Марлис Мелтън
В тъмнината (17)

Шестнадесета глава

Военноморска база „Оушиана“, сградата на Военна прокуратура

1 октомври, 11:02 ч.

Хана трябваше да признае, че командир Лъвит изглежда безупречно в бялата си парадна униформа. Късата му посребрена коса отразяваше слънчевите лъчи, нахлуващи през четирите високи прозореца на съдебната зала. Цветните лентички на многобройните ордени едва се побираха над левия джоб на униформата му. Отговаряше на въпросите на прокурора със завидна увереност и нито следа от колебание.

Капитан Барт Гарет го беше подготвил безупречно. Хана седеше на втория ред, точно зад семейството на Ягуар — красивата му русокоса съпруга и дъщеря му. Лутър и Уести я притискаха от двете й страни и за краката й почти нямаше място. Тюлените бяха насядали един до друг зад адвокатите на обвиняемия и Хана едва си намери място между широките им рамене.

В другата половина на залата, от страната на обвинението, присъстваха само колеги на Лъвит от командния състав на флота, журналисти от пресата и невзрачната съпруга на прокурора, която очевидно го следваше дори на работното му място.

Лъжите на Лъвит се трупаха една след друга и Хана се размърда неспокойно, за да раздвижи изтръпналия си гръб; вече два часа седеше на твърдата пейка в залата, а прокурорът тепърва навлизаше в същината на обвинението. Първият му свидетел беше млад тюлен, старшина трети ранг Родригес, който заяви под клетва, че е придружавал Ягуар на борда на патрулния кораб „Нор’ийстър“ на деветнадесети август сутринта. Според него Ягуар внезапно изпаднал в състояние на дезориентация, грабнал пистолета от ръцете му и прострелял командира в ръката. После прострелял него в гърдите, на косъм от сърцето. Родригес бе изписан от болницата едва преди няколко дни.

След Родригес, на свидетелската скамейка застана командир Лъвит с почти същата версия за случило се. В един миг очите му срещнаха тези на Хана. Той бързо извърна поглед и объркано продължи да говори сякаш загубил нишката на мисълта си.

— В какъв смисъл поразен? — питаше го Гарет. Прокурорът имаше черти на ястреб. В комбинация с дългите крака, прилича на щъркел, помисли си Хана.

— Поразен от параноя — поясни Лъвит. — Всички сме чували за случаи с ветерани, които получават подобни пристъпи на лудост. Колкото по-навътре в морето навлизахме, толкова по-неконтролируем ставаше лейтенант Рено. Уверих го, че съм дал заповед да обърнем и да се върнем на брега. Старшина Родригес беше започнал да нервничи и да прехвърля пистолета си от ръка в ръка. Точно в този момент лейтенантът му се нахвърли. Аз се опитах да го дръпна от него и тогава оръжието произведе изстрел. Куршумът разби стъклото на лоцманската кабина. Лейтенант Рено успя да дръпне пистолета от ръката на Родригес и да ме простреля. Точно тук над лакътя.

— Командире, бихте ли показали раната, предизвикана от изстрела на лейтенант Рено срещу вас?

Лъвит разкопча маншета на ръкава си и го запретна, за да покаже пресния белег.

Гарет му благодари и хвърли презрителен поглед към масата на обвиняемия, където Ягуар седеше изпънат, с високо вдигната глава. Хана си помисли, че той изглежда всякак, но не и луд.

— Можете да продължите, командире — призова прокурорът.

— За кратко съм изгубил съзнание. Когато дойдох на себе си, в лоцманската кабина нямаше никого, с изключение на старшина Родригес, който лежеше в локва кръв на земята. Помислих, че е мъртъв. Чух изстрели някъде над мен в задната част на кораба. Чух също и шум от вертолет, който кръжеше над нас. Помислих си: слава богу, пристигнала е военна полиция. Ще обезвредят Рено, преди да е убил още някого… Ала не беше военна полиция. — Лъвит поклати мрачно глава. — Явно Рено бе успял някак си да извика хората от взвода си. Не знам каква история им е скалъпил, но за нула време се спуснаха по въжета от хеликоптера на борда и откриха огън по екипажа.

— Колко моряци имаше на борда на патрулния кораб тогава, командире?

— Само трима. Беше неделя.

— Те предизвикаха ли по някакъв начин тюлените да открият огън?

— Разбира се, че не. Дори не са имали тази възможност. Тюлените щяха да ги покосят за секунди. Тогава обаче Рено започна да стреля по тях в гръб с моето оръжие, пистолет 45-и калибър.

— Видяхте ли това с очите си?

— Да. Първо изпратих радиосигнал за помощ. После излязох от лоцманската кабина, за да потърся друго оръжие. Точно тогава го видях на горната палуба. Откри огън по двама от моряците, които бяха залегнали в опит да се прикрият. Простреля ги в краката — добави той, ужасен. — Гърчеха се от болка, напълно безпомощни, а той ги издърпа до парапета на палубата и ги хвърли зад борда, за да се удавят.

С ъгълчето на окото си Хана видя как Лутър наклони глава на една страна, а после на другата, за да разкърши схванатия си врат. Лъвит имаше заложби да направи бляскава кариера в киното.

— Как реагирахте, когато видяхте обвиняемия да хвърля моряците зад борда, командире?

— Тръгнах към картечницата, монтирана на носа на кораба. Нямах друго оръжие подръка.

— Не я ли използвахте, за да стреляте по кръжащия над вас хеликоптер?

— Мили боже, не! „Оспрей“ е хеликоптер за милиони долари, не бих си и помислил да стрелям по него.

— Разкажете ни как се стигна до унищожаването му командире.

— Лейтенант Рено тръгна след мен. Заплаших го, че ще стрелям по „Оспрей“, ако ме нападне, но той не ме послуша и се хвърли срещу мен. Пръстите ми натиснаха спусъка и картечницата избълва няколко снаряда. Улучих задното витло, пилотът изгуби контрол и машината падна в океана.

— Какво направи обвиняемият в този момент?

— Нахвърли се върху мен и стисна ръце около врата ми. Опитваше се да ме убие — добави командир Лъвит драматично. — Нямам никакви съмнения в това.

Уести изсъска куп ругатни под носа си, които накараха Хана да се изчерви.

Гарет се обърна към съдията — начумерения адмирал Пийз — чието безизразно лице с нищо не показваше отношението му към измишльотините на Лъвит.

— Ваша чест, приключих с въпросите си към този свидетел — обяви Гарет. — Отстъпвам го на защитата.

Най-после! Ред беше на капитан Кърю да разпитва. Тя се изправи от мястото си и Хана, изумена, забеляза, че униформата на жената е измачкана.

— Командире — започна адвокат Кърю с треперещ глас, който издаваше смущението й, — казвате, че първоначалното ви намерение е било да върнете лейтенант Рено обратно в отряда си. Бихте ли споделили причините за това.

Лъвит хвърли към Ягуар изпълнен с разкаяние поглед.

— Преди да попадне в плен Рено беше обещаващ млад офицер. Смятах, че заслужава да му се даде втори шанс.

— Преди? — адвокат Кърю наблегна на думата. — Не е ли вярно, че като военнопленник в Северна Корея клиентът ми е събрал ценна информация за разузнаването, която би могла да бъде използвана в борбата с тероризма?

Лъвит се размърда неспокойно.

— Вярно е — призна той.

— Кажете, не поздравихте ли лейтенант Рено за смелостта му в деня, когато го примамихте да се качи на патрулния кораб?

— Примамил съм го? — Той изглеждаше обиден.

— С обещанието да го върнете на активна служба — обясни тя.

— Той самият изглеждаше повече от доволен да ме придружи на борда на кораба — запротестира Лъвит.

— Същевременно твърдите, че веднага след като сте се качили на кораба, го е обзел внезапен пристъп на параноя и тревожност. Твърдите също, че Родригес е бил неспокоен и е прехвърлял оръжието си от ръка в ръка. Възможно ли е, командире, лейтенант Рено да е имал основателна причина да се почувства в опасност?

— Не, не! Родригес държеше оръжието си насочено надолу. Ягуар го измъкна от ръцете му и ме простреля без никаква причина.

— Пистолетът 45-и калибър, който ползвате на патрулния кораб, беше ли в ръката ви в този момент?

— Не. Бях шокиран. Не можех да повярвам, че ме е прострелял един от моите хора.

— После загубихте съзнание.

— Да.

— В такъв случай вие всъщност не сте видели с очите си, че лейтенант Рено е стрелял срещу старшина Родригес.

Лъвит примигна.

— Да, така е, но няма кой друг да го е направил.

— А когато дойдохте на себе си — продължи тя, без да обръща внимание на репликата му, — сте видели Родригес целият в кръв, а лейтенант Рено вече е бил излязъл от лоцманската кабина. И точно тогава сте чули изстрели.

— Да.

— От задната част на кораба, нали така?

— Точно така.

— Защо тюлените биха стреляли по невъоръжени моряци, командире?

Лъвит се зачуди какво да отговори и поклати глава.

— Възможно ли е моряците всъщност да са имали оръжие и да са отвръщали на стрелбата? В крайна сметка старшина Кийтс е бил застрелян при опита си да взриви патрулния кораб с противотанкова пушка.

Въпросът завари Лъвит неподготвен.

— Ами вижте, в оръжейната на кораба със сигурност има оръжие на склад — призна той. — Може би моряците са се въоръжили, за да ме предпазят, но не съм видял оръжието им. — Погледна нервно към прокурора.

— След като на борда на кораба е имало налично оръжие, командире, защо вие самият не взехте за себе си?

— Нямаше да мога да се придвижа до кърмата, без да ме забележат — отвърна той.

— Разбирам. Затова решихте да се отбранявате, като заплашите да стреляте по хеликоптера „Оспрей — V22“, но всъщност не сте имали намерение да натискате спусъка.

— Възразявам! — извика капитан Гарет. — Ваша чест, защитата кара клиента ми да повтаря показания, които вече е дал. Какво е основанието й?

Адмирал Пийз се намръщи неодобрително към адвоката от защитата.

— Капитан Кърю, ако имате основание, любезно моля да пристъпите към същината му.

Кърю вирна глава възмутено:

— Добре. Позволете ми тогава да предложа на многоуважаемия съд друга версия за събитията, случили се на борда на патрулния кораб „Нор’ийстър“ на деветнадесети август.

По изненадващо убедителен начин тя представи другата гледна точка, която тюлените малко след това щяха да потвърдят в показанията си и която намекваше, че Лъвит има някаква тайна, а оттам и мотив да убие Ягуар — нещо, което той се бе опитал да направи още преди времето, прекарано в плен в Северна Корея.

По време на речта й Лъвит остана напълно безизразен, въпреки че на Хана й се стори, че вижда ситни капчици пот над веждите му.

Когато капитан Кърю приключи с речта си, капитан Гарет скочи на крака.

— Ваша чест, с безумните си твърдения защитата се подиграва с многоуважаемия съд.

Адмирал Пийз погледна намръщено към капитан Кърю.

— Отправяте доста тежки обвинения — отбеляза той. — Искрено се надявам, че не губите времето на всички ни и не ни подвеждате с врели-некипели.

— Ваша чест, мога да докажа, че твърденията ми са основателни и че клиентът ми е бил несправедливо обвинен.

— Хм! — каза адмиралът, очевидно неприемащ на сериозно чутото.

По лицата на съдебните заседатели се четеше същото.

Само почакайте, помисли си Хана. С всички събрани доказателства и с мъничко късмет капитан Кърю щеше да изпълни даденото пред съда обещание. Ягуар щеше да си тръгне оттук свободен, а Лъвит — да прекара десетина години зад решетките.

Ала до четири следобед развоят на процеса все още не бе довел доникъде. Както адвокат Кърю бе предрекла, капитан Гарет непрекъснато възпрепятстваше доказването на тезата й, поставяйки под съмнение всяко от доказателствата, подронващи репутацията на Лъвит. Хана със съжаление установи, че вместо обвинението да поеме тежестта на доказателствата, на практика съвсем не се получаваше така.

Без да се стигне до особен напредък по делото, съдът се оттегли в почивка до следващата сутрин.

Въпреки че бяха седели почти неподвижно през целия ден, тюлените неохотно се надигнаха от местата. Лутър се вгледа в намръщените им лица.

— Хайде да отидем в „Раскал Джак“! — предложи той. — Да изпуснем малко парата, а?

— Това какво е, някакъв бар ли? — попита Хана, разтривайки схванатия си гръб.

— Билярдна зала — отвърна Уести, втренчил поглед в съпругата на Гарет, която чакаше съпруга си да приключи разговора с асистента си.

Хана попита Лутър:

— Играеш ли билярд?

— Уести играе.

Тя се обърна към Уести, който продължаваше да гледа жената.

— Цял ден не отдели поглед от тази жена.

— Добра е — каза Уести и се отмести, за да й направи път.

Хана отново погледна нататък. Мисис Гарет не носеше никакъв грим, беше облечена в бежова рокля, с пригладена зад ушите провиснала кестенява коса.

— В какво по-точно е добра? — учуди се Хана.

— Да се прави на незабележима — отвърна той; сините му очи издаваха любопитство. — Кара ме да се питам: защо?

Хана изсумтя:

— Не е ли очевидно защо? Просто не й се стои тук. Съпругът й е задник, а тя е нещастна.

Уести я погледна сепнато.

— Хайде! — подкани го Хана. — Това не твой проблем. Предизвиквам те на партия билярд.

— Само да ти кажа, че Уести ще спечели — обяви Лутър, водейки ги към изхода.

— Благодаря за доверието — отвърна язвително Хана, — но ти просто не си виждал как играя.

* * *

Когато предложи на тюлените да се отбият в „Раскал Джак“, Лутър изобщо не бе предполагал, че Хана ще се превърне в център на внимание. Не че можеше да ги вини, но всички тюлени — и младите, и по-стари — се бяха струпали около стола й на бара.

Беше облечена в бледожълт костюм с панталон, който й придаваше елегантен и изискан вид. Шегуваше се с мъжете, действайки им като магнит, докато те неусетно се трупаха все по-близо до нея.

Лутър се наливаше със сода с лед и лимон, но тялото му копнееше за чаша уиски — трябваше му нещо силно, което да стопи раздразнението му. Какво пък толкова, двайсетина мъже точеха лиги около Хана! Вече бяха обсъждали това. Неговите и нейните планове просто не съвпадаха. Бяха несъвместими. Не можеше да има претенции към нея.

Мечока, който седеше отляво до него, му хвърли изпълнен със съчувствие поглед:

— Човече, ти направо изгаряш по нея — пушек излиза от ушите ти.

— Не знам за какво говориш — изръмжа Лутър.

Мечока се изкиска.

— В такъв случай мисля да й се пусна — каза той, слезе от стола и се запъти към останалите тюлени.

Лутър изстиска лимона в чашата си и запрати след него една от семките.

Усети движение вдясно от себе си и се обърна. Уести се бе притекъл на помощ на Хана. Беше сложил ръка на кръста й и я водеше към една от билярдните маси. Лутър обърна стола си нататък, за да ги гледа.

Тюлените се струпаха около масата; Мечока и Ники застанаха в двата й края. Уести даде знак на Хана да разбие топките.

Хана удари подредените топки с такава сила, че вкара три наведнъж.

При втория си удар вкара още една. Лутър престана да гледа масата и започна да наблюдава Хана. Когато се навеждаше над ръба, панталонът се изпъваше по стройните й мускулести бедра. Докато обмисляше и преценяваше възможностите си за удар, ярката й коса се набиваше в погледа му и той си припомни колко мека е на пипане, когато заравяше пръсти в нея.

Хана се подготви за удар, който изискваше да се наведе доста над масата. Двадесет чифта очи се впериха блажено в извивките на тялото й.

Лутър усети, че кръвното му се покачва. Хана замахна с щеката и — тряс! — още една топка се озова в ъгловия джоб.

Мечока и Вини изреваха от възторг. Мечока размаха петдоларова банкнота във въздуха и посочи към Хана. Вини кимна от другия край на масата. Вече се приемаха залози.

А Уести още не се бе включил в играта. Хана огледа масата. Наведе се, удари с червената топка дясната стена и я изпрати точно в страничния джоб.

— Хо-хо-хо! — извика Мечока.

Беше останала само една зелена топка, срещу късата стена на масата от страната на Теди. Хана я огледа внимателно от всички ъгли, обикаляйки масата. Давай, бебчо!, помисли си Лутър, насърчавайки я безмълвно.

Тя вдигна рязко глава и срещна погледа му в навалицата. Не ме наричай така!, представи си Лутър отговора й, ако можеше да чете мислите му. Той леко се усмихна; Хана сведе поглед отново и сбърчи вежда, за да се съсредоточи в играта.

Всички притихнаха, осъзнавайки, че й е нужна огромна концентрация, за да продължи да води. Музиката от джубокса кънтеше наоколо. Давай, можеш!, помисли си Лутър, когато Хана замахна с цялото си старание, за да изпълни най-трудния удар на света.

Почти успя. Топката спря на милиметри от джоба, давайки най-после шанс и на Уести да спаси репутацията си.

Вини измъкна петдоларова банкнота от портфейла си, облиза я и я залепи на челото си. Лутър изпъшка, сещайки се, че Вини е само на… колко?… На деветнайсет?

Уести обикаляше масата и вкарваше топките една след друга. Лутър наблюдаваше изражението на Хана. От киселата й усмивка съдеше, че Уести явно е на път да я победи. Но изобщо не изглеждаше разтревожена. Самообладанието й, наред с всичко останало в тази жена, го впечатли.

Искам да остарея с нея.

Неканената мисъл се появи внезапно в главата му. Лутър сложи чашата си на бара, преди да я е изпуснал.

Не, не! Не беше минал и месец, откакто заряза Вероника. Тогава се закле пред себе си, че докато не намери жената, която да споделя неговите приоритети за семейство и вярност, никога няма да започне нова връзка. Съвместимостта стоеше в основата на всичко.

Но аз искам Хана. Мога да направя компромис.

Не беше отстъпчив по природа. През целия си живот си бе представял, че ще се ожени за някоя мила, привлекателна женичка, която ще обича да си стои вкъщи и ще му роди три деца — две момчета и едно момиче.

Хана беше мила и привлекателна, но не виждаше как ще се свърти вкъщи. Мечтата й бе да запраши отвъд океана, за бога! Имаше си собствени планове.

Вероятно не бе невъзможно да измислят нещо им въпроса заедно. Той самият също пътуваше извън страната непрекъснато. Ако се виждаха няколко пъти годишно… Не можеше да няма начин, който да устройва и двамата. Нямаше друга като Хана. Щеше да е голям глупак да не я задържи.

Стана рязко от стола си и отиде до билярдната маса точно когато Уести вкарваше осмата си топка. Тълпата се раздели да му направи път, също както Червено море пред Мойсей. Уести вдигна глава точно преди да направи победния си удар, погледна го и се ухили одобрително. После се прицели отново. Лутър пристъпи към Хана.

— Може ли да поговорим? — попита тихо, а сърце му туптеше от смесени чувства на страх и надежда.

— Разбира се — каза тя и го погледна учудено. Подаде билярдната щека на Мечока и се огледа. — Къде?

„Раскал Джак“ беше пълен с тюлени, а освен тях, продължаваха да прииждат редовни посетители. Нямаше празен ъгъл, където да се усамотят, а и музиката гърмеше.

— Да излезем навън — предложи Лутър. Късното септемврийско слънце бе обагрило небето в топли червени оттенъци, досущ като цвета на напитките в чашите им около басейна в базата Гуантанамо. Бодигардовете на Нюмън стояха на пост на паркинга. Едва ли бе чак толкова опасно да излязат навън за глътка свеж въздух с две дузини тюлени на хвърлей разстояние!

Чистият хладен въздух им дойде добре след задимената обстановка в бара. Лутър се огледа за място, където да поседнат. Чувстваше краката си отмалели — точно както преди скок с парашут от много голяма височина. Ами ако Хана го отблъснеше?

Бордюрът на тротоара отпред беше мръсен, осеян с боклуци и петна от разлята бира, урина и още бог знае какво. „Раскал Джак“ делеше общ паркинг заедно със студио за татуировки и ателие за химическо чистене. Не беше най-романтичното място, на което да помоли Хана да започне връзка с него.

Боровата горичка зад сградите изглеждаше усамотена, но той предпочиташе да са по-близо до бодигардовете на Нюмън.

В крайна сметка реши да отидат зад пикапа му. Поведе Хана нататък и избърса малко място на каросерията, за да седнат.

Хана се настани и зачака. Лутър се чудеше как да започне, вперил поглед пред себе си, отвъд телената ограда, която ги делеше от площадката за кацане на базата Оушиана. На пистата един товарен самолет със завалени мотори, „Галакси-С5“, се подготвяше за излитане. С аленочервения залез зад него гледката приличаше на слязла от снимка. Лутър си помисли, че ако проклетият самолет най-после се вдигне в облаците, току-виж и връзката му с Хана я сполети същата съдба.

Моторите все още ревяха и той използва тези ценни няколко минути, за да събере мислите си. Муцуната на самолета най-после се вдигна. Сякаш минаха часове, докато се откъсне от пистата, после тромаво се насочи към небето. Хана чакаше.

— Помниш ли, когато миналата нощ ме попита какво всъщност търся? — започна Лутър и бегло я погледна.

Тя го погледна с широко отворени очи и той се изненада, че са толкова наситенозелени.

— Да.

— Ами да речем, че плановете ми не са изсечени върху камък.

Тя се вгледа в лицето му, изчаквайки го да поясни. Лутър реши да стреля право в целта:

— Ти си изумителна жена, Хана. Искам да опитаме заедно, пък да видим какво ще излезе. Ако трябва да променя очакванията си, ще го направя. Просто не мога да се разделя с теб, когато всичко това приключи.

Тя го погледна смаяно, чувстваше се зашеметена от признанието му.

— Предполагам, че си изненадана — добави той; мълчанието й го убиваше.

Хана си пое дълбоко въздух и издиша.

— О, Лутър!… — Тъкмо щеше да каже още нещо, когато погледът й се плъзна покрай него и се насочи към студиото за татуировки. — Какво по дяво… Залегни! — Хвърли се върху него и двамата се проснаха в каросерията на пикапа.

В същия миг се чу свистене и тупване и Лутър осъзна, че куршум е пробил автомобила само на сантиметри от мястото, където лежеше в момента, с Хана върху гърдите си. Той притисна главата й надолу към себе си и се долепи заедно с нея към стената на каросерията, надявайки се тя да им послужи като щит.

— Откъде дойде това? — попита той.

— Някой стреля от покрива — каза Хана изплашена.

Да му се не види, къде се бяха дянали бодигардовете на Нюмън? Лутър измъкна мобилния телефон от джобчето на колана си.

Туп! Втори куршум се заби в стената на каросерията, на няма и педя от бедрото му.

— Мамка му! — просъска той и се изви така, че Хана да остане от вътрешната страна, за да я предпази.

Точно тогава забеляза кръвта. На главата й, точно над слепоочието. Дори цветът на косата й не успяваше да прикрие аленото петно, просмукващо се между корените й. Ужасеният му поглед я накара да опипа раната.

— Куршумът само ме е одраскал — каза тя, но лицето й беше пребледняло.

Лутър се надигна и надникна над ръба на страничната преграда. Забеляза стрелеца, който стоеше на покрива на студиото за татуировки и в момента отново се прицелваше в тях. Ако не го лъжеха очите, беше Таня Обрадович.

Имал е право, по дяволите! Единака отново се бе появил на хоризонта.

Лутър звънна на Галуърт и Стоун, които най-вероятно играеха карти в караваната, мътните да ги вземат!

— Да, сър — чу се бодрият глас на Стоун.

С няколко думи Лутър му обясни ситуацията и след по-малко от двадесет секунди от караваната се разнесе изстрел, после още един. Лутър отново се надигна, за да види какво става. Таня Обрадович се оттегляше.

Галуърт и Стоун се втурнаха навън от караваната в същата минута, когато тюлените, чули изстрелите, започнаха да излизат от „Раскал Джак“. Лутър забеляза Уести, който тичаше към него.

— Какво става, сър? — Той погледна към Хана и пребледня. — Мамка му, какво е станало тук?

— Жената на Обрадович беше ей там, на покрива, и стреля по нас. Тичай след нея! — нареди му Лутър.

— Вкарайте я вътре, сър. Аз ще ви прикривам. — Уести отвори багажника на колата си и измъкна оттам пистолета си и един автомат, който подхвърли на Вини.

Лутър грабна Хана на ръце.

— Мога да вървя сама — каза тя.

Той не й обърна внимание и продължи да я носи внимателно към сградата; на вратата кимна с благодарност на момчетата, които държаха вратата отворена.

Чуваше как Уести разделя момчетата по двойки и ги изпраща в различни посоки. Таня Обрадович много скоро щеше да бъде задържана.

Джубоксът в бара все още гърмеше. Лутър положи Хана върху кадифената повърхност на билярдната маса. Няколкото останали редовни посетители любопитно ги заобиколиха.

— Извикай линейка! — каза Лутър на единия от тях и разчисти настрани мотаещите се топки. — Как се чувстваш, бебчо?

Тя се престори на ядосана; лицето й беше пребледняло от шока.

— Казах ти никога да не ме наричаш така.

Раната на главата й беше първата му грижа. Започна да разкопчава ризата си, но пръстите му трепереха толкова силно, че му отне доста време. Захвърли я настрани, съблече тениската си и я сгъна като бинт. Докато увиваше внимателно главата й с нея, се сети как всъщност е била улучена. Видяла е стрелеца и се е хвърлила към него, за да го спаси от куршума.

— Ти си се опитала да ме предпазиш! — ядосано каза той, завързвайки краищата на превръзката. Хана изпъшка. — Господи, Хана, можеше вече да си мъртва!

Тя направи гримаса.

— Не. Мишената беше ти, Лутър — отчаяно се опита да го убеди тя. — Видях инфрачервената точка на лазерния мерник точно върху гърдите ти.

Лутър се втренчи в нея, шокиран.

— Не мога да си го обясня.

— Явно някой много иска да ми причини болка — обясни тя. Зъбите й тракаха.

Лутър забеляза един моряк, който изглеждаше трезвен.

— Ей, ти… Намери ми няколко чисти хавлии или одеяло, ако има.

Човекът изчезна незабавно.

— Хана, чуй ме! — Лутър се наведе над нея и нежно прокара пръсти по лицето й. — Ще заловят Обрадович и ще й се наложи да обясни защо Единака прави това. Тогава ще си в безопасност.

Тя хвана ръцете му с ледените си пръсти. Сърцето му преливаше от чувства. Притисна дланта й към устните си и я целуна. Ако не беше толкова притеснен за нея, щеше да грабне оръжието си, да излезе навън и собственоръчно да докопа онази кучка Обрадович.

— Ще се оправя — прошепна Хана, сякаш чувствайки неговата мъка.

Ала малко след това премрежи очи и клепачите й се затвориха.

— Хана! — извика Лутър, ужасен, че жената може да изпадне в кома и никога да не дойде в съзнание. Беше добре информиран относно травмите по главата и знаеше, че пострадалият трябва да се държи буден. — Хана! — Но тя не го чуваше, а той не посмя да я разтърси.

Дръпна се назад и заби пръсти в косата си.

— Къде е тази линейка? — изкрещя ядосано.

— Пътува насам — каза някой. — Полицията вече е тук.

— Ето хавлии. — Младият моряк се приближи с наръч кърпи в ръце и помогна на Лутър да завие Хана.

Нищо не можеше да извади Лутър от шока. Гледаше отпуснатото тяло на Хана и тръпки побиваха голите му гърди. Беше изпадал в подобни ситуации, когато негови другари бяха ранявани, прострелвани и дори убивани. Но сега се чувстваше различно, сега ставаше въпрос за Хана.

Сякаш цялото му бъдеще — целият нов живот, който бе започнал да си представя заедно с нея — висеше на косъм.