Марлис Мелтън
В тъмнината (15)

Четиринадесета глава

29 септември, 8:54 ч.

— Не ти ли трябва бюро? — попита Хана, надничайки зад кухненската маса с обърнати върху нея стол. Мазето й беше претъпкано с вещи от къщата на баща й. След катастрофата, в която бяха загинали дъщеря й и зет й, баба Естел се бе поболяла от мъка и скоро след това бе починала. Къщата на Хана се оказа прекалено тясна да побере всички мебели, които останаха от двете опустели къщи. Сега те събираха прах и плесен, струпани в мазето й. В пет сутринта й бе хрумнала въпросната идея да ги даде на Лутър — като отплата за парите, които бе похарчил заради нея.

— Няма нужда да правиш това — обади се иззад струпаните мебели Лутър, пъхнал ръка в джоба на дънките си.

— Искам да ти се отблагодаря за всички дрехи, които ми купи…

— И които никога няма да облечеш — прекъсна я той.

— Няма никакво значение. Освен това искам да се отърва от тези неща.

— А Кевин? На него няма ли да му потрябват?

— Кевин вече ги прерови. Не си пада по антики.

— Добре, но позволи ми да ти ги платя — настоя Лутър.

Хана го погледна остро. Изглеждаше притеснен! Слънчевите лъчи, проникващи през малките прозорчета на мазето, се отразяваха в сините дълбини на очите му.

— Няма нужда — ледено отвърна тя.

Той извади ръката си от джоба и разтри врата си.

— Добре, Хана. Ще взема бюрото, кухненската маса със столовете, скрина и нощното шкафче. И всичко, от което искаш да се отървеш.

— Благодаря ти. Можеш да започнеш от тази закачалка за дрехи, но да не си посмял да използваш дясната си ръка. Ще помолим Галуърт и Стоун да ни помогнат и ще наемем камион.

* * *

Късно следобед вече бяха разчистили мазето на Хана. Настанен зад волана на камиона под наем, Лутър си правеше вятър с ръка. Погледна часовника си. Беше три часа, горещо като в ада, а камионът нямаше климатик. Уести щеше да кара пред него с нисана си, а караваната щеше да го следва отзад. До вечерта трябваше да се приберат в базата. Хана заключи къщата с резервния ключ, погледна нисана, после камиона, сякаш се чудеше къде да се качи. Под смаяния поглед на Лутър тя мина покрай двамата и почука на караваната.

О, не, в никакъв случай! Валентино го бе предупредил да стои нащрек, което значеше, че Хана трябва да пътува или с него, или с Уести. Не че много му се искаше. Хана имаше ужасно настроение цяла сутрин; не знаеше как ще завърши денят, но със сигурност щеше да го накара да се чувства като глупак. Галуърт и Стоун бяха професионалисти. За три часа и половина път трябваше да съумеят да я опазят жива и здрава.

Лутър въздъхна и даде знак на Уести, който също гледаше изумен в огледалото за обратно виждане. Уести кимна и потегли по тясната уличка, а яркото следобедно слънце отразяваше лъчите си в кобалтовосинята му спортна кола.

Лутър знаеше защо Хана му е толкова сърдита. Трябваше да си поговорят, преди да направят това, което направиха, въпреки че и тя мислеше, че двамата нямат бъдеще заедно. Но защо се сърдеше и на Уести?

Беше ги чул да говорят в кухнята предишната нощ. Не вярваше, че Уести би се намесил в личния му живот, но явно по някакъв начин беше прекрачил границата. Хана му отвърна нещо и после, ядосана, се качи по стълбите. А сега избягваше и двамата.

Лутър отвори и двата прозореца, за да влиза въздух и със свито сърце последва Уести към магистралата. Караваната плътно го следваше. По дяволите, какъв късмет, че Валентино вече бе задържал Единака! Бяха се подредили като в шибан конвой и се забелязваха отдалеч, а щяха да се влачат така чак до Вирджиния Бийч.

* * *

Вече се здрачаваше, когато най-после разтовари всичко от взетия под наем камион. Мебелите на Хан напълниха празната къща на Лутър. Той стоеше насред дневната и оглеждаше обстановката със смесени чувства.

Тежкият диван, който Вероника не си бе направила труда да вземе, чудесно си пасваше с плетената рогозка, която Хана постла отпред. От едната страна имаше малка масичка с месингова настолна лампа отгоре, отсреща — люлеещ се стол, а между стола и дивана — махагонова масичка за кафе. Върху полицата над камината старинен часовник напевно отмерваше времето на всеки петнадесет минути. Лутър се зачуди дали няма да го буди посред нощ.

Как да не мисли за нея, когато вещите й бяха превзели къщата му? Можеше да реши, че го прави нарочно, ако не го избягваше през целия ден, навярно за да му покаже, че няма намерение да предявява претенции към него.

— Какъв е планът, сър? — обади се Уести, разположил се на дивана. Небето в прозореца зад гърба му изглеждаше мастиленосиньо. Вече беше късно и всички се чувстваха изцедени.

Хана се появи от кухнята, където тъкмо бе разчистила остатъците от импровизираната им вечеря със сандвичи.

— Направо съм скапана — обяви тя и се стовари върху дивана с изпружени напред крака, възможно най-далече от Уести.

Погледът на Лутър се плъзна по дългите й стройни крака. Носеше плътно прилепнали по заоблените й форми дънки и розов изрязан потник с индийски мотиви, подходящ за летните жеги. Късата й вълниста коса беше разчорлена от вятъра. Изглеждаше дяволски привлекателна.

Мисълта, че в къщата има само едно легло, бавно си поправи път към мозъка му. Тревожеше се за безопасността на Хана, но в същото време отчаяно искаше да бъде насаме с нея.

— Не виждам причина да оставаш, старши. Ако искаш тръгвай. Хрътките на Нюмън са отвън, в случай че нещо изникне. Ще се видим утре в осем в сградата на Военна прокуратура.

Уести погледна часовника си и се изправи.

— Трябва да мина да прибера Джеси. Ще ви видя и двамата утре сутрин, освен ако не предпочитате да дойдете с мен, госпожице? — попита той Хана, хвърляйки бърз поглед към Лутър.

Предложението му я завари неподготвена. Погледна Уести с присвити очи, после Лутър, сякаш се чудеше кой от тях е по-малкото зло.

— Не, благодаря — отвърна тя отпаднало. — Не ми се мести повече.

Уести кимна, отдаде чест към Лутър и изчезна. Входната врата тихо се затвори зад гърба му.

— Пропуснал ли съм нещо между вас двамата? — попита Лутър, човъркан от ревност.

— Съмнявам се — отвърна тя хладно.

— Тогава защо си му сърдита?

— Не знам, ти ми кажи.

— Ако знаех, нямаше да питам — отвърна той, леко изнервен от диалога.

Хана рязко смени темата:

— Как е рамото ти?

— Направо тупти — призна той.

— Съжалявам. Може би избързахме с местенето и мебелите.

— Добре съм. Много съм ти благодарен. Всичко се получи чудесно.

Тя погледна доволно към масата и столовете с цвят на кестен в трапезарията.

— Нали?

Лутър забеляза тъмните кръгове под очите й и веднага забрави за яда си към нея.

— Искаш ли да вземеш душ? — попита той. Очевидно не бе спала изобщо предишната нощ. Нито пък той. Беше прекарал нощта, припомняйки си всяка секунда от следобеда им заедно, а това само бе разпалило желанието му още повече. Единствено гордостта му щеше да пречи на изкушението да отиде в стаята за гости и да моли за още.

— Ти иди пръв — каза Хана. — Горещата вода ще отпусне рамото ти. — Изрита настрана обувките си и се излегна върху дивана. Извивката на талията й го подлудяваше.

Лутър се извърна безмълвно и се затвори на спокойствие в облицованата си със сини плочки баня. Двадесет минути по-късно се върна във всекидневната, облечен с долнище на пижама. Хана спеше дълбоко в същата поза, в която я бе оставил. На меката светлина от лампата лицето й изглеждаше по детски спокойно. Запъти се към килера да вземе одеяло и възглавница.

* * *

Реши да вземе и за себе си. На прозореца нямаше завеси и не искаше да я оставя сама, а с болното си рамо нямаше как да я пренесе до спалнята. Не му оставаше нищо друго, освен да легне на пода до нея.

Пусна завивките си на земята, наметна одеялото върху Хана и повдигна главата й върху възглавницата. Тя измърка, намести се удобно и се сгуши във възглавницата така, както се бе притискала до него.

Лутър издърпа встрани масичката за кафе и постла одеялото си върху рогозката. Изгаси лампата, легна и опита да се намести удобно. Оказа се невъзможно. Рамото му отказваше да се примири с импровизираното легло. Беше търпял и по-лоши неща, например шестте дена, прекарани в болницата на екстензия, или пък ужасните седмици по време на обучението си като тюлен. Стисна очи и се насили да заспи. Късно през нощта усети някакво движение. Някой се беше надвесил над него. Не успя веднага да се сети къде се намира, усещаше само, че лежи на пода. Реагира моментално. Замахна с крак във въздуха и го събори — който и да бе той — на земята.

Ударът беше неочакван и Хана не успя да направи нищо друго, освен да протегне ръце, за да смекчи падането. Приземи се по гръб между краката на Лутър, който прехвърли крак през кръста й и я заклещи върху рогозката.

— Аз съм! — изпъшка тя.

Той веднага я пусна и двамата се облегнаха, задъхани, на дивана, вгледани един в друг. Восъчната луна очертаваше с бледата си светлина силуетите им.

— Добре ли си? — Той я притегли към себе си, също както на лодката през нощта, когато бягаха от Куба.

Удоволствието от докосването му я накара да забрави болката в гърба си.

— Добре съм. Тъкмо отивах в банята. — Всъщност беше я събудил тревожен кошмар, в който някой я преследваше. Искаше да стане, за да се отърси от него, и едва не стъпи върху Лутър; изобщо не беше очаквала от него, че ще наруши спокойствието си заради нея и ще спи на пода. Беше се разнежила от този факт, затова се наведе над него да му се полюбува.

— Не трябва да се промъкваш така покрай мен — каза той. Съненият му дрезгав глас галеше ухото й.

— Добре че ми каза.

Все още я притискаше до гърдите си.

Хана преглътна с усилие и едва намери сили да се отдръпне.

— Иди да легнеш в леглото си, Лутър. Не е добре за рамото ти да спиш на пода.

— Не мога да те оставя сама до прозореца — отвърни той с тревожна нотка в гласа.

Тя погледна нататък, към осветения от луната двор и покрива на съседната къща. Хладна тръпка премини по голите й рамене при спомена за кошмара й.

— Ще легна при теб — предложи му, — но само ще спим.

— Разбира се.

Хана взе възглавницата и одеялото си, докато Лутър се изправи пипнешком. Колко ли дълго, запита се тя, ще е в състояние да му се съпротивлява? Независима дали си подхождаха или не, копнееше за удоволствието, което намираше в прегръдките му. Никога не бе изпитвала нещо подобно. И едва ли някога щеше да изпита.

Стиснал в ръце завивките си, Лутър вървеше напред по тясното коридорче към една от трите спални, които все още не бяха обзаведени.

Хана спря пред банята. Светна лампата, извади четката за зъби от несесера си и примигна в огледалото. „Какво точно искаш?“, попита тя. Отражението й не отговори нищо. Минута по-късно се запъти пипнешком по коридора към спалнята. Беше видяла стаята му привечер — четири голи стени и едно голямо двойно легло. Дрехите му бяха грижливо подредени на купчини в един шкаф. Благодарение на баба й, сега спалнята му красяха солиден дъбов скрин в комплект с нощно шкафче, които в момента не можеше да види заради спуснатите щори на прозореца.

— Аз съм от страната на прозореца — обади се Лутър. — Бих светнал, но нямам лампа.

— Не се безпокой.

Беше отметнал завивките. Хана изхлузи дънките си и се пъхна в леглото, възможно най-далеч от него. И въпреки това усещаше присъствието му с всяка частица на тялото си.

— Лека нощ — измърмори Лутър.

— Лека. — Тя дълго лежа, без да помръдне. Само мисълта, че силното мъжко тяло на Лутър е до нея, накара зърната й да настръхнат.

— Разкажи ми за кръстника си.

Неочакваната молба я накара да се намръщи. Очевидно мислеха за различни неща.

— Защо?

— Изглежда свестен.

— Така е — съгласи се тя, припомняйки си месеците след смъртта на родителите й, когато чичо Калеб беше единствената й опора. — Дължа му много.

— Сигурно го познаваш отдавна?

— Двамата с баща ми бяха първи приятели. Той също обичаше майка ми и предполагам, че точно заради това никога не се ожени.

— Наистина ли?

— След самолетната катастрофа беше съсипан. Както и всички ние.

Лутър се обърна към нея и Хана усети колко й съчувства.

— Защо не е искал да започнеш работа в ЦРУ? — нежно попита той.

Хана с усилие преглътна буцата в гърлото си.

— Беше съсипан от мъка, когато родителите ми загинаха — просто не беше на себе си. Смяташе, че ако стана оперативен агент, ще ме убият още при първата ми задача. Каза, че Кевин има нужда от мен и ме помоли да започна някаква канцеларска работа. Проблемът беше, че за да започна такава работа в ЦРУ, трябваше да чакам шест месеца, докато одобрят молбата! Другият вариант беше да започна при чичо Калеб веднага. Обещах му точно три години — нито повече, нито по-малко. Това е.

— Някой ден трябва да му благодаря — каза Лутър.

— За какво?

— Ако не те беше убедил да останеш наблизо, Ягуар сигурно щеше вече да е в затвора, а аз нямаше да те познавам.

Ако запознанството им означаваше толкова много за него, помисли си тя с тъга, защо й бе казал, че нямат бъдеще заедно?

— Какво точно търсиш, Лутър? — попита тя без заобикалки. Може би имаше начин да намерят решение.

Той въздъхна дълбоко и уверено каза:

— Най-важни за мен са чувството за отговорност и семейството. Имам нужда от жена, която да поддържа огъня в камината, образно казано, докато мен ме няма. Искам децата ми да се чувстват в добри ръце. Искам да имат същите възможности за избор, каквито имах аз, когато бях дете.

Сърцето й се сви. Беше прекарала три мъчителни години, броейки дните, докато изпълни обещанието си към чичо Калеб. За да отвлича вниманието си от скучното всекидневие, си бе фантазирала за приключенията, които я очакват, когато най-после ще е свободна да пътува, да се чувства наистина полезна и да върви по стъпките на баща си.

Не беше допускала, че би могла да се влюби, да се омъжи и да има деца. Никога! Изобщо не й бе минавало през ум дори. Защо тогава в сърцето й се прокрадваше съжаление? Нямаше да промени плановете си за нищо на света. Дори и заради Лутър.

Настъпи мъчителна тишина.

— Ама че ирония, а? — добави Лутър горчиво.

— Кое? — глухо попита Хана.

— Това че в някои неща си пасваме страхотно, а в други сме коренно различни.

Очите й се напълниха със сълзи. Трябваше да преглътне, за да му отговори.

— Така е — съгласи се тя, опитвайки се да звучи небрежно. Насили се да му обърне гръб, а всъщност най-много от всичко й се искаше да се сгуши в него и да си поплаче.

Защо съдбата й причиняваше това, защо й изпращаше идеалния мъж точно когато не бе готова? В началото просто й беше добре с него, после обаче го опозна и разбра, че е интелигентен, честен и сериозен. Караше я да се чувства невероятно и не искаше да го загуби.

Но щеше да се наложи; мечтите им ги дърпаха в различни посоки. Никога нямаше да бъдат толкова близки, колкото бяха в този момент.

От ъгълчето на окото й се търкулна гореща сълза и попи във възглавницата. Не искаше да признае дори пред себе си, че това, което чувства, е любов. Защото после щеше да й бъде още по-трудно. Беше хлътнала по Лутър много повече, отколкото й се искаше.

* * *

Рафаел Валентино пъхна електронния ключ в ключалката на луксозен апартамент във Виена. Чу се тихо изщракване.

Вътре беше абсолютно тихо. Като в ковчег, помисли си Рафи и се опита да отпъди мисълта за семейната гробница в гробището Свети Реймънд.

Не биваше да мисли за тях като за мъртъвци. Трябваше да запази спомена за глъчката, която го посрещаше, когато се прибираше, капнал след дългия си работен ден в полицейското управление на Ню Йорк. Спомни си как съпругата му Тереза гълчеше децата да излязат от банята и да си лягат. Тя самата крещеше най-много от всички, припомни си той и се усмихна тъжно.

Пусна вратата и тя леко се хлопна зад гърба му. И отново настъпи гробна тишина.

Нарочно не светна лампите, не искаше да прогони лудуващите около него духове, катерещи се по гърба му, за да се скрият от заплахите на майка си. Дори след три години все още ясно помнеше гласовете им. Бебето Емануел имаше толкова заразителен смях. И всички започваха да се смеят, щом го чуеха. Четиригодишната Серена можеше да строши прозорците само със силата на гласа си. Беше пълно копие на майка си. Тринайсетгодишният Тито обаче приличаше на баща си. Гласът му тъкмо започваше да мутира, когато…

Рафи рязко светна лампите, за да пропъди спомена за деня, когато ги беше намерил мъртви; всичките до един — дори бебето. Застреляни в главите.

Нима наистина се бе заблуждавал, че може да арестува двамата най-влиятелни мъже от мафията и да не си плати за това? Цената беше толкова жестока, че всяка сутрин се питаше защо изобщо си прави труда да става от леглото.

Светлината заля всекидневната и прогони духовете на любимите му хора. Стомахът му изкъркори и той се сети, че не е обядвал — отново. Влезе в малката кухня и отвори хромирания хладилник. Можеше да избира между остатъци от китайска храна и парче изсъхнала пица. Взе си бутилка „Хайнекен“, отвори я и се замисли.

Винаги обмисляше добре решенията си. Имаше изключително търпение и точно затова беше толкова добър във всичко, което правеше. Дебнеше. Чакаше.

В момента дебнеше Единака. Скоро, много скоро след ареста на Уестморланд, Единака щеше да изпълзи от дупката си. А Рафи реши да го чака отпред.

Този път двамата с Уестморланд щяха да си поделят лаврите. Разбира се, Уестморланд не беше Единака. Директорът на ЦРУ реши да рискува безупречната си репутация в очакване на славата, която го чакаше, след като истинският виновник се озовеше зад решетките. Тогава саможертвата му нямаше да бъде тайна за никого. На Рафи щеше да му се наложи да купи коледен подарък за Уестморланд.

Вдигна бутилката към устните си и отпи замислено. И точно тогава го усети: лек полъх на вятъра пробяга по вдигнатата му ръка.

Остави бутилката. Изгаси осветлението и апартамента отново потъна в тъмнина. Бръкна под сакото си и измъкна пистолета от кобура.

Тръгна с тихи стъпки по коридора към единствената стая с балкон, като внимателно оглеждаше ъглите. Годините, прекарани на улицата като патрулиращ полицай, бяха калили нервите му и сърцето му не трепна.

Докато приближаваше вратата в дъното на коридора, внезапно му хрумна, че не е изключено Единака да е заложил капан за самия него.

Вратата се оказа леко открехната. Рафи се приближи предпазливо, отвори я още малко с върха на магнума и надникна в стаята. На идващата от паркинга светлина видя, че вратата на балкона е отворена. Определено не беше сам.

Светкавично се дръпна назад, но не бе достатъчно бърз.

Чу се изстрел.

Рафи видя огъня в дулото на пистолета; куршумът го удари в гърдите и той падна по гръб в коридора. В същото време усети как нещо остро преряза дълбоко гърлото му.

Лежеше по гръб, все още шокиран от факта, че е прострелян в гърдите; дори не усещаше болка. Повече го тревожеше обаче раната на гърлото му. Топла кръв бликаше от разреза и попиваше в яката на ризата му.

Бързо преглътна, за да й попречи да напълни дробовете му.

Все още беше жив. Все още можеше да мисли, все още можеше да вдигне пистолета и да се прицел.

Така и направи; насочи пистолета срещу огромната сянка, която се приближаваше към него, и стреля. Магнумът отскочи в дланта му, нападателят му се обърна и хукна към балкона.

Рафи стреля още веднъж и улучи. Мъжът изрева и падна. Ала после, олюлявайки се, се изправи на крака. Притиснал ръка към гърдите си, стреля по Рафи, но не улучи. Залитна към балконската врата и веднага след това задавен вик разцепи тишината. Чу се глухо тупване, а после вой на автомобилна аларма.

Diavolo! Човекът полетя право през балкона! Едва ли бе оцелял след падане от четвъртия етаж върху паркинга.

Ето че наемникът на Единака — вероятно Милослав Обрадович — бе отишъл право в ада, без да признае вината си и без да даде шанс на ФБР да го разпита.

Рафи изплю кръв върху вълнения берберски килим и запълзя към телефона върху нощното си шкафче.

— Телефон за спешни случаи, с какво можем да помогнем?

Той се опита да каже нещо, но не успя. Гласните му струни бяха прерязани.

— Чувам, че сте от другата страна на линията. Чукнете веднъж, ако това е спешен случай.

Рафи чукна слушалката в крака на нощното шкафче.

— Изпращаме ви линейка. Обаждането ви е регистрирано от „Ингъл Щрасе“ 3900, апартамент 4-Б. Това ли е адресът ви?

Той чукна още веднъж слушалката и притисна с ръка бликащата от гърлото му кръв. Пръстите му напипаха медальона със свети Майкъл, който Тереза му бе подарила, когато още беше новобранец. Беше огънат и счупен.

Както всичко, което някога му с било скъпо. Изръмжа недоволно, но от гърлото му излезе само глухо клокочене.

— Можете ли да дишате? — попита жената от другата страна на линията.

Какво се бе случило с медальона му? Изведнъж се сети! Вместо да улучи сърцето му, куршумът се бе ударил в платинения диск и парче от него се бе забило право в гърлото му.

Вероятно това беше знак? Знак, изпратен от Тереза, че още не му е дошло времето.

Пусна слушалката на земята и с мъка се изправи на краката си, наведен напред. Кръвта бликна от устата му. Домашната помощница никога нямаше да му го прости, но сега имаше по-големи грижи от хапливия език на Марджъри. Когато линейката пристигнеше, щяха да иска да го настанят в болница, а точно в момента той не можеше да си позволи да отсъства от работа. Единака непременно щеше да се възползва от това и щеше да му се изплъзне. В никакъв случай не биваше да го допуска.