Марлис Мелтън
В тъмнината (4)

Трета глава

Над атлантическото крайбрежие

14:22 ч.

Лутър погледна през прозорчето на патрулния „Р-ЗС ORONASW“^[1] и по очертанията на брега се опита да определи къде се намират.

От височина четири хиляди метра ясно изпъкваше контрастът между брега и блещукащата необятна шир на Атлантическия океан. В продължение на около час след това обаче, поради влошаване на атмосферните условия, под тях не се виждаше нищо друго, освен облаци.

Хана спеше на съседната седалка. По време на полета постепенно се накланяше към Лутър, докато най-накрая се облегна на рамото му. Той спусна облегалките назад и прибра подлакътника, за да й стане по-удобно. Жената очевидно беше изтощена.

Тя се притисна по-близо, придърпвайки ръката му между топлите си гърди. Лутър се опита да потисне удоволствието от докосването й, ала не му убягна, че гърдите й са естествени — за разлика от изкуствения бюст на Вероника, а косата й ухае на ягоди.

За щастие Уести спеше дълбоко от другата страна на пътеката, иначе щеше да се подсмихне под мустак за негова сметка.

Самолетът рязко се снижи. Хана стреснато подскочи и сграбчи облегалката пред себе си.

— Не!

Викът й събуди Уести и той по навик посегна към пистолета си, който всъщност беше в багажното отделение.

— Всичко е наред — успокои я Лутър, виждайки колко е уплашена. — Просто въздушна яма.

Жената си пое въздух, разтреперана.

— Съжалявам — оправда се тя. Забеляза спуснатата назад облегалка и прибрания подлакътник и му хвърли подозрителен поглед, все още разтреперана от уплаха. Върна ги обратно и се облегна назад със скръстени в скута си ръце.

Лутър изправи и своята седалка. Хана изглеждаше нормално, преди да се качат в самолета — малко неспокойна може би, но не и обзета от паника. И чак тогава се сети — по дяволите! — та тя сигурно отново преживяваше смъртта на родителите си. Нямаше как да не се сеща за това всеки път, когато се качва в самолет.

Един от съветите му към по-млади тюлени беше, че единственият начин за справяне със страха е да говориш за него.

— На колко години беше, когато те загинаха?

Хана си пое дълбоко въздух.

— На двадесет и три — каза с равен глас. — Случи се преди три години, през есента.

Той се замисли как би се чувствал на нейно място. На двадесет и три тъкмо беше завършил колеж, играеше професионален футбол и имаше желание да опита от всички пороци. Ако не бяха родителите му, никога нямаше да успее да се съвземе от събитието, променило живота му.

— Имаш ли братя или сестри? — продължи той.

— Имам по-малък брат. Тогава беше на осемнадесет.

Господи!

— И на двамата трябва да ви е било ужасно тежко.

— Много неща се промениха със смъртта им — призна тя.

Той търпеливо я изчака да продължи.

— Тъкмо бях получила първото си назначение в чужбина. — В погледа й се четеше дълбока мъка. — Исках да стана оперативен агент като баща ми — да пътувам зад граница, да създавам контакти, да издирвам ценна за сигурността на страната информация. Но когато родителите ми загинаха, кръстникът ми ме убеди да избера някоя не толкова опасна за живота ми кариера. Поне докато Кевин не завърши колеж.

— На него колко му остава…? Година? — предположи Лутър.

— В момента работи върху дисертация за докторска степен. Дипломира се на деветнадесет. Умен е — добави тя.

— Много впечатляващо.

— Гордея се с него. Има мозък за трима, но му липсва здрав разум. Понякога дори забравя да се храни, ето защо реших да се прехвърля към Военно разузнаване, поне докато Кевин приключи със следването си. — Изведнъж се стресна и го погледна тревожно. — Ами ако Кевин е в опасност? Единака сигурно познава и него. — Безпокойството й беше осезаемо.

— Ще попитаме Валентино — успокои я Лутър. — Сигурен съм, че се е сетил за това.

Тя се загледа пред себе си, малко по-спокойна.

— Още ли искаш да станеш оперативен агент? — попита той. Представи си я как обикаля света и се среща с непознати хора в името на националната сигурност — при тази мисъл се почувства неспокоен. Не й липсваше смелост да го направи.

— Разбира се. Не съм спирала да мечтая за това през тези три дълги години.

Самолетът започна да се спуска и тя стисна здраво страничните облегалки.

Ако оттук нататък смята да пътува, ще й се наложи да преодолее страха си от самолети, помисли си Лутър.

— А аз имам две сестри — обади се той, опитвайки да я разсее. — Казват се Либърти и Джъстис^[2].

Това успя да привлече вниманието й.

— Шегуваш се, нали!

— Ни най-малко. Родителите ми смятали, че Джъстис ще е момче. Когато най-после дошла на бял свят, толкова много били свикнали с името, че решили да го запазят. Сестрите ми са по-големи от мен. Обичаха да ме обличат като момиче, да ми връзват панделки… такива работи. Но това е строго секретна информация. Не казвай на момчетата! — добави сурово и хвърли поглед към Уести. Очите му бяха затворени — не че това значеше нещо.

Хана се подсмихна съучастнически, давайки му да разбере, че тайната му е в безопасност.

— А името Лутър? — попита тя. — Как са го измислили?

— Така се е казвал дядо ми. Загинал е в подводница през Втората световна война.

Усмивката й помръкна.

— Значи затова си постъпил във Военноморските сили — предположи младата жена.

— Точно затова.

— Всичко на този свят опира до семейството — отбеляза тя и отмести поглед към прозореца, откъдето вече се виждаха познатите очертания на паметниците на Линкълн и Вашингтон, блестящи на фона на тъмносивото небе. — О, вече сме почти вкъщи! — въздъхна с облекчение.

— Близо ли живееш?

— В Александрия. Къщата ми може би се вижда от другата страна на самолета. — С блеснали от вълнение очи, тя надничаше през прозорчето.

— Радваш се, че се прибираш, нали?

— Честно казано, не вярвах, че ще се измъкна жива оттам — глухо отвърна тя.

Самолетът продължаваше да се спуска. Лутър й разказа за първото си посещение във Вашингтон със семейството си, когато бил на седем, и как се изгубил тогава в Националния музей на въздухоплаването и космонавтиката.

— Накрая ме намериха в летателния тренажор. — Думите му я накараха да се усмихне изненадано. — Бях изхарчил всичките си пари на авиосимулатора.

— Защо не стана пилот?

— Аз съм пилот. Дори тюлените имат нужда от летци. Бях изпратен на авиационно обучение. Мечтата ми се сбъдна.

— Страхотен късмет! — В гласа й се долавяше копнеж. — Да постигнеш мечтите си.

— И ти ще успееш. Нали каза, че Кевин е почти готов с дисертацията си?

— Да, обаче остава да убедя и чичо Калеб. Винаги се е тревожил прекалено много за нас — въздъхна Хана.

— С какво се занимава в разузнаването?

— Той е директорът на разузнаването.

Отговорът й го изненада.

Тя погледна напрегнато през прозореца, здраво стиснала облегалките, докато самолетът се приземяваше във Военновъздушна база „Андрюс“. Чак когато спря окончателно, Хана се успокои и отпусна ръце в скута си.

— Благодаря ти, че се постара да отвличаш вниманието ми — каза тя, без да го поглежда.

— Няма защо. — Почувства особена близост с нея, сякаш я познаваше отдавна.

А така му се искаше да не чувства нищо.

* * *

— Движи се плътно зад мен! — каза Лутър на Хана, докато напускаха военнотранспортния терминал на път към паркинга.

Уести беше застанал между нея и сградата, с ръка върху своя ЗИГ Зауер П 226, който току-що беше декларирал на контролно-пропускателния пункт. Чайки кръжаха над главите им, предупреждавайки за задаваща се буря. Топъл бриз развяваше дрехите им, докато крачеха бързо към колите.

У дома съм! Изпълнена с радост, Хана жадно вдъхваше специфичния солен мирис на река Потомак, примесен с миризмата на изгорели газове, на дъб и едва долавящи се екзотични аромати.

— Побързай! — помоли я Лутър и тя ускори крачка, повтаряйки си, че все още е в опасност.

Приближиха голям син пикап и Лутър я дръпна настрана, а Уести продължи напред и се наведе да провери за заложена под колата бомба. Хана настръхна. Едва ли беше възможно Единака да е толкова близо.

Не беше. Уести даде сигнал, че няма опасност, и пет минути по-късно вече пътуваха на юг по магистралата. Хана въздъхна с облекчение и се намести удобно върху кожената седалка, която делеше с багажа им. Небето сякаш се продъни и изсипа върху тях пороен дъжд, докато те бавно се престроиха на магистралата. Лутър отвори мобилния си телефон, сръчно придържайки волана с една ръка, и натисна един бутон.

— Не е позволено да шофираш и същевременно да говориш по телефона — информира го Хана.

Той се протегна назад и й подаде слушалката.

— Не аз ще говоря с Валентино, а ти.

Хана пое телефона точно когато отсреща се чу много приятен глас:

— Валентино.

— Аз съм Хана Гиъри — каза тя, леко притеснена да разговаря с човек, когото не познава, но който вероятно знае доста за нея.

— Мис Гиъри! — Валентино звучеше изненадан. — Как се чувствате? От думите на Линдстром разбрах, че операцията по спасяването ви не е протекла по мед и масло.

— Добре съм — каза тя. — Но ми се ще да знам какво стана. Защо Единака е избрал точно мен?

Отсреща настъпи тишина и тя се почувства така, сякаш е казала нещо не намясто.

— Той и баща ти работеха в едни и същи кръгове.

— Кой е той? — настоя тя.

— Съжалявам, не мога да ти кажа. Може би ти имаш никаква представа?

— Аз? До днес дори не бях чувала за него.

— Генерал Пинзон не спомена ли случайно кой го снабдява с оръжие?

— Всъщност не съм разговаряла с генерала нито веднъж — отговори Хана, усещайки как нещо я стяга за гърлото. Щеше да й се наложи да признае пред Валентино, че е убила Пинзон. — Брат ми в опасност ли е? — рязко смени темата тя.

— Назначили сме двама агенти, които следят всяко движение на Кевин. Няма причина да смятаме, че е в опасност.

Хана стисна слушалката още по-здраво.

— Настоявам да го пазят много внимателно — предупреди тя и потръпна от тревога.

— Ще им бъде предадено. А ти? Как се справяш?

— Добре.

— Приеми извиненията ми за това, че те оставям с тюлените. Дължа им услуга, а това ще помогне и на моето разследване.

— Няма проблем, точно това искам и аз — успокои го тя.

— Чудесно! Ще бъда извън страната за няколко дни, те са много добре обучени, ти — също; сигурен съм, че ще си в безопасност.

Значи знаеше, че е била служител на ЦРУ.

— Трябва да ви кажа, че убих генерала — побърза да каже тя, преди да е загубила смелост. Не й беше лесно да изрече тези думи. Усети одобрението на Лутър в огледалото за обратно виждане.

Валентино мълчеше, шокиран.

— При самозащита — добави тя и по челото й изби студена пот.

— Сигурен съм, че така е трябвало — каза агентът, идвайки най-после на себе си. Обмисли грижливо следващата си реплика. — Сега навярно ще търсят възмездие и трябва да сме подготвени — предупреди той и тя отново потрепери. — Направи всичко възможно да се скриеш добре. Не контактувай с абсолютно никого, дори с брат си. Ще се погрижа да ти бъде осигурена охрана.

— Благодаря.

— Трябва да говоря с него — каза Лутър през рамо и отклони колата към първия възможен паркинг.

Хана му подаде телефона и докато Лутър говореше с Валентино, тя се запита що за човек е той всъщност и дали може да довери живота си на тези мъже.

Когато се появи до басейна, Лутър по нищо не приличаше на черния призрак, когото бе видяла предишната нощ. В цивилни дрехи изглеждаше като свален от корицата на „Спортс Илюстрейтид“ — двуметрова канара от здрави мускули. Почувства се привлечена от него, но не само защото беше хубав мъж с тъмна коса и дълбоки сини очи. Нито пък заради синята му риза, дънките и спортните обувки, които в комбинация с късата войнишка подстрижка му придаваха изключително искрено и открито излъчване. Почтеността, струяща от погледа му, беше причината да го хареса и да му се довери.

Харесваше и Уести, нищо че с тази кафява брада приличаше по-скоро на мотоциклетист, отколкото на тюлен. Въпреки грубия си вид, той прояви към нея неподправена загриженост, когато й купи роклята в прасковен цвят, която носеше в момента. Беше идеалният сержант — изпълняваше безпрекословно заповедите на Лутър и дори провери пикапа за заложена бомба с риск за собствения си живот.

Интуицията й подсказваше, че е в пълна безопасност с тези мъже, въпреки тревожното опасение на Валентино за евентуално отмъщение. И двамата бяха добре обучени и в страхотна форма, самата тя — също, нямаше начин да не успеят да се движат поне на крачка пред Единака.

— Искам да претърся колата на Хана.

Молбата на Лутър възвърна вниманието й. Той се обърна през рамо и й предаде отговора на Валентино.

— Каза, че са претърсили колата ти много старателно, но не са открили нищо.

Хана изтръпна, когато се сети как се процедираше при старателно претърсване. Колата й беше подарък от чичо Калеб.

— Трябва да я претърсим и ние — отвърна тя.

— Нуждаем се от разрешение да претърсим автомобила, сър — каза в телефона Лутър. — Да, сър. Тя има и друго копие в кабинета си. — Той се заслуша и се обърна отново към нея. — Валентино казва, че таен агент е претърсил кабинета ти и е намерил копието в машината за унищожаване на документи.

Заля я вълна от разочарование. Самата тя беше пуснала копието в машината, в случай че някой реши да претърсва. Ала нямаше начин някой да е намерил информацията, която тя много усърдно бе скрила. Не възнамеряваше обаче да уведомява Валентино за това. Основно правило в ЦРУ беше винаги да пазиш скрит коз в ръкава си.

— Това е всичко, сър — приключи разговора Лутър. — Прието. Край. — Затвори телефона и направи маневра за излизане от паркинга. — Трябва незабавно да променим външния ти вид — каза той и настъпи педала на газта.

— Нямам никакви пари — осъзна Хана. — Чантата ми остана в колата. — Ама че гадост! Вероятно в момента някой изпразваше кредитните й карти и тя не можеше да направи нищо, за да му попречи.

— Няма проблем — отвърна Лутър.

Уести се обърна и я погледна през рамо, искрено изненадан.

— Нямаш никаква представа кой е, нали? — попита той със загадъчна усмивка.

— Кого имаш предвид? — поинтересува се Хана. — Лутър?

— Стига, старши!

Уести сви рамене и се обърна напред. Скръсти ръце пред гърдите си и стисна устни.

Хана гледаше ту единия, ту другия. Явно нещо й се губеше, но имаше да чакат да се унижи да попита. Очевидно Лутър беше нещо повече от тюлен и летец. Щеше да си отваря ушите да разбере какво.

Никой от двамата мъже не обели дума, докато не спряха в многоетажния паркинг на Тайсънс Корнър, един от най-престижните търговски центрове във Вирджиния. Лутър паркира близо до изхода, даде кратки инструкции на Уести и придружи Хана вътре.

В делничния следобед магазинът бе почти празен; мотаеха се само младежи, току-що излезли от училище. Лутър и Хана вървяха един до друг — като обикновена двойка на пазар, а Уести ги следваше от разстояние. Хана веднага го изгуби от поглед. Спря пред информационното табло и се ориентира къде продават козметика.

— Оттук — посочи тя на Лутър.

На пръв поглед той изглеждаше спокоен, но очите му зорко шареха наоколо, без да пропускат нищо.

— Остави на мен! — нареди Хана, когато влязоха в магазина. Приближи се до една продавачка, която подреждаше козметични мостри в стъклена витрина, и ведро каза:

— Здравейте! Аз и съпругът ми сме поканени на Хелоуин парти след няколко седмици…

Продавачката беше възхитена от идеята на Хана да се маскира като друга жена и я заведе в задната част на магазина, за да пробва различни перуки. Хана хвърли поглед на Лутър, който беше намерил стол близо до изхода и се преструваше, че чете списание.

Тя изпробва няколко, докато намери подходящата. Светлокафявата, със средна дължина перука я преобрази от червенокоса в брюнетка. Спускаше се до раменете й на меки, естествено изглеждащи пластове.

— Хайде да скрием тези лунички — предложи момичето и покри лицето й с фон дьо тен. Сложи силен грим на очите й и поглеждайки се в огледалото, Хана едва се позна.

— Какво мислиш? — попита тя Лутър половин час по-късно.

Той бавно се изправи и критично огледа новия й външен вид.

— Много ефектно.

— Това е само началото. Трябват ми очила и нови дрехи.

Мъжът отиде до касата и подаде кредитната си карта, после се подписа върху касовата бележка, без да каже нищо. Хана се запита дали това пазаруване се финансира от ФБР или лично от него.

Тръгнаха към оптичния магазин, четири етажа по-нагоре, и там избра чифт очила със сребърни рамки, които се продаваха без рецепта. Лутър отново плати и й хвърли кос поглед, наблюдавайки я как се променя до неузнаваемост.

— Виждам, че се забавляваш — отбеляза той.

Оставаше само да й купят дрехи.

— Донякъде. — Половината от забавлението беше да го гледа как я наблюдава. — Тюлените носят камуфлажни дрехи, а оперативните агенти — маскировка. Няма голяма разлика в това, което правят.

— Така е — замислено отвърна той.

— А сега накъде? — Тя погледна към магазините, наредени от единия до другия край на търговския център.

— Тук правят най-добрите есенни разпродажби.

Хана му се усмихна накриво.

— Ето на това му се вика полезна информация. Сигурно имаш съпруга или приятелка, която обича да пазарува. — Това си беше открито хвърляне на въдицата.

Изражението му едва доловимо се напрегна.

— Не, нямам — каза той и тръгна пред нея.

Аха! Хана го настигна. Явно е имал съпруга или приятелка съвсем наскоро, иначе нямаше да реагира така. Стана й леко на сърцето. Сега, когато знаеше, че Лутър е сам, усещаше разходката им по-скоро като среща, а тя — о! — не беше излизала на среща от години.

— Забелязваш ли Уести? — попита Хана, използвайки стъклените витрини, за да види какво става зад гърба й.

— Точно сега — не — призна Лутър. — Няма и да го видим, ако сам не го пожелае. И не само ние, а всеки, който би могъл да ни следи в момента.

Напомнянето за съществуването на Единака попари удоволствието й от приключението. Това не беше среща, а предпазни мерки, които трябваше да предприеме, за да се защити от неизвестен и силен противник.

Влязоха в магазина и се спряха в дамския раздел. Хана разглеждаше консервативните модели дрехи с неприязън.

— Е! Да започваме! — Тя се запъти навътре. — Тук ще оставим цяло състояние. Нямам дори бельо.

С крайчеца на окото си забеляза, че Лутър я гледа интерес.

— Можеш да ми помогнеш. Виждаш ли това? — Тя вдигна пред себе си сатенена блуза с отвратителна, надиплена като жабо яка и бухнали ръкави. — Нарича се стил бабешка мода. Търся си дрехи в стил бабешка мода, размер десет^[3], по-дългички.

Лутър отстъпи назад с вдигнати ръце и посочи към няколко стола, подредени в единия край на магазина.

— Смятам да те изчакам ей там.

— Бъзльо! — подвикна след него тя. За щастие в магазина имаше богат избор от дрехи във въпросния стил. Пет минути по-късно преметна върху стола до него тези, които беше избрала.

— Готова ли си вече? — невярващо попита той.

— Ще ми трябват също обувки и бельо — Хана се отправи към другите раздели на магазина. — Веднага се връщам.

Избра си два чифта обувки: едните — сиви, съвсем обикновени, които щяха да подхождат на всичко, а другите — спортни обувки за тенис, в случай че й се удаде възможност да потренира.

Докато обикаляше магазина за бельо, я връхлетя щурото хрумване да разклати спокойствието на Лутър. Целта й беше да промени самоличността си, което значеше да стане напълно нов човек — от глава до пети, а това включваше и бельото, нали така? Хана си падаше по обикновени памучни материи, удобни за тренировките й; новото й аз обаче щеше вече да носи най-предизвикателното бельо, което някой можеше да си представи.

Тя се запъти към Лутър, понесла скандалните си покупки.

— Готова съм!

Втрещеният му поглед предизвика у нея изблик на бурен смях. Чак ребрата я заболяха от усилието да го потисне. Мъжът се обърна рязко, а тя го последва към касата, прехапала долната си устна.

— Имаш ли нужда от бижута? — Той се загледа в изложените на един щанд обици.

— О, да! — отвърна Хана и избра чифт огромни, евтини обици като допълнение към новия й гардероб.

— Не ти ли трябва часовник?

— Не, мисля, че имам всичко необходимо. — Тревожеше се, че вече го е притеснила достатъчно. — Как ще ти се отплатя? — простена тя, чувайки крайната цена на касата, надвишаваща сериозно тази, която беше пресметнала наум.

— Вече го направи — каза Лутър и Хана разбра, че има предвид положението на лейтенант Рено. Надяваше се да успее да оправдае очакванията им.

— Къде се намира фото кабината, за която Уести спомена? — попита тя, докато излизаха от магазина.

— Срещу тоалетната. Там можеш да се преоблечеш.

Тя взе обувките, бельото, обиците и безформената рокля със себе си в тоалетната.

Лутър застана до фонтана с останалите чанти в ръце. От Уести нямаше и следа.

Изведнъж…

— Извинете.

Стоеше точно до него, наведен над фонтана. Тъкмо беше излязъл от тоалетната — явно се движеше на крачка пред тях.

Лутър се ухили доволно.

— Знаеш ли какво означава, когато една жена ти покаже бельото си? — ухили се Уести и потърка брадата си.

Усмивката на Лутър помръкна.

— Означава, че очаква да го платиш ти — цинично отвърна той.

— Означава, че си пада по теб — поправи го Уести.

Лутър изсумтя неопределено, ала сърцето му затуптя по-бързо. Мисълта, че Хана си пада по него, беше вълнуваща — не можеше да го отрече. Беше красива, дори с грозната перука и очилата. Нещо повече — беше много приятна компания: умна, непредсказуема и с чувство за хумор. И дума не можеше да става обаче да се забърка с жена, която няма търпение да хукне към чужбина, за да се занимава с разузнаване. Знаеше точно каква жена му трябва и това със сигурност не беше Хана.

С крайчеца на окото си забеляза раздвижване и погледна към тоалетната. Ако не беше прекарал последния един час в компанията на Хана, сега изобщо нямаше да забележи жената, която виждаше пред себе си. Изглеждаше с около десет години по-възрастна, носеше безформена светлосиня рокля с дантели, огромни перлени обици и невзрачни обувки. Около лицето й с очила се спускаше права кестенява коса.

Тя се запъти към тях и ги подмина. Дори се движеше по различен начин — походката й не беше небрежна и самоуверена, както преди, а стегната и сдържана. Изглеждаше точно като монахините, които Лутър помнеше от Католическото училище. Ала после се сети за предизвикателното й бельо и — О, Боже! — едва събра мислите си отново.

Хана се бе запътила към фото кабината. Той я настигна и взе чантата от ръката й.

— Уести напомни да си избереш име — предаде той. Пъхна петдоларова банкнота в отвора на кабината и дръпна завеската след нея. — Да е такова, че да се обърнеш, като го чуеш.

— Ясно ми е упражнението, лейтенант — отвърна тя с досада и натисна бутона за снимка. Вгледа се в цифровата версия на снимката върху екрана и искрено се изненада от странния си вид, преди да натисне бутона за разпечатване. Машината изплю лента със снимки. Тя я подаде на Лутър и излезе оттам.

— Е, коя си сега? — попита той, докато гледаше одобрително снимката.

— Майка ми се казваше Ребека. Няма как да не се обърна на това име.

— Фамилия? — Той извади писалка от джоба на ризата си.

— Линдстром — закачливо отвърна тя.

Той рязко вдигна поглед към нея.

— Ако сме с еднакво фамилно име, по-лесно ще минавам с теб през зони с ограничен достъп — заоправдава се тя. — Бих могла да бъда малката ти сестричка. — И му се усмихна невинно.

Лутър й хвърли поглед, издаващ неособено братски помисли.

— Ребека Линдстром — повтори той. — Дата на раждане?

Тя избра рождените дата и месец на майка си, като запази своята година на раждане.

— Уести ще изпрати тези данни на своя човек. До два-три дни ще получим готовата шофьорска книжка.

В този момент се появи Уести и Лутър дискретно му подаде снимките и листчето с данните.

— Не сте ли гладни вече? — попита той.

— Няма ли сега да претърсим колата ми?

— Валентино каза да изчакаме, докато се стъмни. Оставена е в паркинг за конфискувани автомобили и иска да го направим незабелязано.

Стомахът й се сви. Правило номер едно при опасност от залавяне беше никога да не се връщаш на местопрестъплението или както беше в случая — при автомобила, замесен в престъплението. Но ако бележникът се намираше все още в колата й, струваше си риска да го потърсят.

— Умирам от глад — призна тя. — Бих хапнала всичко, освен пиле, ориз или боб.

Лутър й хвърли съчувстващ поглед.

— Явно само с това са те хранили там. Как ти звучат хамбургер и млечен шейк?

— Ето за това говорим! — радостно възкликна тя.

Той се усмихна, сложи ръка на гърба й и я поведе към сектора за бързо хранене. После смутено премести ръката си. Някой беше накарал Лутър да се чувства уязвим, досети се Хана. За част от секундата се запита дали би могла да му помогне да се отпусне. Ала веднага отхвърли тази мисъл, беше безпредметно да опитва.

От три години правеше големи планове за себе си, които не включваха каквото и да било обвързване. Очакваше я живот, изпълнен с напрежение, блясък и… е, малко опасност. Този път нищо не биваше да попречи на плановете й.