещния стол.

— Просто се питам дали… дали не се е случило нещо? — започна Антония.

Линда повдигна въпросително вежди и лицето й се зачерви.

— Не. Защо трябва да се е случило нещо?

— Ами защото… защото изглеждаш много нещастна — каза откровено Антония и в гласа й прозвуча съчувствие.

— Забелязах го за първи път снощи. Да не би да имаш някакъв проблем? Бих ли могла да ти помогна?

Линда изкриви устни в някакво подобие на усмивка и започна да върти златните пръстени на ръката си.

— Добре съм — отсече кратко тя.

— И Робин е добре, нали?

— Разбира се.

— Все още ли си доволна от работата си тук?

Тънките вежди се вдигнаха по-високо.

— Обожавам работата си тук, Антония. Уверявам те, всичко е наред — тя се засмя пресилено, но смехът й приличаше повече на плач. Изправи се и понечи да тръгне към бюрото си. — Единственото, от което се нуждая, е да си легна няколко вечери по-навреме. Напоследък малко попрекалих. Нали знаеш как е.

Антония не отговори. Снощи Линда си бе тръгнала по-рано, оправдавайки се, че „има да върши много неща“. Това предполагаше по-скоро куп домакински задължения, отколкото бурни развлечения до зори. Но нищо повече не можеше да направи. Щом приятелката й не искаше да й се довери, нямаше как да я принуди. Надяваше се само, че няма нищо наистина сериозно.

Роланд беше в службата си, когато му позвъни.

— Здрасти, Антония. Как вървят нещата?

— Всичко е наред. Затрупана съм с работа — отвърна тя, доволна, че не го бе излъгала, когато го бе уверила, че ще приключи окончателно историята с писмата. — А при теб и Джини?

— Точно затова те търсих. Пак тази сватба. Джини наистина не иска мама да свърши всичко по организирането й. Следващия уикенд ще отидем у тях, за да поговорим по този въпрос, и се питах дали не би могла да дойдеш и ти.

— Ро, знаеш, че не искам да ме забъркваш в това. Вие двамата трябва да се уточните с мама сами.

— Но ти тъй добре се разбираш с нея. Толкова си умна, че сигурно ще измислиш някакъв компромисен вариант, от който всички ще бъдем доволни.

— Не разбираш ли, Ро, това не е моя работа. Щом Джини не е доволна, трябва сама да го каже.

— Опасявам се, че може да прояви нетактичност. Не бих искал мама да се обиди. Много по-добре ще бъде, ако предложението дойде от теб. Хайде, не ме предавай! Ела в събота. Ще можеш да си тръгнеш рано на другия ден, ако толкова ти се налага.

Антония въздъхна. Дяволите да я вземат тази Джини с нейния инат!

— Ако дойда, Ро, то ще бъде, за да защитя мама. Знаеш мнението ми по въпроса. Тя бе достатъчно любезна да се заеме с цялата организация по сватбата и посрещането на гостите и според мен единственото, което трябва да изпитва твоята Джини, е благодарност.

— Зная, зная. И аз се чувствам неудобно, но какво мога да направя?

— Бих могла да ти кажа, но ще ти го спестя — сухо се пошегува Антония. — Добре, ще се обадя на мама и татко още днес, за да им кажа, че ще се прибера през уикенда, но имай предвид, че няма да застана на страната на Джини.

— Добре. Честна дума, разбирам те. Благодаря ти много, мила. Страхотна си.

— Ще се видим скоро — Антония затвори телефона и се обърна към Линда: — Братя! И което е още по-лошо, бъдеща снаха. Защо изобщо се забърквам в тази история?

Линда, чието лице бе възвърнало естествения си цвят, се засмя съчувствено:

— Обзалагам се, че ще бъдеш образец за деликатност.

В този момент остъклените врати се отвориха и всички придобиха сериозен, делови вид, както всеки път, когато се появеше клиент.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — любезно запита Сали.

Мъжът беше на средна възраст, плешив, с малки сиви очи, гледащи остро изпод очила с месингови рамки. Сивият му шлифер бе пристегнат с колан. Погледът му обходи последователно лицата на Карина, Марк, Линда, спря се малко по-дълго върху Антония, премести се към Гай и отново се върна към Сали.

— Търся подходяща къща, за предпочитане в този район — заяви той. Устата му беше отпусната, а провисналата му долна устна придаваше нещо злокобно на усмивката му.

Сали — руса, привлекателна, ползваща се с голям успех сред клиентите мъже, учтиво го покани да седне.

— Ако ми кажете какво точно имате предвид, сигурно бих могла да ви бъда полезна — каза тя и взе бележника си. — Ние наистина продаваме жилища, но трябва да знаете, че не сме агенция за недвижими имоти.

— Знам. Наскоро със съпругата ми продадохме къщата си в Есекс, защото тя предпочита да живее в Лондон, и бихме желали да купим по-скоро къща, отколкото апартамент в центъра на града.

Антония, заета с пощата си, слушаше заинтригувано, питайки се колко ли би могъл да плати този човек. Определено не изглеждаше богат. Черните му обувки бяха от най-евтините, а шлиферът му бе доста стар и протъркан.

— Мога ли да получа данните ви? — запита Сали. — Тогава ще можем да ви изпращаме подробности за всичко подходящо, с което разполагаме в момента. Как е името ви?

— Приди. Алек Приди — гласът му беше нисък и леко дрезгав.

— Адресът ви, мистър Приди?

Той сякаш се поколеба, преди да отговори:

— Хотел „Гросвенър Хаус“ в „Парк Лейн“. Със съпругата ми сме отседнали там, докато намерим подходящо жилище.

Сали не изглеждаше впечатлена, но Антония вдигна рязко глава и се загледа по-внимателно в гърба му, припомняйки си, че някои от богаташите са ексцентрични хора и често ходят в дрипи, макар и да притежават огромно състояние.

— А сега бихте ли ми дали някои подробности? — остро запита той. — Нещо, което бих могъл да огледам, дори да не е съвсем готово за обитаване?

— Ще погледна с какво разполагаме, мистър Приди — Сали се обърна към клавиатурата на компютъра си и хвърли незабелязано въпросителен поглед към Антония, която кимна утвърдително, че е съгласна да му покажат всичко, което имат.

Безмълвният диалог не остана незабелязан за клиента и той се извърна и впи поглед в Антония. Лицето й остана спокойно, докато му се усмихваше любезно. Очите му не се откъсваха от нея, а лицето му се обливаше в пот като на човек, изгарящ от висока температура.

— Има няколко къщи, които бихте могли да видите още сега, мистър Приди — бодро каза Сали, като се извърна от екрана на монитора. — При това са почти завършени.

— Добре.

— Би ли завел мистър Приди до „Уилтън Плейс“ и „Виктория Роуд“, Марк? — обърна се тя към колегата си.

Марк Джилингъм кимна утвърдително, но това, кой знае защо, вбеси клиента.

— Защо не ми ги покажете вие? — рязко запита той.

Сали нямаше намерение да му разяснява политиката на Антония, съгласно която никоя от жените, работещи в компанията, не развежда клиентите из необитаемите къщи.

— Марк Джилингъм е нашият главен посредник при сделките — излъга тя, без изобщо да се смути. — Той е запознат с подробностите по-добре от всеки друг. Колата ти е зад ъгъла, нали, Марк? Ще можеш ли да отведеш мистър Приди още сега?

— С удоволствие — отвърна Марк, сякаш му оказваха огромна чест. Стана и взе ключовете на колата от бюрото си.

Алек Приди също се изправи. Долната му устна бе по-увиснала от всякога. Очите му отново се впиха в Антония и когато погледите им се срещнаха, той се извърна рязко и последва Марк навън.

 

 

Работата е най-доброто лекарство против депресия, помисли си Антония. Бе свършила всичко най-належащо за деня и сега, вече по обяд, докато отхапваше с настървение от пушената скумрия и топеното сирене, реши да отложи посещението до „Марбъл Арч“ и „Белгрейв Скуеър“ и вместо това да отиде да види докъде бе стигнала работата на „Уилтън Плейс“. Декораторите трябваше да приключат за не повече от три дни. Не се съмняваше, че всичко ще бъде направено както трябва и през следващата седмица ще се заемат с килимите и завесите. Но първо трябваше да се обади на родителите си, за да ги предупреди, че ще ги посети идния уикенд.

На позвъняването отговори Куентин Мъри.

— Милото ми момиче! Толкова се радвам да те чуя! — поздрави я той топло. — Как вървят нещата при теб?

— Много добре, татко. При вас всичко наред ли е?

— О, да! Много сме добре. Кога ще те видим отново?

— Този уикенд, ако нещо не се обърка.

— Това е чудесно, миличка. Има ли някакъв начин да дойдеш още в петък вечерта?

— Ако успея да убедя мисис Милър да се погрижи за Краш, сигурно ще мога.

— Фантастично, детето ми. Майка ти ще бъде във възторг. С малко повече късмет, ще си бъдем сами. Роланд и Джини ще пристигнат в събота сутринта, а Тристръм заминава за Хиърфорд. Не съм сигурен дали Лео ще дойде, но при всяко положение няма да е по-рано от събота.

— Ще бъде чудесно, татко. Ще донеса малко гарнирани раци. Зная, че много ги обичаш.

— Гарнирани или не, обичам ги всякак.

Двамата се разсмяха, изпълнени с обич един към друг.

— Значи — решено. Сигурно ще пристигна към седем и половина. Добре ли е? — докато говореше, тя допълни на листа за покупките за петък раци, шампанско и пушена пъстърва, която да хапнат с препечен хляб и масло, докато пият питиетата си преди неделния обяд. Добави и кутия шоколадови бонбони и ягоди.

Ако имаше нещо приятно в това да печелиш много пари, то бе удоволствието да можеш да си позволиш да предложиш на семейството и приятелите си всичко, което те обичат.

След като приключи разговора с баща си, Антония разчисти бюрото си, защото не обичаше да оставя безпорядък след себе си, и преди да излезе, провери как вървят нещата в службата.

— Оправи ли се с мистър Приди? — запита тя Марк.

Марк бе едновременно изненадан и впечатлен.

— Е, явно той е честен купувач, макар и да не личи много от вида му, нали? Разказа ми за къщата, която са продали в Есекс. Изглежда, към нея е имало доста земя и е получил добра цена.

— Проявява ли интерес към някое от нашите предложения?

Марк кимна утвърдително:

— Хареса къщата на „Уилтън Плейс“. Показах му и тази на „Белгрейв Скуеър“, но не влязохме вътре, защото очевидно му се стори твърде голяма за него и съпругата му. Въпреки че търси къща, много го впечатлиха апартаментите на „Марбъл Арч“. Каза, че ще ни се обади по-късно през седмицата, за да покажем жилищата и на жена му.

— Много добре — одобрително каза Антония. — Човек никога не знае, нали така? В първия момент реших, че е абсолютен неудачник. Поддържай връзка с него, Марк, по обичайния за теб очарователен начин и гледай да омаеш съпругата му, когато се срещнете.

— Дадено — засмя се той. — Ще направя всичко възможно да си купи къща от нас.

— Отивам на „Уилтън Плейс“ и може да намина по пътя покрай пристанището в Челси, за да погледна онзи склад — докато говореше, тя закопча сакото на бледосивия си костюм и завърза около врата си зелен шал. — Ще ви позвъня по-късно по мобифона — добави тя, после взе куфарчето си и провери дали са налице всички ключове, които щяха да й бъдат необходими.

— Значи до утре сутринта — обади се Линда, доста повесела, отколкото в началото на деня.

 

 

Веднага щом пристигна на „Уилтън Плейс“, Антония разбра, че бояджиите са приключили за деня. Беше по-късно, отколкото бе предполагала, но нямаше значение. Единственото, което искаше да види, бе как изглеждат стаите сега, след като бяха пребоядисани в избраните от нея цветове. Докато отключваше входната врата, неочаквано я обзе неприятното чувство, че някой я наблюдава. Погледна към отсрещната страна на улицата, към хотел „Бъркли“, пред който униформеният портиер помагаше на гостите да слязат от такситата. Никой не гледаше в нейната посока. Наоколо почти нямаше други хора. Антония се намръщи, защото можеше да се закълне, че всяко нейно движение се следи, отвори вратата и влезе в къщата. Защо някой би следил кой влиза и излиза от една необитаема къща? — запита се тя. — Освен ако няма намерение да открадне инструментите на работниците или нещо друго.

Минута по-късно запали осветлението и забрави притесненията си. Стаята изглеждаше великолепно, истински триумф на архитектурата и вътрешния дизайн. Докато обикаляше просторните помещения, се увери, че всичко, което бе поръчала, е изпълнено. Къщата беше четириетажна. Петте спални и всекидневните бяха малки, но тя бе успяла да постигне илюзия за обширност с помощта на осветлението. Малката камина от бял мрамор в гостната подхождаше перфектно на обстановката. Дъбовият парапет на стълбището, излъскан и полиран, блестеше като истинска антика. Нищо чудно, че мистър Приди бе харесал къщата! Ако някога се омъжеше и си създадеше собствено семейство, тя би искала да живее на подобно място.

Антония си пое дълбоко въздух и отново огледа сградата със задоволство. Нямаше да се затрудни при намирането на купувач, дори и ако мистър Приди се откаже.

 

 

Два дни по-късно, когато се прибра от работа, Антония намери в апартамента си малък пакет. Погледна бързо адреса и забеляза, че е изпратен от пощенската кутия, чийто номер бе дала в обявата си. След като благодари на мисис Милър, че се е погрижила за Краш, тя разкъса луксозната кафява хартия, чудейки се кой би могъл да й изпрати нещо достатъчно голямо, за да се наложи да го сложи в колет, и какво ли може да е то. Албум със снимки? Или видеокасети? Заинтригувана, тя най-после извади кутия шоколадови бонбони и писмо.

„Скъпа Сюзън,

Не знам как да ви се извиня, че не успях да дойда на срещата ни във вторник вечерта. Моят шеф неочаквано свика спешно съвещание, на което бе наложително да присъствам, и ни задържа почти до осем часа. Можете ли да повярвате на абсолютната ми липса на късмет? Нямах представа как да се свържа с вас. Дори позвъних в бара на хотела, за да ги помоля да предадат съобщение на жена, отговаряща на описанието ви, но вие очевидно си бяхте тръгнали, защото, когато пристигнах в осем и половина, не успях да ви видя. Боя се, че всичко беше по моя вина и мога да си представя колко сте били разочарована, и което е още по-лошо — какво ужасно мнение сте си съставили за мен. Изпращам ви кутия шоколадови бонбони в знак на това колко много съжалявам и ви моля да ми простите, като искрено се надявам, че ще ги приемете. Надявам се още, че все пак бихме могли да се срещнем и че вие ще се обадите отново. Наистина бих желал да се запозная с вас.

С най-добри пожелания, Колин Холбрук“

Антония прочете писмото няколко пъти с нарастващо задоволство. Значи все пак той не й се беше подиграл! Освен това можеше много добре да разбере положението му. Много пъти в миналото си бе определяла срещи, но неочаквано възникнали служебни задължения я бяха принуждавали да ги пропусне. За щастие винаги бе разполагала с телефонен номер, мобифон или факс, за да може навреме да отмени ангажимента си. Колин не би могъл да го стори. Бе направил единственото възможно, като бе позвънил в бара на хотела, но очевидно тя си е била тръгнала преди това.

Антония остана замислена известно време, въпреки че вече бе взела решението си. Щеше да се обади на Колин Холбрук след няколко минути, но първо трябваше да провери в бележника си през кой ден е свободна. Тази седмица положението изглеждаше безнадеждно. Бе обещала на Джейн да й гостува утре вечер и след като бе пропуснала предишния прием, бе й невъзможно да откаже. На другия ден трябваше да замине при родителите си, за да прекара уикенда с тях. В понеделник беше вечерята, давана от асоциация „Найтбридж“. Във вторник се провеждаше благотворителен търг, който бе обещала да посети, след като бе използвала място за обяви в рекламната им брошура, а в сряда…

— О, Господи! — възкликна раздразнено.

В сряда трябваше да заведе на вечеря четирима клиенти от Япония. Това означаваше, че няма да може да се срещне с Колин Холбрук близо седмица, помисли си тя мрачно. Трябваше да му даде ясно да разбере, че не се прави на недостъпна, а наистина е засипана от служебни ангажименти, които така плътно поглъщат времето й, че бяха станали главната причина за публикуването на обявата й.

Наля си чаша вино за кураж, пое си дълбоко въздух и набра 141, преди да избере номера му. Докато не го срещнеше лично, трябваше да бъде предпазлива.

След няколко позвънявания той най-сетне се обади.

— Ало, аз съм… Обажда се Сюзън — каза тя, припомняйки си навреме, че трябва да използва второто си име.

— О, Сюзън! — Колин произнесе името й с облекчение. — Слава Богу, че се обаждате. Толкова се страхувах, че никога повече няма да ви чуя, за което естествено не бих могъл да ви обвинявам. Простихте ли ми? Мога да ви обясня колко много съжалявам за…

— Всичко е наред, Колин. Разбирам…

— Наистина ли? О, слава Богу!

— И на мен ми се е случвало, но за късмет винаги съм имала възможност да се обадя.

— Сюзън, бях обезумял! Не мога да ви опиша как се почувствах, когато най-накрая стигнах до хотела и разбрах, че сте си отишли. Помислих си, че вероятно сте променили решението си или сте срещнали някой друг. О, не зная! Имах чувството, че съм проиграл единствения си шанс да намеря щастието.

— Е, не сте — подразни го тя.

— Значи ли това, че ще си уредим нова среща?

— Не виждам защо да не го направим — отвърна тя, опитвайки се да говори спокойно, въпреки че цялата трепереше от вълнение. Колин й се струваше дори по-привлекателен, отколкото първия път, когато бе разговаряла с него. Вече обичаше плътния му дрезгав глас. Намираше, че е много секси. — Проблемът е в това, че имам досадни служебни ангажименти през цялата седмица. Първата ми свободна вечер е едва следващия вторник.

— Наистина ли? — разочаровано запита той. — А няма ли да можем да се видим за по едно питие преди това?

— Невъзможно е — каза Антония. Знаеше, че може да намери малко време за една бърза среща, но не искаше. Човек не би могъл да прецени някого за броени минути, а от очевидното му желание да се срещнат разбра, че не губи нищо, като отлага запознанството за следващата седмица.

Колин я изтръгна от размислите й.

— А не може ли да се срещнем на обяд вместо вечерта? Може би за вас ще бъде по-удобно?

— Не. Боя се, че рядко съм свободна по обяд. Но защо не се уговорим за идния вторник? Трябва да огледам един имот на „Грийн Стрийт“, точно до „Парк Лейн“… така че бихме могли да се срещнем в „Гросвенър Хаус“. В бара? Да кажем, този път в седем и половина, в случай че отново сте възпрепятстван?

— Ако шефът ми отново ме задържи, ще го застрелям — пошегува се Колин. — Обещавам, че ще бъда там. Наистина изгарям от нетърпение да ви видя, Сюзън.

— И аз очаквам срещата с нетърпение.

След като се сбогуваха, Антония затвори телефона и се почувства по-щастлива от когато и да било. Все още не бе срещнала Колин Холбрук, но от снимката и от начина, по който звучеше гласът му, чувстваше, че вече е влюбена в него. Той бе искрено огорчен, задето бе пропуснал първата им среща, макар и не по негова вина. Хареса й поведението му след това. Ако беше дори наполовина толкова привлекателен, колкото смяташе, тя бе твърдо решена да го опознае по-добре, с цел да… В паметта й изплуваха думите от обявата й: За сериозна връзка. Дали наистина беше възможно?

Краш скочи в скута й, издрасквайки жестоко бедрата й.

— Краш! — извика тя гневно. — Погледни какво направи! Чорапогащникът ми беше съвсем нов, когато го обух тази сутрин! — котаракът замърка дружелюбно, сякаш нямаше нищо общо със случилото се, и се сви удобно на кълбо. Антония го погали нежно по главата. — Но, от друга страна, ти пишеш по-хубави писма от мен. Слава Богу, че не изпратих онази гневна бележка на Колин, защото той със сигурност не би ме потърсил повече.

 

 

— Днес следобед заминавам за Хартфордшър — съобщи Антония на секретарката си в петък сутринта. — Искам да подредя бюрото си, преди да тръгна.

— Добре — кимна Линда.

Тя все още изглеждаше унила и уморена и Антония се радваше, че предстоят два почивни дни. С малко повече късмет, до понеделник Линда щеше да възвърне обичайното си добро настроение и енергията си. А ако това не станеше, значи се бе случило нещо наистина сериозно.

— По пътя смятам да спра в „Марбъл Арч“ и да видя докъде е стигнала работата.

— Добре — отново отвърна Линда.

— Вероятно ще ти се обадя по мобифона за корекциите, на които трябва да обърнем внимание в понеделник.

— Добре.

— Линда, добре ли си? — запита Антония след кратко мълчание, защото бе забелязала, че приятелката й е вторачила в празното пространство стъклен поглед.

Линда се стресна и се изчерви виновно.

— Да. Да, добре съм.

— Аз обаче не мисля така — тихо възрази Антония, за да не я чуят останалите служители в офиса. Наведе се напред, подпря се на лакти и се вгледа тревожно в лицето на секретарката си. — Никога не съм те виждала такава. Да не би да се е случило нещо? Да не си болна? От близо две седмици не си на себе си, Линда. Сигурна съм, че имаш сериозен проблем.

Линда рязко извърна глава. Когато отново се обърна към Антония, лицето й бе изкривено, сякаш я измъчваше непоносима болка, а очите й плуваха в сълзи.

— Линда!… — прошепна Антония уплашено, после бързо грабна ръчната си чанта. — Да отидем да пием по едно кафе и да поговорим спокойно.

Когато излизаха от офиса, тя спокойно съобщи на останалите, че има нужда от помощта на секретарката си при обсъждането на мебелировката за къщата на „Белгрейв Скуеър“.

— Няма да се бавим — добави, улови ръката на Линда и я поведе навън, към отсрещната страна на улицата и по стълбите на търговския комплекс „Дженеръл Трейдинг Къмпани“, където, в най-отдалечения край на градината, имаше няколко кафенета.

Намериха една усамотена маса за двама и дадоха поръчката си на сервитьора.

— А сега ми кажи какво не е наред — започна Антония.

Дълго сдържаните сълзи бликнаха от очите на Линда и тя несъзнателно ги изтри с опакото на ръката си.

— Забърках такава каша — изхлипа тя. — Наистина съм в безизходица.

Антония я погледна съчувствено.

— Как така?

Струваше й се невероятно Линда да обърка нещо. Тя винаги бе била образец на деловитост, акуратност и професионализъм.

— Робин разбра, че имам любовна връзка с друг.

Антония я гледаше смаяно, без да може да повярва на ушите си. Ако секретарката й бе казала, че заминава за Америка, за да се присъедини към НАСА, защото иска да стане астронавт, не би била толкова изумена.

— Разбирам — успя да каже все пак. — И какво ще стане сега?

Линда плачеше горчиво.

— Каква глупачка съм! Направих ужасна глупост. Сега той иска да се разведе с мен.

— А това означава ли, че ще се омъжиш за… ъъъ… за мъжа, с когото си имала връзка?

— Н-не м-мога.

Антония извади от чантата си пакетче салфетки и й подаде една.

— Но защо не? Сигурна съм, че го обичаш, щом си имала интимни отношения с него.

— О, да, така е! Луда съм по него — Линда издуха носа си.

— Тогава?

— Миналата седмица той ми каза, че не може да напусне съпругата си. Те имат пет деца. Сега разбирам, че само ме е използвал. Изгубих всичко!

Антония гледаше съчувствено приятелката си. От шест години я познаваше като хладнокръвна, организирана и делова жена, а сега бе толкова разстроена, изгубила самоуважение и контрол над емоциите си и може би разбила живота си. Това бе най-мъчителното нещо, което бе виждала, още повече че се чувстваше неспособна да й помогне да преодолее отчаянието си.

— Може би на Робин ще му мине… Искам да кажа, че няма начин да не е наранен, като зная какви са мъжете и как реагират в такива случаи, но след като обмисли положението, навярно ще осъзнае, че семейството ви е по-важно от наранените му чувства — Антония си даваше сметка, че в усилието си да донесе утеха преиграва, но не знаеше какво друго може да направи.

Линда изтри сълзите си с кърпичката.

— Той вече ме изхвърли от жилището ни и каза, че няма да ме пусне обратно. Робин е от хората, които никога не прощават.

— Къде живееш сега?

— При майка ми.

— Това не беше ли в Редхил?

— Да. Цяла седмица пътувам оттам, за да дойда на работа.

— О, Линда! Виж, защо сега не се прибереш и не си вземеш няколко дни отпуск. Ако продължаваш така, ще стигнеш до нервен срив.

— Но имаме толкова много работа! Не мога просто така да зарежа всичко — възрази Линда.

Антония сложи ръка на рамото й.

— Можеш и точно това ще направиш. А другата седмица ще се настаниш в „Уилтън Плейс“. Можем да уредим да докарат едно легло, така че, от една страна, ще имаш покрив над главата си, а, от друга, ще си спестиш ежедневното пътуване. Електричеството вече е прекарано, а банята и кухнята са готови за използване. За фирмата също ще бъде добре, защото ще можеш да контролираш довършителните работи на място.

Линда вдигна към нея зачервените си очи.

— Много мило от твоя страна. За мен ще бъде много удобно да се върна в града и да се спася от постоянните натяквания на майка ми. Тя не спира да повтаря, че не разбира как съм допуснала да се случи това. Винаги е харесвала Робин.

Лично за себе си, Антония също не можеше да си обясни как се е стигнало дотук. Робин беше внимателен, сговорчив човек, на когото можеше да се разчита. Нямаше нищо против това, че съпругата му работи, и не бе претенциозен, поне доколкото можеше да прецени. Бяха женени шест години и все още нямаха деца, но Антония не желаеше да разпитва дали не искат, или имат някакъв проблем. Но очевидно Линда не бе доволна от спокойния си, уреден живот и бе потърсила разнообразие другаде.

— Предполагам, че такива неща се случват често — отбеляза Антония.

Линда кимна.

— Нямах намерение да се влюбвам в Енгъс, но то просто се случи. Хлътнах по него още щом го видях. Звучи невероятно, нали? За него съм била просто едно развлечение. Сега си мисля, че никога не е имал намерение да напуска съпругата си. А на мен ми се струваше, че съм намерила другата половина от себе си, любовта на живота си… О, Господи! — заплака отново тя. — Какъв кошмар!

— Защо не се прибереш още сега — предложи Антония. — Бих могла да кажа на другите в офиса, че не си се чувствала добре и си си тръгнала. Ще имаш време да вземеш багажа си от къщата на майка ти и да се настаниш на „Уилтън Плейс“. Струва ми се, че дори… — тя се разрови в чантата си. — Да! Ама че късмет! Питах се дали ключовете са у мен и — ето ги! Наминах оттам миналата вечер да огледам и трябва да ти кажа, че е наистина супер! Щеше ми се да не се налага да ходя при родителите си този уикенд, но — уви! — това е семейна работа и няма как да се измъкна.

— О, ти вече беше достатъчно любезна. Моля ти се, не се притеснявай за мен. Ще намеря начин да се оправя — каза Линда, опитвайки се да изглежда смела. — Предполагам, че ще ми се наложи да наема малък апартамент, докато… — по страните й отново се затъркаляха сълзи. — … докато се разведем с Робин.

— Може и да не се стигне дотам — опита се да я успокои Антония. — Сигурна съм, че Робин не би зачеркнал с лека ръка шестгодишен брак заради някаква си грешка.

— Някаква си грешка! — сухо повтори Линда.

— Е, да. Ти никога не вършиш нещата наполовина — усмихна се Антония. В службата всички знаеха, че секретарката е човек, който иска или всичко, или нищо, и е готова да се добере до своето дори ако трябва да използва сила.

В два часа Антония напусна офиса, обяснявайки на останалите, че Линда не се е чувствала добре и се е наложило да се прибере. Всички измърмориха по няколко съчувствени думи, но като че ли никой не се досети за истинската причина. Това беше много добре за горката Линда. На нея никога не й се случваха непредвидени неща. Изглежда, беше просто настинала.

Щом се добра до колата си, която по чудо бе успяла да паркира наблизо, Антония се отправи към Марбъл Арч, за първи път доволна, че ще излезе извън града. Вече бе натоварила куфарите си в багажника и тъй като денят беше прекрасен, свали стъклата на прозорците, за да се наслади на топлия бриз. След като прекоси „Хайд Парк“, вече целия потънал в зеленина, спря на няколко метра пред къщата, превърната в шест удобни апартамента, и в следващия момент едно такси наби спирачки зад нея, почти врязвайки се в задницата на колата й.

Антония изскочи навън, разтреперана от ярост.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш! — разкрещя се тя.

— Не беше по моя вина, мис! — извика в отговор шофьорът, подавайки глава през прозореца. — Клиентът ми неочаквано изкрещя да спра в самото ми ухо и… О! Ооо! — той погледна през рамото си точно навреме, за да види как пътникът отваря задната врата и забързано се смесва с тълпата. — Видяхте ли това?

Антония успя само да види гърба на възрастен мъж, който бързо изчезна от погледа й.

— Но какво става?

Таксиметровият шофьор беше извън себе си от яд.

— Негодникът не ми плати! Как ви се струва това? — изгледа младата жена така, сякаш това се бе случило по нейна вина. — Ще тръгна след него, за да видя дали няма да успея да го догоня — с тези думи той изскочи от колата и се втурна към Марбъл Арч.

Антония сви рамене и тръгна към къщата, където работниците съвсем не бяха потънали в работа, а бяха седнали на стълбите за една от безбройните си почивки.

— Добре ли сте, мис? — запита отговорникът им и бързо се изправи. — Чухме, че на улицата става нещо, но не знаехме, че е свързано с вас.

— Аз съм добре, но само преди миг ми се струваше, че няма да мога да кажа същото за задницата на колата си.

— Какво стана, мис? Трябваше да ни извикате.

— И аз не знам какво стана. Един пътник слезе от таксито, без да си плати, но не можах да разбера защо шофьорът се ядоса на мен. Не беше по моя вина.

— Но вие сте добре, нали? — настоя мъжът. Компанията на Антония Мъри беше сериозен клиент и им осигуряваше работа почти през цялата година.

Тя се усмихна, знаейки какво се крие зад неговата загриженост, но все пак бе трогната от нея.

— Да. Нищо ми няма. А сега ще мога ли да видя как вървят нещата? Искам да се измъкна от Лондон, преди движението да е станало непоносимо.

— Разбира се, мис.

През следващия час те обходиха цялата къща от тавана до избите.

— Всичко върви много добре — призна Антония. — Смятате ли, че ще успеете да свършите в уговорения срок?

— Да, мис, с малко повече късмет. Дано да не ни подведат с доставката на материалите.

Антония кимна с разбиране. Всички имаха горчив опит с кранчетата, които пристигаха много след мивките и ваните, със стъклата, доставени дълго преди дограмата, а що се отнася до бойлери и радиатори, те можеха да се забавят дори и след като къщата бъде напълно готова.

Веднъж бяха изпаднали в абсурдна ситуация, когато получиха поръчаните накрая килими за един луксозен апартамент на „Кенсингтън“ много преди да им бъде доставен паркетът.

С последно махване за сбогом, тя се качи в колата си и пое по А-5. Надяваше се да пристигне у дома около шест часа.

 

 

— Не мога да разбера какъв е проблемът на Джини — каза Куентин, щом се настаниха на терасата за едно питие преди вечеря, докато Хилъри си вземаше душ след продължителната работа в градината. Слънцето още не беше залязло и хвърляше продълговати сенки върху равните, добре поддържани ливади.

Опитвайки от изстуденото бяло вино, Антония се замисли за предстоящата, сватба, но преди да успее да отговори, Куентин отбеляза, че нищо от това, което предлагаше Хилъри, не бе срещнало одобрението на Джини.

— Майка ти е много огорчена — продължаваше той. — Смяташе, че след като Джини няма родители, тя е длъжна да й подари един наистина прекрасен ден. Но всичко, което каже, се посреща със забележки от рода на: „Не искам формалности“ или „Това е ужасно старомодно“.

— Не знаех, че Джини е изразила мнение — каза Антония. Ситуацията очевидно беше доста сложна и тя нямаше желание да се намесва.

— В интерес на истината, тя го показва по-скоро с поведението си, отколкото с груби думи — призна Куентин. — Но така или иначе, изразява мнението си недвусмислено.

— Според мен това си е чиста неблагодарност — възкликна Антония с възмущение. — Роланд ми каза, че има някакъв проблем, но аз се надявах да се стигне до компромис, от който всички да бъдат доволни.

— Страхувам се, че е невъзможно — въздъхна баща й. — Струва ми се, че Джини иска участието на Хилъри в организирането на сватбата й да се ограничи само до плащането на сметките.

— О, Господи! — тя извърна глава и се загледа към хоризонта.

Куентин наблюдаваше профила й.

— Какво има, скъпа?

Антония извърна към него поглед, пълен с напрежение и тревога.

— Надявам се, че Роланд не прави фатална грешка.

Възрастният мъж за момент замълча.

— Нищо не можем да направим — каза той най-накрая.

— Но и ти мислиш като мен, нали?

— Е, Джини не е жената, която бих избрал за своя съпруга, но нали не аз ще се женя за нея. Може да се окаже подходяща за него. Да се надяваме, че двамата ще бъдат много щастливи. В едно нещо обаче съм сигурен: ще бъда безкрайно доволен, когато сватбата мине.

— Изпратихте ли вече поканите?

— Това е другото нещо. Джини не харесва традиционния вид на поканата. Иска да е нещо като картичка, на която да пише: „Джини и Роланд ви канят на венчавката си и на дискотека на открито след това.“ — отпи бързо глътка вино, сякаш за да преглътне гнева си. — Можеш ли да си представиш нещо по-отвратително?

Антония се разсмя мрачно:

— Толкова е ужасно, че е чак смешно.

— В такъв случай майка ти страда от абсолютна липса на чувство за хумор — намръщено отбеляза Куентин.

— Горката мама. Тя толкова се старае всички да са щастливи!

— Е, поне ти си тук за уикенда, което е чудесно. Никога нямаме достатъчно време да те видим. Дай да ти сипя още едно питие — той взе чашата й, за да я напълни отново. — Как вървят нещата?

Антония внезапно изпита желание да му разкаже за Колин Холбрук и за това как очаква с нетърпение срещата с него, но реши, че това би било лудост. Те бяха семейство, в което няма тайни и всеки знае какво правят другите. Щеше да бъде нечестно от нейна страна да иска от Куентин да не им казва. Особено нещо, което със сигурност щеше да го ужаси. Може би никога нямаше да може да им каже как се е срещнала с Колин Холбрук и това я караше да изпитва чувство на самота. Сега като че ли се срамуваше от онова, което беше направила. Струваше й се, че това е признание за провала й да си намери съпруг по обичайния начин, по който се бяха омъжили приятелките й. Или дори, както го бе направила Джини. Даваше ли си сметка това момиче какъв късмет бе извадило?

Когато Хилъри се присъедини към тях, облечена в пъстрия си копринен халат, който навремето си бе купила от Южна Африка, двамата обсъждаха завършването на къщата на „Белгрейв Скуеър“.

Възрастната лесна се отпусна на плетения стол и въздъхна доволно.

— Каква благословия — усмихна се тя. — Горещата баня наистина е много полезна за гърба ми.

— Прекалено много работиш в градината, мамо — отбеляза Антония, докато Куентин наливаше вино на жена си.

— Зная — съгласи се Хилъри, — но по това време на годината трябва да се свършат много неща, а и на мен ми доставя удоволствие. Знаеш, че се чувствам най-щастлива, когато ръцете ми са заровени до лакти в пръстта — потупа с обич ръката на дъщеря си. — А сега ми разкажи новините, скъпа. Тъй като за първи път от доста време насам сме сами, имаме да си говорим за много неща.

След като привършиха питиетата си, тримата вечеряха на свещи на дългата маса в трапезарията, където ухаеше на рози и восък. Хилъри беше жена със стил и дори когато бяха сами, много държеше на обстановката. Тъй като беше и доста романтична, се бе погрижила навсякъде да има цветя, а храната бе поднесена във фин порцеланов сервиз, обрамчен със златисти лентички. Всичко беше в абсолютна хармония и атмосферата предразполагаше към отмора и интимност. Антония се огледа одобрително.

— Прекрасно е да се завърнеш у дома — отбеляза тя импулсивно.

Родителите й се усмихнаха.

— И за нас е чудесно, че си тук — увери я Хилъри. — Знаеш ли, че Джини и Роланд ще дойдат утре?

Дъщерята кимна и срещна погледа на Куентин. Мълчаливият диалог не остана незабелязан за майката и тя заговори отново:

— Каза ли на Антония, че двете с Джини имаме някои, така да се каже, стилови недоразумения?

— Да.

— Мисля, че трябва да поставите на Джини ултиматум — остро се намеси Антония. — Или ще направите всичко според традицията и ще платите, което, сигурна съм, иска и Ро, или ще я оставите сама да си организира всичко и да си поеме разходите.

— Но, мила, тя няма пукната пара. Съмнявам се дали би могла да поръча питиета дори за десет души — разтревожи се Хилъри.

— Това е още една причина да приеме условията ти. Някой изобщо направи ли си труда да пита Роланд какво иска той? — рязко запита Куентин. — Не мога да си представя, че идеята за „дискотека на открито“ е негова. А ти?

Хилъри остави приборите си, облегна лакти на масата и сплете напуканите си от дългогодишна работа в градината пръсти.

— Не трябва да забравяме, че това си е тяхната сватба — каза тя. — Ако Джини иска всичко да бъде нетрадиционно, може би не трябва да настоявам да се заема с организирането. Сигурно ще е най-добре, ако я оставя сама да решава всичко, без да се намесвам.

— Но нали твоят син се жени! Ти, като негова майка, нямаш ли право на мнение? Още повече че ще посрещат гостите си във вашия дом! — възкликна Антония, неспособна повече да въздържа гнева си. — Ако не й харесва, защо не се оправи сама?

Хилъри сви рамене и неочаквано доби вид на стара и уморена жена. На светлината на свещите кръговете под очите й бяха станали по-тъмни.

— Няма смисъл сега да говорим за това — заяви тя. — Хайде утре да обсъдим всичко, след като те пристигнат. Първо трябва да разберем дали все още смятат да се женят през октомври. Дотогава остават само… — започна да пресмята на пръсти. — … остават само три месеца.

— Е, аз мога да ти обещая, че когато се омъжа, ще се надявам да бъдеш любезна да се заемеш с организацията на сватбата ми, защото едва ли някой би могъл да го направи по-добре.

Хилъри се извърна рязко и изгледа дъщеря си стреснато, с широко отворени очи.

— Миличка, да не би да се опитваш да ни кажеш нещо?

Пламнала от неудобство, Антония се изсмя пресилено.

— Разбира се, че не! — възкликна тя, съжалявайки за думите си. Бе решила просто да се пошегува, за да поразведри майка си, но тъй като, докато бе изричала забележката, бе мислила за Колин Холбрук, сега се чувстваше засрамена. — Имах предвид, че един ден и това може да се случи. Ако срещна подходящия мъж, което все още не е станало — усещаше, че колкото повече се опитва да обясни, толкова повече се обърква.

Доловил неудобството й, Куентин й се притече на помощ.

— Когато това време дойде, сигурен съм, че двете с майка ти ще уредите всичко както трябва — каза той. — Междувременно трябва да решим как ще се оправим с предстоящата сватба.

— Кога пристигат?

— Роланд каза, че ще бъдат тук за обяд.

— Ще започнем с прекрасните раци, които донесе — обади се Хилъри. — И е шампанското, разбира се. Много ни глезиш, мила.

— Честно казано, много по-приятно ми е да харча парите си за вас двамата, отколкото да купувам неща за себе си — искрено призна Антония. Това беше вярно. Много често изпитваше чувство за вина, когато си купуваше скъп костюм или красива дреболия за жилището си. Сигурно се дължеше на закостенелите пуритански разбирания на англичаните. И баба й, и майка й гледаха на разточителството ако не като на грях, то поне като на нещо вулгарно.

Същата нощ в стаята, в която бе живяла от раждането си, с огромни прозорци с изглед към терасата и с дъбов таван, Антония сънува, че е дошъл нейният сватбен ден и е облечена в прекрасна, рокля от бяла коприна. Майка й й помагаше да украси косите си с цветя, когато в стаята влезе Колин Холбрук.

— Просто исках да видя как изглеждаш — каза той.

— Махай се! Не е на хубаво младоженецът да види булката преди венчавката! — направи опит да го отпрати тя.

И тогава майка й се обади:

— Не би ли искала да разбереш как изглежда бъдещият ти съпруг?

 

 

На следващата сутрин Антония се събуди, обзета от вълнение. Сънят й беше толкова реален, та й се струваше, че всичко се бе случило, при това тук, точно в тази стая. Бе застанала пред тоалетната масичка в красивата си бяла рокля, а майка й, облечена в синьо, стоеше до нея, когато вратата се бе отворила и… Тя се бе извърнала и бе видяла през рамо Колин Холбрук да влиза в стаята. Дори сега бе в състояние да си припомни ясно лицето му, а в съня й той й се бе усмихвал така, сякаш се радваше, че я вижда.

Приседна бавно в леглото и разтърси глава, за да се върне в действителността. Дали този сън бе добра поличба? Или пък беше плод на непрестанните й мисли за него? Предната вечер бяха разговаряли само за сватби и нищо чудно, ако просто бе свързала разговора с образа на Колин. Но така или иначе, сънят й бе толкова реален, че тя не бе в състояние да се отърси от обзелото я вълнение и нервност при мисълта, че след три дни ще се срещне с него. Стана от леглото, защото бе прекалено превъзбудена, за да заспи отново, нахлузи дънките и пуловера си и слезе в кухнята, където спяха кучетата. Стреснати в този необичайно ранен за тях час, те бързо наскачаха, за да я приветстват радостно.

— Хайде тогава — засмя се тя и обу чифт гумени ботуши, които намери в килера. Амбър, Джако и Рекс се втурнаха в градината и няколко минути тичаха безцелно, наслаждавайки се на свободата си.

Любимото място за разходка на Антония беше гористата част на имението и тя бързо пое нататък, вдишвайки с наслада студения утринен въздух. Докато Хилъри се занимаваше с градината, Куентин се грижеше за петдесетте акра гора, в която растяха дъб, бук, брези и борове. Водена от кучетата, младата жена бързаше по тревистата пътека, отвеждаща я все по-навътре между дърветата.

Въпреки че винаги бе предпочитала градския живот, защото той бе несравнимо по-динамичен от този в провинцията и предлагаше много повече предизвикателства, тази сутрин Антония се чувстваше странно обвързана с това място. Кой знае защо, сега виждаше всичко с други очи. Дали това не се дължеше на странния контраст между зелените листа на дърветата и ясносиньото небе? Или на нежната ласка на меката трева? Или на тишината в средата на гората, която й носеше успокоение? А може би бе омаяна от нежната песен на птиците?

Продължи да крачи напред, отдавайки се на обзелото я чувство на удовлетворение, докато Амбър, Джако и Рекс тичаха по пътеката, душейки подозрително въздуха, зарадвани от тази необичайно ранна разходка.

Когато се върна в „Клифтън Хол“, бе посрещната от приятния аромат на пържен бекон, носещ се от кухнята, където мисис Евънс вече приготвяше закуската, докато мисис Диксън подреждаше масата, а мисис Портър бе започнала да чисти долните стаи с прахосмукачка. Минута по-късно се появиха Хилъри и Куентин.

— Много рано си станала, скъпа — отбеляза майка й и я прегърна.

— Денят е толкова хубав, че не можех да остана в леглото.

— Което естествено е било добре дошло за кучетата — обади се Куентин, галейки нежно главата на Амбър. — Не ти ли се иска да си вземеш куче, Антония?

Тя повдигна въпросително вежди и отвърна, смеейки се:

— Краш никога не би ми простил. Той и сега ме души подозрително от глава до пети, щом се прибера. Не мисля, че изпитва особена симпатия към кучетата.

Към обяд пристигнаха Роланд и Джини и тъй като денят беше чудесен, всички се настаниха на терасата и Куентин отвори бутилката шампанско, донесена от Антония. Джини само седеше и наблюдаваше, без да се включва в разговора, но Роланд беше в страхотна форма и очевидно много се радваше на присъствието на сестра си.

Придърпвайки я леко към себе си, той я поведе по каменистата пътечка и прошепна тихо, така че никой друг да не го чуе:

— Слава Богу, че си тук! Искам най-после да решим всичко за тази сватба. Ще помагаш, нали?

— На кого, Ро?

— Ами… нали разбираш, просто да дадеш няколко предложения, защото Джини наистина не одобрява намеренията на мама.

— Защо не изчакаме да чуем какво има да ни каже годеницата ти и тогава да обмислим нещата? Както ти казах още миналия път, това е домът на мама и татко и след като те ще плащат, би трябвало да ги оставите да организират всичко, което без съмнение ще бъде направено със стил и вкус.

Лицето на Роланд се изкриви в лека гримаса.

— Съмнявам се, че ще стане така, както иска Джини.

— А какво искаш ти, Ро?

— Каквото иска и тя. Все пак това си е нейният ден, нали?

— Прости ми, че ти го казвам, но той също е и твой.

Той сви рамене:

— Тези неща означават повече за жените, отколкото за мъжете. Много разчитам на теб, Антония. Ти винаги си успявала да убедиш мама. Знам, че тя ще те послуша.

Антония спря и се обърна към него.

— Нямам намерение да казвам неща, които не мисля — предупреди тя. — Бих предпочела да не вземам отношение в спора. В края на краищата цялата работа няма нищо общо с мен. Нали не става въпрос за моята сватба?

Той я изгледа остро.

— Нали не продължаваш онази история с мъжете, които са отговорили на обявата ти във вестника?

— Разбира се, че не — излъга тя.

— Никога повече не трябва да правиш подобна глупост — продължи брат й, докато бавно се връщаха към терасата. — Знаеш ли колко е опасно?

Няма нищо опасно в лицето на Колин Холбрук, мислено си каза Антония.

— Само Господ знае що за хора са ти писали.

Колин ми звучеше като добър и порядъчен човек, отново си помисли тя.

— Да се чуди човек откъде изобщо се вземат — не спираше Роланд. — И защо, за Бога, са стигнали дотам, че да си търсят жени по обявите във вестниците? — в тона му звучеше едновременно неодобрение и презрение.

Защото, ако си прекарал единадесет години далеч от родината си, ще ти бъде трудно да си създадеш нови връзки, отговори мислено тя.

— Надявам се, че вече си изхвърлила онези писма.

— Какво? — стреснато попита тя, изтръгната от мислите си. — О, да. Разбира се, че ги изхвърлих. А сега нека не говорим повече по въпроса, защото другите могат да ни чуят.

— Добре. Много мило, че си се сетила да донесеш шампанско. Определено го предпочитам пред шерито.

Двамата се присъединиха към останалите и Антония беше доволна, че докато мисис Евънс дойде да сервира обяда, разговаряха предимно за незначителни неща.

Едва след като се нахраниха, подхванаха темата за предстоящата сватба.

— Ще обсъдим ли подробностите, Джини? — запита усмихнато Хилъри. — Времето не чака и вече трябва да изпратим поканите — тя тръгна към кабинета на съпруга си, където обикновено семейството се събираше, за да вземе важни решения.

След като се настани на удобния кожен диван до прозореца, Хилъри отвори дебела папка, върху която с големи букви бе изписано: „Сватбата на Джини и Роланд“.

— И така — започна делово тя, — църквата „Света Богородица“ е наета за единадесети октомври, два и половина, а пасторът Филип Етуел очаква да му се обадите, за да кажете кои химни и псалми предпочитате.

В стаята цареше мъртва тишина, така че тя продължи:

— Навесите също са поръчани, но трябва да доуточним дали искате да са синьо-бели или в бяло и жълто.

Джини се обади за първи път:

— Искам да са чисто черни и по тавана да се подредят хиляди малки лампички — като онези в нощните клубове. Нали разбирате, ще изглеждат като милиони звезди на фона на нощно небе.

Лицето на Хилъри остана безизразно.

— Не смяташ ли, че черното не е най-подходящият цвят за сватба, мила?

— Сигурно бихме могли да поръчаме много свещи — отвърна Джини.

— Е, можем да се върнем към цвета на навесите по-късно — сговорчиво се отзова Хилъри. — Междувременно трябва да определим менюто. Аз ви предлагам сандвичи с препържен хляб и триетажна сватбена торта…

— Не бих искала да е украсена с обикновена бяла сметана. Искам нещо наистина оригинално. Като например пирамида от листа, направени от шоколад. Не ме интересува какво ще има отвътре. Предполагам, че обичайният пълнеж ще свърши работа, но държа видът й да шокира — Джини изгледа предизвикателно бъдещата си свекърва. — И във всеки случай, не смятам да обличам традиционната бяла рокля. Искам рокля от яркочервена коприна, украсена със златиста дантела. И букетът ми ще бъде от есенни ягоди.

Роланд погледна годеницата си възхитено.

— Толкова си артистична, мила — ентусиазирано възкликна той и побърза да се обърне към майка си. — Не е ли великолепно, мамо? Струва ми се, че тя трябваше да стане дизайнер.

Хилъри го изгледа с мълчаливо съчувствие.

— Е, може би — спокойно отвърна тя и затвори папката. — Смятам, че няма какво повече да кажа, Роланд. Може би съм прекалено старомодна, защото виждам една провинциална сватба по съвсем друг начин. Защо не се разберем да ви оставим сами да организирате всичко?

За момент младият мъж се обърка. Антония си помисли, че той много напомня малкото момче, смъмрено от майка си. Внимателно разглеждаше лицата на майка си, на Роланд и годеницата му. Изражението на Джини беше триумфално.

— Повече няма какво да обсъждаме — продължи Хилъри, без да издава разочарованието си. Продължаваше да се усмихва на бъдещата си снаха, сякаш се възхищаваше на артистичните й заложби. — Единственото, за което остава да се споразумеем, е списъкът на гостите.

Тогава Куентин се обади за първи път. Гласът му беше добре овладян, но очите му святкаха с опасен блясък.

— Напротив, смятам, че трябва да преосмислим всичко — рязко каза той. — Това е нашият дом и половината от гостите ще бъдат наши приятели и роднини. Ако искате да си устройвате дискотека, защо не си наемете някой нощен клуб, където са привикнали да устройват подобен род забавления? Защо не си посрещнете гостите в Сейнт Обенс, където и двамата живеете и работите, вместо тук? Можете да се разпишете следобед в някой граждански регистър и да се обличате, в каквито си искате дрехи, а после да се оправяте с приятелите си. Щом смятате, че сме двама старомодни старци, защо ни занимавате с проблемите си? — ръцете му трепереха, когато се изправи зад бюрото си, и Антония отбеляза мислено, че никога не бе виждала баща си толкова ядосан.

— Татко… — обади се плахо Роланд.

Очите на Хилъри се напълниха със сълзи.

— Куентин, не е необходимо да…

— О, да, мисля, че е необходимо! След като бяхме достатъчно любезни да се съгласим да платим за всичко, а ти се нагърби с огромната отговорност да организираш нещата, би следвало да постигнем съгласие как да го направим. Венчавката е свято нещо, което трябва да се взема на сериозно, а не да се превръща в маскарад!

Джини изобщо не изглеждаше смутена.

— Това си е нашата сватба и трябва да стане така, както искаме ние.

— Точно така. Затова се оправяйте сами и не очаквайте каквато и да било помощ от нас — отвърна Куентин и напусна стаята.

— О, Боже! — Хилъри изтри очите си с малка бяла кърпичка. — Не исках да стане така. Нямах представа, че баща ти толкова ще се ядоса.

С нещастно изражение Роланд прегърна майка си през раменете.

— Прости ни, мамо. Нямахме намерение да те разстройваме. Нали, скъпа? — обърна се той към годеницата си.

— Не разбирам защо се вдига целият този шум — нагло отвърна Джини. — Какво значение има?

Антония, която до този момент само бе слушала мълчаливо, най-сетне се намеси:

— Може ли да направя едно предложение, от което може би всички ще бъдат доволни?

Хилъри я погледна с надежда през сълзи.

— Давай — поощри я Роланд.

— Мамо, колко приятели и роднини смятате да поканите с татко?

— Около четиридесет-петдесет човека.

— Тогава защо не ги поканим тук веднага след венчавката в църквата? Бихме могли да ги посрещнем в гостната, вместо да поръчваме навеси и така нататък. След това Джини и Роланд ще отидат да устроят свое парти в някоя от дискотеките в Сейнт Обенс. Така всички ще получат каквото искат.

Лицето на Роланд светна.

— Ти си страхотна! Как не се сетихме по-рано? И, мамо, ако наистина бъдеш така любезна да посрещнеш у дома петдесет човека в наша чест, ние с Джини бихме могли да поемем разноските за дискотеката вечерта. Смятам, че така ще бъде най-справедливо.

Джини се извърна рязко към него и го изгледа изумено. Забелязала реакцията й, Хилъри се разплака отново.

— О, Ро, не е необходимо да правите това…

— Разбира се, че ще го направим — твърдо каза той. — Значи всичко е решено? Да отида ли да потърся татко, за да му кажа, че сме се разбрали?

Неспособна да заговори, Хилъри само кимна, а Антония погледна одобрително брат си. Той бързо напусна стаята, оставяйки трите жени сами.

— Нямам представа как ще плати за цялото това удоволствие — изръмжа Джини.

— О, сигурна съм, че ще намери начин — сладко й се усмихна Антония. — Това поне е знак, че вече наистина е пораснал.